Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Гай се свести от гневни гласове. Главата му бумтеше, всички кости го боляха. Болеше го и коремът, ниско долу, на вълни. Устата му беше суха, не можеше да говори, не можеше и да държи очите си отворени. Тъмнината беше мека и червена. Той се опита да се гмурне в нея.

— Отстраних спукания апендикс и свързах прекъснатите съдове. Изгубил е много кръв и ще трябва доста време, за да се възстанови, но той е млад и силен.

Непознат глас… явно някой лекар. Гай не разбра, а и не го интересуваше. Щом нямаше да умре, просто можеха да го оставят да оздравява.

— Лекарят на жена ми казва, че си измамник.

Без съмнение това беше гласът на баща му.

— Той не би оперирал подобна рана, така че ти нищо не губиш, нали? И друг път съм рязал апендикс, не е смъртоносна операция. Единственият проблем, е, че ще го хване треска, с която той трябва да се пребори сам.

— Казвали са ми, че винаги е фатално. Апендиксът се подува и се пръсва. Не може да бъде отрязан, все едно отрязваш пръст.

Гласът на баща му прозвуча уморено, поне така му се стори на Гай.

— Въпреки това аз съм го правил. Превързах и стареца. И той ще се оправи, макар че никога повече няма да се бие с това увредено ляво рамо. Всички ще оживеят. А сега трябва да спиш.

Гай чу стъпки да прекосяват стаята му и усети топлата суха длан на баща си на хладното си чело.

— Той е единственото ми дете, как мога да заспя, Кабера? Ти би ли спал, ако беше твоето дете?

— Бих заспал като бебе. Направихме всичко, което можахме. Аз ще продължа да го гледам, но ти трябва да си починеш.

Другият глас изглеждаше любезен, но не с подмилкващата се интонация на лекарите, които се грижеха за майка му. Имаше следа от чуждестранен акцент, някакъв напевен ритъм.

Гай отново потъна в съня, сякаш на гърдите му се беше спуснала тъмна тежест. Дочуваше гласовете сякаш много отдалеч, докато потъваше и изплуваше от трескавото си бълнуване.

— Защо не затвори раната с шевове? Виждал съм много рани от оръжие, но ние ги затваряме и превързваме…

— Точно затова гъркът не хареса моите методи. Раната трябва да има отвор, откъдето да се отцежда гнойта, защото ще се събере гной, когато треската се усили. Ако я затворя плътно, гнойта няма накъде да изтича и ще отрови плътта му. Тогава той със сигурност ще умре, както повечето хора с такива рани. А моят метод ще го спаси.

— Ако умре, лично ще ти отрежа апендикса.

Чу се тих кикот и няколко думи на чужд език, които отекнаха в замаяния мозък на Гай.

— Доста време ще ти отнеме, докато го намериш. Ето, виж тук белега — баща ми ми махна апендикса преди много години, с дренаж.

Бащата на Гай каза твърдо:

— Тогава ще повярвам на преценката ти. И имаш моята благодарност и нещо повече, ако оживее.

 

 

Една хладна ръка докосна челото на Гай и той се събуди. Взря се в две сини очи, греещи ярко сред кожата с цвета на орехово дърво.

— Казвам се Кабера, Гай. Хубаво е, че те срещнах в този момент от живота ти. Пътувам, изминал съм много от вашите левги. Пристигнах тук точно когато имаше нужда от мене и това може да ме накара да повярвам в боговете. Нали така?

Гай не можеше да отговори. Езикът му беше надебелял и неподвижен. Сякаш прочел мислите му, старецът поднесе към устните му плитка купа с вода.

— Пийни. Треската отнема влагата от тялото ти.

Няколко капки вода се плъзнаха в устата му и Гай се закашля и отново затвори очи. Кабера погледна момчето и въздъхна. Огледа се да види дали са сами и сложи костеливите си стари ръце върху раната около тънката дървена тръбичка, която още пропускаше жълтеникава течност.

От ръцете му избликна топлина — Гай я чувстваше дори в съня си. Усети гореща вълна да се разлива в гърдите му, да се утаява в дробовете и да изгонва течността оттам.

