Александър Драганов
Черната корона (19)

Глава осемнадесета

— Не трябва да си толкова шокиран — каза Казарада, докато двамата с Камарай вървяха към дървото на Белия крал, в което той бе свикал военен съвет, — така стават нещата в живота.

Камарай стоеше до нея, разкъсван от противоречиви чувства. От една страна, той бе по-щастлив от всякога заради това, че брат му бе оцелял. Бе се страхувал, че черните елфи ще му отнемат и него, така както бяха убили любимата му. Раната, която Тамарай бе получил от ръката на лорд Агамон, със сигурност изглеждаше смъртоносна. Таерин обаче бе успял там, където дори Лерта и Алтира щяха да се провалят. Това му бе казала по-младата от двете вълшебници, малко преди отново да потъне в медитативния транс, чрез който двете с майка й предпазваха тяхната армия от кошмарната мощ на Прастария.

Камарай се тревожеше за Лерта и Алтира. Той не бе виждал майката вълшебница, но дъщерята изглеждаше състарена и уморена, въпреки че бе изцерила всички ранени войници — били те хора, елфи или джуджета. През последните десетилетия двете бяха натрупали много знания и огромна сила. Но дори и те изглеждаха недостатъчни пред безграничната мощ на чудовищния Ми-Го, чийто вой продължаваше да ехти в дъното на подсъзнанието му.

Камарай обаче се притесняваше повече за брат си. Тамарай вървеше зад него, облечен в нова броня и отново спуснал шлем над лицето си. Очите му обаче не бяха студени, както преди, а блестяха с весели искрици всеки път, щом погледнеше към Таерин. Жрецът на черните елфи отново бе сложил тъмното си наметало и бе спуснал качулката над лицето си, но стъпката му бе някак по-лека и стоеше близо до брат му.

— Виж нас — продължи Казарада, която също бе сложила бронята си за падането на нощта, — нещата потръгнаха от един разговор.

Това беше и не беше така, помисли си Камарай. Двамата изкараха заедно цялата подготовка на армията му. Действително, елфът се бе изненадал от чувствата, които изпитваше към дръзката вампирка, но бе имал време да я опознае и да се увери, че тя е на негова страна. Таерин доскоро се държеше открито враждебно. А сега брат му го бе избрал за свой спътник.

Рицарят знаеше, че много светли елфи няма да одобрят това, било защото двамата влюбени са от един и същи пол и така няма да имат деца, нужни за оцеляването на техния, като цяло, малоброен народ, било заради това, че Таерин е елф на мрака, един от изконните врагове на техния вид.

— Трябва да ги подкрепиш — натърти Казарада.

— Разбира се — отвърна машинално Камарай, но разбра, че наистина го мисли. Той искаше брат му да е щастлив. Годините, в които се бе измъчвал, го притесняваха дори повече от собствената му самота, последвала смъртта на Инувиел. Бе парадоксално, че и двамата са намерили любовта почти едновременно, а и Камарай разбра, че изборът на Казарада за него ще е почти толкова проблематичен, колкото и този на Таерин за брат му. Вампирите нямаха деца — нито можеха да зачеват, нито да раждат. А и немъртвите не бяха възприемани като подходящ романтичен партньор за един рицар на Всемайката. Чичо им, лорд Рисафай, щеше да е особено огорчен. Той нямаше свои деца и бе поел грижите над тях, когато двамата бяха останали сирачета, преди много, много години, след поредната среща на народа му с емисари на Иррхас-Аббат.

Но такъв бе животът, даде си сметка Камарай. Всеки имаше право на щастие и никой не можеше да му го отнеме, независимо от причините, които би могъл да изтъкне. Дори това да е оцеляването на народа на елфите, камо ли благоприличието и традицията. Именно вярата в правото на щастие отличаваше светлите елфи от техните тъмни събратя.

Но черната армия от Иррхас-Аббат искаше да им отнеме това право. Сега Белия крал бе извикал съветниците си, за да обсъди с тях по-нататъшните действия на войската. Тъмната орда, предвождана от лорд Агамон, още не бе нападнала и самият Камарай се чудеше какво ли са замислили. Бе ясно, че едва ли възнамеряват да отстъпят, въпреки загубите, особено от страна на орките. Ако не друго, то непрестанната телепатична атака на Прастария свидетелстваше, че войските на Черния крал не са се отказали.

