Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (10)

9

Виктория ме чакаше в стаята си. По това време синините и драскотините от сбиването бяха почти заздравели и реших да не й споменавам нищо. Тази новина явно не беше стигнала до нея, защото тя не ме попита за нищо.

След като напуснах бараката на Малчускин сутринта, бях минал през града, наслаждавайки се на онази ранна част от утрото, когато още не беше станало твърде горещо, затова предложих на Виктория да се качим на платформата.

— Мисля, че ще е заключена по това време на деня — каза тя. — Ще отида да проверя.

Тя се върна след малко и потвърди, че наистина е заключено.

— Сигурно ще я отворят следобед — казах аз и си помислих, че тогава слънцето вече няма да се вижда от платформата.

— Свали си дрехите — каза тя. — Пак трябва да се изперат.

Започнах да се събличам, но изведнъж Виктория се приближи към мен и ме прегърна. Изведнъж и двамата усетихме, че ни е приятно да сме заедно и се целунахме.

— Напълнял си — каза тя, докато смъкваше ризата от раменете ми и погали гърдите ми.

В резултат на тази промяна в плановете ни, измина известно време преди Виктория да занесе дрехите ми за пране и да ме остави да се наслаждавам на удобствата, които предлагаше истинското легло.

След като обядвахме, открихме, че пътят към платформата вече е отворен, и се качихме горе. Този път не бяхме сами; двама души от училищната администрация бяха дошли преди нас. Те ни познаваха от дните в училището и скоро ни въвлякоха в безинтересен разговор за това какво сме правили, след като бяхме навършили пълнолетие. От изражението на Виктория се досетих, че е не по-малко отегчена от мен, но никой от двама ни не искаше да предприеме нещо, за да се сложи край на мъчението.

Междувременно учителите се сбогуваха с нас и се върнаха в града.

Виктория ми намигна и се усмихна.

— Много се радвам, че вече не сме в училището — каза тя.

— И аз. А когато ни преподаваха, си мислех, че са интересни.

Седнахме един до друг на една пейка и се загледахме навън. От тази част на града не можеше да се разбере какво точно става отстрани и макар да знаех, че бригадите ще превозват релсите от южната страна към северната, не можех да ги видя.

— Хелуърд… защо се движи градът?

— Не знам. Поне не със сигурност.

Тя каза:

— Не знам какво си въобразяват гилдиите за нас. Никой никога не ни казва нищо, макар че е достатъчно да се качиш тук, за да видиш, че градът се е преместил. И все пак, ако попиташ някого, ти се казва, че това не засяга администраторите. Да не би да очакват от нас да не задаваме въпроси?

— Нищо ли не ти казват?

— Съвсем нищо. Преди известно време се качих тук и установих, че градът се е преместил. Няколко дни по-рано платформата стоя заключена цели два дни и казаха, че са я затворили заради ремонт. Но това беше всичко.

— Добре — започнах аз, — кажи ми нещо. Когато градът се движеше, ти усещаше ли го?

— Не… или поне така си мисля. Спомням си, че чак след това го разбрах. Като се връщам мислено назад, не си спомням да се е случило нещо необичайно в деня, когато би трябвало да са го преместили, но пък аз никога не съм напускала града и затова предполагам, че през цялото време, докато съм растяла, съм свикнала със случайните движения. Градът по някакъв път ли се движи?

— Система от железопътни линии.

— Но защо?

— Не трябва да ти казвам.

— Обеща, че ще ми кажеш. И без това не разбирам какво лошо има в това да ми кажеш как се движи… а то е ясно като бял ден, че се движи.

Пак старата дилема, но в думите й имаше смисъл, въпреки че бяха в разрез с клетвата. Започвах да се чудя дали клетвата е все още в сила.

— Градът се движи към нещо, наричано оптимума, и то се намира точно на север от него. В момента градът е на около три и половина мили южно от оптимума — казах аз.

— Значи скоро ще спре?

— Не… и точно това не ми е ясно. Както изглежда, дори ако градът някога достигне оптимума, той не може да спре, защото самият оптимум непрекъснато се мести.

— Тогава какъв е смисълът да се опитваме да го достигнем?

Нямах отговор на това, защото и аз не знаех.

