Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Марк беше кацнал на най-високата точка на „Луцида“. Струваше му се, че се люлее с мачтата от единия край на хоризонта до другия. Морето под него беше накъдрено от малки вълнички. Стомахът му се обръщаше, всички натъртени места го боляха ужасно и му беше трудно да обръща глава надясно, без болката да докара пред очите му множество черни точки.

Над него, бос и без да се държи за марсовата площадка, стоеше един моряк — първият, опитал се да спечели камата. Мъжът се ухили без злоба, но предизвикателството беше ясно — Марк трябваше да отиде при него и да рискува да падне в морето или по-лошо — долу на палубата.

— А бе тези мачти не изглеждат толкова високи отдолу — изсумтя Марк през зъби.

Морякът се приближи към него, в съвършено равновесие, нагаждаше тежестта си към люлеенето на кораба.

— Достатъчно високо е, за да се убиеш. Първият помощник може да върви по марса, затова мисля, че и ти трябва да се опиташ.

И зачака търпеливо, като междувременно провери дали въжетата са достатъчно опънати. Марк стисна зъби и се отпусна на реята, като притисна негодуващия си стомах към нея. Виждаше долу на палубата другите от екипажа — някои бяха вдигнали глави, за да го гледат или може би за да са сигурни, че ще имат време да се отместят, ако падне — не знаеше точно.

Върхът на мачтата, обкичен с въжета, беше на една ръка разстояние; той го сграбчи и се издърпа достатъчно, за да стъпи с единия крак на реята. Другият увисна безпомощно и за секунди Марк се възползва от люлеенето, за да се закрепи. Още едно изръмжаване, още едно напрягане на измъчените му мускули и той вече клечеше на марса, стиснал върха на мачтата с две ръце, прилепил колене почти до брадичката си. Загледа как хоризонтът се движи и изведнъж му се стори, че корабът е застанал неподвижно, а светът се върти около него. Главата му се замая и той затвори очи, но това му помогна само за малко.

— Хайде де — измърмори на себе си. — Умееш да балансираш.

Ръцете му трепереха. Пусна мачтата и се задържа с мускулите на краката. После клекна като старец, готов да сграбчи отново мачтата, поизправи се малко, навел вече само рамене, очите му бяха вперени в мачтата. Присви колене и започна да се нагажда към движението.

— Вятърът не е много силен — каза морякът спокойно. — Качвал съм се тук по време на буря, за да вържа скъсано въже. Това не е нищо.

Марк потисна желанието си да възрази. Не искаше да ядоса мъжа, който стоеше толкова небрежно, със скръстени ръце, на шестдесет стъпки над палубата. Погледна го — очите му за пръв път се откъснаха от мачтата, откакто се бе покатерил тук.

— Трябва да извървиш дължината — продължи морякът. — От твоя край до моя. После можеш да слезеш. Ако не ти стиска, ми подай камата, преди да слезеш. Току-виж някой я свил, ако се размажеш на дъските.

Това Марк го разбираше. Мъжът се опитваше да го изкара от нерви, но се получи точно обратното. Знаеше, че може да вярва на рефлексите си. Ако паднеше, щеше да има време да се хване за нещо. Просто нямаше да обръща внимание на височината и люлеенето и щеше да поеме риска. Изправи се в цял ръст и тръгна. Мачтата се наведе и като че ли щеше да го запрати долу, после отново се изправи и му се стори, че гледа от някакъв планински връх, препречен само от спокойно отпуснатия моряк.

— Добре — каза той и разпери ръце, за да пази равновесие. — Добре.

Започна да се придвижва напред, като плъзгаше босите си стъпала по дървото. Знаеше, че морякът може да се разхожда тук с небрежна лекота, но той нямаше да се опита да подражава на годините опит. Придвижваше се полека напред; след малко увереността му нарасна толкова, че почти започна да се наслаждава на люлеенето и се изкикоти от възторг.

Стигна до моряка. Той изглеждаше невъзмутим.

— Това ли е? — попита Марк.

Мъжът поклати глава.

— Казах, до края. Има още три стъпки дотам.

Марк го изгледа раздразнен.