Топлината ставаше все по-силна, почти болезнена… и Кабера дръпна ръцете си и задиша остро и накъсано.

Гай отново отвори очи. Беше твърде слаб, за да помръдне, но вече нямаше усещането, че дробовете му са пълни с течност. Пак можеше да диша.

— Какво направи? — прошепна той.

— Помогнах ти малко. Трябваше ти малко помощ въпреки всичките ми умения на хирург.

Старото лице беше дълбоко набраздено от изтощение, но очите все така грееха между дълбоките бръчки. Костеливата ръка отново се притисна към челото на Гай.

— Кой си ти? — прошепна момчето.

Старецът сви рамене.

— И аз още се мъча да си отговоря на този въпрос. Бил съм просяк, бил съм и селски кмет. Мисля за себе си като за търсач на истина, нова истина за всяко място, което достигна.

— Можеш ли да помогнеш на майка ми?

Кабера въздъхна.

— Не, Гай. Болестта е в ума й или може би в душата й. Мога донякъде да облекча физическите болки, но нищо повече. Съжалявам. Сега заспивай, момче. Сънят е истинският лечител, не аз.

Тъмнината дойде сякаш по заповед.

 

 

Когато се събуди отново, на леглото му седеше Рений — както винаги с непроницаемо лице. Гай веднага забеляза колко променен е учителят му. Лявата му ръка беше плътно привързана към тялото, почернялата му от слънцето кожа беше бледа.

— Как си, момче? Нямаш представа колко се радвам да видя, че оздравяваш. Този дърт странник сигурно е чудотворец.

Поне гласът беше същият — сух и твърд.

— Сигурно. Изненадан съм да те видя тук, след като едва не ме уби — каза Гай и усети как сърцето му започва да бие по-бързо.

По челото му изби пот.

— Не исках да те ударя така зле. Беше грешка. Съжалявам.

Старият мъж го погледна извинително и видя прошката в погледа на момчето.

— Няма защо да съжаляваш — аз съм жив и ти си жив. Дори и ти правиш грешки.

— Като помислих, че съм те убил…

На старото лице се изписа болка.

Гай се опита да се надигне и за своя изненада разбра, че силата му се възвръща.

— Но не ме уби. Винаги ще се гордея, като казвам, че този удар ми е от тебе. Нека повече не говорим за това. Всичко свърши.

За секунда на Гай му стана смешно — едно момче да успокоява един стар гладиатор, — но думите излизаха лесно, когато осъзна, че чувства истинска привързаност към този мъж, че го вижда като човек, а не като съвършено олицетворение на боец, издялан от някакъв неизвестен камък.

— Баща ми тук ли е още? — попита той с надеждата да чуе положителен отговор.

Рений поклати отрицателно глава.

— Налагаше се да се върне в града, но през първите няколко дни седеше почти неотлъчно до тебе, докато не се уверихме, че ще оправиш. Безредиците са вече много по-сериозни. Легионът на Сула беше призован да въдвори ред.

Гай кимна, протегна ръка пред себе си и стисна юмрук.

— Иска ми се да бях там да видя как легионът влиза през портите.

Рений се усмихна на ентусиазма му.

— Няма да е сега, но ще видиш града, когато се поправиш. Тубрук чака отвън. Достатъчно силен ли си, за да говориш с него?

— Чувствам се много по-добре, почти нормално. От колко време съм така?

— Една седмица. Кабера ти даде билки, за да спиш през повечето време. Но ти въпреки всичко се възстанови невероятно бързо, а аз съм виждал много такива рани. Този старец казва, че е ясновидец. Мисля, че е и малко нещо магьосник. Сега ще повикам Тубрук.

Когато Рений се изправи, Гай протегна ръка към него.

— Ще останеш ли?

Рений се усмихна, но поклати отрицателно глава.

— Обучението свърши. Оттеглям се във вилата си, да остарея на спокойствие.

Гай се поколеба за миг.

— Имаш ли… имаш ли семейство?

— Някога имах, но всички починаха. Ще прекарвам вечерите си с другите старци, ще си разказваме небивалици и ще пием хубаво червено вино. Но ще хвърлям и по едно око към тебе. Кабера казва, че си изключителен човек. А ми се струва, че този старец не греши често.

