Александър Драганов
Черната корона (3)

Глава втора

Тамарай притвори очи и се заслуша в песента на морето.

Елфът бе застанал близо до носа на кораба и изглеждаше потънал в състояние на абсолютен покой. Той бе по-висок и по-едър от повечето представители на своята раса, но носеше и характерните за нея белези — фината конструкция на лицето, златистите коси, заострените уши. Това, което обаче го отличаваше от повечето елфи, бяха грубите моряшки дрехи, които покриваха мускулестото му тяло, мазолите по ръцете и че се намираше навътре в морето, далеч от сушата. Също така бе единственият елф в местността на Брулените брегове, която по правило приютяваше суровите джуджета. Джуджета бяха и останалите му спътници от екипажа на кораба — грубовати, но добродушни мъже с прошарени бради и яки ръце.

Корабът „Пияната брада“, на който пътуваха, бе змейоловен. Джуджетата, както и елфите, почитаха китовете и делфините като разумни същества, макар да не разбираха езика им, и смятаха за свой дълг да ги пазят от морските змейове — свирепи създания, които се надигаха от дълбините на морето. Като цяло змейовете обитаваха води, в които слънчевите лъчи почти не достигаха и се хранеха с исполински риби, които изобщо не се подаваха на повърхността. Ала понякога се натъкваха на китове и в редки случаи вкусваха от месото им. Тогава огромните животни, които всъщност бяха много по-близки до змиорките, отколкото до змиите, се настървяваха и започваха да нападат стадата морски бозайници. Косатките единствени можеха да се отбраняват от такива нападения, докато големите гърбати и сини китове бяха беззащитни, добродушни гиганти, непривикнали да се борят с двадесетметровата смес от мускули и агресия, каквато представляваше морският змей.

Тамарай бе дошъл при джуджетата преди много години и съвестно изпълняваше службата си. Те не задаваха излишни въпроси за миналото му, а той им се отплащаше с работа, която никой от тях не можеше да свърши. Бърз и гъвкав като всеки елф, Тамарай оказваше неоценима помощ, когато трябваше да се катери по такелажа, да помага с развиването на платна, да забелязва издайническите гърбици над водата, които подсказваха за присъствието на змей.

Разбира се, джуджетата не убиваха всеки змей, когото срещнат и се намесваха само когато забележеха труповете на китове, изхвърлени на брега или носещи се като плаваща мърша в морето. По-рано тази сутрин елфът бе забелязал именно такова същество, което още пируваше с плячката си — кашалот, чиято глава бе отхапана от морското чудовище. Той бе съобщил това на капитан Буч и джуджетата бяха насочили плавателния си съд към целта. Гордо и надменно създание, змеят се бе надигнал, за да ги нападне, убеден в предимството си.

Ала Тамарай го бе прострелял с лък право в окото, улучвайки го от десетки метри разстояние. След това бе отправил благодарствена молитва към Всемайката и заедно с останалите джуджета бе натоварил тялото на змея на палубата, където по-късно го бяха нарязали, осолили и складирали в трюма. Морските змейове се славеха с изключително вкусното си месо, което джуджетата считаха за голям деликатес и консумираха с много ром или грог, в зависимост от рецептата, по която е приготвено.

Тамарай обичаше джуджетата повече от своя собствен народ, елфите. От ранните си години той бе израснал като бунтовник без кауза, който не може да си намери място в Гората на Всемайката. Крепка дружба го бе свързала с брат му Камарай, но неговият път на елфически рицар изобщо не го привличаше, а очакванията и сковаващите норми на елфическото общество му се сториха ограничаващи. Затова той отиде надалеч, към Брулените брегове, и намери своя дом при джуджетата.

Саможиви и по правило необщителни, те бяха посрещнали с недоверие младия елф и се бяха присмели на желанието му да служи в открито море. Стой си в гората, бяха казали брадатите същества. Морето не е за остроухи. Тамарай обаче бе настоял и капитан Буч Пияната брада се бе съгласил да го вземе на борда на кораба си, първоначално като обикновен юнга. Елфът се запозна с всички несгоди на морския живот, от търкането на палубата до яденето на солена риба и пиенето на застояла вода, а също така свикна да служи и в най-големия пек, и в най-големия студ, като сега.

С времето джуджетата свикнаха с присъствието му, макар Тамарай никога да не разкри всичко за себе си и да остана не докрай приобщен в техния сплотен колектив. Единствено пред капитан Буч той се отпускаше напълно, пред него бе разкрил всичките си копнежи и страхове, от него единствен бе срещнал разбиране.

