Александър Драганов
Черната корона (11)

Глава десета

Домът на Камарай бе широко кафеникаво дърво, в чиито огромни хралупи бе издълбано жилище по такъв уникален начин, че то оставаше живо. Стаите бяха светли и уютни, с множество дивани и столове, на които гостите можеха да отпочинат.

— Макар да идваш по неприятен повод, се радвам, че отново си вкъщи, братко — каза зеленокосият рицар на Тамарай, който оглеждаше дома си с погледа на човек, намерил нещо отдавна изгубено и несигурен дали това е за добро, или не.

— Аз също се радвам да те видя, Камарай — каза русият елф, — липсваше ми, братко.

— А на мен нищо тук не би ми липсвало — високомерно каза Таерин, докато оглеждаше обстановката с присвити очи.

Той се бе загърнал плътно с все още влажната си от снощния дъжд пелерина и дори бе спуснал качулката си. Заради слънцето, което блестеше в прозорците, Казарада бе принудена да наметне було, което Лерта й намери при пристигането, като заместител на предпазната магия. Вместо да се оплаква обаче, тя спокойно се метна на един диван.

— Тук не е никак лошо — отбеляза, — приятно местенце си имаш, Тамарай. Със сигурност по-уютна от каютата на джуджешки кораб.

— Какво огромно постижение — вметна Таерин, — къде са ви слугите?

— В Гората на Всемайката нямаме слуги — отвърна Камарай, — всеки се оправя сам и според възможностите си.

— Какво варварство — отвърна жрецът, — искам стая, в която да не бъда безпокоен. Надявам се това няма да бъде прекомерно трудно за един, хм, благородник.

Камарай с радост упъти жреца към далечно помещение в най-сенчестата част на дома и с облекчение затвори вратата зад гърба му.

След това се обърна към Тамарай.

— Надявам се знаеш какво правиш, като домъкна този в дома ни.

— Мисля, че е добронамерен, доколкото му позволяват убежденията — отвърна морякът.

— Явно не позволяват много — каза Камарай.

Казарада се изсмя от коридора.

— Не е това, зеленокоско. Други са мотивите на братчето ти, други…

— Млъкни! — избухна Тамарай. — Разбрахме се, че това не ти влиза в работата!

— Хубаво тогава — отвърна вампирката, — троши си главата с остри камъни, ха-ха.

— Камарай… — отвори уста морякът, но зеленокосият рицар поклати глава.

— Не казвай нищо, Там. Искам само да те питам, да не си луд?

— Моля те, Кам — отвърна Тамарай и вдигна ръка, — поне от теб очаквах разбиране.

— Знам защо напусна, Там, и както тогава, така и сега мисля, че грешеше. Ти си, който си и никой няма право да те съди. Но този вътре… — рицарят посочи с палец вратата зад гърба си — никога няма да откликне на чувствата ти, все едно как е роден. Душата му е отровена от ученията на Рамакар. След толкова години самобичуване просто ще се довършиш.

— Вижте какво — ядоса се Тамарай, — и двамата с вампирката правите догадки, които изобщо не са верни. Спасих този жрец, защото така повелява честта ми, и това е всичко. Знам очакванията на народа на елфите и не бих им се присмял, особено по този начин. Скоро жрецът ще каже съображенията си пред Белия крал…

— И какво, Там? Ще се върне в Иррхас-Аббат? — попита Камарай. — Как ще стане?

— Не зная! — извика морякът. — И не ме интересува! Ще му се намери някакъв дом! Така или иначе скоро всичко приключва! А сега, ако не е проблем, аз също искам да остана сам!

— Братко, извинявай… — вдигна ръце Камарай, но Тамарай вече се бе изстрелял към една от вратите на стаите, която затръшна зад гърба си.

— Насади се на пачи яйца — обади се Казарада от дивана си.

Рицарят я погледна, след което се почеса по зелената коса.