— Благодаря — каза Гай. Не можеше да изрази с повече думи какво му беше дал всъщност този стар гладиатор.

Рений кимна, стисна здраво ръката му, после излезе и стаята внезапно опустя.

Тубрук запълни рамката на вратата и се усмихна широко.

— Изглеждаш по-добре.

Гай също му се усмихна. Започваше да се чувства както преди.

— Усещам, че силите ми се връщат. Имах късмет.

— Няма такива неща. Просто Кабера е невероятен. Сигурно е на осемдесет, но когато лекарят на майка ти се оплака, че му се пречкал, Кабера го изведе навън и му даде да се разбере. Не съм се смял така от много отдавна. Много сила има в костеливите му ръце.

Той се изкикоти, после лицето му пак стана сериозно.

— Майка ти искаше да те види, но сметнахме, че… ще се разстрои. Решихме да изчакаме да се пооправиш. Ще я доведа утре.

— И сега можеш. Не съм много уморен.

— Не. Още си слаб, а Кабера каза, че не бива да приемаш посетители.

На лицето на Гай се изписа престорена изненада, че Тубрук се вслушва в нечий съвет.

Тубрук се усмихна отново.

— Както казах, той е невероятен човек и след това, което направи, за да те излекува, всички го слушат, особено щом стане дума за грижите около тебе. Пуснах Рений да се видите само защото днес си заминава.

— Радвам се, че си го направил. Не ми се иска да оставям недовършени работи.

— И аз така си помислих.

— Изненадан съм, че не му взе главата — каза Гай.

— Помислих да го направя, но при обучението стават и нещастни случаи. Той просто прекали. Както и да е, много се гордее с вас двамата. Мисля, че тоя стар негодник е взел да ви харесва, може би защото сте толкова упорити — и ти си такъв инат като него, струва ми се.

— Как е Марк? — попита Гай.

— Няма търпение да дойде да те види. Опитай се да го убедиш, че не е виновен. Казва, че трябвало да те накара да му отстъпиш реда си да се бие пръв, но…

— Аз взех решението и не съжалявам за това. В края на краищата нали съм жив.

— Не се възгордявай — изсумтя Тубрук. — Човек може дори да повярва в силата на молитвите, като види, че оживяваш от такава рана. Ако не беше Кабера, сега нямаше да говориш с мене. Дължиш му живота си. Баща ти се опитва да го накара да приеме някаква награда, но той не приема нищо освен храна и питие. Още не знам защо е тук. Като че ли вярва, че боговете направляват движенията ни така, както ние хвърляме зарове, и че са искали той да види славния Рим, преди да остарее твърде много.

Освободеният роб изглеждаше озадачен и Гай помисли, че няма да е уместно да спомене усещането за странната топлина, идваща от ръката на Кабера. Това без съмнение можеше да почака.

— Ще кажа да ти донесат супа. Искаш ли и хляб?

Стомахът на Гай се съгласи веднага и Тубрук излезе отново усмихнат.

 

 

Рений се качи с мъка на седлото. Лявата му ръка беше почти безполезна, а болката беше по-силна от обичайната в заздравяващите порезни рани, от каквито толкова пъти беше страдал.

Радваше се, че наоколо няма слуги или роби да видят непривичната му непохватност. Голямата къща изглеждаше опустяла. Най-накрая успя да стисне с колене ребрата на коня. Макар че се свечеряваше, щеше да стигне в града, преди съвсем да се е стъмнило. Въздъхна. Какво ли го очакваше там? Щеше да продаде градската си къща, макар че безредиците бяха довели до снижаване на цените. Може би щеше да е по-добре да изчака, докато улиците се успокоят. След като Сула беше довел легиона си в града, щяха да последват екзекуции и публични бичувания, но в крайна сметка щеше да се въдвори ред. И преди се беше случвало. Римляните не обичаха да има война пред портите им. Въодушевяваха се, като чуеха за разгромени варварски пълчища, но никой не обичаше суровостта на военновременните закони, принудителния вечерен час и оскъдицата на храната…

Един глас зад гърба му го откъсна от мислите му и той се обърна. Марк стоеше и го наблюдаваше хладно.