Тамарай отвори очи и се вгледа в сивото море около себе си. Вятърът се бе усилил и носеше със себе си солени пръски, а също така и мирис, предвещаващ буря. Вълните около кораба се бяха разлепили сърдито, а повечето морски обитатели бяха слезли надълбоко, за да не рискуват живота си.

Тамарай вдиша от соления морски въздух и се накани да се прибере в каютата, за да поспи след тежкия ден, когато орловият му елфически поглед забеляза далечно черно петънце във водата. Присви очи и установи, че това е лодка, в която гребе неопределена фигура, плътно загърната с черно наметало.

— Капитане — извика той и махна с ръка на Буч, който стоеше до кормчията, унесен в разговор.

— Какво има, Там? — попита джуджето. Гласът му бе дрезгав, но жизнен, като на някого, който е останал в учудващо добра форма за годините си. Така си беше наистина. Буч бе много възрастен, дори за стандартите на джуджетата, но крачката му бе все така жива, а ръката — все така здрава. Той по нищо не отстъпваше на младите джуджета и дори на Тамарай в лова на змейове.

— Лодка — отвърна простичко елфът. Хората в морето, независимо от това дали са човеци, джуджета или елфи, не си падаха по излишните приказки. Затова и разговаряха късо, но ясно и точно.

— В открито море? — повдигна вежди Буч и приближи Тамарай, след което вдигна далекоглед пред окото си. — И таз добра.

Когато свали далекогледа, лицето на джуджето бе потъмняло.

— Черни елфи — процеди Буч.

Джуджетата бяха заклети врагове на обитателите на Иррхас-Аббат, тъй като поклонниците на Рамакар редовно нападаха крайморските им градове и ги опустошаваха.

— Да пукнат — плю в морето Буч.

Тамарай обаче се навъси. Той не хранеше обич към обитателите на Иррхас-Аббат, ала знаеше законите на Всемайката, които бяха особено сурови за моряците. Не бива да изоставяш никого, изпаднал в беда насред открито море, в противен случай може сам да се озовеш на дъното. Вятърът, брулещ лицето на елфа, се засили, а морето наоколо стана още по-сърдито. Вълните се разпениха и започнаха да реват — първоначално тихо, но после все по-силно и по-силно.

— Не можем да ги оставим — каза Тамарай.

Буч прехапа устни. Той знаеше поверията на моряците и мразеше да ги нарушава, ала ненавиждаше елфите на мрака. Въпреки това накрая излая команда на екипажа си и „Пияната брада“ започна да пори морето, като се насочи право към лодката. Самата лодка приближаваше с учудваща бързина, все едно гребецът й — елф, покрит от глава до пети с черна роба — притежаваше нечовешка сила.

— Жреци — обади се Буч и плю отново, — страхотно.

Тамарай не отговори, а се загледа по-внимателно в обитателите на лодката. Красив елф на мрака, на видима възраст около седемдесет години, стоеше отпуснат в лодката, очевидно лишен от всякакви сили. Двата плавателни съда бяха вече достатъчно близо един от друг и Тамарай успя да види с орловия си поглед, че устните на пътуващия са напукани, а той самият изглежда крайно изнемощял, като измъчван от жестока жажда. Що се отнася до другия пътник, той не разкриваше нищо от себе си, загърнат от глава до пети с черен плат и дори парчета брезент. Елфът се запита дали не са попаднали на прокажен и за момент съжали, че е насочил „Пияната брада“ към лодката.

В този момент обаче пронизителен женски глас извика за помощ и Тамарай с изненада установи, че гребецът е жена.

— Тази си я бива в гребането — изкоментира той. Годините, прекарани сред джуджетата, го бяха накарали да забрави изящния изказ на сънародниците си от Гората на Всемайката.

— А стига бе — отвърна Буч, — не съм чувал никога за жрици. В Града на онези гадове жените главно са…

Буч не довърши мисълта си, но Тамарай схвана какво има предвид. Елфите на мрака не се славеха с равнопоставено отношение между представителите на различните полове. Жените се използваха за разплод и нямаха никакви права. Да видиш такава, загърната с жреческо було, бе истинска изненада.

Скоро щеше да разбере отговора на загадката. Корабът стигна до лодката и джуджетата спуснаха въжена стълба, по която пътуващите в нея да се изкачат на палубата му. Забулената в черно жена обаче ги изненада — хвана изнемощелия елф за врата като котка и с един гигантски скок се озова на борда.

Към нея мигновено се насочиха дузина аркебузи, а в ръката на Буч се появи пистолет. Огнестрелните оръжия бяха ново откритие за джуджетата, но вече бяха доказали своята изключителна ефективност в битки с всякакви същества, включително такива със свръхестествена сила. Тамарай обаче не ги обичаше и вместо това извади сабята си, готов за схватка.

