Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (7)

6

След още два дена работа с Малчускин дойде време за отпуската ми. През тези дни Малчускин пришпорваше работниците да вършат повече работа от обикновено и напредвахме бързо. Въпреки че полагането на нови релси беше по-тежко от изравянето на стари, оставаше ни малката утеха, че виждаме резултата — непрекъснато удължаващия се железопътен участък. Допълнителната работа включваше изкопаване на основите за бетонните блокове преди да положим траверсите и релсите. Тъй като сега в северната част на града работеха три екипа, които монтираха линиите, а всяка от тях беше горе-долу с една и съща дължина, между бригадите се беше породила конкуренция, която ги стимулираше допълнително. Бях изненадан да видя реакцията на мъжете в тази надпревара и докато работата вървеше, те си разменяха добронамерени шеги.

— Два дни — каза Малчускин точно преди да тръгна за града. — Не повече. Скоро ще започнем преместването и ще имаме нужда от всеки свободен човек.

— При теб ли да се върна?

— Зависи от гилдията ти… но да. През следващите две мили ще си с мен. След това ще те прехвърлят в друга гилдия и ще останеш при тях за три мили.

— При кого ще отида? — попитах.

— Не знам. Гилдията ти ще реши.

Тъй като последната вечер приключихме работа късно, преспах в бараката. Имаше още една причина за това: нямах желание да се връщам в града след падането на мрака и да преминавам през дефилето, охранявано от Пазителите на реда. През деня нямаше и следа от тях, но след като за първи път ги бях срещнал, Малчускин ми обясни, че всяка нощ има охрана, а непосредствено преди операцията по преместването железопътната линия става най-строго охраняваната зона.

На следващата сутрин тръгнах по линията обратно към града.

 

 

Сега, когато имах право да остана в града, нямаше да ми е трудно да открия Виктория. Преди се бях поколебал да я търся, защото знаех, че трябва да се върна при Малчускин възможно най-бързо. Сега разполагах с цели два дена отпуск и нямах усещането, че съм занемарил задълженията си.

Но пак не знаех как да я намеря… затова ми се наложи да поразпитам. След като няколко пъти обърках посоката, ме насочиха към стая на четвърто ниво. Там Виктория и няколко други младежи работеха под надзора на една от жените администратори. Веднага щом ме видя на прага, Виктория й каза нещо и дойде при мен. Излязохме в коридора.

— Здравей, Хелуърд — каза тя и затвори вратата след себе си.

— Здравей. Виж… ако имаш работа, мога да дойда по-късно.

— Няма проблем. В отпуск ли си?

— Да.

— Тогава и аз съм в отпуск. Ела.

Тя тръгна пред мен по коридора, зави в едно разклонение и слезе по няколко стъпала. Долу следваше друг коридор, от двете страни на който имаше врати. Виктория отвори една от тях и влязохме вътре.

Стаята беше много по-голяма от всяка друга за лично ползване, която бях виждал в града. Най-много място заемаше леглото, сложено до една от стените и въпреки че стаята беше приятно обзаведена с удобни мебели, изненадващо голяма част от пода беше свободна. До другата стена бяха поставени мивка и малка готварска печка. Имаше маса с два стола, шкаф за дрехи и два фотьойла. Най-впечатляващото беше, че стаята има прозорец.

Веднага отидох до него и погледнах навън. Виждаше се открито пространство, което граничеше от другата страна със стена с много прозорци и продължаваше на ляво и на дясно, но прозорецът беше малък и не можех да видя какво има от двете му страни.

— Харесва ли ти? — попита Виктория.

— Толкова е просторно! Твое ли е всичко това?

— В известен смисъл. Наше, след като се оженим.

— А, да. Някой спомена, че ще имам собствено жилище.

— Сигурно това са имали предвид — каза Виктория. — Къде живееш сега?

— Още съм в училището. Но не съм бил там след церемонията.

— Беше ли вече навън?

— Аз…

Не бях сигурен какво да кажа. Навън? Какво можех да споделя с Виктория, след като бях обвързан от клетвата?

— Знам, че излизаш извън града — каза Виктория. — Не е чак такава тайна.

— Какво друго знаеш?

— Някои неща. Но виж, аз почти не съм разговаряла с теб! Да направя ли чай?

— Синтетичен ли? — Веднага съжалих за въпроса; не исках да прозвучи грубо.