Камарай влезе в Дървото на Белия крал, следван от Казарада, брат си и Таерин. Лорд Рисафай бе изненадан да види Тамарай в добро състояние.

— Мислех, че ще загинеш, момчето ми — продума той, занемял.

— И аз — призна си Тамарай.

— Лъжеш — отвърна Таерин, — снощи не бе в състояние да мислиш за нищо.

— Разбрах, че ти си отговорен за лечението — каза лорд Рисафай, — дължим ти благодарности, жрецо.

Разговорът им бе прекъснат от Белия крал, който се появи в залата за аудиенции, образувана по вълшебен път в дървото. Около него крачеха верните му магьосници, помогнали му да отблъсне Влъхвите на Смъртта.

— Ваше величество — поклони се ниско Камарай.

— Няма нужда да се покланяш, Камарай — отговори владетелят и стисна ръката на зеленокосия рицар, — отбраната ти бе безупречна.

След това кралят се обърна към Тамарай.

— Виждам, че си отново на крака. Това е невероятно и се радвам да те видя сред нас. Но друг път бъди по-внимателен! Грехота е да рискуваш живота си тъй лекомислено.

Накрая кралят кимна към Таерин и Казарада.

— Не за пръв път приютяваме черен елф и вампир в нашата гора. Гордея се с присъствието ви тук. Вие достойно заместихте отсъстващите Алтиарин и Римиел.

Двамата изглеждаха стъписани от похвалата, но Белия крал вече бе заел мястото си на престола. Погледът му бе насочен към двамата представители на човешкия род — малко бледия, но видимо излекуван Венсан и навъсения Мюлер.

— Събрах ви, за да обсъдим по-нататъшната стратегия в битката с армията на лорд Агамон — продължи кралят без излишни увъртания, — гордея се със защитата, която успяхте да организирате, а за ефективността и свидетелстват останките на орките, черните елфи и обитателите на остров Миной, които в някаква степен също са жертви на безумната амбиция на моя събрат от Иррхас-Аббат. За нещастие, ние също понесохме немалки щети. Половината мускетари на граф Венсан вече не са между нас, една трета от рицарите на барон Мюлер споделиха съдбата им. Войските на крал Уилям се представиха по-добре и все пак една пета от джуджетата са погинали. Нашите рицари също дадоха много свидни жертви въпреки усилията на лейди Алтира.

Белия крал сплете пръсти.

— Барон Мюлер има предложение към нас — рече той и кимна на рицаря.

Паладинът се изправи и се прокашля.

— Преди да отправя въпросното предложение — каза Мюлер, — искам да поздравя всички за доблестната съпротива, която оказахте вчера. Гордея се, че се борих рамо до рамо с вас.

Присъстващите любезно кимнаха, но Камарай усети как сърцето му се стяга от лоши предчувствия.

— Независимо от това, мисля, че вече ви е ясно — нашата позиция е незащитима. Орките са прекалено много, обитателите на остров Миной — твърде свирепи, а аристократите от Черния град — прекомерно изкусни, за да бъдат победени. Още два дни битки като тази и няма да има армия, която да спре похода на Агамон. Така вашите жени и деца, бъдещето на народите на елфите и джуджетата ще бъдат погубени.

— Какво предлагаш тогава? — попита лорд Рисафай.

— Отстъпление — отвърна навъсено Мюлер. — Столицата Санпар е най-добре укрепеният град на Тарр. Жертваме Гората, но печелим безопасност за вашите потомци. През вековете човечеството има много грехове спрямо вашите народи. Време е да ги изкупим. Предлагам ви да се скриете зад стените на Санпар. Силите на Агамон ще крушират там.

— Невъзможно — отвърна Рисафай. — Гората на Всемайката е повече от наш дом. Тя е връзката между нас и великата богиня, която ни закриля. Оценявам щедростта ти, човеко, но за нас е непосилно да изоставим дома си.

— Може да се наложи, ако искате да оцелеете — обади се крал Уилям. Владетелят на джуджетата също присъстваше, придружен от капитан Буч. Лицето на стария моряк бе светнало от изумление и облекчение при вида на Тамарай.

— Ние също трябваше да напуснем родния си дом — продължи джуджешкият крал, — и затова оцеляхме. Народът ми е уморен от път, но е по-добре да отстъпим отново, отколкото да станем на курбан за удоволствието на Агамон.

