Александър Драганов
Черната корона (25)

Глава двадесет и четвърта

Алтиарин отвори очи. Не знаеше кога точно ги е затворил и нямаше представа колко време е пътувал във вихъра, всмукал го в пръстена на Черния крал. Нещо му подсказваше, че едва ли е минало много време, макар пътят да му се бе сторил дълъг цели векове.

Елфът се огледа. Намираше се на дъното на нещо като сив кладенец. Стените му бяха осеяни с ангели, приковани за Колела на Мъчението. Сред тях имаше Сталкери на Мрака, но и Ангели на Светлината, с бели криле. Стенанията на съществата изпълваха въздуха.

Алтиарин свали поглед от тях и видя, че не е сам.

В кладенеца имаше стара жена с кафява роба. Тя бе седнала на земята и изглеждаше безкрайно уморена. До нея бе коленичил млад мъж с красиво лице и златиста коса. Неизразима доброта се четеше на лицето му, което се разшири от топла усмивка, когато видя Алтиарин.

До тях, изправен, стоеше воин, обкован в броня от глава до пети, с алебарда, преметната на рамо. Черен конусовиден шлем скриваше цялото му лице, освен смръщените очи.

— Алтиарин — каза младежът и се изправи, — очаквахме те.

— Кои сте вие? — попита черният елф.

— Не можеш ли да се сетиш? — попита младежът и се усмихна по-широко.

— Казах ти, че го надценявате — изръмжа бронираният.

— Не е така — обади се възрастната жена, — той е Избраният.

— Избран за какво? — не разбра Алтиарин.

— Как? — усмихна се още по-широко младежът. — Да спасиш Тарр. Да ни наследиш на върха.

— Да ви наследя? — повтори Алтиарин. — Ще попитам отново. Кои сте вие?

— Наистина ли не можеш да ме познаеш? — отново се обади бронираният. — Та нали през цялото детство те учеха да отговаряш на призива ми. Младостта ти мина под моя знак.

Черният елф погледна към воина и внезапно разбра с кого разговаря.

Преглътна.

— Рамакар — прошепна той.

— А аз съм Томан — усмихна се лъчезарно младежът, — както можеш да се сетиш, това тук е мама.

— Всемайката — каза Алтиарин и инстинктивно падна на колене.

Старицата му се усмихна.

— Наистина няма нужда от това — каза тя.

— Изправи се — Томан му подаде ръка и елфът се изправи на крака.

— Изживя много — продължи младежът, — повече, отколкото заслужава, който и да било.

— Приятелите ми… — отвори уста Алтиарин.

— Умират — каза тихо Рамакар, — като нас.

Елфът се сепна, но възрастната жена плесна сина си по рамото.

— Не го плаши, Рамакар! И без това му се събра в повече.

— А голямото изпитание тепърва предстои — отвърна бронираният.

— За какво говорите? — попита Алтиарин.

— Алти — каза Томан така, сякаш го бе познавал цял живот. А може би наистина беше така.

Богът постави длани върху раменете на елфа.

— Нямаме право да те молим за това и ще разбера, ако откажеш. Ако нямаш повече сили, ще те разбера.

Тогава ти обещавам, че те очаква само покой. Кракена няма сили да се докосне до душа, чиста като твоята.

— Да ме молите за какво? — отвърна Алтиарин. Чувстваше се глупаво, но в този момент, пред лицето на светлия бог и в присъствието на майка му, се почувства по-сигурен от когато и да било.

— Миракин ни предаде — каза Рамакар, — и сега сме затворени в пръстена му. Никога няма да можем да излезем.

— Нашето време свърши — каза Всемайката, — но ти можеш да се освободиш. Това е, което Черния крал не знае. Той те изпрати да умреш с нас, познал отчаянието от гибелта на боговете, без да знае, че можеш да спреш и него, и неговия господар. Можеш да спасиш приятелите си. Можеш да спасиш всички.

Алтиарин се замисли върху думите й, след което кимна.

— Как? — попита, макар да подозираше, че отговорът няма да му хареса.

— Томан ни показа начина — каза Всемайката, — приживе, когато се раздели с тленното си тяло.

— Вече сме уморени, Алтиарин — каза Томан, — повече нямаме сили да изпълняваме дълга си на богове.

— Не че свършихме голяма работа досега — обади се Рамакар. — Не успях да защитя родния си свят и се скарах с брат си и майка си.

— Това е минало, Рамакар — отговори Всемайката, — може би е в нас вината, че те пуснахме сам срещу Кракена.

— Минало-заминало — допълни Томан, — ти си бъдещето, Алтиарин. Ще приемеш ли нашите сили?

Алтиарин отстъпи назад.

— Но как?

— Само дай съгласие — отвърна Всемайката — и не се плаши, каквото и да става.

Черният елф прехапа устни.

— Вие ми предлагате да стана бог — каза накрая той.

— Няма да е толкова лесно — отвърна Рамакар, — преди това ще трябва да победиш Миракин и господаря му. Можеш ли да го направиш?

Алтиарин се замисли, но само за миг.