— Страхувам се, че да. Но скоро започвам работа в екипа за синтетични материали и може би ще успея да намеря начин да подобря вкуса.

Атмосферата бавно се разчупи. През първите един-два часа се обръщахме един към друг хладно и почти официално, с любезно любопитство, но скоро започнахме да си позволяваме повече волности; осъзнах, че двамата не сме чак толкова непознати.

Разговорът се насочи към живота ни в училището и незабавно се появи ново съмнение. Преди да напусна града нямах ясна представа с какво ще се сблъскам. Онова, което ни преподаваха в училището, ми се струваше — а и на повечето от нас — суха материя, абстрактна и без връзка с действителността. Имаше малко печатни книги и повечето бяха романи за живота на планетата Земя, затова учителите разчитаха основно на текстове, написани от самите тях. Ние знаехме, или мислехме, че знаем, много за ежедневието на планетата Земя, но ни казваха, че не е онова, с което ще се сблъскаме в този свят. Водени от естествено детско любопитство, искахме незабавно да научим каква е алтернативата, но по този въпрос учителите запазваха мълчание. Затова в знанията ни винаги присъстваше непреодолима празнина: онова, което научавахме от книгите за живота в един свят, различен от този, в който живеехме. Той се отличаваше от начина на живот в града. Свят, за който можехме само да се досещаме и да си го представяме.

Тази ситуация пораждаше голямо недоволство и ние имахме неизразходвана физическа енергия. Но и къде ли в училището можехме да намерим отдушник? Единствено коридорите и гимнастическият салон осигуряваха достатъчно място за движение и то при големи ограничения. Изпускането на парата се проявяваше в нервничене: емоционални изблици и неподчинение при по-малките деца, при по-големите — свивания и страстна отдаденост на малкото видове спорт, с които можехме да се занимаваме в тесния гимнастически салон… а при онези, на които им оставаха едва няколко мили до навършване на пълнолетие — преждевременно полово съзряване.

Училищните администратори само привидно се опитваха да ни контролират и може би разбираха на какво се дължат тези прояви. Във всеки случай бях израснал в училището и като всички останали и аз имах изблици на нервност. През последните двайсет мили преди да навърша пълнолетие се бях отдал на сексуални връзки с някои момичета — Виктория не беше сред тях, но това като че ли нямаше значение. Сега ние двамата щяхме да се оженим и изведнъж миналото придоби значение.

Може и да беше погрешно, но колкото повече говорехме, толкова повече ми се искаше да прогоня този призрак от миналото. Чудех се дали трябва да разкажа подробно за различните си преживявания, да обясня… Но Виктория изглежда контролираше разговора и го насочваше в посоки, които бяха взаимно приемливи. Може би и тя си имаше своите призраци. Започна да ми разказва нещо за живота в града и на мен ми беше интересно да го чуя.

Каза ми, че като жена на нея не й се полагало да заема отговорна длъжност и само годежът й с мен направил възможна настоящата й работа. Ако се беше сгодила за човек, който не е член на гилдия, от нея щеше да се очаква да ражда деца винаги, когато е възможно и да прекарва времето си във всекидневни домакински задължения в кухните, да шие дрехи или да върши всякаква друга физическа работа. Вместо това, сега тя можеше да има известен контрол върху бъдещето си и вероятно би могла да се издигне до поста на старши администратор. Точно в момента преминаваше курс на обучение, подобен на моя. Единствената разлика беше в това, че не се наблягаше толкова на практиката, колкото на теоретичното обучение. Затова тя беше научила далеч повече неща за града и как функционира той отвътре, отколкото аз.

Не се чувствах свободен да говоря за работата си навън, затова я слушах с голям интерес.

Тя сподели, че са й казали, че в града не достигат две основни неща: едното беше водата — което вече знаех от Малчускин, а другото — хората.

— Но в града има много хора — казах аз.

— Да… но броят на живородените бебета винаги е бил малък и непрекъснато намалява. Онова, което още повече влошава нещата, е, че се раждат предимно момчета. Никой не може със сигурност да каже защо.

— Заради синтетичната храна — вметнах язвително.

— Може би. — Тя не схвана намека ми. — Преди да напусна училището имах съвсем бегла представа как изглежда останалата част от града… но винаги съм смятала, че всички в него са родени тук.

