Александър Драганов
Черната корона (18)

Глава седемнадесета

Магия — това бе начинът, по който Алтиарин бе полетял. Последен дар от Лерта и Алтира преди пътуването към Иррхас-Аббат, заклинание, вплетено в новия черен плащ, на който черният елф се бе понесъл във въздуха, за изумление на своя стар приятел Римиел.

Магията, разбира се, си имаше граници. Плащът не бе неуязвим, а самата магия, която го поддържаше бе нетрайна. Щеше да може да носи Алтиарин във въздуха за не повече от седмица. Но дотогава елфът се надяваше да е приключил с пътуването си и да се е върнал в Гората на Всемайката, за да я защити от нападателите.

— Харесва ли ти летенето? — попита Римиел, след като се изравни с черния елф.

— Разбирам защо с Алтира толкова говорихте за него — усмихна се в отговор Алтиарин. — Наистина носи усещането за абсолютна свобода…

Двамата вече бяха оставили Гората на Всемайката зад гърба си и навлизаха в земите на хората. Летяха невероятно бързо, със скорост, недостижима за птиците, които ги наблюдаваха с почуда как минават покрай тях.

— С този подарък Лерта и Алтира са надминали себе си — призна вампирът, — имаш ли представа как точно действа?

— Не съвсем — призна си Алтиарин, — все пак не съм магьосник. Знам, че заклинанието има ефекта на криле и в същото време някак си обработва пространството около мен, така че да мога да се издигна във въздуха и да напредвам с тази скорост.

— Има ли други изненади, които двете са ти дали?

— Всъщност да — отвърна Алтиарин и показа пръстените на ръката си, — вдъхнових се за това от легенда за Черния крал, която се мълви в Иррхас-Аббат. Казват, че носел на ръката си пръстени, във всеки от които е скрита душата на могъщо чудовище. Лерта и Алтира ми направиха нещо подобно. Аз обаче не разчитам на демони. Във всеки от разноцветните камъни, които виждаш, е скрито определено заклинание, което призовава природна стихия — огън, лед, вода, въздух и земя. За съжаление, ще мога да ги използвам еднократно, но се надявам да изненадам Черния крал с тях.

— Мислех, че ще го оставиш за мен — намръщи се Римиел, — доколкото си спомням, силата му те притеснява.

— Именно — кимна Алтиарин, — мисля, че дори на теб ще е трудно да го победиш сам. Сега ще мога да ти помогна. Ще го съкрушим заедно. — Алтиарин се намръщи. — Или поне така се надявам.

— Какво повече можеш да ми кажеш за Черния крал? — попита Римиел. — Знам, че е владетел на Иррхас-Аббат и че силите му са легендарни, но нищо конкретно. Кой е той? Има ли си име?

— Той е безсмъртният владетел на Града на Странните Удоволствия — разпери ръце Алтиарин, — никой не помни името му, тъй като управлява от страшно отдавна. Аз лично намирам това за странно. Според мен той умишлено е изличил спомена за произхода си от регистрите. Така поддържа около себе си аура на тайнственост, която му помага да управлява с железен юмрук.

— Лерта каза, че той е предал вярата във вашия бог Рамакар — рече Римиел. — Как е възможно това?

— Отново ми задаваш въпрос, на който не мога да отговоря — поклати глава Алтиарин. — В нашия град той се е считал за най-предания поклонник на бога на войната, а според митовете, се съветва с неговите Сталкери на Мрака. Хилядолетия наред е управлявал Иррхас-Аббат като теократ, господстващ над аристократите и поставен от Рамакар владетел, на когото дори жреците се кланят. Как и защо се е извърнал към Кракена, ако изобщо е станало така, за мен остава загадка.

— Все трябва да имаш някакво предположение — намръщи се Римиел.

— Имам — призна си Алтиарин. — Черния крал е болезнено властолюбив и честолюбив и признава само силата. За него и за нашия народ като цяло, тя е върховната добродетел. Светът е създаден, за да бъде управляван от силните, а слабите трябва да бъдат техни роби. Така вярват в Иррхас-Аббат.

— Какво общо обаче има такова вярване с нещо толкова драстично, като това да смениш религията си? — не разбра Римиел.

— Може би Черния крал е сметнал, че Рамакар се е провалил — отвърна Алтиарин.

— Как така? — стъписа се вампирът.

