Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (35)

2

Местността извън селото беше обрасла с храсти и тук-там дървета. Не след дълго тя видя мъжа, насочил се към малка горичка. Знаеше, че в долния й край минаваше река. От другата страна имаше ниски хълмове.

Вървеше на разстояние от мъжа, тъй като не желаеше да я види, преди да разбере накъде се е отправил.

Като тръгна сред дърветата, тя го изгуби от поглед. Слезе от коня и го поведе за юздите, като се оглеждаше за мъжа. След известно време дочу шума на реката — по това време на годината беше плитка, а камъчетата по дъното се виждаха ясно през бистрата вода.

Забеляза коня му до едно дърво. Върза и своя, като продължи напред сама. Дори сред дърветата беше горещо и усещаше, че е покрита с прах след ездата. Отново се зачуди какво я беше подтикнало да го последва. Присъствието на двамата мъже в селото не носеше опасност, а мотивите им, макар и странни, изглеждаха миролюбиви.

Когато наближи гората, стана по-предпазлива. Спря и огледа брега, който се спускаше към водата.

Мъжът беше там и тя го загледа с интерес.

Пелерината и ботушите беше оставил до раницата с багажа си и нагазил в реката, като изглежда се наслаждаваше на прохладата. Все още не я беше видял и риташе с крак във водата, а около него летяха искрящи пръски. Наведе се, загреба вода в шепите си и я плисна върху лицето и врата си.

После се обърна, излезе от водата и отиде при багажа си. Извади малка видеокамера от кожен калъф, преметна калъфа на рамото си, свърза го към камерата с къс кабел и нагласи копчето отстрани.

Остави за момент камерата и разгъна дълъг свитък хартия, навит на руло. Разстла го на земята, разгледа го внимателно няколко секунди, пак взе камерата и се върна до водата.

Първо започна да снима срещу течението, после свали камерата и се обърна. Насочи я към отсрещния бряг, а после към Елизабет. Тя се наведе бързо, за да не попадне в кадър, но той не реагира и тя предположи, че не я е видял. Когато погледна отново, той снимаше реката надолу по течението й.

Върна се при хартията и с голямо старание вписа няколко символа.

Със спокойни движения той сложи камерата в калъфа, нави хартията и я прибра заедно с останалите инструменти.

Протегна се и се почеса по врата. С бавни крачки се върна на брега, седна и потопи краката си във водата. После легна по гръб и затвори очи.

Тя го наблюдаваше внимателно. Определено изглеждаше безобиден. Имаше мускулесто тяло, загоряло от слънцето. Косата му беше като светлокестенява грива, дълга и разрошена. Имаше брада. Прецени, че е на около трийсет и пет години. Лицето му имаше младежко излъчване и ясно изразени черти. Усмихваше се блажено от удоволствието си да потопи краката си в прохладната вода в горещия, сух ден.

Около лицето му прелитаха мухи и от време на време той лениво ги гонеше.

Тя се поколеба няколко секунди, после пристъпи, хлъзна се и пред нея се посипаха камъчета.

Мъжът реагира веднага. Скочи, огледа се бързо и се помъчи да се изправи, но се препъна и стъпи във водата.

Тя не се сдържа и се разсмя.

Като успя да се закрепи на крака, скочи към раницата си и след секунда държеше в ръце пушка.

Елизабет спря да се смее, но той не я насочи към нея. Вместо това каза нещо на толкова развален испански, че нищо не се разбра.

Самата тя говореше малко испански, затова предпочете да използва местния език:

— Не исках да се засмея…

Той поклати глава и я огледа внимателно. Тя разпери ръце, за да покаже, че не носи оръжие и му се усмихна с надежда, че ще го успокои. Той изглежда се увери, че няма опасност за него и остави пушката на земята.

Пак каза нещо на ужасен испански, а после измърмори нещо на английски.

— Говориш ли английски? — попита тя.

— Да. А ти?

— Като роден език.

Тя пак се засмя, посочи към реката и каза:

— Имаш ли нещо против да дойда при теб?

Той продължаваше да я гледа тъпо, но тя свали обувките си и тръгна към брега. Повдигна леко полата си и нагази в реката. Водата беше леденостудена, пръстите на краката й се свиха, но усещането беше приятно. Седнаха един до друг с крака във водата.

— Извинявай за пушката. Стресна ме.