— Нещо лошо ли казах? — не разбра той.

— Не бе, то цялата ситуация е скапана по дефиниция. И при мен стана така. Стани вампир, казаха ми окултистите на Рамакар. Ще придобиеш много нови сили и неземна красота, обещаха те. И ето ме сега с двама, отхапани в мозъка, и рицар с такт на трол в магазин за силфически порцелан.

— Имам да патрулирам — накрая отговори Камарай. — Трябва да огледам войниците. Вие си починете, аз си имам работа.

След което се изниза от собствения си дом, а Казарада остана сама на дивана.

— Що ли не си останах просякиня в Кайнам — промърмори си тя под носа.

* * *

Алтиарин се отпусна на креслото в дома си веднага щом напали камината, след което отпи от чашата, която бе напълнил с червено вино.

— Понякога си мисля, че моите едновремешни събратя в Иррхас-Аббат са стигнали дъното — каза той, след като преглътна, — но после те винаги ме опровергават. Днес не бях разочарован. Виждал съм какво ли не през живота си, но Легион беше наистина отвратителна магия.

— Отвратителна магия, но не елфическа — отвърна Лерта и седна в скута му. Алтиарин измърка от удоволствие.

— Искаш да кажеш, че вярваш на историите на жреца за представителя на Великата раса? — попита той. В действителност не му се говореше нито за жреца, нито за Прастария, но дори и тези теми ставаха по-леки в присъствието на любимата му жена.

— Не вярвам, а зная, че са истина — отвърна Лерта, след което целуна любимия си по устните, — но нека не говорим за Прастария сега, позволяваш ли? Не е тема, към която искам да се върна.

— Както кажеш, мила — съгласи се Алтиарин, — но се съмнявам наистина да има жив Ми-Го. Такъв не е виждан от много векове.

— Шшт — прекъсна го Лерта, — да не го споменаваме сега.

— Добре — въздъхна Алтиарин и я прегърна, а тя отпусна глава на гърдите му.

Двамата останаха прегърнати известно време, като отпиваха от виното и говореха за неща, които биха прозвучали несъществено, но съдържаха повече смисъл за тях от разговорите за страховитите заплахи, които несъмнено ги очакваха извън дома им. Не можеха обаче задълго да избягват проблемните теми и накрая се върнаха към това, което изпълваше Алтиарин с безпокойство.

— Този жрец не ми харесва — призна си елфът.

— Не думай — отвърна Лерта, — не бих си и помислила. — Алтиарин неволно се усмихна.

— Той е надменен и жесток, същински представител на расата си. Ако Рамакар все още отговаряше на молитвите му, щеше да е смъртоносен противник.

— Може би — отвърна Лерта, — но божеството, подобно на Всемайката, а както подозирам и на Томан, е замлъкнало. И макар Таерин да вижда в това проклятие, за мен то е шанс за нещо хубаво.

— Няма да се получи, Лерта — поклати глава Алтиарин.

— Виж, истината за Таерин, поне според мен, е малко по-сложна.

— Той е убиец и фанатик. По-просто от това не може да бъде. Нещото, което не мога да разбера, е, защо братът на Камарай го закриля.

— Според мен — започна Лерта — е така, защото го обича. Мисля, че и обратното е вярно, макар Таерин още да не го осъзнава.

— Как така обича? — попита Алтиарин и се намръщи.

— Ами както ние се обичаме — отвърна Лерта, — просто и на двамата им е трудно да го признаят. Забелязах обаче как Тамарай несъзнателно закриля жреца, а и самият Таерин твърде бързо отхвърли всякаква възможност да нарани домакина си.

Алтиарин не отговори, а отпи от виното.

— Хм — каза накрая той, — сигурна ли си в това, което казваш?

— Усетът рядко ме лъже. Той ми подсказа, че ти си различен от останалите елфи на мрака, когато те намерих умиращ насред Ледените Хребети, въпреки предупрежденията на баща ми. Не ме излъга и когато Римиел дойде при нас със заръката да те убие.