— Какво е твоето мнение, сър Камарай? — попита Белия крал и погледна въпросително към зеленокосия рицар.

— Аз… — обърка се Камарай. Не бе свикнал на такова внимание и не очакваше да се допитат до него по толкова важен въпрос. Досега винаги лорд Алтиарин бе съветвал краля по военни въпроси. Но ето че отговорността бе стигнала до Камарай.

— Ако позволиш, братко — намеси се Тамарай.

Зеленокосият кимна, благодарен за прекъсването. Щеше да може да обмисли отговора си.

— Аз живях сред джуджетата десетилетия и знам, че тяхната връзка с морето и градовете им е също толкова силна, макар и различна от нашата с Гората — продължи някогашният моряк. — Знам какво им е коствало да изоставят земите си, тъй като изпитах същото, когато ги напуснах. Знам обаче още, че по-умният винаги отстъпва. Сблъсках се със силата на черните елфи, кралю. Те не са враг, когото можем да победим в открита битка. Ние живеем, за да градим, а те — за да рушат. Това е едничкият смисъл от съществуването им. Ако не избягаме сега, ще умрем в безсмислена битка.

— А ти какво ще кажеш, Таерин? — премести погледа си Белия крал върху жреца. — Наистина ли събратята ти са толкова страшни, колкото ги описва Тамарай?

Жрецът се поколеба.

— Трябва да разберете, че аз не споделям негативните оценки, които давате за пътя на моя бог и тези, които го следват… — започна той.

— Но този път подпали дома ни — не се сдържа Рисафай. Белия крал вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи.

— Но това, което става — продължи Таерин, — няма общо с моя бог. Силата, с която враговете ни разполагат, е нечувана. Те прогониха Рамакар от собствения му град и сега искат да направят същото с остатъка на света. Моето желание е да се бия с враговете си.

Лицето на Таерин се изкриви от горчива усмивка.

— Но видях, че не мога — въздъхна той.

Тамарай го прегърна през рамото. Рисафай се намръщи още повече.

— Станах лечител, защото Лерта ми каза, че това е по-добро от варианта да вляза в битка, която не мога да спечеля — продължи Таерин, — и мисля, че това е съвет, който важи за всички ни сега.

Белия крал кимна и погледна към Казарада.

— Какво е твоето мнение? — попита търпеливо той.

— Разумът ми казва, че предложението на хората е добро — отвърна вампирката, — но сърцето ми желае друго.

Внезапно немъртвата прегърна Камарай през кръста и го притисна към себе си.

— На това място открих любовта — обяви тя и втрещи Рисафай, чието лице стана пепеляво, — в тази Гора видях, че пътят на Живота е ако не по-силен, то поне по-смислен от този на Смъртта. Не бих искала да я изоставя.

— Нито пък аз — обади се граф Венсан. — Предпочитам да умра, отколкото да отстъпя това място в ръцете на враговете ни.

Белия крал кимна и отново погледна към Камарай.

— Имаш ли вече отговор, мой храбри рицарю?

Зеленокосият кимна бавно, макар да се бе изчервил от прегръдката на Казарада и да се тревожеше от неизбежния разговор, който му предстоеше да проведе с лорд Рисафай.

— Казарада е права — отговори той и прегърна любимата си. — Пътят на Живота е по-смислен от този на Смъртта. И макар да съм готов да умра за тази гора, подобно на Венсан, стига само да ми заповядате… смятам, че имаме дълг към нашия народ и този на джуджетата.

Камарай преглътна. Не вярваше на собствения си глас. Той предлагаше да дезертират, да изоставят Гората на съдбата й.

Но нали бе видял силата на Агамон. Мощта на тъмнината, която едва не бе отнела брат му. Бяха длъжни да оцелеят.

— Подкрепям предложението на барон Мюлер.

Паладинът изръмжа одобрително.

— Потресен съм, племеннико — каза накрая Рисафай и погледна към вампирката, а после и към Тамарай и Таерин, — потресен съм от всичко.

— Това, което става, е потресаващо — разпери ръце Белия крал — и затова мерките, които трябва да вземем, са такива. Подгответе се за отстъпление. Аз ще забавя враговете ни с магията на моите вълшебници, а след това ще се присъединя към вас.

С тези думи владетелят плесна ръце в знак, че аудиенцията е приключила, ала тъкмо тогава в залата нахлу вестоносец на светлите елфи, с побеляло лице и уплашен поглед.