— Не е ли така?

— Не. В града са доведени много жени с цел да се увеличи населението. Или по-точно, с надеждата да се раждат момичета.

— Майка ми е дошла в града отвън — казах аз.

— Така ли? — За пръв път, откакто се бяхме срещнали, Виктория се почувства неловко. — Не знаех.

— Мислех, че е очевидно.

— Предполагам, че е така, но никога не се бях замисляла.

— Няма значение — казах аз.

Виктория изведнъж млъкна. Това всъщност не ме засягаше особено и съжалих, че съм го споменал.

— Разкажи ми още нещо — помолих я аз.

— Не… няма много за разказване. Ами ти? Какво представлява гилдията ти?

— Интересна е — отговорих.

Освен че клетвата ми забраняваше да говоря, самият аз не изгарях от желание да обсъждам темата. От неочаквано умълчалата се Виктория останах с впечатлението, че има много неща за казване, но някаква предпазливост я възпира да го направи. През целия ми живот — или поне през онази част, за която имах някакви спомени — отсъствието на майка ми се приемаше за нещо безспорно. Винаги, когато бяхме говорили за това, баща ми се беше придържал към фактите и нямах усещането да съм опозорен по какъвто и да е начин. Всъщност много момчета в училището бяха в същото положение като мен, нещо повече, същото важеше за голяма част от момичетата. Ако темата не беше предизвикала такава реакция у Виктория, никога нямаше да се замисля за това.

— Ти си особен случай — казах аз, като се надявах да я върна на темата, подхождайки от друг ъгъл. — Майка ти е още в града.

— Да — отвърна тя.

Това явно беше краят на разговора. Реших да не настоявам повече. Така или иначе нямах огромно желание да обсъждам неща извън нас самите. Бях дошъл в града с намерението да опозная Виктория, а не да говорим за родословието си.

Но усетих, че разговорът не вървеше.

— Какво има от другата страна? — попитах аз, сочейки към прозореца. — Можем ли да отидем там?

— Ако искаш, ще ти покажа.

Последвах я извън стаята и по коридора, от който една врата извеждаше навън. Нямаше много за гледане: откритото пространство представляваше просто една алея между двете части на жилищен квартал. В единия край имаше дървено стълбище. Изкачихме се по него и излязохме на малка платформа. Там бяха поставени няколко дървени пейки и имаше достатъчно място да се движиш сравнително свободно. От двете страни платформата беше оградена от по-високи стени, зад които вероятно се намираха останалите части от вътрешността на града, а от страната, от която се стигаше до платформата, се виждаха покривите на жилищните блокове и алеята. Но нищо не пречеше на гледката от четвъртата страна и погледът можеше да обхване цялата местност около града. За мен това беше откритие: условията на клетвата предполагаха, че само членове на гилдиите имат право да виждат външността на града.

— Какво ще кажеш? — попита Виктория, като седна на една от пейките, от които се разкриваше гледка навън.

— Харесва ми.

— Бил ли си там?

— Да.

Беше трудно; вече влизах в конфликт с условията на клетвата. Как бих могъл да разговарям с Виктория за работата си, без да наруша онова, в което се бях заклел?

— Не ни е разрешено да се навъртаме тук много често. През нощта е заключено и само в определени часове през деня е отворено. Понякога остава заключено за няколко дни.

— Знаеш ли защо?

— А ти? — попита тя.

— Вероятно… има нещо общо с работата навън.

— За която ти няма да говориш.

— Не — отвърнах.

— Защо?

— Не мога.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Имаш тен. На слънце ли работиш?

— Понякога.

— Заключват това място, когато слънцето се издигне. Всичко, което съм виждала от него, са лъчите, които докосват по-високите части на сградите.

— Няма нищо за гледане — казах аз. — Много е ярко и не можеш да гледаш в него.

— Бих искала сама да се убедя.

— С какво се занимаваш в момента? — попитах я аз. — В работата, искам да кажа.

— Хранене.

— В какъв смисъл?

— Преценяваме как да съставим балансирана диета. Трябва да сме сигурни, че синтетичната храна съдържа достатъчно белтъчини и че хората приемат необходимите им витамини. — Тя се поколеба, от тона на гласа й личеше, че темата изобщо не я вълнува. — Знаеш ли, че слънчевата светлина съдържа витамини?

— Така ли?

