Александър Драганов
Черната корона (22)

Глава двадесет и първа

— Казваш, че Прастария не е нападнал? — попита капитан Буч, захапал къса луличка, от която пафкаше тютюн.

— Не — поклати глава Лерта и посочи лулата, — а това, да знаеш, е много вреден навик.

Вълшебницата и джуджето разговаряха в просторна зала, отделена за магьосницата и нейната дъщеря. Освен тях вътре присъстваха още Тамарай, който бе довел капитана, жрецът Таерин, зеленокосият Камарай и неговата приятелка, вампирката Казарада.

— Остави здравето ми на мира — поклати глава Буч, — това нещо ме притеснява.

— Да си призная — намеси се Алтира, — атаката на Прастария не ми липсва. Никога не съм се сблъсквала с подобна сила, дори при срещите си с Корфин, Върховния Пилигрим на Тъмното начало.

— Но Буч е прав — поклати глава Лерта. Посивялата коса падна по лицето и, все още красиво, но вече белязано от възрастта. — Това, че не напада — продължи магьосницата, — означава, че се пази за нас.

Алтира пребледня.

— Сигурна ли си? — попита по-младата вълшебница.

— Да — кимна майка й, — предводителят на Великата раса смята, че съм го предала заради това, че не съм довършила заклинанието за завръщането му. Той иска да ми отмъсти. За него тази битка е лична.

— И сега има перфектната тактика — въздъхна Камарай. — Ще изчака да се уморите в битката с Влъхвите на Смъртта и останалите магове на черните елфи…

— … и след това ще нанесе своя удар, когато вие сте уморени, а той — с все още пресни сили — довърши Казарада.

— Сладко е, че се допълвате един друг — изкоментира Алтира.

Камарай се изчерви, но вампирката се разсмя.

— Затова доведох джуджето тук — обади се Тамарай, връщайки ги към темата, — капитан Буч и крал Уилям смятат, че имат стратегия, с която да победят магьосниците.

— Късмет в това — изсумтя Таерин.

— Късметът няма нищо общо — поклати глава Буч, — през последните дни говорих с барон Мюлер, предводителя на паладините. На ръба сме да създадем супероръжие, с което да попилеем немъртвата напаст и призовалите я магьосници.

— Абсурдно — каза жрецът. — Смятате да успеете там, където Белия крал се провали. Как?

— Технология — отвърна капитан Буч, — магия, която няма как да научиш от старите летописи.

— Ами използвайте я тогава — посъветва го Казарада, — не разбирам защо си дошъл тук.

— За да ни предупреди — съобрази Лерта. — Ти искаш да останем тук и да се подготвим за битката с Прастария, като гарантираш, че ще се погрижиш за Влъхвите и техните немъртви.

— Точно — кимна Буч, — искам да сте свежи, когато онова чудо се появи. А повярвайте, то ще се появи.

— Оръжието ти обаче не може да подейства срещу самия него, така ли? — попита Алтира.

Буч поклати глава.

— Опитахме по време на битката в открито море. Нашите оръжия не могат да го засегнат.

— Но вярваш, че могат да засегнат Влъхвите? — попита Таерин. — Колко интересно.

— Не вярвам — сряза го Буч, — знам. Стрелял съм по вашите магьосници и съм ги виждал да умират.

— Значи става дума за оръдията ви — продължи жрецът. — Нека предположа, свързано е с така наречената пиперница, нали? Добро приспособление, но със сериозен недостатък. Застопорено е на едно място. А нашите магьосници са подвижни, като всеки елф.

— Намерих чалъм и за това — каза Буч, — благодарение на барон Мюлер и посредничеството на граф Венсан, който го убеди да съдейства. Ще създадем технология, която ще спре черните магове и техните немъртви.

— Направо ти повярвах — изсмя се Таерин.

— Таерине, престани — постави ръка на рамото му Тамарай, — никой не се опитва да пренебрегне твоята раса. Просто имаме проблем и се мъчим да го разрешим.

— Дойдох тук заради моя бог и останах заради теб — отвърна Таерин, — но не очаквай да ми е приятно как обсъждате да избиете представителите на моя народ.

— Само маговете и немъртвите — вдигна ръка Буч, — едните заради силите, които владеят, другите заради това, че не им е мястото на този свят. Няма да използваме тези оръжия срещу други живи същества, дори орки. А след като войната приключи, ще ги унищожим.

— Добре тогава, защото аз вярвам, че накрая Рамакар ще се издигне отново и черните елфи ще се върнат в правия път — отговори Таерин.

— А ти — попита внезапно Тамарай, — с тях ли ще се върнеш, или ще останеш с мен?

Жрецът замлъкна. Отвори уста да каже нещо, след което я затвори.

— Аз… — заекна той.

— След края на тази война няма да има нито светли, нито черни елфи — внезапно каза Лерта.

— Това е оптимистично — обади се Казарада.

— Но е вярно — отговори Лерта, — или расата ви ще се обедини в едно цяло, или всички ще потънем в Хаоса на Кракена — елфи, джуджета, хора, дори Прастария, който толкова силно иска завръщането му. Само Черния крал ще оцелее, но под форма, която няма да има нищо общо с живота — такъв, какъвто го познаваме. Това е планът им. И от Алтиарин и Римиел зависи дали той ще успее.

— Ние враждуваме от хилядолетия, Лерта — рече Камарай, — и продължаваме да воюваме до ден-днешен, въпреки помощта на Таерин и Алтиарин. Как искаш да забравим това?

— Всяко нещо, което има начало, има и край — отвърна простичко Лерта.

— Освен суджука, който има два — контрира Казарада.

Буч отметна глава назад и се изсмя гръмко.