— Пратеник — каза елфът задъхан, — от Черната армия изпратиха преговарящ.

* * *

Няколко минути по-късно Белия крал, свитата му от магьосници и благородници, а също и Камарай, Рисафай, Тамарай, Казарада и Таерин приближиха предните лостови на армията им. Срещу тях, в далечината, се виждаха несметните пълчища от пришълци, но не те привлякоха вниманието им. Приближаваше тъмнокос елф с наметало, издаващо го, че е Влъхва на смъртта, един от личните чародеи на Черния крал. На изпитото му лице бе изписано презрение, а устата му бе изкривена в подигравателна усмивка.

— Казват, че носиш съобщение — посрещна го Белия крал. Изражението на лицето му бе спокойно, почти ведро. Не издаваше нито напрежение, нито враждебност. — И то лично за мен. Да чуем какво е.

Влъхвата на смъртта се поклони, но жестът изглеждаше по-скоро подигравателен, отколкото искрен.

— Привет от лорд Агамон, главнокомандващ армиите на Иррхас-Аббат, дясна ръка на великия Властелин на Странните Удоволствия, железен юмрук на черните елфи. Нашият предводител ви призовава надуел, Бели кралю. Докажете надмощието си в меча и магията срещу нашия командир или умрете позорно!

Придружителите на Белия крал се разшумяха.

— Това е нечувано — изплющя гласът на Мюлер, — наглостта ви не знае граници. Единствено вашият така наречен Черен крал има ранга и статута, за да се изправи срещу Повелителя на Гората.

— Безумно, владетелю — подкрепи паладина и крал Уилям, — трябва да откажете, това е безсмислен риск.

Но Белия крал поклати глава.

— Вие сте готови да умрете за мен и народа ми — отвърна спокойно той, — аз за вас, също.

— Значи приемате? — попита Влъхвата.

— Приемам — кимна Белия крал.

Магьосникът от Иррхас-Аббат се усмихна, но следващите думи на владетеля го попариха.

— След като отнема живота на детето, което предвожда армията ви, ще получите право да изгорите тялото му на клада, така както повелява на един благородник. Дори заблуден като лорд Агамон.

Черният елф изсъска и лицето му се изкриви от злоба. Нямаше обаче що да стори пред цялата свита на Белия крал.

— Битката ще е по залез-слънце — каза той, — тогава ще видим дали мечът ви е така остър, както езикът ви, владетелю.

С тези думи Влъхвата обърна коня и препусна назад към армията си.

Белия крал го изпрати с поглед.

* * *

Денят изтече като един час. Новината, че Белия крал ще се изправи в битка срещу лорд Агамон обиколи лагера като пожар и не след дълго всички шушукаха за предстоящия двубой.

Камарай имаше лошо предчувствие за всичко това. Той не можеше да разбере защо му е на лорд Агамон да рискува живота си в битка с Белия крал. Нима аристократът от Иррхас-Аббат бе чак толкова надменен? Вярно, че надви брат му без особени усилия, но Белия крал бе на повече от хилядолетие, вещ и в магията, и в боя с меч.

— Това е въпрос на чест — бе му обяснила Казарада.

Тя идваше от Иррхас-Аббат и разбираше много от въпросите на честта, поне такава, каквато е тя за черните елфи. Разказа му, че в Града на Странните Удоволствия благородниците често се предизвикват един друг на дуели и е трудно да откажеш. Самата тя не вярваше, че Агамон ще опита нещо подло. За благородник това би било позорно. В някои от дуелите, бе казала тя благородниците дори не използват защитни удари, а само се секат един друг, докато някой не падне, облян в кръв.

Таерин обаче не бе толкова убеден. Нещата в Иррхас-Аббат не са същите, както преди, бе възразил. А и Агамон никога не се е славил с особено чувство за чест. В Града на Странните Удоволствия той отвличал враговете си и ги измъчвал в тъмниците на своя замък, а писъците им оформяли симфония, която слушал с наслаждение.

Тамарай, разбираемо, бе притеснен за Белия крал. Той помнеше унищожителната сила на Агамон, начина, по който се бе разправил с него.

— Той е дори по-добър боец от лорд Алтиарин — сподели впечатленията си брат му.

Камарай обаче смяташе, че вещината на Белия крал би му помогнала да победи дори Алтиарин. Той бе сигурен, че владетелят на Гората може да се справи с Агамон в честна битка. Въпросът бе дали битката наистина ще е честна?