— Витамин Д. Произвежда се в тялото под въздействието на слънчевата светлина върху кожата. Струва си да го знаеш, ако никога не виждаш слънцето.

— Но той може да бъде синтезиран — отвърнах аз.

— Да… и така се прави. Да се върнем ли в стаята да пийнем още чай?

Не й отговорих. Не знам какво бях очаквал от срещата с Виктория, но определено не беше това. Бляновете по някакъв романтичен идеал ме бяха изкушавали през дните, докато работех с Малчускин, а от време на време ме беше глождила мисълта, че може би ще ни се наложи да се нагаждаме един към друг; но никога не ми беше хрумвало, че ще се сблъскам с толкова силно, но потискано негодувание. Представях си как заедно вдъхваме живот на интимната връзка, замислена за нас от родителите ни, и как някак си щяхме да успеем да я превърнем в реална и може би дори любовна връзка. Онова, което не бях предвидил, беше, че Виктория гледа другояче на нещата и си мисли, че винаги ще се ползвам от предимствата на един живот, който беше забранен за нея.

Останахме на платформата. Забележката й да се върнем в стаята беше иронична, а аз бях достатъчно чувствителен, за да я доловя. И без това усещах, че по различни причини и двамата бихме предпочели да останем на платформата; аз, защото благодарение на работата ми навън бях изпитал удоволствието от свежия въздух и сега закритите пространства в града предизвикваха у мен клаустрофобия, а за Виктория стоенето на тази платформа вероятно беше почти като излизане извън града. Даже и да беше така, леко хълмистата местност на изток от града ни напомняше за новооткритата разлика, която ни разделяше.

— Би могла да кандидатстваш за преместване в някоя гилдия — казах изведнъж. — Сигурен съм, че…

— Не съм от подходящия пол — отвърна тя рязко. — Те са само за мъже, не го ли знаеш?

— Не…

— Не ми беше нужно много време, за да разбера някои неща — продължи тя, като изричаше думите забързано и едва успяваше да прикрие горчивината си. — Цял живот е било пред очите ми, но не съм го осъзнавала: баща ми винаги беше извън града, майка ми вършеше това, което се изискваше от нея в едно семейство, храненето и всичко свързано с ежедневието. Сега го осъзнавам. Жените са твърде ценни, за да бъдат излагани на риск навън. Те са нужни тук в града, защото могат да раждат отново и отново. Ако нямат късмета да са родени тук, могат да бъдат доведени отвън и отпратени, след като са изпълнили задачата си. — Отново чувствителна тема, но този път тя говореше уверено. — Знам, че работата извън града трябва да бъде свършена и каквато и да е тя, е рискована… но на мен не ми е дадено правото да избирам. Само защото съм жена, нямам друг избор, освен да съм затворена в това проклето място и да уча интересни неща за производството на храни и винаги, когато мога, да раждам.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен? — попитах аз.

— Нямам друга алтернатива.

— Благодаря.

Тя се изправи и тръгна гневно към стълбите. Последвах я надолу и вървях зад нея по обратния път към стаята й. Изчаках на прага, наблюдавах я как стои с гръб към мен и гледа през прозореца към тясната алея между постройките.

— Искаш ли да си тръгна? — попитах.

— Не… влез и затвори вратата. Ще направя още чай.

Водата в чайника беше още гореща и завря бързо.

— Не е нужно да се женим — казах аз.

— Ако не си ти, ще е някой друг. — Тя се обърна, взе чашата си със синтетичен чай и седна до мен. — Нямам нищо против теб, Хелуърд. Искам да го знаеш. Независимо дали ни харесва или не, моят и твоят живот се управляват от системата на гилдиите. Не можем да направим нищо, за да го променим.

— Защо не? Системите могат да бъдат променяни.

— Не и тази! Тя е трайно установена. Гилдиите имат пълен контрол над града по причини, които едва ли някога ще науча. Само гилдиите могат да променят системата, а те никога няма да го направят.

— Звучиш много сигурна.

— Сигурна съм — заяви тя. — И то напълно основателно, защото самата система, която управлява живота ми, е контролирана от онова, което става извън града. Тъй като никога няма да участвам в това, никога няма да мога да направя нищо за собствения си живот.

— Но ти би могла… чрез мен.

— Дори ти не искаш да говориш за това.

— Не мога — отвърнах.