— Черните елфи почитат или почитаха Рамакар с вярата, че той ще им донесе победа и власт над останалите народи на Тарр, включително и над светлите им братовчеди. През вековете тази надежда се оказа неоправдана. Със саможертвата си Томан Изкупителя предотврати успеха на нашия полулегендарен герой Миракин преди векове, а оттогава черните елфи нямат значителни външнополитически успехи. Набезите срещу джуджетата и пленяването на орки от Планината на Ледените Хребети поддържа самочувствието на обитателите на Иррхас-Аббат, но не носи никакви реални дивиденти. Подозирам, че моята история е влошила нещата.

— Защото си избягал успешно от града? — предположи Римиел.

— Бях прогонен от града, тъй като се счита, че изгнанието е най-страшната участ за черен елф — отвърна Алтиарин. — Лишен от себеподобни, елфът на мрака би трябвало да умре в агония, а не да се съюзи с представители на останалите раси. Аз обаче намерих щастието и любовта с Лерта, а след това провалих опитите на черните елфи да си отмъстят за прегрешенията, които вярват, че съм извършил срещу тях. Нещо повече, аз разкрих техния агент в Гората на Всемайката и сложих край на процеса, който трябваше да поквари вярата на светлите елфи. Освен това нашите победи срещу Инквизицията охлабиха хватката на Сталкерите на Мрака върху Църквата на Томан. На практика, по всички параграфи. Рамакар претърпя тежко поражение. Много е възможно Черния крал да е решил, че този бог не може да реализира политическите му амбиции и така се е обърнал към още по-могъщ господар.

— Мислех, че черните елфи вярват, че са единствените, които могат да спасят света от Кракена — намръщи се Римиел, — поне нещо такова излезе от думите на Телмакин.

Алтиарин потръпна, спомняйки си предателя в Гората на Всемайката.

— Жреците със сигурност са вярвали в това, предполагам, че част от аристократите споделят тези виждания, макар вековете на политически интриги да са притъпили месианското чувство на черните елфи — отвърна Алтиарин, — но, Римиел, когато хилядолетия наред си бил отдаден на мрака, ти приемаш най-лошите му привички, а отказът от принципи е основен фундамент на злото.

— Не съм сигурен, че те разбирам — призна Римиел.

— Според черните жреци методите, които използваме в името на Рамакар, са приемливи, тъй като целта — спасението на Тарр — оправдава средствата. Изглежда невероятно тъкмо това гледище да доведе до предателство спрямо основната идея, но всъщност е логично. Вероятно за Черния крал победата над останалите раси се превръща във фикс идея и замяната на един господар с друг е приемлива в името на постигането й.

— Според Лерта обаче тази победа може да унищожи света! — възкликна Римиел.

— Така е — кимна Алтиарин, — но да вземеш подобно решение вече едва ли е много трудно за Черния крал. Хилядолетия наред елфите на мрака са учени, че всеки трябва да се погрижи за себе си, че проявата на чувства като любов и приятелство е признак на слабост. След толкова много време елфите на мрака са престанали да изпитват лоялност към когото и да било. Нормално е техният владетел вече да не чувства нищо и към тях. Неговата абсолютна цел е собственото му добруване и победата над онези, които той намира за врагове. А целта, както вече ти казах, оправдава средствата.

— Как се вписва Прастария в цялата ситуация? — поинтересува се Римиел.

— И това не зная — въздъхна Алтиарин. — Трябва да ти призная, че съм изумен от появата на такова същество на Тарр. Ако има нещо, в което елфическите аристократи са убедени, то е, че Великата раса вече не съществува. Това е много важно за нас, тъй като според нашето образование Ми-Го са единствените създания, чиято вещина в тъмните изкуства и вероломство са ни съперничели. Победата над тях е ключова в историята. Шокиран съм, че Черния крал е върнал техния предводител от миналото.

— А ние оставихме Тира и Лерта да се борят с него… — каза тъжно Римиел.

— Нямахме друг избор — изкриви лице Алтиарин, — ако Черния крал наистина се готви да принесе в жертва целия свят на Тарр, трябва да го спрем. Можем само да се надяваме, че ще го сторим достатъчно бързо, преди Прастария да се изправи в битка с жена ми и дъщеря ми.

— Вярваш ли, че можем да победим краля? — попита Римиел.

— Нямам представа — отговори Алтиарин искрено, — неговото могъщество е легендарно, но е видимо само за много тесен кръг приближени, а дори и те не знаят точните му граници. Знам обаче едно: от векове не е влизал в истинска битка. Това може да се окаже предимство, независимо от заклинанията и адските пазители, които има на своя страна.

— Да се надяваме, че е така — промълви Римиел. — Не ми се иска да вярвам, че летим към смъртта си.