По залез-слънце Белия крал излезе пред армията си, обкован в платинена броня, със сребърна корона, закована към продълговатия му шлем. Бе въоръжен с огромен двурък меч, а на гърба му се развяваше дълъг плащ в сребърни оттенъци. Изглеждаше като бог на доброто, слязъл сред смъртните. Рамакар сигурно е изглеждал така, помисли си Тамарай, преди да бъде покварен от злата магия на Кракена. Той сподели тази си мисъл с Таерин, който сви неодобрително устни.

От другата страна, пред черната гмеж, се появи лорд Агамон. Подобно на Белия крал, той също бе спешен. Бе облечен в черно от глава до пети, със същите доспехи, които бе носил, когато прониза Тамарай. От раменете му се спускаше дълъг черен плащ, а на главата си бе поставил шлем, който да предпазва черепа. Изпод него се вееше бялата му коса. Лицето му се виждаше и бе изкривено от арогантна усмивка.

Белия крал застана пред него и вдигна меча си в поздрав.

— Бих искал да кажа, че за мен е чест — започна владетелят, — но всъщност е необходимост. Ако все още има бог, на когото да се молиш, сега е моментът да го направиш, синко.

— Боговете са слаби — излая в отговор Агамон, — също като теб!

И в следващия момент нападна, изтеглил назъбения си меч с едно-единствено движение, спуснал се към Белия крал като пепелянка. Владетелят на Гората блокира със собственото си оръжие, също толкова бърз, колкото и противникът. Остриетата им се срещаха със звън, а над полето настана тишина, нарушавана единствено от писъка на Прастария, отекващ в подсъзнанието на наблюдаващите от страната на Гората.

Двамата продължиха да си разменят удари, като Белия крал не срещаше проблеми с атаките на Агамон, независимо от цялата подлост и коварство, които черният лорд влагаше в ударите си. Властелинът на Гората, въпреки възрастта си, бе воин с впечатляващо бойно умение, а защитата му бе непробиваема. Лека-полека той започна да изтласква Агамон назад, към собствената му армия. На лицето на албиноса се изписа върховно съсредоточаване, ала чувствата му останаха загадка.

Камарай се запита дали той си дава сметка, че е направил фатална грешка, влизайки в този дуел, или все още е достатъчно надменен, за да вярва, че ще победи.

— Вещ си в меча, чедо — каза Белия крал, след като блокира поредния удар на Агамон, този път с една ръка, — да видим дали си така умел и в магията.

Владетелят вдигна ръка и запрати бяла светкавица по противника си. Щит от пурпурен пламък се издигна пред Агамон и пое удара, но албиносът изглеждаше видимо разтърсен.

— Защитата ти е направена от Влъхвите — коментира владетелят на Гората, — ти нямаш собствени заклинания. Тогава ще продължим да се бием с меч, в противен случай победата ми би била безпредметна.

Кралят отново хвана меча с две ръце и този път нападна, а на Агамон се наложи да отстъпва към армията си. С все по-голяма мъка черният елф отбиваше ударите на Белия крал. Накрая, когато бе само на няколко метра от армията си. Агамон изтърва оръжието си и падна на колене.

Белия крал наведе острието на меча си и го опря в гърлото на албиноса.

— Нямам желание да те убивам — каза той. — Дай ми клетва, че ще се върнеш назад с ордата си, и ще живееш. Кажи на господаря си, че никога няма да владее Тарр.

Над полето надвисна тишина. Пълна, абсолютна тишина.

Очите на Камарай се разшириха, когато осъзна, че дори писъкът на Прастария е заглъхнал.

— Капан! — изкрещя Таерин опасенията си точно когато от армията на противника се появи причудливата фигура в лилави дрехи. Тя разпери ръце, които завършваха с щипки наместо длани, и произнесе заклинание, от което цялото бойно поле протътна.

Ктхулу ф’хтагн.

Белия крал простена и изтърва меча си, след което се хвана за главата. В този момент от ордата на противника се появи и минотавърът Бракадаз, с масивната си глава на бизон и безчувствен животински поглед. Той сграбчи тялото на Белия крал с огромните си ръчища и измуча, докато Агамон се изправи бавно на крака и вдигна черния си меч.