— Защо?

— Дори това не мога да ти кажа.

— Тайна на гилдията.

— Ако така предпочиташ — отговорих аз.

— И дори сега, докато седиш тук, ти подкрепяш системата.

— Задължен съм — отвърнах. — Накараха ме да се закълна.

Тогава си спомних: самата клетва беше едно от условията в нея. Сега я наруших и всичко стана толкова естествено, че дори не бях разбрал.

За моя изненада Виктория изобщо не реагира.

— Значи системата на гилдиите действа — отбеляза тя. — В това има логика.

Допих чая си.

— Мисля, че е по-добре да си вървя.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя.

— Не. Просто…

— Не си тръгвай. Съжалявам, че избухнах така… вината не е твоя. Току-що каза нещо: чрез теб бих могла да взимам решения за живота си. Какво имаше предвид?

— Не съм сигурен. Но мисля, че като жена на член на гилдия, какъвто ще бъда един ден, ти би имала по-големи шансове.

— За какво?

— Ами… да разбереш чрез мен какъв е смисълът на системата.

— А ти си се заклел да не ми казваш.

— Аз… да.

— Значи членовете на гилдиите от първа степен са помислили за всичко. Системата изисква да се пази тайна.

Тя се облегна назад и затвори очи.

Бях много объркан и ядосан на себе си. От десет дни бях чирак и технически — вече осъден на смърт. Ситуацията беше твърде необичайна, за да я приемам сериозно, но в спомените ми заплахата, написана в клетвата, прозвуча убедително в онзи момент. Объркването възникна, защото Виктория неволно беше намесила емоционалния ангажимент, който бяхме поели един към друг. Разбирах, че има конфликт, но не можех да направя нищо. От живота си в училището познавах коварното чувство на неудовлетвореност, че не ти е позволен достъп до другите части на града. Ако тези граници бъдеха разширени — ако можеше да имаш малък дял в управлението на града, но без правото да предприемаш някакви действия отвъд даден предел — тази неудовлетвореност щеше да продължи да съществува.

Виктория не помръдна, когато излязох от стаята и тръгнах към училището.

Далеч от нея и нейните въпроси и тревоги, аз все повече започвах да се притеснявам за собственото си положение. Ако клетвата наистина беше толкова сериозна, можех да бъда убит, ако някой от членовете на гилдиите да научеше за случилото се. Дали нарушаването на клетвата би могло да има толкова ужасяващи последици?

Щеше ли Виктория да разкаже на някого какво й бях казал? Като обмислих това, първата ми мисъл беше да се върна при нея и да я помоля да мълчи… но това щеше да направи нарушението още по-сериозно, а тя сигурно щеше да се ядоса още повече.

През останалата част от деня не правих нищо, само лежах на койката и се измъчвах за случилото се. По-късно отидох да хапна в една от трапезариите в града и изпитах облекчение, че не се засякох с Виктория.

 

 

Към полунощ Виктория дойде в стаята ми. Първото, което долових, беше звукът от затварянето на врата, а когато отворих очи, видях издължения й силует до леглото.

— Как?

— Шшт. Аз съм.

— Какво искаш? — Протегнах се към ключа на лампата, но тя ме спря.

— Не светвай.

Тя седна на ръба на леглото, а аз се изправих.

— Извинявай, Хелуърд. Това дойдох да ти кажа.

— Добре.

Тя се разсмя.

— Още не си се разсънил, нали?

— Не съм сигурен. Може би.

Тя се наведе напред и почувствах как ръцете й се опират леко в гърдите ми, после се придвижват нагоре, и обгръщат врата ми. Тя ме целуна.

— Не казвай нищо — прошепна тя. — Просто много съжалявам.

Пак се целунахме и ръцете й продължиха да се движат, докато не ме прегърна силно.

— Носиш пижама в леглото.

— А какво друго?

— Свали я.

Изведнъж тя се изправи и я чух да разкопчава палтото си… Когато пак седна, много по-близо, беше гола. Неуспешно се опитах да се освободя от пижамата си, която се омота около главата ми. Виктория отметна завивките и се притисна към мен.

— Така ли слезе до тук? — попитах.

— Навън няма никой. — Усещах лицето й до моето. Целунахме се отново. Виктория се сгуши в мен, притискайки тялото си към моето. Изведнъж се разсмя силно.

— Господи! Млъкни!