— И аз се извинявам — отвърна тя. — Но физиономията ти беше толкова блажена.

— Най-хубавото нещо, което можеш да направиш в такъв ден.

И двамата се загледаха във водата. Под леко накъдрената повърхност краката им изглеждаха като бели пламъчета, примигващи от течението.

— Как се казваш? — попита тя.

— Хелуърд.

— Хелуърд. — Тя повтори името. — Това фамилия ли е?

— Не. Цялото ми име е Хелуърд Ман. А ти?

— Елизабет. Елизабет Хан. Не обичам да ми викат Елизабет.

— Добре.

Тя го погледна. Изглеждаше сериозен.

Акцентът му малко я объркваше. Беше разбрала, че не е от местните, говореше английски свободно, но произнасяше гласните по странен начин.

— Откъде си? — запита го тя.

— Оттук. — Той изведнъж се изправи. — Ще трябва да напоя коня.

Той пак се препъна, докато се изкачваше по брега, но този път Елизабет не се разсмя. Тръгна към дърветата, но не взе багажа си.

Пушката още лежеше там, където я беше оставил. Той я погледна веднъж през рамо и тя се извърна.

Доведе и двата коня. Тя се изправи и тръгна със своя към водата.

Елизабет застана между животните и погали кобилата на Хелуърд по врата.

— Красива е — каза тя. — Твоя ли е?

— Не съвсем. Просто я яздя по-често, отколкото другите.

— Как се казва?

— Аз… не съм й дал име. Трябваше ли?

— Само ако искаш. И моят си няма име.

— Обичам да яздя — каза Хелуърд изведнъж. — Това е най-хубавата част от работата ми.

— И да шляпаш из реките. Ти с какво се занимаваш?

— Аз съм… всъщност работата ми си няма име. Ами ти?

— Аз съм медицинска сестра. Иначе правя доста неща.

— И ние имаме медицински сестри — каза той. — В… там, откъдето идвам.

Тя го погледна с интерес.

— Къде е това?

— Един град. На юг.

— Как се нарича?

— Земя. Въпреки че обикновено го наричаме просто града.

Елизабет се усмихна неуверено, несигурна дали е чула правилно.

— Разкажи ми за него.

Той поклати глава. Конете бяха спрели да пият и сега опираха муцуни.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — каза той.

Отправи се бързо към багажа си, събра всичко и го напъха бързо в дисагите. Елизабет го наблюдаваше с любопитство. Когато приключи, той взе поводите и поведе коня нагоре по брега. Преди да стигне до дърветата, той се обърна назад.

— Извинявай. Сигурно ме мислиш за много груб. Просто… ти не си като другите.

— Другите?

— Тукашните хора.

— Това лошо ли е?

— Не.

Той огледа реката, като че ли търсеше извинение, за да остане с нея, изведнъж се отказа да си тръгва и завърза кобилата за най-близкото дърво.

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Чудех се… може ли да те нарисувам?

— Да ме нарисуваш?

— Да… само една скица. Не съм много добър, занимавам се с това отскоро. Докато съм тук горе, прекарвам много време в рисуване на нещата, които виждам.

— Това ли правеше, когато те срещнах?

— Не. Онова беше карта. Имам предвид истински рисунки.

— Искаш да ти позирам ли?

Той порови в дисагите си, после извади няколко листа хартия с различни размери. Разлисти ги нервно и тя видя, че на тях има някакви рисунки.

— Само застани там — каза той. — Не… до коня си.

Той седна на брега, като сложи листовете върху коленете си. Тя го наблюдаваше, все още смутена от неочаквания обрат и усети стеснение, нещо, което не й беше присъщо. Той вдигна поглед от хартията и се вгледа в нея.

Тя застана до коня, като прокара ръка под врата му и го потупа от другата страна, а конят откликна, като притисна муцуната си към нея.

— Не си застанала правилно — каза той. — Обърни се повече към мен.

Смущението й се засили и тя осъзна, че е заела неестествена, неудобна поза.

Той продължи да работи, като сменяше листовете хартия един след друг, и тя започна да се отпуска. Реши да не му обръща внимание и пак погали коня. След известно време той я помоли да възседне коня, но тя се беше изморила.

— Може ли да видя какво си направил?

— Никога не ги показвам.

— Моля те, Хелуърд. Никой досега не ме е рисувал.

Той прегледа листовете хартия и избра два-три.

— Не знам какво ще кажеш.