— Дойдох да се сбогуваме.

Почти несъзнателно Рений отбеляза развитите рамене и непринудената лека стойка на момчето. Би могъл да си създаде име в бъдеще — но той вече нямаше да види това.

От тази мисъл потръпна.

Никой обаче не живееше вечно, нали — нито Александър Велики, нито Сципион или Ханибал, дори и Рений.

— Радвам се, че Гай се поправя — отвърна Рений спокойно.

— Знам. Не дойдох да се караме с тебе, а да ти кажа нещо — отговори Марк, вгледан в пясъка под краката си.

Рений вдигна вежди.

Марк си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, че не те убих, противен стар негоднико. Ако пътищата ни се кръстосат през следващите години, ще ти прережа гърлото.

Рений се олюля на седлото, сякаш думите бяха нанесени удари. Усещаше омразата и това неимоверно много го зарадва. Докато напереният младеж отправяше заканите си, той насмалко да се разсмее — но разбра, че ще даде един последен дар на ученика си, ако внимателно подбере думите на отговора.

— Подобна омраза ще те убие, момче. И няма да си до Гай, за да го защитаваш.

— Винаги ще съм до него.

— Не. Не и докато не овладееш гнева си. Ще умреш в някое пиянско сбиване във вмирисана кръчма, освен ако не откриеш спокойствие вътре в себе си. Би могъл да ме убиеш. Да, на моята възраст жизнеността се стопява по-бързо, отколкото бих искал да си призная. Но ако се бяхме срещнали, докато бях млад, щях да те убия по-бързо, отколкото житният клас пада под сърпа. Помни това следващия път, когато срещнеш млад човек, който си гради репутация.

Рений се усмихна и сякаш се показаха зъбите на акула — устните му се дръпнаха нагоре и изражението му стана жестоко.

— Той може би ще има този шанс по-скоро, отколкото си мислиш — каза Кабера и излезе от сенките.

— Какво? Ти си ни чул, стари демоне? — попита Рений, все още усмихнат, макар че изражението му се смекчи, когато видя лечителя, когото беше започнал да уважава.

— Погледни града. Тази вечер май няма да ходим никъде — продължи Кабера сериозно.

Марк и Рений се обърнаха и впериха поглед отвъд хълмовете. Макар че Рим не се виждаше, оранжевото зарево, в което тримата се взряха ужасени, ставаше все по-ярко.

— Кълна се в Юпитер, подпалили са града! — изсъска Рений.

Любимият му град.

За миг понечи да пришпори коня — знаеше, че мястото му е там, на римските улици. Хората го познаваха, можеше да помогне да се възстанови редът. Една студена ръка докосна глезена му и той сведе очи към лицето на стария Кабера.

— От време на време ми се случва да видя бъдещето. Ако сега отидеш там, до зазоряване ще си мъртъв. Това е истината.

Рений се размърда и конят запристъпва нетърпеливо, усетил чувствата му.

— А ако остана? — изсъска старият гладиатор.

Кабера сви рамене.

— И тук можеш да умреш. Робите ще опустошат това имение. Не ни остава много време.

Като чу тези думи, Марк зяпна. В имението имаше петстотин роби. Ако всички се разбеснееха, щеше да стане истинска касапница. Без да каже и дума, той изтича обратно към постройките да каже на Тубрук да вдигне тревога.

— Искаш ли да ти помогна да слезеш от този хубав кон? — попита Кабера, ококорил невинно очи.

Рений сви устни и овладя гнева си, въпреки че старецът го дразнеше с веселостта си.

— Боговете не ми казват какво ще се случи — каза той.

Кабера се усмихна замечтано.

— Някога вярвах, че е така. Когато бях млад и дързък, си мислех, че мога да разгадавам хората, да виждам истинската им същност и да отгатвам какво ще направят. Така беше години наред, преди да стана достатъчно смирен и да разбера, че не става по този начин. Не е като да погледнеш през прозорец. Поглеждам те, гледам към града и усещам смърт. Защо не? Мнозина имат дарби, които може да изглеждат едва ли не магически на хората, лишени от тях. Мисли така, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Хайде. Тази нощ тук ще има нужда от тебе.