— Трябва — отвърна накрая простичко той.

Рамакар кимна одобрително, а Томан отстъпи назад и прегърна майка си.

— Не се страхувай, Алтиарин — каза светлокосият млад бог, — никога повече не се страхувай. Всичко ще бъде наред.

След това се обърна към брат си и му се усмихна.

— Чакайте! — внезапно извика Алтиарин.

Боговете спряха и го погледнаха въпросително.

— Размисли ли? — попита Рамакар.

— Не — поклати глава Алтиарин, — но трябва да знам нещо.

Всемайката го погледна въпросително, но Томан разбра.

— Лертиена — каза Изкупителят, — и Лерта.

— Двете си приличат толкова много… — прошепна Алтиарин — любовта, която изгубих и тази, която ме спаси. Как е възможно? Нима е случайно?

— Не — отвърна Томан, — не е случайно. Когато Камрасин и Дум’йас дадоха Лертиена на демона от отвъдното, аз спасих душата й. Но тя бе неутешима, че те е изгубила. Затова я върнах към нов живот, в същото време, но на различно място, така че да те срещне отново, макар и без спомен за първата среща.

— Но как е живяла едновременно в две тела? — зяпна елфът.

— За боговете времето е само една посока, в която успоредните прави се пресичат — усмихна се Томан, — а и какво значение има как? Важното е, че е с теб. Че винаги е била с теб.

— Благодаря — успя само да промълви Алтиарин, макар да му се стори съвсем, съвсем недостатъчно.

— Няма за какво — отвърна Томан, — това ми бе работата. А сега ще бъде твоя. Мамо…

— Синко — отвърна Всемайката и прегърна светлокосия си син.

В този момент Рамакар свали алебардата си и удари първо Томан, а после и майка си. Двете божества се разпаднаха на светли искрици, които потънаха в оръжието на бога на войната, а усмивките така и не напуснаха лицата им, дори пред смъртта.

— Какво направи? — попита ужасен Алтиарин.

— Това, на което се обрекох — отвърна Рамакар и вдигна алебардата към елфа, — време е и ти да направиш същото. Вдигни меча си!

В този момент черният елф установи, че не е изпускал оръжието си, а след това изпълни заповедта на своя някогашен бог, макар да не бе сигурен какво точно да направи.

— Удряй смело и точно, Алтиарин — каза Рамакар — не повтаряй моите грешки. И…

Богът се усмихна.

— Кажи на Таерин, че се гордея с него.

С тези думи Рамакар атакува — широка, церемониална атака в дуел, която го остави незащитен. Алтиарин избегна удара, а ръката му сама се стрелна напред. Мечът му се заби в гърдите на древния бог, а черните доспехи изчезнаха от тялото му, като разкриха лицето на младеж също толкова красив, колкото и Томан, но с тъмна коса.

— Благодаря ти — усмихна се божеството и се разпадна на светли искри точно както брат си и майка си. Искрите влязоха в меча на Алтиарин, който не можеше да проумее какво е направил, и след това проникнаха в тялото му, а в следващия миг черният елф разбра всичко. Познание за целия свят на Тарр, за селенията отвъд него и за всяко живо същество изпълниха съзнанието му, чийто обхват се разшири хилядократно, за да поеме новата информация за това какво трябва да се направи оттук нататък.

Очите на Алтиарин засияха в златно, а плащът на гърба му се превърна в дълги тъмни криле.

Черният елф, победен на върха на Поднебесната кула, престана да съществува, а новият бог се издигна нагоре с няколко махвания на тъмните криле. Ангелите наоколо, негови бледи подобия, бяха свободни и се подготвиха да помогнат на новия си господар, но Алтиарин вдигна ръка.

— Не — поклати глава той, — аз все още съм Алтиарин и тази битка е моя.

А след това излетя от кладенеца.

* * *

До основите на Поднебесната кула и вече далеч от огромните пипала, които отравяха морето наоколо, Римиел и Кариел продължаваха своята безкрайна битка. И Римиел осъзнавате, че я губи. Ухапванията на противника изпиваха силите му, а неговите собствени не бяха способни да нанесат никаква вреда. Кариел се биеше с широка, кървава усмивка, сигурен в победата си, знаещ, че е по-силен от творението си. Древният вампир бе изпил прекалено много кръв, но това не бе всичко. Така, както Римиел се поддържаше от любовта на Алтира, Кариел черпеше от омразата и кръвопролитията по света, а сега той свършваше. Силите на противника му — също.

Неспособен да поддържа височина Римиел падна на едно коляно на земята, а Кариел кацна до него, хвана го за врата и го издигна нагоре.

— Надявам се, че вече си осъзнал провала си — рече сивокосият, — това е краят ти, Римиел. Повече никога няма да срамиш нашия род!

— Ако Черния крал успее, повече няма да има наш род — уморено отвърна Римиел.

— Така да бъде! Оцеляват само силните! — отвърна черноокият, разтвори хищно уста, заби кучешките си зъби в шията на противника си и започна жадно да смуче последните капки от кръвта му.