— Какво има? — попита тя.

— Някой ще ни чуе.

— Всички спят.

— Ще ги събудиш, ако продължиш да се смееш.

— Казах да не говориш. — Тя ме целуна отново.

Независимо от факта, че тялото ми вече охотно откликваше на нейното, ме обзе тревога. Вдигахме прекалено много шум. Стените в училището бяха тънки и от богат опит знаех, че звуците преминават през тях… С нейния смях и нашите гласове, а и на всичкото отгоре това, че бяхме притиснати един към друг до стената, бях сигурен, че ще събудим цялото училище. Отблъснах я и се опитах да й обясня.

— Няма значение — отговори тя.

— Има значение.

Отметнах завивките и я прескочих. Светнах лампата. Виктория прикри очите си от ярката светлина, а аз й подхвърлих палтото.

— Хайде… отиваме в стаята ти.

— Не.

— Да. — Наметнах униформата си.

— Не я слагай — помоли ме тя. — Мирише.

— Така ли?

— Отвратително.

Тя седна, а аз я гледах и се възхищавах на изящните извивки на голото й тяло. Наметна палтото на раменете си, после стана от леглото.

— Добре — каза тя. — Но бързо.

Напуснахме стаята ми и излязохме от училището. Вървяхме бързо по коридорите. Както беше казала Виктория, толкова късно през нощта наоколо нямаше никого и осветлението беше приглушено. След малко стигнахме до стаята й. Виктория седна на леглото, все още наметната с палтото си.

Аз свалих униформата си и се качих на леглото.

— Идвай, Виктория.

— Не ми се иска точно сега.

— О, Боже… защо?

— Трябваше да останем там, където бяхме — каза тя.

— Искаш ли да се върнем?

— Не, разбира се.

— Идвай при мен — казах аз. — Не стой там.

Тя свали палтото си и го пусна на пода, после легна до мен. Прегърнахме се и известно време се целувахме, но аз разбирах какво имаше предвид тя. Желанието ме беше напуснало толкова бързо, колкото се беше появило. Не след дълго просто си лежахме мълчаливо. Усещането да съм с нея в леглото беше приятно, но въпреки прехвърчалите искри нищо не се случи.

— Защо дойде да ме видиш? — попитах я аз.

— Казах ти.

— Само заради това… за да ми се извиниш?

— Така мисля.

— И аз за малко да дойда при теб — казах аз. — Направих нещо, което не трябваше. Страх ме е.

— Какво си направил?

— Казах ти… казах ти, че е трябвало да се закълна в нещо. Ти беше права, гилдиите задължават членовете си да пазят тайна. Когато станах чирак, положих клетва и част от нея беше да се закълна, че няма да разкривам нейното съществуване. Аз я наруших, като ти казах за нея.

— Толкова ли е важно?

— Наказанието е смърт.

— Но защо трябва да научават?

— Ако…

Виктория каза:

— Ако аз кажа нещо, това имаше предвид. А защо да казвам?

— Не съм сигурен. Но както говореше днес, негодуванието, че не ти е позволено да направляваш живота си… Изпитах съмнение, че ще го използваш срещу мен.

— Досега това не означаваше нищо за мен. Нямаше да се възползвам. А и защо трябва жената да предава мъжа си?

— Още ли искаш да се омъжиш за мен?

— Да.

— Въпреки че някой друг е решил вместо нас?

— Решението е добро — отвърна тя и ме задържа в прегръдките си още малко. — Ти не мислиш ли така?

— Така мисля.

След няколко минути Виктория ме попита:

— Ще ми разкажеш ли какво става извън града?

— Не мога.

— Заради клетвата?

— Да.

— Но ти вече я наруши. Какво значение има сега?

— Така или иначе няма нищо за разказване — отговорих. — Десет дни върших много физическа работа, без да знам защо.

— Каква физическа работа?

— Виктория… не ме разпитвай.

— Добре, разкажи ми за слънцето. Защо на никого в града не позволяват да го види?

— Не знам.

— Нещо не е наред с него ли?