Въпреки това не бе оптимист. Ако жената срещу тях бе способна на такива скокове, вероятно имаше огромна магическа сила. Дори да успееха да я победят, това щеше да им отнеме много жертви.

Тя обаче не изглеждаше склонна да се бие, а постави елфа на мрака върху палубата, като внимаваше да не разкрива нито милиметър от кожата си на слънце.

Внезапно Тамарай разбра каква е пътницата, дошла на кораба им.

— Вампир — каза простичко той.

Джуджетата се разшумяха обезпокоени.

— Схватлив си — отвърна присмехулно жената, — но да, аз съм Казарада, вампир от гладиаторските арени на Иррхас-Аббат. Този в краката ми е Таерин, младши жрец на Рамакар, господаря на войната.

— Защо тогава се качвате на борда — отвърна враждебно Буч и свали пистолета към елфа. — И без номера. Дори да ни убиеш, приятелят ти ще загине пръв.

— Този? Приятел? — изсмя се Казарада. — Забравете. Мозъкът му е изсъхнал от жречески безумия.

— Защо тогава бягате? — намеси се Тамарай. — За теб разбирам, че едва ли би искала да свършиш на арените. Защо обаче ти е да мъкнеш и жреца със себе си? За заложник?

— За съратник — отвърна късо вампирката и сякаш се прегърби. — Ние сме поклонници на Рамакар.

— Като всички в проклетия ви град — отговори Буч и джуджетата наоколо замърмориха одобрително.

— Информацията ви е стара, джуджета — отвърна Казарада. — Преди три нощи видях как воини, изпратени от Черния крал и предвождани от нещо средно между рак и октопод, убиват ангел на господаря Рамакар. С Таерин бягаме от това място заради живота си, а и за живота на всички вас.

— Как пък не — обади се едно от джуджетата. — Да ги застреляме. Буч!

— Само опитайте — гласът на забулената вампирка бе спокоен, но пълен с неприкрита заплаха.

Тамарай бе замръзнал на мястото си, потресен от думите й.

— Рак и октопод ли? — повтори той. — Имаш предвид Ми-Го, Великата раса?

Казарада поклати глава.

— Нарече се просто Прастария.

— Това е невъзможно — продължи Тамарай, — тази раса е изчезнала.

— Кажи го на приятелите ми, които умряха миналата нощ — отвърна с горчивина вампирката. — Онова нещо бе реално като мен или теб.

— За какво говорите, Там? — попита Буч. Гласът му бе пълен с тревога. — Каква е тази Велика раса?

— Дълга история — отвърна Тамарай, — дълга, забравена история. Която трябва да остане забравена. Не е възможно да са се върнали.

— Повтори го още десет пъти и си повярвай, че е истина — подигравателно отвърна вампирката, — знам какво видях. И докато споря с теб дали то е вярно, или не, този в краката ми умира. Не е пил вода откакто избягахме, а не е свикнал на живота извън скъпоценния си град.

Тамарай погледна към свития елф на мрака и сърцето му се изпълни със съчувствие, макар обективно да знаеше, че погледът му се е спрял на едно от най-злите същества в Тарр, послушник на онзи, чиято жажда за смърт е неутолима.

— Някой да донесе вода — извика елфът.

Никой не помръдна. Буч се намръщи, но кимна.

— Глухи ли сте! Били, върви и донеси вода!

Едно от джуджетата изпсува и се завтече към каютата си.

— А твоята жажда, жено? — попита Буч. — Как ще я утолим?

Казарада се изсмя.

— Надуших, че сте правили супа от змейска кръв от километри. Затова насочих лодката насам. Не мисли, че всички вампири имаме лукса да пием човешка кръв редовно.

— Не мисля нищо — отвърна Буч, — но ако опиташ, ще напълним приятеля ти с олово.

— Направи го — отвърна спокойно вампирската — и обричаш света на погибел.

Тамарай отново усети да го побиват ледени тръпки.

* * *

Няколко часа по-късно Тамарай отново бе застанал на носа на кораба. Морската буря си бе отишла така внезапно, както се бе разразила, и не бе успяла да нанесе сериозни поражения върху здравия джуджешки кораб. Сега елфът се бе усамотил и се наслаждавате, доколкото може, на прекрасната вечер в открито море.

Още утре корабът щеше да пристигне обратно в град Врехлен, едно от главните пристанища на Брулените брегове, а той и капитан Буч щяха да донесат страшните вести на краля на джуджетата. Уилям.