И Римиел реши да го остави. Дори му даде нещо повече. Цялата любов, която Алтира му бе дарявала през годините, всичката обич и светлина, които изпълваха съществото му — той ги даде на своя нападател.

А Кариел не можеше да ги понесе. Черните му очи се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, и се опита да се откъсне от Римиел, но той го задържа, докато сивокосият не изсмука всичко.

След това го отблъсна от себе си. Кариел се опита да каже нещо, но само се задави, а в следващия момент устата му се овъгли, последвана от останалата част от лицето и накрая от тялото. Първият вампир застина за миг — кошмарна фигура от черна пепел, а после повя вятър и той изчезна завинаги.

Римиел се усмихна и, запазил един последен светъл спомен за Алтира в сърцето си, падна безжизнен назад.

* * *

Черния крал прекъсна заклинанията си, когато усети как ръката му се изтласква назад и сивия пръстен изплюва смътно познатата фигура на крилат бог с огромни черни криле, златни очи и ореол, сияещ около гъстата тъмна коса.

— Какво? — отвори уста Миракин, след което се разсмя. — Те са те направили бог! Жертвали са се и са ти дали силите си! Но това е просто великолепно! Закъснял акт на саможертва!

Внезапно лицето му се изкриви от злоба.

— Но те закъсняха, Алтиарин! Сега аз съм единственият бог на този свят, а моите сили са тези на Кракена, мощта на самия Хаос! Ктхулу ф’хтагн!

С тези думи Черния крал разпери ръце. Пипалата зад гърба му избълваха нова струя чернилка и от нея се издигнаха тъмни вихри, които сияеха в цветове, невиждани от никого в Тарр.

Алтиарин обаче не трепна, а на свой ред вдигна меча си, който засия в златно и погълна цялата негативна енергия, призована от Кракена.

Миракин изръмжа и започна да нарежда още и още заклинания. Черни светкавици, демонични сияния, страховити същества от низши селения на съществуванието се изстреляха напред и обкръжиха Алтиарин — напор, който можеше да прекърши дори и бог. Цялата мощ на Хаоса, от всички нива на битието, се изсипа отгоре му и крилатият воин падна на едно коляно, но така и не изпусна сияйния меч, който бе анатема за силите на злото и ги изпарявате с присъствието си.

Внезапно атаките прекъснаха, а с тях угасна и сиянието на меча. Крилете се отпуснаха на гърба на Алтиарин и той ги почувства почти като своето старо наметало, с което бе напуснал Иррхас-Аббат преди близо век и половина.

— Хмм — свали ръце Черния крал. На лицето му се изписа разочаровано изражение, — силите ни се неутрализираха. Предполагах, че Кракена е по-могъщ и няма да загуби от някакво новосъздадено богче.

Алтиарин се изправи и вдигна меча си, превърнал се в обикновено оръжие.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Да — отвърна Миракин и на свой ред изтегли меча си, оръжие, върху чието острие бяха изписани тъмни руни, от които обаче в момента не се излъчваше никаква сила, — означава, че ще се бием като в добрите стари времена, стомана срещу стомана. Има нещо романтично в това, не мислиш ли?

— Битка на честта — кимна Алтиарин, — доколкото все още имаш такава, татко.

— Моля те — присмя се Миракин, — синко. Няма да има никаква битка на честта. Аз бях най-великият герой на черните елфи, а ти си един беглец. Това няма да е битка, а заколение.

Миракин нападна, а мечът му се срещна с този на Алтиарин. Двамата започнаха дуела за края на света, а Алтиарин напълно осъзна хвалбите на баща си. Миракин наистина бе ловък и умел боец, ненадминат майстор на меча от своето време, владеещ цялото изкуство на битката с хладно оръжие и в същото време ползващ свободно всички подлости, на които бе научен.

За последно обаче бе въртял меча си преди две хилядолетия, а оттогава фехтовалната техника се бе развила много — повече, отколкото един зает със заклинанията си владетел можеше да предположи. Не помогнаха нито умението му, нито подлите му номера.

Накрая черният меч излетя от ръцете на Миракин, а самият Черен крал падна на колене.

Алтиарин опря острието на оръжието си в гърлото му.

— Имаш ли последни думи, които да кажеш? — попита тихо той.

— Молитва? — усмихна се Миракин с горчивина. — Та аз съкруших старите богове. А на теб не бих се молил никога. И все пак…

Черния крал погледна замислен към сина си.

— Гордея се с теб, синко. Сбогом.

— Сбогом, татко — отвърна Алтиарин и въпреки всичко гласът му потрепери.

След това отсече главата на владетеля от Иррхас-Аббат, защото така се правеше с чудовищата. В мига, в който животът напусна тялото на Миракин Алтиарин усети да го изпълва прежната сила и полетя във въздуха, вдигнал сияйния си меч. Мина през пипалата на Кракена като сърп през житни класове и го изхвърли завинаги от своя свят, а богът-демон, носител на Хаоса, дори не можа да изкрещи.

А след това засия като слънце и се издигна над Иррхас-Аббат.