Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inverted World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кристофър Прийст

Заглавие: Преобърнатият свят

Преводач: Татяна Иванова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Август“

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Английска

ISBN: 978-954-9688-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7509

История

  1. — Добавяне

3

Двамата с Изследовател на бъдещето Дентън заобиколихме града, после той ме преведе през пустошта до няколко временни постройки, издигнати на около петстотин метра от града. Тук той ме представи на Малчускин от Гилдията за релсите и си тръгна.

Малчускин беше нисък, грубоват мъж, все още сънен. Той изглежда не възразяваше, че сме го обезпокоили и ме посрещна учтиво.

— Ти си чирак от Гилдията на бъдещето, така ли?

Кимнах.

— Току-що идвам от града.

— За пръв път ли излизаш?

— Да.

— Закусвал ли си?

— Не… Изследователят на бъдещето ме измъкна от леглото и дойдохме направо тук, почти не сме се отклонявали.

— Влез вътре… Ще направя кафе.

Вътрешността на бараката беше неприятна и потънала в мръсотия за разлика от онова, с което бях свикнал в града. Там чистотата и редът бяха от огромно значение, докато бараката на Малчускин беше затрупана с мръсни дрехи, неизмити тенджери и тигани и неизядена храна. В единия ъгъл бяха струпани метални инструменти, а до стената имаше легло с разхвърляни завивки. Миришеше на развалена храна.

Малчускин напълни една тенджера с вода и я сложи върху печката. Отнякъде намери две канчета, изплакна ги в другата стая и ги изтръска от водата. Сложи по една лъжичка синтетично кафе и когато водата завря, я изля в тях.

В бараката имаше само един стол. Малчускин махна няколко тежки стоманени инструменти от масата и я дръпна към леглото. Седна и ми посочи стола. Известно време отпивахме мълчаливо от кафето. Беше приготвено по абсолютно същия начин, както го правехме в града и все пак имаше друг вкус.

— Напоследък не сме имали много чираци.

— Защо така? — попитах го.

— Не знам. Не идват много. Ти кой си?

— Хелуърд Ман. Баща ми е…

— Да, знам. Добър човек. Ходехме заедно на училище.

Намръщих се, когато чух това. Не можех да си представя, че той и баща ми са на една и съща възраст. Малчускин видя изражението ми.

— Не го взимай присърце — каза той. — Един ден ще разбереш. Ще го изпиташ на собствения си гръб, така, както проклетата система на гилдиите ни кара да научаваме всичко. Странно живеете вие в Гилдията на бъдещето. Това не беше за мен, но ти, предполагам ще се справиш.

— Защо не си искал да бъдеш Изследовател на бъдещето?

— Не казах, че не съм искал… имах предвид, че съдбата ми беше отредила друго. Баща ми беше член на Гилдията за релсите. Трябваше да се подчиня на правилата. Но ако искаш да ти е трудно, попаднал си на точното място. Вършил ли си физическа работа?

— Не…

Той се разсмя високо.

— Никой чирак не е вършил. Ще свикнеш. — Той се изправи. — Време е да започваме. Още е рано, но след като ме измъкна от леглото, няма смисъл да се размотаваме. Работниците са едни мързеливи нещастници.

Той излезе от бараката. Допих набързо кафето, като си опарих езика и тръгнах след него. Той се беше отправил към другите две сгради. Настигнах го.

С гаечния ключ, който беше взел от бараката, заудря силно по вратата на една от другите две постройки, като крещеше на онези, които бяха вътре, да стават. От белезите по вратите се досетих, че той сигурно всяка сутрин ги удря с гаечния ключ.

Отвътре се разнесоха звуци.

Малчускин се върна в бараката си и започна да рови из инструментите.

— Не се забърквай с работниците — предупреди ме той. — Те не са от града. Има един Рафаел, направих го отговорник. Знае малко английски и служи за преводач. Ако искаш нещо, говори с него. А най-добре ела при мен. Малко вероятно е да възникнат проблеми, но ако има… ми кажи.

— Какви проблеми?

— Ако не вършат каквото им кажеш или каквото аз им кажа. Плаща им се, за да правят каквото ние искаме. Проблем е, ако не го правят. Единственият недостатък на всички е, че са прекалено мързеливи. Затова започваме рано. По-късно става горещо и тогава няма смисъл да си правим труда.

Вече се чувстваше горещината. Слънцето се беше издигнало нависоко, докато си говорихме с Малчускин, и очите ми, непривикнали на толкова ярка светлина, започнаха да сълзят. Пак се опитах да погледна към слънцето, но беше невъзможно да гледаш право в него.

— Вземи тези! — Малчускин ми даде много гаечни ключове. Олюлях се под тежестта им и изпуснах два-три. Той ме наблюдаваше мълчаливо, докато ги събирах, засрамен от непохватността си.