— Това същество. Прастария, е лоша новина, нали? — попита Казарада. След като слънцето се бе скрило от хоризонта, тя бе свалила жреческата роба на Таерин, с която се бе наметнала и стоеше облечена с обикновена, не много дълга рокля, която се вееше на вятъра. Ако бе смъртна, щеше да й е студено, помисли си елфът, докато наблюдаваше голите й крака и рамене.

Самият Таерин бе останал в каютата си. Джуджетата бяха успели да налеят малко вода в устата му, но той така и не се бе свестил. Тамарай бе живял достатъчно много, за да прецени, че жрецът е в шок, вероятно от видяното в града.

— Много — отвърна простичко той, — но ти вече си видяла това, щом е съкрушил ангел.

— Откъде идва? Кой е той? Защо реагира така при споменаването му?

— Дълга история — отвърна сухо Тамарай и се загледа в морето. Повърхността му се бе успокоила и отразяваше звездите. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че разказът на Казарада му се виждаше невъзможен. Дали това не бе някакъв номер? Може би вампирката и жрецът все пак бяха любовници, избягали от Града на Странните Удоволствия.

Тамарай обаче умееше да преценява думите на хората и смяташе, че Казарада не лъже. Нещо лошо се случваше в Иррхас-Аббат и дългите години на покой, обхванали света на Тарр след победата над отвратителните личове, врекли се в служба на Кракена, бяха приключили. Носеха се слухове, че орди от зли същества се стичат към Града на Странните Удоволствия и се вричат в служба на Черния крал, а кралствата на хората и джуджетата се готвеха за война, макар че поне засега набезите не само не бяха зачестили, ами бяха и намалели.

Затишие пред буря, помисли си Тамарай.

— Бързаш ли за някъде? — попита вампирката, след което продължи: — Знам, че на теб това ти е чуждо, но аз съм вярна на Рамакар. Той е моят бог. Заради него станах безсмъртна. И сега с него се случва нещо лошо. Искам да знам какво!

Тамарай не отговори веднага. Малцина знаеха това, което се канеше да сподели. Само жреците и благородниците от двата народа на елфите изучаваха историята на вида си и страшната му война от миналото.

— Преди елфите да се разединят и Рамакар да се отрече от брат си и майка си — започна той, — от звездите дошли същества, които твърдели, че са учители, които искат да дадат огъня на жителите на Тарр, да ги научат на щастието и мъдростта на безбрежните пространства отвъд небето.

— Великата раса? — предположи Казарада.

— Великата раса — кимна Тамарай, — макар това да е наше название. Самите те се наричали Ми-Го. Не изминало много време от появата им, когато станало ясно, че са дошли не като учители, а като завоеватели и в сърцата си не носят друго, освен желание за унищожение. Те били изчадия, вречени в служба на Кракена, демона от нищото, врага на всичко съществуващо. В службата си към него погубили далечния и противен свят, който ги е сътворил, и затова се насочили към нашия. С тях дошъл и самият Кракен, който нападнал етерните пространства на боговете. В битката си с него, Рамакар се покварил и самият той станал аватар на мрака.

— Внимавай какво говориш за божеството ми — изсъска вампирката.

— Теологичните спорове са встрани от същността на темата — отвърна Тамарай. Погълнат от собствената си история, научена в младостта, той бе възвърнал част от високопарния изказ, характерен за народа му. — Същественото е, че елфите, предвождани от последователите на Рамакар, постигнали победа, но на ужасна цена. Подкокоросвани от своя господар, онези от нас, които впоследствие поели по пътя към тъмата, изтребили Ми-Го до крак.

— Но те са били наши врагове — опита се да защити събратята си по вяра вампирката.

— Да, но въпреки това е страшно да унищожиш цяла една раса — отвърна Тамарай, като я погледна. — А още по-страшно е да откриеш, че не си успял да го направиш.

— Прастария — отвърна вампирката.

— Прастария — повтори Тамарай. — Ако съществото наистина е представител на Великата раса, значи сме в голяма беда. Ми-Го са прекосили необятните бездни на пустотата след небесата, за да стигнат нашия свят. В сърцето си изпитват ненавист не само към елфите, но и към всичко живо на континента Тарр. Ако някой от тях се е завърнал, той ще иска да довърши това, което расата му е започнала в миналото.

— Не много хора знаят тази история, нали? — предположи Казарада.

— Не — усмихна се Тамарай, — но аз не съм от общителните. Когато бях малък, най-добрата ми компания бяха книгите. А сега е морето.

— Може би не си намерил правилния спътник… — отвори уста вампирката.

— Не съм — пресече я Тамарай, когато на палубата изскочи едно от джуджетата.