Тя ги взе от него.

— Боже, наистина ли съм толкова кльощава? — възкликна тя, без да се замисля.

Той се опита да й измъкне листовете от ръцете.

— Върни ми ги.

Тя се обърна и започна да разглежда другите. Различаваше лицето си, но усетът му за пропорции изглеждаше… необичаен. Беше нарисувал и нея, и коня прекалено високи и слаби. Ефектът не беше неприятен, а по-скоро странен.

— Моля те… искам да ми ги върнеш.

Тя му ги подаде и той ги сложи на дъното на купчината. Изведнъж й обърна гръб и тръгна към коня си.

— Да не те обидих? — попита тя.

— Не си ме обидила. Знаех си, че не трябва да ти ги показвам.

— Мисля, че са много добри. Просто… малко е шокиращо да се видиш през погледа на някой друг. Казах ти, че никога не са ме рисували.

— Трудна си за рисуване.

— Може ли да видя някои от другите ти рисунки?

— Няма да са ти интересни.

— Виж, нямам намерение да ти правя комплименти. Наистина ми е интересно.

— Добре.

Той й даде цялата купчинка и продължи към коня си. Докато седеше отново на земята и разглеждаше рисунките, усещаше присъствието му зад гърба си и как се преструва, че наглася впряга на коня, но всъщност очаква реакцията й.

Темите бяха различни. Имаше няколко рисунки на коня му: как пасе, стои неподвижно, отмята глава назад. Те бяха изумително натуралистични; с няколко щрихи той беше уловил самата същност на животното, гордо и в същото време покорно, опитомено и едновременно с това господар на съдбата си. Любопитното бе, че пропорциите бяха абсолютно точни. Имаше няколко рисунки на мъж… автопортрети или може би мъжът, с когото го беше видяла по-рано. Беше нарисуван с пелерина, без пелерина, застанал до един кон, използващ видео камерата, която беше видяла по-рано. И в тези рисунки пропорциите бяха почти абсолютно точни.

Имаше няколко скици с пейзажи: дървета, река, странна конструкция, теглена с въжета, далечна верига хълмове.

Пейзажите не му се удаваха толкова добре; понякога пропорциите бяха точни, друг път се забелязваше обезпокоителна деформация, причината за която тя не можеше да определи точно. Като че ли нещо не беше наред с перспективата? Не можеше да каже със сигурност, тъй като не владееше добре езика на живописта.

Най-отдолу откри рисунките, които й беше направил. Първите няколко не й се сториха много добри, явно това бяха първите му опити. Трите, които й беше показал, изглеждаха най-сполучливи, но пак я озадачиха удължените пропорции на нея и коня.

— Е? — попита той.

— Ами… — започна тя, като се мъчеше да намери точните думи, — мисля, че са добри. Много необичайни. Имаш набито око.

— Ти си труден обект.

— Най-много ми харесва тази. — Тя порови в купчината и намери рисунката на коня с буйно развята грива. — Като жив е.

Той се ухили.

— Тази ми е любимата.

Тя пак разгледа рисунките. В тях имаше нещо, което не разбираше… например на една от рисунките на мъжа. Високо на заден план се явяваше причудлива форма с четири върха. Тя присъстваше на всяка от скиците, които й беше направил.

— Какво е това? — попита тя, като посочи към нея.

— Слънцето.

Тя се понамръщи, но реши да не спори. Почувства, че за момента е наранила достатъчно артистичното му его.

Избра рисунката, която според нея беше най-добрата от трите.

— Може ли да я взема?

— Мислех, че не ти харесва.

— Харесва ми. Мисля, че е чудесна.

Той я погледна внимателно, сякаш се мъчеше да познае дали е искрена, после взе купчината листове от ръцете й.

— Искаш ли и тази?

Той й подаде рисунката с коня.

— Не бих могла. Не и тази.

— Искам да я вземеш — каза той. — Ти си първият човек, който ги е виждал.

— Аз… благодаря ти.

Той постави внимателно листовете в дисагите и пристегна катарамите.

— Казваш се Елизабет, нали?

— Предпочитам да ме наричат Лиз.

Той кимна сериозно.

— Довиждане, Лиз.

— Тръгваш ли?

Той не отговори, а отвърза коня и се метна на седлото. Спусна се към брега, прегази плитката река и пришпори коня си към другия бряг. След няколко секунди се изгуби сред дърветата.