— Ти си застанал на пътя ми!

Как ли пък не! Да вземе да го заобикаля по това парче дърво, не по-широко от бедрото му!

— Тогава ще се видим долу — каза мъжът и отстъпи от реята.

Марк зяпна, когато морякът се стрелна покрай него — и в същия момент видя ръката му да хваща марса и лицето му да му се хили, загуби равновесие и се олюля в паника: изведнъж осъзна, че ще падне и ще се сплеска на палубата. Лицата отдолу заплуваха като в мъгла. Всички като че ли гледаха към него, пред очите му се мярнаха размазани лица и сочещи пръсти.

Марк размаха трескаво ръце и се заизвива в камшични спазми, за да запази равновесие. Успя и се съсредоточи върху марса, без да обръща внимание на възможността да падне; опитваше се да намери ритъма на мускулите, на който се беше наслаждавал само преди броени мигове.

— Още малко и ще стигнеш — каза морякът; висеше от реята, хванал се само с една ръка и сякаш безразличен към реалната възможност да се изпусне.

Хитрият номер почти подейства. Като продължаваше да се смее и да поклаща глава, мъжът се хвана за едно въже — а Марк внезапно настъпи пръстите му, стиснали реята.

— Ей! — извика мъжът, но Марк не му обърна внимание и наблегна с цялата си тежест.

Изведнъж насладата се върна и той си пое дълбоко дъх. Пръстите се бореха отчаяно под него, в гласа на моряка се долавяше паника, когато разбра, че не може да стигне най-близкото въже дори ако разлюлее крака. Ако ръката му беше свободна, щеше да се залюлее и да се пусне без никаква трудност, но така, здраво притиснат, можеше само да виси, да се гърчи и да ругае.

Без предупреждение Марк вдигна крак, за да направи последната стъпка към ръба на марса, и морякът, хванат неподготвен, се плъзна и се вкопчи здраво, за да се спаси. Марк погледна надолу и видя гневния му поглед. Мъжът вече се катереше на реята. Изражението му беше убийствено и Марк направи три бързи крачки, седна в центъра на марса, обхвана мачтата с бедра и уви левия си крак около нея, за да се задържи здраво. Извади камата на Марий и започна да дълбае инициалите си в дървото на самия връх.

Морякът застана на ръба на площадката; гледаше го сърдито. Марк уж не му обръщаше внимание, но почти чуваше мислите му, когато мъжът осъзна, че няма оръжие и че превъзходството му в равновесието е нарушено от това, че Марк здраво се е вкопчил в мачтата. За да се приближи достатъчно и да го избута, трябваше да рискува камата да се забие в гърлото му. Секундите отминаваха.

— Добре. Задръж ножа. Време е да слизаме.

— Ти си пръв — каза Марк, без да вдига очи.

Заслуша се в затихващите звуци от слизането на моряка и доиздълба инициалите си в твърдото дърво. Беше малко разочарован. Ако продължаваше да си създава врагове с такава скорост, наистина някоя нощ щяха да му забият нож в гърба.

Дипломацията май беше много по-трудна, отколкото изглеждаше.

 

 

Не видя наблизо Рений, който можеше да дойде да го поздрави за безопасното завръщане от високата мачта, затова продължи да обикаля кораба сам. След първоначалното вълнение при мисълта за спечелването на камата срещаше предимно незаинтересовани или направо враждебни погледи. Марк сплете пръсти зад гърба си, за да спре неволното треперене, което го беше обзело, когато краката му докоснаха безопасните дъски на палубата. Кимваше при всеки отправен към него поглед, сякаш приветстваше някого, и изненадан, видя, че един-двама му отвърнаха, може би просто по навик; но това все пак го поободри.

Един моряк, вързал дългата си коса с ивица син плат, се опитваше да привлече погледа му. Изглеждаше достатъчно приятелски настроен и Марк спря пред него и го попита малко предпазливо:

— Какво вършиш ти на кораба?

— Ела на кърмата… първи помощник — каза мъжът и тръгна, като му махна да го последва.

Марк тръгна с него. Спряха при кормилните весла.