— Накъде? — попитах.

— Към града, разбира се. На нищо ли не ви учат там?

Аз се отдалечих от бараката и се отправих към града. Малчускин гледаше от вратата на бараката си.

— Южната страна! — извика той след мен. Спрях и се огледах безпомощно. Малчускин дойде при мен.

— Натам — посочи той. — Релсите на юг от града.

Тръгнах натам, като изтървах още само един гаечен ключ по пътя.

След няколко часа започнах да разбирам какво имаше предвид Малчускин за мъжете, които работеха с нас. Те си търсеха и най-малкото извинение, за да спрат работа и само крясъкът на Малчускин или сърдитите команди на Рафаел ги караха да продължат.

— Кои са те? — попитах Малчускин, когато спряхме за петнайсет минутна почивка.

— Местни хора.

— Не можехме ли да наемем още?

— Всички са един дол дренки.

До известна степен им съчувствах. Под открито небе, без никаква сянка, работата беше тежка и изискваше сила. Въпреки че бях твърдо решен да не забавям темпото, физическото напрежение беше по-голямо, отколкото можех да понеса. Определено досега не бях вършил нищо по-изморително.

Железопътните линии в южния край на града се простираха на около половин миля и свършваха в нищото. Имаше четири линии, всяка от които се състоеше от две метални релси, поддържани от дървени траверси, които на свой ред бяха вкопани в бетонни основи. Дължината на две от линиите вече беше значително намалена от Малчускин и групата му. Ние работехме върху най-дългия, все още запазен участък, който беше прокаран като външна дясна линия.

Малчускин ми обясни, че ако приемем, че градът е пред нас, четирите линии можеха да бъдат определени съответно като лява и дясна, външна и вътрешна.

Задачата не изискваше много мислене. Онова, което трябваше да се свърши, беше рутинно, но трудоемко.

На първо място, напречните греди, които свързваха релсата с траверсите, трябваше да бъдат освободени по цялата дължина на релсата. Оставяхме ги настрана и по същия начин освобождавахме и другата релса. После повдигахме траверсите, захванати за бетонните основи с по две скоби, всяка от които трябваше да бъде разхлабена и свалена на ръка. Когато траверсата бъдеше освободена, я премествахме във вагонетката, която чакаше при следващия участък от железопътната линия. Бетонната основа, както разбрах, беше предварително отлята и годна за многократна употреба. Тя трябваше да бъде изкопана от гнездото си в пръстта и натоварена във вагонетката. След като всичко това се свършеше, двете стоманени релси се поставяха върху специални стойки отстрани на вагонетката.

После Малчускин или аз подкарвахме електрическата вагонетка към следващия участък от железопътната линия и процесът се повтаряше.

Товарехме вагонетката догоре, цялата работна група се качваше на нея и се отправяше към края на града. Тук я паркирахме и презареждахме акумулатора от контакта, монтиран за тази цел в стената на града.

По-голямата част от сутринта мина в това да натоварим вагонетката и да я откараме до града. Ръцете ми изтръпнаха от умора, гърбът ме болеше, бях ужасно мръсен и потънал в пот. Малчускин, който беше работил наравно с другите — може би дори повече от наетите работници — се засмя.

— Сега разтоварваме и почваме отначало — каза той.

Погледнах към работниците. Те изглеждаха така, както се чувствах и аз, макар да подозирах, че съм свършил много повече работа от тях, като се имаше предвид, че бях нов и още не бях усвоил изкуството да използвам мускулите си пестеливо. Повечето от тях лежаха в сянката на града.

— Добре — отговорих аз.

— Не… пошегувах се. Мислиш ли, че ще изкараш още дълго без храна?

— Не.

— Добре тогава… да хапнем.

Той извика на Рафаел, после се насочи към бараката си. Тръгнах с него и си поделихме претоплената синтетична храна — всичко, което той можеше да предложи.

 

 

Следобед разтоварвахме. Траверсите, основите и релсите бяха сложени на друго, захранвано с акумулатор превозно средство, което се движеше на четири огромни балонни гуми. Когато напълнихме вагонетката, я закарахме в края на железопътната линия и започнахме отново. Беше горещо и мъжете работеха бавно. Дори Малчускин намали темпото и след като вагонетката беше повторно натоварена, той даде заповед за края на работния ден.

— Искаше ми се да направим още един курс днес — каза той и отпи голяма глътка от бутилка с вода.

— Готов съм — отговорих аз.

— Може би. Сам ли ще го направиш?

— Но аз искам — настоявах, като не желаех да разкривам колко изтощен се чувствах.

— Така като те гледам, ще си безполезен утре. Не, ще разтоварим тази вагонетка, ще я закараме до края на линията и стига толкова.