Алтиарин отново отпи от виното си.

— Това не ти харесва, нали? — попита Лерта.

— Не — отвърна накрая елфът, — познавах такива и не бяха приятни. Встрани от това жрецът е черен елф, а Тамарай следва светлината. Дори да изпитва подобни чувства, Таерин никога няма да им се поддаде. Най-много да използва другия и да го убие.

— Не мисля, че ще стане така, Алти.

— Ти винаги търсиш доброто — дори когато го няма.

— Винаги го има, Алти.

— Дори в последователите на Рамакар? — погледна я въпросително той. — В жреците?

— Дори в самия Рамакар — отвърна Лерта. — Единствено Кракена е абсолютно зъл и то, защото самото съществуване на битието е чуждо на хаотичното му съзнание. Това го прави по-скоро несъвместим с нашия свят, отколкото съзнателно злонамерен.

— На мен ми се видя доста злонамерен, поне ако съдя по Пилигримите.

— За нас да. За нас той е гибел. Както и Прастария — въздъхна Лерта.

— Пак това, Лерти, какво е станало? — намръщи се Алтиарин.

— Ще ти кажа, Алти, когато съм готова — отговори вълшебницата и поклати глава, — но исках да поговоря за друго. Дай шанс на Таерин.

— Бъркаш за него — сви устни Алтиарин, — но понеже ти имам доверие, ще те послушам. Ако обаче вдигне ръка срещу Камарай или брат му, или срещу когото и да е от Гората, ще го убия.

— Не бих могла да искам нищо повече — отвърна Лерта.

* * *

През следващите няколко дни Тамарай си взе нов меч и броня, след което се записа в рицарския корпус на Белия крал, под командването на брат си. Вкъщи русокосият елф бе подчертано хладен в отношенията си с останалите, а на тренировъчното бойно поле показа стръв и желание за боя, които възхитиха дори опитния му брат.

— Годините на кораба не са ти се отразили зле, братко — похвали го Камарай.

И това наистина бе така. Тамарай бе запазил силите и ловкостта, които трябваше да има един елфически рицар, но бе прибавил към тях рефлекси и лукавство, придобити от живота сред морската шир. Скоро стана ясно, че малцина елфи могат да му се изпречат в битка. Самият Камарай отстъпи пред брат си още първия път, когато кръстоса меча си с неговия, и само лорд Алтиарин, който наглеждаше подготовката на воините, успя да го победи. Но Алтиарин бе воин, чисто умение идваше сякаш от друг свят и се бе изправял срещу същества, за които другите само бяха чували в легендите. Затова не бе срамно, че Тамарай изгуби от него. Някогашният моряк се превърна в любимец на останалите, въпреки десетилетията, които бе изкарал с джуджетата.

Самият той обаче не другаруваше с тях, като влизаше в по-дълги разговори единствено с брат си.

Голямата изненада дойде, когато Казарада пожела да се включи в армията на елфите. Някои от благородниците в Белия двор, като лорд Рисафай, подходиха със скептицизъм към кандидатурата й, но Лерта се застъпи за нея и така вампирката бе приета в бойните редици на Всемайката, като й бе изплетена специална броня, която да не пропуска слънчевите лъчи до кожата й. Калена в гладиаторски битки и обиколила почти целия Тарр, тя се оказа изключително ценен боец и си спечели уважението на останалите и симпатията на Камарай. Той бе решил да я обучава лично, но скоро установи, че вместо това тя преподава различни хватки на него.

— А се имах за добър боец — промърмори Камарай след една схватка, в която тя за пореден път го обезоръжи.

— Добър си, но братовчедите ви от Иррхас-Аббат са факири — отвърна Казарада.

За да потвърди това, Алтиарин успя да победи и нея, макар да се затрудни повече, отколкото с Тамарай. След това някогашният черен елф се зае да подобрява техниката на останалите, като им показа удари, за които не бяха и чували.