Камарай извика, заедно с десетки елфи и хора от собствената си армия, но бе твърде късно. Агамон ги бе измамил, точно както се опасяваше Таерин. Той бе предвидил хода на битката и нарочно бе отстъпил към войската си, превръщайки победата в поражение.

С едно-единствено движение черният елф обезглави Белия крал, а след това хвана падналата глава за короната на шлема и я издигна триумфално, като в същото време посочи към армията на Гората с окървавения си, назъбен меч.

— Избийте ги! — изкрещя. — Избийте ги до крак!

Като един, огромната орда орки се спусна напред, следвана от звероподобните обитатели на остров Миной и воините на черните елфи, а Влъхвите на Смъртта полетяха във въздуха и запредоха унищожителните си заклинания.

— Трябва да отстъпим! — извика барон Мюлер на вцепенилия се от ужас Камарай. — Това ще бъде заколение!

— Твърде късно — отвърна кралят на джуджетата Уилям. — Агамон ни заблуди с този дуел, а армията му се е подготвила за битката. Това е краят!

В думите на джуджето прозвуча черно отчаяние.

В този момент напред пристъпи Сикамай, върховният маг на Белия двор. Лицето му бе спокойно, въпреки ужасната гледка, на която бе станал свидетел.

— Ние ще задържим армията с останалите магове — каза той, — вие бягайте. Спасявайте се! Веднага!

Пришпорен от думите му, Камарай даде знак за отстъпление, а елфите, хората и джуджетата отстъпиха назад. Това едва ли щеше да помогне. Жените и децата бяха скрити навътре в Гората и макар веднага да пратиха ястреби-вестоносци към тях, бе ясно, че няма как да се изплъзнат от огромната орда.

Тамарай мислеше като брат си.

— Обречени сме! — извика той. — Поне да отмъстим за краля! Да убием Агамон!

— Не! — отвърна Таерин, който бягаше до тях. — Не те пускам срещу него! Не и отново!

— Малкият жрец е прав — съгласи се Казарада, — а и трябва да имате повече вяра в магьосниците си.

Зад гърба им Сикамай и останалите бели магове нашепваха напевни заклинания, а от земята се издигна мъгла, която полази по дърветата. Те се размърдаха и изтръгнаха корените си от земята, а след това тръгнаха като живи към черната гмеж, която се бе втурнала към тях. За миг орките се стъписаха, но в следващия момент Влъхвите се втурнаха напред и започнаха да сипят демоничен огън по оживелите дървета. И по-лошо — ужасната фигура в лилаво бе излязла напред и щракаше с щипките си, а от нищото се появи триъгълник в цвят, какъвто никой не бе виждал. Той поглъщаше всичко, до което се докосне.

Въпреки това магията на Сикамай и събратята му бе впечатляваща. Нови и нови дървета оживяваха, за да се изправят срещу врага, за да спечелят време за армията от елфи, хора и джуджета, през което те да избягат.

— Какво става? — чу Камарай познат глас и се обърна към Лерта, която бе излязла от дървото заедно с дъщеря си. Думите застинаха в гърлото му, когато видя посивялата коса на вълшебницата и бръчките, загрозили прекрасното й лице. Денонощната битка с Прастария й се бе отразила ужасно.

— Камарай? — попита и Алтира. Макар и не толкова пострадала, тя също изглеждаше състарена и безкрайно уморена.

— Капан! — отвърна вместо него Таерин. — Прастария, Агамон и Бракадаз направиха капан на Белия крал!

— Владетелят ни е мъртъв — отвърна и Тамарай, — изгубихме всичко.

Камарай усети как сълзи се стичат по бузите му. Брат му бе прав. Гората бе паднала. Бе въпрос на време това да стане факт. Ужасният зной от минойския огън, пуснат от минотаврите, вече обхващаше дърветата.

— Все още сме живи — каза обаче Казарада — и трябва да останем такива, ако не искаме Агамон да победи наистина.

— Тя е права — обади се барон Мюлер, — вашите матове ни печелят време, което губим в приказки.

Камарай кимна и изкрещя:

— На конете! Назад, пълен назад! Потегляме към Санпар!

Лерта само поклати глава, но скоро се качи на една кобила с дъщеря си.

Останалите отстъпваха, скрити от дърветата, които продължаваха да оживяват, за да защитят своите вековни покровители.

Гората се жертваше, за да спаси елфите. От Камарай зависеше жертвата й да не бъде безсмислена.