Не стана точно така и нещата се развиха другояче. Когато върнахме вагонетката в края на линията, Малчускин накара мъжете да запълнят последния участък от линията с рохкава пръст и скална маса. Положихме двайсетина метра чакъл.

Попитах Малчускин каква е целта.

Той кимна с глава към най-близката дълга линия, лявата вътрешна. В самия й край имаше масивна бетонна подпора, здраво забита в земята.

— Да не предпочиташ вместо това да изправяш такива? — попита ме той.

— Какво е това?

— Буфер. Да предположим, че всички кабели се скъсат наведнъж… градът ще изскочи от релсите. Буферът едва ли ще окаже голямо съпротивление, но това е всичко, което можем да направим.

— Случвало ли се е градът да се върне назад?

— Веднъж.

 

 

Малчускин ми предложи да избирам дали да се върна в стаята си в града или да остана с него в бараката му. Така, както постави въпроса, не ми оставяше голям избор. Той очевидно нямаше високо мнение за хората в града и ми каза, че рядко ходел там.

— Приятен начин на живот — отбеляза той. — Половината не знаят какво става тук, а и не смятам, че ще ги е грижа, дори и да знаят.

— Защо им е да знаят? В края на краищата, ако продължим да работим по план, това тях не ги засяга.

— Знам, знам. Но нямаше да ми се налага да използвам тези местни негодници, ако повече градски хора идваха тук.

В съседните спални помещения наемните работници говореха високо; някои пееха.

— Съвсем нищо общо ли нямаш с тях?

— Просто ги използвам. Те са грижа на Гилдията за разменна търговия. Когато станат прекалено мързеливи, ги уволнявам и се обаждам на онези от разменната търговия да ми намерят други. Нищо сложно. Работата ръка тук все не достига.

— Къде е това тук?

— Не ме питай… това е работа на баща ти и неговата гилдия. Моята работа е да изваждам стари релси.

Усетих, че Малчускин не се е отчуждил от града толкова, колкото твърдеше. Предположих, че сравнително изолирания му начин на живот беше причина да изпитва известно презрение към онези от града, но доколкото разбирах, той не беше длъжен да остава навън и да спи в бараката. Работниците може и да бяха мързеливи, и точно сега — шумни, но по всичко личеше, че са дисциплинирани. Малчускин не се опитваше да ги надзирава, когато нямаше работа за вършене, така че би могъл да остане в града, ако решеше.

— Първият ти ден навън, а? — изведнъж промени разговора той.

— Точно така.

— Искаш ли да видиш залеза?

— Не… защо?

— Чираците обикновено искат.

— Добре.

Едва ли не за да му доставя удоволствие, излязох от бараката и погледнах на североизток, отвъд туловището на града. Малчускин застана зад мен.

Слънцето беше близо до хоризонта и вече започвах да усещам студения вятър в гърба си. Облаците от предишната нощ ги нямаше и небето беше ясно и синьо. Сега можех да гледам към слънцето без да ме заболят очите, тъй като плътната атмосфера разсейваше лъчите му. То имаше формата на широк оранжев диск, леко наклонен към нас. Отгоре и отдолу от него излизаха издължени лъчи светлина. Докато го наблюдавахме, бавно потъна зад хоризонта, след което изчезна и последният лъч светлина.

— Няма да видиш това, ако спиш в града — каза Малчускин.

— Много е красиво — отговорих аз.

— Видя ли изгрева тази сутрин?

— Да.

Малчускин кимна.

— Така постъпват те. Взимат някое хлапе в гилдията и го хвърлят в дълбокото. Без обяснения. Оставят го навън в мрака, докато не се появи слънцето.

— Защо го правят?

— Системата на гилдиите. Вярват, че така чиракът най-бързо ще разбере, че слънцето не е онова, на което са го учили.

— Не е ли? — попитах аз.

— На какво са те учили?

— Че слънцето е сфера.

— Значи още ви учат на това. Е, сега видя, че не е. Разбра ли нещо?

— Не.

— Помисли си. Хайде да ядем.

Върнахме се в бараката и Малчускин ми каза да стопля малко храна, докато той монтира друга койка върху вертикалните подпори на леглото си. Намери някакви завивки в шкафа и ги сложи върху койката.

— Ще спиш тук — каза той, като посочи горното легло. — Въртиш ли се нощно време?

— Не мисля.

— Ще пробваме една вечер. Ако ставаш често, ще се сменим. Не обичам да ме безпокоят.

Помислих си, че най-вероятно няма да го притеснявам. Онази нощ можех да заспя прав, толкова бях изморен. Изядохме безвкусната храна и после Малчускин заразказва за работата си по железопътните линии. Почти не му обръщах внимание, легнах на койката си, като се преструвах, че го слушам и заспах веднага.