Двамата продължиха напред мълчаливо, изминавайки огромни разстояния за броени часове. Пътят, който им бе отнел седмици по време на пътуването към Водопада на Зората, сега бе изминат за по-малко от ден. Вечерта вече виждаха очертанията на Ледената планина, масивна и огромна, издигаща се на цели километри височина.

— Можем да нощуваме тук — предложи Римиел — и да продължим по пътя си утре.

Алтиарин се съгласи и двамата кацнаха до една огромна скала. Макар някога да бяха нощни същества, с времето привикнаха към обичаите на светлите елфи и предпочитаха да пътуват денем, като почиват нощем. Накладоха огън, въпреки че Римиел нямаше нужда от топлина. Времето в подножието на Планината бе мразовито и повърхността наоколо бе покрита със сняг. Скалата бе единствената преграда пред виелицата, която фучеше из проходите по-горе в планината.

Римиел предложи да остане на пост цяла нощ, понеже имаше значително по-малка нужда от сън в сравнение с Алтиарин. След известно колебание елфът прие предложението му и заспа. Макар да се бе справил с летенето като ветеран, той за пръв път се издигаше във въздуха и поренето на вятъра го бе изтощило, докато за Римиел това бе ежедневие.

Алтиарин потъна в дълбок сън, в който видя издигащата се в облаците Поднебесна кула. На върха й стоеше Черния крал, разперил ръце и шепнещ наричания на език, който нямаше нищо общо с мелодичната реч на народа му.

Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн.

В небесата около него се разливаше злокобно пурпурно сияние и Алтиарин видя чудовищен силует, който се оформяше от нищото. Преди да разбере какво същество се появява над Тарр, сънят го пренесе към непристъпните върхове на Ледената планина, покрити с вечен сняг. Повече почувства, отколкото видя незнайно, безименно чудовище да прелита покрай тях, а присъствието му го изпълни с ужас, какъвто не бе познавал досега. Остър мирис на сяра го блъсна в ноздрите, а из върховете се разнесе оглушителен рев…

Алтиарин отвори очи. Наоколо бе тъмно и единствената светлина се разнасяше от огъня, който пукаше до него. Поне част от съня му бе реалност — някакво същество наистина бе изревало, макар и от много далеч.

— Какво беше това? — изправи се черният елф.

— Ти ми кажи — отвърна Римиел, изтеглил огромния меч, който обикновено висеше на гърба му.

Двамата останаха загледани в тъмнината, но създанието, надало страховития рев, така и не се появи. Вероятно бе наистина много далече, помисли си Алтиарин и в същото време изтръпна от мисълта за размерите му. Това не бе някой от обичайните за Ледената планина хищници, тъй като нито саблезъбият тигър, нито пещерната мечка и адската свиня можеха да надават такива пронизителни крясъци. Дори снежният човек Йети нямаше такова гърло.

Алтиарин почувства, че нещо древно, зло и отвратително се е пробудило да ги посрещне и си спомни мрачните легенди за съществата, които Черния крал държеше в своя пръстен.

Тази мисъл прогони съня от очите му и той предложи на Римиел да си почине. Макар да бе напрегнат, вампирът имаше нужда да остави ума си да се отпусне и потъна в сън, а Алтиарин застана на пост. Снегът около тях бе натрупал, а виелицата носеше все повече студ.

Това, което обезпокои черния елф обаче, бе смътният мирис на сяра, който започна да се просмуква в цялата планина наоколо.

* * *

На следващата сутрин продължиха по пътя си, като отново се издигнаха във въздуха. Този път трябваше да летят все по-нагоре и по-нагоре и това се оказа изморително за Алтиарин. Преди много години той бе прекосил Ледената планина пеш и това едва не го бе убило. Дори летейки, елфът усети как се изтощава от разредения леден въздух, който бе принуден да диша, а студът го пронизва до мозъка на костите. Вятърът не спираше да вее сняг и мраз в очите, а бученето му из планинските проходи звучеше като злокобна приспивна песен, примамваща към бялата смърт. По някое време Алтиарин почувства как клепачите му натежават и се унася, докато лети, а след това — как здравите ръце на Римиел го хващат под мишниците и го понасят във въздуха.

— Хей — възрази черният елф, — просто трябваше да ме разбудиш!

— Пести си силите — отвърна вампирът, — не е предвидено смъртни да летят толкова нависоко.

И наистина — двамата вече се издигаха до върховете на Планината на Ледените Хребети и Алтиарин видя замръзналия сняг по тях, скован от векове. Черният елф потрепери пряко волята си.

— Още малко — успокои го Римиел — и след това се спускаме надолу.