— Тази техника е доста долна — коментира един от въпросните удари Камарай.

— Но може да опази живота ти — не му остана длъжна Казарада, — гледайте Алтиарин и правете каквото ви казва, ако искате да оцелеете.

Макар че за броени дни бе трудно да се постигне напредък, скоро елфите станаха по-боеспособни, а заедно с вдъхновения Тамарай и бързата като мълния Казарада се сдобиха с могъщи съюзници. С тях и Римиел, който се очакваше да се завърне с подкрепления от Санпар, всички вярваха, че ще успеят да опазят Гората.

Единствено Таерин имаше съмнения по въпроса, но ги запази за себе си. Черният елф чакаше с нетърпение аудиенцията при Белия крал и бе горчиво разочарован, когато Лерта му спомена, че тя ще се състои едва след завръщането на дъщеря й и прословутия вампир Римиел. На настояванията му, че бедата, за която говори, е голяма и не може да се чака, тя само отвърна, че има представа за какво става дума и че не бива да се безпокои.

Ала на третата вечер от пристигането му магьосницата дойде в дома на Камарай. Рицарят, заедно с брат си и Казарада, бе на Поляната на бойците, където се провеждаха ученията за предстоящата война, и Таерин бе сам. Жрецът скучаеше по цял ден и не правеше нищо. Бе открил книги в дома на Камарай, но темите му се видяха нелепи, а диалектът на елфически, използван в Гората — неправилен и дразнещ. Въпреки това той не се зарадва да види Лерта на посещение. Човешката магьосница го вбесяваше със самото си присъствие. Той не одобряваше хората като цяло, още по-малко тези, които не заемаха полагаемото им се място и се месеха в управленските дела на елфите.

— Таерин, трябва да поговорим за нещо — каза Лерта.

— Наистина? Вече трети ден чакам да благоволите да приемете новините, които нося. Светът ще свърши, докато се наканите да ги чуете.

— Зная какво имаш да ми казваш — отвърна тя, — дошла съм за друго.

Таерин се напрегна.

— Не за това — разчете изражението му Лерта и махна с ръка, — макар че, ако пожелаеш, винаги съм насреща.

— Не ти искам помощта — изсъска жрецът.

— Затова пък аз искам твоята.

Таерин премигна.

— За какво? — накрая попита той. — И как? Бог Рамакар вече не чува молитвите ми. Съвършено безполезен съм.

— Невярно — поклати глава Лерта. — В теб има вродена магия, Таерин. Трябва да се научиш да я използваш.

— Магия? — повдигна вежди жрецът. — Абсурд. Разпределителите в Иррхас-Аббат щяха да усетят, ако имах данни на магьосник.

— Едва ли — отговори Лерта, — те се интересуват, доколкото знам от Алтиарин, предимно от нападателна, агресивна магия.

— Бъркаш се. Защитата от проклятия също се цени.

— Е да, но тя също е вид бойна магия. Твоята дарба е съвсем различна. На лечител.

Таерин се олюля.

— Как смееш? — просъска той. — Малко ли унижения изживях, че и това?

— Защо унижение? — ококори се Лерта.

— Само старите жени, вече негодни за разплод, се занимават с лечителство! Това е недостойна професия за един мъж, при това жрец.

— Е, аз съм стара и съм жена, но не мисля, че само ние можем да се занимаваме с лечителство. Сигурна съм, че можеш да станеш много вещ в тази област.

— Дума да не става. Обидно е, че изобщо ми го предлагаш!

— Значи не искаш да помогнеш на твоя бог?

— Мога да му помогна, ако имам истинска магия. Ако овладея силите на пламъка и леда. Ако науча проклятия, които да поразяват врага още при изричаното им. Такава магия, каквато използва, за да унищожиш воина, който се наричаше Легион.