Виктория продължи да задава въпроси и накрая й разказах за работата по железопътните линии. Опитах се да сведа описанията си до минимум, но ми беше трудно да преценя доколко нарушавах клетвата. Установих, че в светлината на клетвата трябва да си меря думите за всичко, което казвам.

— Виж, да не говорим повече за това. Ти, очевидно, не искаш. — Каза тя накрая.

— Просто съм объркан — отвърнах. — Забранено ми е да говоря, но ти ме накара да разбера, че нямам никакво право да премълчавам онова, което знам.

Виктория помълча за малко.

— Не знам за теб — промълви накрая тя, — но напоследък започнах да намразвам системата на гилдиите.

— Не си само ти. Не са много тези, които я защитават.

— Дали е възможно онези, които отговарят за гилдиите, да поддържат системата в действие, след като тя е надживяла първоначалното си предназначение? Струва ми се, че системата действа чрез потискане на знанието. Не разбирам каква е целта. Това предизвиква силно недоволство у мен и съм сигурна, че не съм единствената.

— Може би и аз ще бъда същият, когато стана пълноправен член на гилдията.

— Надявам се, че няма — каза тя и се засмя.

— Има едно нещо — продължих аз. — Винаги, когато задавам на Малчускин — човекът, с когото работя — подобни въпроси като тези, които ти ме питаш, той казва, че ще разбера с течение на времето. Сякаш гилдиите имат пълно основание и по някакъв начин това е свързано с причината, заради която градът трябва да се движи. Единственото, което съм научил досега, е, че градът наистина трябва да се движи… това е основното. Когато съм там навън, само работим и няма време да се задават въпроси. Но е ясно, че придвижването на града е най-важното от всичко.

— Ако някога разбереш, ще ми кажеш ли?

Помислих за момент.

— Не виждам как бих могъл да обещая такова нещо.

Виктория се изправи рязко и отиде в другия край на платформата. Тя застана до перилата, вперила поглед от покрива на града към околността под него. След няколко минути се върна при пейката и седна до мен.

— Разбрах как да се оженим — каза тя.

— Още една церемония?

— Не, много по-просто е. Само трябва да подпишем един формуляр и да дадем копие от него на началниците си. Формулярите са долу… наистина са много прости.

— Значи можем да ги подпишем веднага.

— Да. — Тя ме погледна сериозно. — Искаш ли?

— Разбира се. А ти?

— Да.

— Въпреки всичко?

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Въпреки това, че ти и аз не можем да разговаряме без да се натъкнем на нещо, което аз или не мога, или не трябва да ти казвам, и че ти изглежда ме обвиняваш за това.

— Това тревожи ли те? — запита тя.

— Да, много.

— Можем да отложим сватбата, ако така предпочиташ.

— Това ще реши ли нещо? — попитах аз.

Не бях сигурен какво би станало, ако с Виктория развалим годежа си. Тъй като гилдиите бяха помогнали за официалното ни запознаване, какво ново нарушение на системата щяхме да извършим, ако сега кажехме, че не искаме да се женим? От друга страна, след като официалното представяне вече беше факт, никой като че ли не ни притискаше да се оженим незабавно. Що се отнасяше до нас самите, раздразнението от ограниченията, налагани от клетвата, беше единствената причина за разногласия помежду ни. Без него, ние като че ли бяхме напълно подходящи един за друг.

— Да я отложим за малко — каза Виктория.

По-късно през деня се върнахме в стаята й и настроението значително се разведри. Говорихме си много, като заобикаляхме онези теми на разговор, които и двамата знаехме, че причиняват проблеми… Когато стана време да си лягаме, отношенията ни се бяха променили. Сутринта, щом се събудихме, подписахме формулярите и ги занесохме при ръководителите на гилдиите. Изследовател на бъдещето Клаузевиц не беше в града, но аз намерих друг член на Гилдията на бъдещето и той ги прие от името на Клаузевиц. Всички изглеждаха доволни. Майката на Виктория прекара доста време с нас, разказа ни на какви нови свободи и предимства ще се радваме като женена двойка.

Преди да напусна града и отново да се отправя към Малчускин на железопътните линии, разчистих останалите си вещи от училището и официално се нанесох при Виктория.

Бях женен мъж на възраст шестстотин петдесет и две мили.