— Така ви искам, да има настроение — рече джуджето, — е, това беше всичко. Уговорил съм нещата с представителите на хората, вие двете се гответе за рачешкия октопод. Таерине, на теб разчитаме за лековитата магия. Благодаря ти, че изцери тази куха глава тука.

И той посочи Тамарай.

— А ти не си и мисли да търсиш Агамон в битка, ясно?

Елфът се размърда неспокойно.

— Защо реши, че ще го търся?

— Познавам те, упорит си като магаре. Защо иначе би живял толкоз години на борда на „Пияната брада“? Забрави обаче да се бориш с оня. Остави го на мен. Ще го намеря и ще го довърша.

— Нали щеше да ползваш оръжията си само срещу маговете? — попита Таерин, след което допълни: — Е, за Агамон ти разрешавам да направиш изключение.

— Благодаря, за което — саркастично отвърна джуджето.

— Капитане — обади се Камарай, — благодаря за предложението, но той уби краля ни. Наш дълг е да отмъстим.

— Твой дълг е да оцелееш — повиши глас Казарада, — не съм те чакала толкова векове, за да видя тревясалата ти тиква отсечена от онзи касапин!

— Тревясала? — елфическият рицар прокара пръсти през зелената си коса. — За пръв път някой описва главата ми по този начин…

— Виждам, че вече се наслаждавате на страничните ефекти от семейния живот — изсмя се Буч. — Аз затова станах моряк, за да не виждам моята джуджетина по цели седмици. И пак ми вдига кръвното.

— Ти също се пази, Буч — каза Тамарай. — Агамон е опасен, по-опасен, отколкото си мислиш. Дори с пиперниците ще имате проблеми с него.

— Със сигурност — отговори джуджето, — но накрая ще победим.

* * *

Атаката започна с падането на нощта.

Без никакво предупреждение немъртвите заизкачваха стените, забивайки костеливите си пръсти в процепи, за които смъртен никога не би могъл да се закрепи. Последваха ги орките, които издигнаха огромни стълби и по тях опитаха да се изкатерят към града. Оцелелите сатири също се хвърлиха в нападение, подскачайки като диви кози по миниатюрните неравности на стената.

Черните елфи и елитният корпус минотаври останаха встрани от атаката, на безопасно разстояние от защитниците, които посрещнаха атакуващата гмеж. Паладините стояха като неуморни пазители на стените и изблъскваха стълбите с орки обратно надолу, а пъргавите мускетари посрещаха с шпагите си всяко същество, което успееше да се добере до стените.

Най-големият удар обаче дойде от страна на джуджетата. Повечето от тях посрещаха с брадви съществата, които се опитваха да нахлуят в града, но на крепостните стени се появиха дузина триметрови фигури. Те смътно наподобяваха паладини поради броните си, но бяха по-големи и се придвижваха механично и неестествено, задвижвани с ръчки от джуджетата, скрили се в тях. Наместо ръце имаха грамадни оръдия — както конвенционални, така и пиперници — и обсипаха с огън нападателите на замъка, като внимателно се целеха в немъртвите. Снарядите им раздробяваха скелетите на парчета и вдъхваха ужас в останалите нападатели, макар те да не бяха улучвани.

Въпреки това битката умори защитниците. Нападателите сякаш нямаха край, а падналите се разпукваха като гнили дини и от тях излизаха нови скелети, които да продължат атаката. По-лошо, дори и повалени, немъртвите се изправяха отново, ако не бъдеха раздробени на части, а като че ли само снарядите на джуджешките механизирани бойци и донякъде ударите на паладините можеха да постигнат това.

Влъхвите на Смъртта и останалите магове на черните елфи бяха на безопасно разстояние назад и не можеха да бъдат достигнати от изстрелите. Същото важеше и за надменните аристократи и воини от Иррхас-Аббат, които с удоволствие наблюдаваха клането пред себе си, без да се интересуват кой точно умира. Минотаврите пък стояха в стройна фаланга, а в говеждите им погледи не проблясваше никакво чувство.

Когато зората най-после се пукна, армията от Иррхас-Аббат прекрати нападението си и отстъпи назад. Сега тя бе съставена почти изцяло от скелети — самоубийственото нападение бе коствало живота както на почти всички орки, така и на малцината, оцелели след битката с Гората, сатири.

Защитниците също не се бяха разминали без жертви. Възкръсналите мъртви бяха разкъсали мнозина от мускетарите, които разбраха по най-мъчителния начин, че турнирната фехтовка няма нищо общо с истинската война. Паладините също бяха дали много жертви, пронизани главно от оркски стрели и ятагани. Дори джуджетата не бяха без загуби, а три от механичните им бойци бяха станали на части след атаката на огромни орди от скелети.

Единствено елфите не пострадаха, но това бе само заради изричните заповеди на крал Балдуин. Той забрани на Камарай и подчинените му да влизат в битка. Владетелят смяташе, че това трябва да стане едва след като аристократите от Иррхас-Аббат се включат в боя, тъй като се съмняваше, че простосмъртните воини и дори джуджетата ще са им равностойни.

Камарай и брат му кипяха от негодувание, но Казарада и Таерин бяха облекчени. Въпреки това жрецът имаше много работа на сутринта с ранените.

Алтира и Лерта искаха да му помогнат, но той отказа. Трябва да сте свежи за предводителя на Великата раса, предупреди ги, като им напомни, че е видял как ужасното същество съкрушава Сталкер на Мрака.

И така. Алтира и Лерта останаха в принудително бездействие. Но докато дъщерята просто нервно хапеше устни, проклинайки противника си за това, че не напада, Лерта бе потънала в успокоителна медитация. Съзнанието и долови омразното присъствие на Прастария и той очевидно също го усети, тъй като наум тя чу думите му:

— Идвам за теб, Лерта…