Алтиарин понечи да отговори и в същия миг го блъсна ужасната смрад на сяра. Усети отвратителното присъствие от съня си и отвори уста, за да извика предупредително, когато от сенките на най-високия връх в планината изплува фигура, която накара дори него, великия воин от Иррхас-Аббат, да замлъкне. Появи се колосално същество с дължина от десетки метри. Бе покрито от глава до пети с черни люспи — като влечуго. Змиевидна бе и грамадната му глава, а също и дългата опашка, която шибаше нервно във въздуха. Противно на всяка логика на естествознанието, то имаше четири страховити крака, завършващи с огромни нокти, които можеха да понесат мамут, но също и гигантски криле, като на прилеп. Ала най-страшни от всичко бяха алените му очи, в които блещукаха огньовете на ада.

Съществото отвори уста и изрева така, че цялата планина около тях се разтърси, а от заснежените й склонове се спуснаха лавини.

— Дракон — промълви Алтиарин.

— Но те са легенда — отговори Римиел, смаян от появата на ужасното същество пред тях.

— Кажи му го — отвърна Алтиарин и махна с ръка на вампира да го пусне. Осъзна, че това е краят. Нямаше начин да победят страховитото същество. Черния крал ги бе надиграл тотално. Първо Прастария, а сега и дракон. Той явно имаше неизчерпаем ресурс от отдавна забравени ужаси, които да призовава в случай на нужда. Дори Камарай да отблъснеше войската на лорд Агамон, Гората на Всемайката щеше да бъде подпалена от това кошмарно изчадие, изплувало от толкова далечно минало, че никой не вярваше в съществуването му. Мисълта го изпълни едновременно с гняв и тъга и той се закле, че ще продаде скъпо живота си.

— Как можем да победим такова нещо? — попита Римиел, извадил меча.

— Не можем — отвърна тихо Алтиарин, но последва примера му. — Можем само да умрем достойно.

Драконът разтвори страховитата си паст, огромна като пещера, и ужасната смрад на сяра отново лъхна черния елф и вампира. Бе невероятно, че такова огромно същество бе успяло да подготви засада. То обаче бе дошло от безкрайно стари времена, когато светът бе пълен с подобни влечуги, и имаше опит в битки, каквито противниците му не бяха и сънували. Пламъците в очите му лумнаха свирепо и от устата му изригна гигантска огнена струя, която щеше да изпепели Римиел и Алтиарин за секунди, ако не бяха отлетели в различни посоки. Огънят облиза най-близкия от планинските върхове и вековният сняг се превърна в пара, а миг по-късно скалите избухнаха в отломки, които засипаха околните склонове.

Алтиарин изпита черно отчаяние. Дори бог щеше да се справи трудно с такава твар.

Драконът насочи погледа си към него, но в същия момент Римиел постъпи така, както би постъпил само един верен приятел и храбрец като него. Той приближи съществото със светкавична скорост и понечи да го промуши в окото с гигантския си меч.

Оръжието се счупи. Звярът насочи вниманието си към дребната мушица, дръзнала да го обезпокои, и отново нададе страховития си рев, от който скалите наоколо се разцепиха. Вампирът се парализира от ужас и Алтиарин видя, че ще загине, глътнат като комар от страховитото влечуго. Реши да използва някой от пръстените си и се спря на този с кафеникав камък, символ на Земята. Черният елф потърка украшението и махна с ръка към отломките от съсипания връх. Магията, изработена от Лерта и Алтира, двете най-могъщи магьосници в Тарр, имаше невероятен ефект и ги събра в мощен каменен юмрук, който се издигна във въздуха и удари дракона право по муцуната.

Ала огромното влечуго дори не трепна, а камъните се разпаднаха на прах. Звярът нададе нов оглушителен рев, от който ушите на Алтиарин писнаха, но поне Римиел отлетя в бягство, мъчейки се да се скрие от гнева на дракона.

Гигантското същество го последва, наумило си, че вампирът е по-опасната плячка. На черния елф му отне известно време да се съвземе от шока, предизвикан от факта, че магията на Лерта и Алтира не причини никаква вреда на противника им, и след това отлетя подире му.

Пъргав, маневрен и опитен летец, Римиел се носеше между непристъпните върхове на Ледената планина, като се мъчеше да се скрие от погледа на дракона. Исполинското същество обаче го следваше неотклонно, а огромното му туловище просто минаваше през върховете, като ги чупеше на дребни късове. Драконът избълва нова струя пламък, чийто зной стопи метри натрупан сняг и той потече по планината като нова пълноводна река.