— Предполагам, че си спечелил доста пари с тази твоя дарба? — изсумтя Рений.

— Веднъж-дваж ми се случи, но парите не се задържат у мене. Преливат се в ръцете на продавачите на вино, комарджиите и леките жени. Всичко, което имам, е опитът ми, но той струва повече от парите.

След няколко мига размисъл Рений прие помощта и не без изненада усети, че подкрепящата го ръка е здрава и силна; но пък защо не, след като беше видял тези костеливи рамене да опъват тежкия лък в двора.

— Трябва да се погрижа за коня си, старче. Аз съм си наред, щом изтегля меча си.

И поведе коня към конюшнята — галеше го по муцуната и му шепнеше, че ще тръгнат по-късно, когато вълненията се уталожат. Спря за миг и попита:

— Виждаш ли бъдещето?

Кабера се усмихна развеселено и подскочи от крак на крак.

— Искаш да знаеш дали днес ще оживееш, или ще умреш, нали? Това питат всички.

Рений усети как обичайното му кисело настроение приижда на талази.

— Не. Не мисля, че искам да узная това. Дръж го за себе си, магьоснико.

После поведе коня, без да погледне назад. Изопнатите му рамене показваха колко е ядосан.

Лицето на Кабера се изпълни с тъга. Харесваше този човек и с радост виждаше, че в сърцето му все още се таи някаква почтеност, въпреки парите и славата, които беше спечелил през живота си.

— Може би трябваше да те оставя да идеш да вехнеш заедно с другите старци, приятелю — измърмори той на себе си. — Дори навярно би могъл да намериш някакво щастие. Но ако беше заминал, момчетата със сигурност щяха да бъдат убити, така че мога да поема този грях на душата си.

Обърна се с безизразни очи към голямата порта на външната стена на имението. Запита се и той ли ще умре тук, на тази чужда земя, за която в родината му дори не бяха чували. Запита се дали духът на баща му е наблизо и го гледа и реши, че не е. Баща му поне имаше разума да не седи в пещерата и да чака мечката да се прибере в жилището си.

 

 

Галопиращи конски копита отекнаха в далечината. Кабера се вгледа в приближаващата се фигура. Дали беше първият нападател, или пратеник от Рим? Прокле очите си, които му позволяваха да зърне откъслечни видения от бъдещето и никога нещо, свързано с него самия. Сега стоеше тук, за да държи портата отворена за един ездач, и предупреждение нямаше. Най-ясни бяха виденията, които изобщо не очакваше, и това навярно трябваше да е урок, пратен от боговете… но като цяло съвсем безполезен. Беше разбрал, че не може да живее живот на гадател.

Облак тъмен прах следваше фигурата, която едва се различаваше в полумрака на настъпващата нощ.

— Дръж вратата! — заповяда с рязък глас конникът, щом наближи.

Кабера вдигна вежда. Какво според него правеше той в момента?

Бащата на Гай влезе с тропот през отворената порта. Лицето му беше зачервено, разкошните му дрехи — целите изцапани.

— Рим гори — каза той, докато скачаше от седлото. — Но те няма да завладеят дома ми.

Позна Кабера и го потупа по рамото за поздрав.

— Как е синът ми?

— Оправя се. Аз…

Думите на Кабера замряха, докато Юлий — Гай беше негово по-младо копие — влизаше в имението, за да организира защитата. Името на Тубрук заехтя по коридорите в цялата къща.

Кабера за момент изглеждаше озадачен. Във виденията беше настъпила лека промяна. Този мъж беше същинска природна стихия и можеше да е достатъчен, за да наклони везните в тяхна полза.

Отново се сепна, когато чу викове откъм полето. Като мърмореше недоволно, изкачи стъпалата към върха на стената на имението, за да използва очите си там, където вътрешният му взор му беше изневерил.

Мрак запълваше целия хоризонт, но Кабера виждаше тук-там огнени точки да се движат из полето, да се срещат и умножават подобно на светулки. Сигурно бяха лампи или факли, носени от недоволните роби, чиято кръв беше кипнала от горещината, затиснала столицата. Насочваха се към имението.