— Това бе лековита магия — поклати глава Лерта, — за освобождение на покорените души, а не за унищожение.

— Няма да стана лечител! — тропна с крак Таерин. — Ако наистина имам магия, научи ме да се бия!

Лицето на Лерта се изопна.

— Досега винаги те щадях, Таерин, но сега ще ти кажа истината. Може би така ще е по-полезно.

Жрецът целият настръхна.

— Твоята дарба е да лекуваш, а не да унищожаваш. Възможно е, след много години, да се научиш да насочваш енергията така, че да нараняваш другите, вместо да им помагаш. Първо обаче, аз не бих те научила на това, дори да имах време. Второ, и да го сторех, пак няма да си достатъчно силен.

— Как смееш! — повиши глас Таерин.

— Млъкни и слушай! Знам за Прастария, който идва към нас, Таерин. Знам кой е той и какъв е бил в миналото. Повелителят на Великата раса Ми-Го от прастари времена. Ако се изправиш срещу него, той ще разкъса съзнанието ти като хартия, ще те превърне в бездушна кукла, от чиято уста ще тече слюнка и ще те използва за забавление и демонстрация на силите си. Само аз мога да се изправя срещу него. Затова и ми трябва помощ — някой да ми помогне при лекуването на ранените, които ще заприиждат още след първия сблъсък с отвратителната войска, която ненормалният ви владетел е събрал. Ти можеш да помогнеш, като се научиш на лековита магия, така, както помагат Казарада и Тамарай на бойното поле. А можеш да останеш тук и да се самосъжаляваш.

Лерта замлъкна и остана загледана в жреца, който бе посивял от гняв.

— Значи вампирката и простият моряк — на бойното поле, а аз — при стариците отзад, така ли? — изсъска Таерин. — Няма да стане. Когато кралят ви благоволи да ме приеме, ще му кажа каквото имам да казвам, а после ще напусна тази кочина, която имате за дом.

Лицето на Лерта помръкна.

— Хубаво тогава — въздъхна тя и отвори вратата, за да излезе. Преди да го направи обаче, се обърна към Таерин и каза:

— Но когато твоят бог загине и чуеш предсмъртния му крясък в ума си, спомни си, че и ти имаш своята малка вина за това.

Лерта затръшна вратата зад гърба си, а Таерин остана сам.

* * *

Същата вечер Таерин, както винаги, се прибра в стаята си, разгневен и оскърбен от думите на магьосницата. Как смееше тази жалка човечка да му държи такъв тон!

Опита се да заспи, но гърлените смехове на двамата противни братя и вампирката го смущаваха. Дори след като домът на Камарай притихна. Таерин не заспа, а се въртя неспокоен в леглото си чак докато един облак не скри облещилата се през прозореца на стаята му луна.

Когато най-после заспа, бе измъчван от неспокойни сънища. Първоначално видя своя роден град Иррхас-Аббат напълно опустял, а после погледът му се издигна на стотици метри нагоре, към върха на Черната кула, от която управляваше кралят. Самият той бе застанал там, на невъзможно високо място, където само боговете могат да оцелеят и от устата му излизаха странни наричания, от които дори Таерин, възпитан от невръстна възраст в тайните на Иррхас-Аббат, усети как го полазват тръпки.

Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн!

След това сцената се смени и Таерин се озова в тайнствен зандан, подобен на гигантски кладенец, спускащ се на безкрайна дълбочина. В дъното му имаше три силуета — на прастара жена, която прегръщаше сина си, и на воин, гневно размахал алебарда във въздуха. По стените на кладенеца имаше крилати ангели, приковани с пирони, от чиито очи се стичаха кървави сълзи.

При тази гледка Таерин изпита отчаяние и безнадеждност, а след това сънят се смени отново. Този път жрецът видя огромна зала, която леко се поклащаше. Тя бе изкована от почерняло дърво, а по стените й висяха картини на хора, обхванати от ужасно страдание. В центъра на залата имаше огромна маса с разперена карта на континента Тарр, а до нея стояха три фигури, от които се излъчваше студена омраза, която заля жреца на талази.