Алтиарин с потрес осъзна, че това създание променя географията на континента и за пръв път разбра, че Черния крал наистина се кани да унищожи Тарр, иначе никога не би пуснал такова изчадие на бял свят. То нямаше да спре пред нищо и щеше да разрушава всичко по пътя си — вероятно щеше да изпепели собствената му армия, може би и самия него. Кралят явно възнамеряваше да е далеч оттук, когато това се случи — някъде Другаде, където силата на дракона няма да го стигне.

В това време Римиел се бе скрил в дълбокия метри сняг, в сянката на едно скално плато. Черният елф го видя с наблюдателния си поглед, но драконът го пропусна сред разрушенията, които сееше. Звярът изсъска подразнен и избълва нова струя пламък във въздуха. Вонята на сяра бе станала непоносима, както и горещината, заместила студа.

Алтиарин трескаво се замисли какво да използва срещу чудовищното същество. Вятърът явно нямаше да свърши работа, а черният елф се опасяваше, че Огънят само ще помогне на създанието. Оставаха Водата и Ледът, но Алтиарин не знаеше колко силни трябва да са те, за да имат ефект. Все пак бе видял как драконът превръща вековен лед в пара.

Тогава в съзнанието му се оформи план, прекалено безумен, за да сработи, ала елфът нямаше друг избор. За целта трябваше да привлече вниманието на съществото. Той даде знак на показалия се от снега Римиел да остане на място и отприщи силите на Вятъра срещу черния дракон, като потърка небесносиния камък на пръстена си. От нищото се завихри тайфун, който се издигна на десетки метри и блъсна летящото същество в гръб. Драконът залитна за миг, но след това размаха криле и се обърна към новия нападател, а в червените му очи отново лумнаха пламъци.

Звярът разтвори страховитата си паст и ужасната воня на сяра блъсна Алтиарин в носа. Черният елф се олюля и едва не повърна, но успя да потърка тъмносиния камък на Водния пръстен и в същото време да го метне право в устата на звяра.

Пълноводна река бликна в гърлото на дракона и потуши пламъците му, като го накара да се закашля. Създанието нададе гневен рев и шибна с опашка към земята, като едва не смачка Римиел, спасил се с отчаян скок настрани. Вампирът направи жалък опит да хване съществото за опашката, но тя се изви като камшик и го запрати на десетки метри към един връх, в който той се блъсна с невероятна скорост, а после рухна безжизнен в подножието му.

Драконът разтвори страховитата си паст, от която излизаха зловонни пушеци, и се хвърли към Алтиарин, за да го погълне, точно така, както черният елф се бе надявал.

Алтиарин полетя към зейналата паст на дракона и потъна в широкото му като коридор гърло. Последва пътуване, което той не бе сънувал и в най-ужасните си кошмари, през отвратителния хранопровод на създание, което не трябваше дори да съществува. Накрая се озова в стомаха, където ужасната воня на сяра се смеси с тази на ацетон. Черният елф се олюля от вълната гадене, която го заля, но успя да потърка снежнобелия камък на Леда. Магията, която Лерта и Алтира бяха приготвили, изригна и замрази вътрешностите на съществото, което започна да се мята отчаяно. Алтиарин изгуби равновесие и падна на заледената повърхност, като с ужас забеляза как стомашните сокове на дракона започват успешно да се борят с магията на жена му и дъщеря му и да освобождават лигавата повърхност под тях. Трябваше да действа бързо.

Отчаян. Алтиарин потърка и последния, Огнен пръстен, с ясното съзнание, че може би си подписва смъртната присъда. Мощен взрив разтърси заледения стомах на чудовището и заслепи черния елф с облак сажди, като изпепели черното му наметало.

В следващия миг Алтиарин пропадна през огромна дупка право към заледената повърхност и вероятно щеше да загине, ако Римиел не се бе появил от нищото и не го бе хванал.

Черният елф вдигна поглед нагоре и видя как изтърбушеният дракон, загинал мигновено след експлозията, поразила вътрешностите му, пада и стоварва колосалното си туловище върху цели два върха на Ледената планина, превръщайки ги в купчини камъни, които го погребаха под исполинска могила.

— Успя — каза невярващо вампирът, — успя да го победиш!

Алтиарин нямаше сили да отговори. Вярно че драконът бе паднал, но всички пръстени, които Лерта и Алтира бяха подготвили — неговият огромен коз в битката с Черния крал — вече бяха изчерпали силите си. Освен това Алтиарин не можеше да не се запита какви ли още ужаси могат да бъдат призовани срещу тях?