Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (44)

2

Няколко дни по-късно пристигна новата смяна и двамата с Леру се отправихме към града. Ремонтът на моста напредваше и настроението на строителната площадка беше оптимистично. Вече имахме платформа от десет метра, готова за полагане на железопътните линии.

Конете се използваха от бригадите за изсичане на дървета, затова се наложи да вървим пеш. След като се отдалечихме от речния бряг, вятърът стихна и температурата се покачи. Лесно беше да забравиш колко горещо е на сушата.

Известно време вървяхме мълчаливо и после попитах Леру:

— Как е Виктория?

— Добре е.

— Не я виждам много често.

— И аз.

Реших да не казвам нищо повече; явно темата за Виктория го караше да се чувства неловко. През последните няколко мили новините за реката неизбежно се бяха разчули и Терминаторите — сред които сега Виктория беше водеща фигура — бяха излезли на преден план с шумните си акции. Те твърдяха, че на своя страна имат осемдесет процента от населението, което не членува в гилдиите, и градът трябва да бъде спрян. Напоследък нямах възможност да присъствам на събранията на Съвета на навигаторите, но научих, че се занимават главно с този проблем. Като нарушиха отново традициите си, те бяха започнали втора кампания за обучение на онези, които не бяха членове на гилдии, за да ги запознаят с истинската природа на света, но сами по себе си обърканите и абстрактни разяснения не можеха да се сравняват със силата, с която Терминаторите въздействаха на чувствата на хората.

От психологична гледна точка, Терминаторите вече бяха извоювали една победа. С концентрирането на работна ръка върху строежа на моста, работата по полагането на железопътните линии беше оставена само на една бригада и въпреки че градът продължаваше непрекъснато да се движи, той беше принуден да забави ход и сега се намираше на половин миля зад оптимума. Пазителите на реда бяха осуетили един опит на Терминаторите да прережат кабелите, но това не донесе особена полза. Реалната опасност, за която Навигаторите си даваха ясна сметка, беше упадъкът на традиционната политическа власт в града.

Виктория, а вероятно и други неприкрити Терминатори, все още изпълняваха незначителни задачи от името на града, но може би тяхното влияние се проявяваше във факта, че много от ежедневните рутинни практики на града изоставаха. Официално, Навигаторите отдаваха това на прехвърлянето на много мъже към моста, но малцина се съмняваха в истинските причини.

В средите на гилдиите решителността оставаше почти непроменена. Имаше много оплаквания и несъгласие с решенията, но като цяло всички приемаха, че мостът трябва да се построи. Спирането на града си оставаше немислимо.

— Ще приемеш ли поста на Навигатор? — попитах.

— Така мисля. Не искам да се оттеглям, но…

— Да се оттегляш? Изобщо не става въпрос за това.

— Искам да кажа да се оттегля от активна работа в гилдията — каза той. — Такава е новата политика на Навигаторите. Вярват, че като вкарат в Съвета мъже, които играят активна роля, ще се сдобият с по-убедителен глас. Точно затова, между другото, те искат в Съвета.

— Работата ми е на север — отвърнах аз.

— И моята. Но стигаме до възраст…

— Не трябва да мислиш за оттегляне — прекъснах го аз. — Ти си най-добрият Строител на мостове в града.

— Така се говори. Никой не е толкова нетактичен да каже, че последните ми три моста бяха неуспешни.

— Имаш предвид онези, които реката разруши?

— Да. И новият ще си отиде, ако има още една буря.

— Самият ти каза…

— Хелуърд… не съм човекът, който ще построи този мост. Той има нужда от млада кръв. Нов подход. Може би корабът е решението.

И Леру, и аз разбирахме какво означаваше за него това признание. Гилдията на строителите на мостове беше най-гордата в града. Всички мостове досега бяха оправдавали надеждите.

Продължихме да вървим.

Почти с пристигането си в града започнах да се питам кога ще се върна на север. Атмосферата тук не ми харесваше; струваше ми се, че хората са заменили старата система на потисничество от страна на гилдиите със самоналожена заслепеност за реалността. Лозунгите на Терминаторите бяха навсякъде, а по коридорите бяха разхвърляни лошо напечатани листовки. Хората говореха за моста и изпитваха страх. Мъжете, които се връщаха от работа, разказваха за провалите, говореха за построяването на мост към някакъв далечен бряг, който не се вижда. Разпространяваха се слухове, вероятно създадени от Терминаторите, за десетина убити мъже, за още атаки от местните жители.

В стаята на Изследователите на бъдещето ме посрещна Клаузевиц, който вече беше Навигатор. Той ми връчи официално писмо от Съвета на навигаторите, с което ме канеха да се присъединя към тях, като се посочваха имената на човека, направил предложението (Клаузевиц) и на човека, който го беше подкрепил — МакМахон.

— Съжалявам — казах. — Не мога да го приема.

— Нуждаем се от теб, Хелуърд. Ти си един от най-опитните ни хора.

— Може би. Имат нужда от мен на моста.

— Би свършил по-добра работа тук.

— Не мисля така.

Клаузевиц ме отведе встрани и ми заговори поверително.

— Съветът създава работна група за справяне с Терминаторите — каза той. — Искаме да участваш в нея.

— Как ще се справите с тях? Ще им забраните да говорят?

— Не… ще се наложи да постигнем компромис с тях. Те искат да изоставим града завинаги. Ние ще направим отстъпка и ще се откажем от моста.

Аз го погледнах без да вярвам.

— Не мога да бъда част от това — отсякох.

— Вместо това ще построим кораб. Не голям, дори не толкова сложен, колкото града. Просто достатъчно голям, за да ни откара до отсрещния бряг, където ще построим отново града.

Върнах му писмото и се обърнах.

— Не — казах аз. — Това е последната ми дума.