— Онзи проклет жрец се събуди — заяви то сред порой от псувни — и веднага се опита да направи някакво заклинание! Слез и го обуздай, преди да сме го застреляли.

Тамарай не отговори, а се спусна надолу към коридора с каютите. Казарада го погледна озадачено и го последва.

Не бе трудно да намерят къде е Таерин. Жрецът редеше страховити проклятия и очевидно се опитваше да призове нечестивите сили, които служат на неговия бог, ала явно без резултат. Тамарай го завари увит в черната си жреческа роба, която вампирката бе оставила до копката, размахал ръце с изкривени пръсти и сбърчил лице в страховита физиономия. Светлият елф знаеше, че при други обстоятелства гледката би била ужасяваща, тъй като жрецът щеше да бъде увит с мрачното сияние, издаващо черната магия на народа му.

В момента обаче изглеждаше нелепо и Тамарай прихна да се смее.

Таерин млъкна, след което посочи обвинително Казарада.

— Ти си ме предала! Отведе ме при джуджетата, а на всичко отгоре тук има и светъл елф.

— Да. Казвам се Тамарай.

— Не ме интересува как се казваш! — избухна жрецът. — Не желая да остана нито миг повече в този коптор!

— Ами скачай зад борда тогава — посъветва го Буч, който бе дошъл с вдигнат пистолет, — няма да липсваш на никого.

Таерин замълча, очевидно за да обмисли приетата информация, което позволи на Казарада да се включи в разговора.

— Не разсъждаваш трезво, Таерин. Ангелът на господаря изрично помоли да си сътрудничим с представителите на низшите раси.

— Хей! — обади се сърдито Буч.

— Твоята приятелка… — намеси се Тамарай.

— Тя не ми е никаква — сряза го Таерин.

— Колко си мил само — отвърна вампирката, — спасих живота ти в онова имение, плъх такъв!

— Как смееш да ми държиш такъв тон! — избухна отново Таерин. — Жалка пиявица!

— Вие вече сте като женени — ехидно се обади Буч и няколко джуджета, които стояха зад него в коридора, нервно се изсмяха.

— По-добре ще е да се успокоим — повиши глас Тамарай.

— За какво ми е да слушам елф на светлината — излая в отговор Таерин. — Изменник!

— Говориш, без да мислиш, жрецо — отвърна Тамарай, — може би ще е по-добре да те хвърлим зад борда. Ще видим каква помощ ще ти окаже твоят бог, когато се озовеш в щипките на Прастария.

Таерин се сви като ударен с камшик. Тамарай изпита жал към него.

— За щастие, никой не смята да прави това — продължи бързо той, — изборът е твой. Можеш да останеш с нас или да се хвърлиш в морето.

Таерин погледна към другия елф. В погледа му се четеше тревога, а черната му коса бе разрошена, като на безумец.

— Не знам какво да правя — отвърна той с приглушен глас, — моят бог вече не може да ми помогне.

Изглеждаше, все едно всеки момент ще се разплаче.

— Боговете рядко помагат — отвърна Тамарай импулсивно. — Ако сами не си помогнем, няма кой да го направи.

Таерин го погледна с блеснал поглед, очевидно разгневен от богохулството. После обаче яростта бе заменена с мрачно униние.

— Но аз никога не съм правил нещо без помощта на Рамакар — внезапно призна той.

— Ще трябва да се научиш на това — отвърна късо Тамарай, — самият аз не очаквам нищо от боговете и затова отидох в морето. То е справедливо и дава повече, отколкото взема.

— Одеве каза, че няма да навлизаме в теологични дискусии — намеси се Казарада.

Тамарай се усмихна леко.

— Утре ще говорим с краля на джуджетата Уилям. Там ще можеш да му разкажеш историята си, жрецо.

— Пред едно джудже — промърмори мрачно Таерин.

— Пред краля на джуджетата — поправи го гневно Буч.

Жрецът обаче не му обърна внимание.

— Оставете ме на мира — вдигна повелително ръка той. — Имам нужда да събера мислите си, за да мога да представя сложната история на случващото се пред един низш вожд.

Буч изглеждаше готов да застреля нахалника, но Тамарай някак си успя да го изкара от каютата на Таерин, следван от Казарада.

— Типичен духовник — оплака се вампирката. — Понякога не разбирам как господарят Рамакар се доверява на такива кухи глави.

Тамарай се усмихна, но лицето му помръкна при следващия въпрос, дошъл от Буч.

— Това, което каза на жреца — попита джуджето, — вярно ли е? Дали Прастария е още по петите му?

Елфът поклати глава.

— Не знам — отвърна той, — наистина не знам.

Но се досещаше.