— Едва ли…

Виктория ми задаваше въпроси, които самият аз трябваше да си задавам, а не го правех. Сред бъркотията от нови преживявания нямах време да обърна внимание на онова, което виждах, а още по-малко да го поставям под съмнение. Изправен пред тези въпроси — независимо дали щях да им отговоря или не, — аз самият търсех отговорите. Имаше ли някакъв проблем със слънцето, който можеше да застраши града? И ако беше така, трябваше ли това да се пази в тайна? Но аз бях видял слънцето и…

— Всичко си му е наред — продължих аз. — Но формата му е различна от тази, която си представях.

— То е сфера.

— Не, не е. Или поне не прилича на сфера.

— Е?

— Не трябваше да ти казвам, сигурен съм.

— Не може така — възпротиви се тя.

— Не мисля, че е важно.

— Важно е.

— Добре. — Вече бях казал твърде много, но какво можех да направя? — През деня не се вижда много добре, защото е много ярко. Но при изгрев или залез можеш да го видиш за няколко минути. Според мен е с формата на диск. Но има още нещо, не знам как да го опиша. В средата на диска, отгоре и отдолу, има нещо като сноп от светлина.

— Като част от слънцето?

— Да. Малко прилича на паяжина. Но е трудно да я различиш ясно, защото дори тогава то е много ярко. Онази нощ бях навън и небето беше ясно. Имаше луна и тя беше със същата форма. Но пак не я видях ясно, защото беше четвъртинка.

— Сигурен ли си?

— Това е, което видях.

— Но нас ни учеха друго.

— Знам — отговорих. — Но така е.

Не казах нищо повече. Виктория ми зададе още въпроси, но аз ги отклонявах, като казвах, че не знам отговорите. Тя се опита да разбере още нещо за работата, която вършех, но някак си успях да запазя мълчание. Вместо това й зададох въпроси за самата нея и скоро тази тема, която ми се струваше твърде опасна беше забравена. Тя не можеше да бъде избегната завинаги, но имах нужда от време, за да помисля. Малко по-късно правихме любов и после бързо заспахме.

На сутринта Виктория приготви закуска, взе униформата ми и я занесе за пране, а аз останах гол в стаята й. Измих се и се избръснах, после легнах на леглото и чаках да се върне.

Отново облякох униформата си: беше хладна и миришеше приятно, нямаше нищо общо с това, в което се беше превърнала от тежката ми работа навън.

Останалата част от деня прекарахме заедно и Виктория ме разведе из вътрешността на града. Той беше далеч по-сложно устроен, отколкото предполагах. Повечето от онова, което познавах дотогава, бяха жилищни и административни квартали, но градът представляваше много повече от това. Отначало се зачудих как бих могъл да се ориентирам, но Виктория ми посочи картите на града, закачени на няколко места по стените.

Забелязах, че са променяни многократно, но една специално привлече вниманието ми. Бяхме на едно от долните нива на града и до наскоро преработената карта имаше много по-стара, запазена зад лист прозрачна пластмаса. Разгледах я с голям интерес, като забелязах, че указанията бяха напечатани на няколко езика. От тях разпознах единствено френски и английски.

— На какви езици са другите? — попитах я.

— Този е на немски, а другите са на руски и италиански. А това — тя посочи към някакви сложни йероглифи — е на китайски.

Погледнах картата по-отблизо и я сравних с другата до нея. Виждаше се, че в града бяха настъпили много промени между съставянето на двете карти.

— Защо е на толкова много езици?

— Произлизаме от група от смесени националности. Смятам, че английският е бил най-използваният език в продължение на хиляди мили, но невинаги е било така. Моето семейство е с френски произход.

— А, да — промърморих аз.

На същото това ниво Виктория ми показа завода за синтетични материали. Тук от дървесина и растения се произвеждаха протеинови заместители и други органични сурогати. Миризмата беше много силна и забелязах, че всички хора, които работеха в завода, трябваше да носят маски. Двамата с Виктория преминахме бързо в следващата зона, където се извършваха изследвания за подобряване на консистенцията и вкуса. Тя ми каза, че ще работи точно тук.

По-късно Виктория сподели още от разочарованията си в своя живот, настоящ и бъдещ. Вече бях по-подготвен, отколкото преди и успях да й вдъхна известна увереност. Казах й да вземе майка си за пример, защото нейният живот беше пълноценен и полезен. Накара ме да й обещая, че ще й разкажа повече за живота си и че ще положа всички усилия, когато стана пълноправен член на гилдията, да направя системата по-открита и либерална. Това като че ли я успокои малко и ние прекарахме една хубава нощ.