Гледката се разклати по-силно и Таерин осъзна, че вижда каюта на исполински кораб, пътуващ незнайно закъде. В следващия момент той се съсредоточи върху фигурите, чиято същност го изпълни със смъртен ужас.

В центъра на странното трио стоеше елф албинос със сардонична усмивка и очи, които блестяха от злонамерен хумор. Белите му коси се спускаха свободно до раменете, а ръката му почиваше на дръжката на страховит черен меч, от който се издигаха злокобни изпарения. Таерин бе виждал лицето му по време на официалните шествия в Иррхас-Аббат и го разпозна като лорд Агамон, един от най-злите мъже в Града на Странните Удоволствия. Мълвата нашепваше, че той убивал новородените в Купола на Насладата, за да пие майчиното мляко на родилките и така да поддържа кръвта си млада.

От дясната му страна бе забулената в лилаво причудлива фигура на Прастария. Макар очертанията й да оставаха скрити, Таерин усети, че има нещо богохулно в самото съществуване на това създание и изпита ужас и погнуса. Внезапно Прастария надигна скритата си в качулка глава и жрецът различи както танцуващите около устата му пипала, така и дългите и тесни като цепки очи. Уродливата паст се разкриви в жестока усмивка и жрецът изпита абсолютната сигурност, че съществото го вижда.

След това фокусът на съня се насочи вляво от лорд Агамон, където се издигаше яката, двуметрова фигура на мъж с глава на бизон и празен животински поглед. Масивни рога украсяваха тежката глава, а халка висеше от ноздрите на съществото. Таерин се досети, че това е Бракадаз, легендарният вожд на минотаврите от далечния остров Миной, доплавали до Града на Странните Удоволствия, за да се присъединят към армията на Черния крал.

Отнякъде долетя скърцане и в каютата влязоха четирима полуорки, с белязани, уродливи лица, които доведоха със себе си безсилни и изнемощели жреци на Рамакар. Таерин се напрегна насън, тъй като разпозна в тях някои от малцината послушници, които все още носеха бога на войната в сърцето си. Лицата им бяха горди и непримирими, ала изцъклените им очи издаваха зле прикрития ужас.

Агамон махна с ръка и минотавърът Бракадаз извади нажежени железа, с които започна да изтезава жреците в такъв ритъм, че писъците им създадоха отвратителна музика, подобна на адска симфония.

Лорд Агамон се усмихна и спокойно отпи от бокала с пенливо вино, който взе от масата с картата.

— Прастарче, ти казваш, че нашият малък беглец ни вижда — прошепна албиносът. Тонът му бе чувствен и дълбок, но по неприятен начин, издаващ, че притежателят му е изверг, който си доставя наслаждение от болката на другите.

— Наблюдава ни дори в момента, както пожела — отвърна Прастария с противния си жужащ глас.

— Е, Таерин — каза лорд Агамон и вдигна подигравателно бокала си, когато писъците на жреците достигнаха кресчендо, — наздраве.

* * *

Таерин се събуди с крясък, който огласи цялата къща. Завивките му бяха подгизнали от пот, а луната още надничаше от прозореца му. Светлината й му се стори оцветена в неестествен синкав оттенък, а самият той целият трепереше.

Вратата на стаята му се отвори и вътре влезе Тамарай. Бе облечен само с панталони и лунното сияние осветяваше мускулестото му тяло.

Таерин тръсна глава, за да се разсее от тази мисъл, макар тя донякъде да го извади от отвратителния спомен на кошмара.

— Лош сън? — попита съчувствено Тамарай.

Жрецът вдигна уморено очи. Трябваше да каже на този нахалник да напусне стаята му, да го остави на мира. Но вместо това отговори:

— Те идват, Тамарай. И дори боговете не могат да ги спрат.