— Казвам се Крикс. Правя много неща, когато е необходимо, но по-специално съм длъжен да освобождавам кормилните весла, когато се задръстят. С водорасли, но обикновено с рибарски мрежи.

— Как ги освобождаваш?

Марк се сещаше и сам, но въпреки това попита, като се постара да го направи весело и заинтересувано. Никога не се беше проявявал особено в плуването, а гърдите на този мъж се издуваха като мехове, когато си поемеше дъх.

— Сигурно ще ти е лесно, след като успя да се поразходиш горе на мачтата. Просто се гмурвам, плувам към веслото и с ножа си отрязвам това, което го оплита.

— Изглежда опасна работа — отвърна Марк, доволен от усмивката, която получи в замяна.

— Лесно е, ако наблизо няма акули. Те следват „Луцида“, защото изхвърляме разни остатъци.

Марк потърка брадичката си и се опита да си спомни какво точно представлява акулата.

— А тия акули големи ли са?

Крикс кимна енергично.

— Богове, много са големи. Някои могат да погълнат цял човек! Една беше изхвърлена край моето село и в корема й имаше половин човек. Прехапала го на две.

Марк го погледна и помисли, че това е поредният опит за сплашване.

— Какво правиш, когато се срещнеш там долу с акули?

Крикс се засмя.

— Удрям ги с юмрук по носа. Това ги отказва от мисълта да ме хапнат.

— Да бе — измърмори Марк, загледан в тъмните студени води. Запита се дали би могъл да отложи това до следващия ден. Качването и слизането по мачтата беше раздвижило мускулите му, но всяко движение все още го караше да се намръщва, а времето не беше достатъчно топло, за да направи плуването привлекателно.

Той погледна Крикс и видя, че мъжът очаква да откаже. Въздъхна вътрешно. Нищо не ставаше така, както го беше замислил.

— Днес няма нищо, което да задръства веслата, нали? — каза той и усмивката на Крикс се разшири, защото той помисли, че Марк се опитва да намери извинение и да не се пробва.

— В открито море няма. Просто остържи една лепка от долния край на едното весло — това е мида, която се залепва за корабите. Донеси една и ще те черпя едно питие. Ако дойдеш с празни ръце, това хубаво малко ножче става мое, нали?

Марк неохотно свали туниката и сандалите и остана само по бельо. Под развеселения поглед на Крикс започна да разтяга и разтърсва краката си, като използваше дървените перила за подпора. Не бързаше: ентусиазмът на Крикс му говореше, че мъжът мисли, че той няма да се справи.

Най-накрая се почувства разгрят и готов. Взе камата, стъпи на плоското дърво, обикалящо кърмата, и се приготви да скочи. Разстоянието беше около двадесет стъпки, дори при такъв кораб като „Луцида“, който даваше силен крен. Опита се да си припомни малкото гмуркания, които беше направил при пътуването до едно езеро с родителите на Гай, когато беше на осем или девет години. Събра ръце.

— По-добре вземи това — прекъсна мислите му Крикс. Държеше запечатания с катран край на едно тънко въже. — Вържи го на кръста си, за да не изостанеш от кораба. Не е бърз, но не можеш да го догониш с плуване.

— Благодаря — каза Марк и го изгледа с подозрение; питаше се дали Крикс не е имал намерение да го остави да се гмурне без въжето и е променил намерението си в последния момент.

Върза здраво въжето и погледна студената вода, набраздена от кормилните весла. Една мисъл го вцепени.

— Къде е другият край?

Крикс има благоприличието да се престори на смутен — това потвърди подозренията на Марк — и безмълвно посочи мястото, където беше вързано въжето. Марк кимна и отново се вгледа във вълните.

После скочи и се вряза в синята вода с остър мляскащ звук.

Задържа дъх, докато се гмуркаше, и трепна, когато въжето го спря. Корабът го повлече. Той започна да се бори да стигне до повърхността и изпъшка облекчено, щом изплува близо до кормилните весла.

Виждаше тъмните им ръбове да порят вълните и се опита да се хване за хлъзгавата повърхност на едното, но не успя. Разбра, че трябва да плува бързо, за да не изостане.

От студа мускулите му започнаха да се схващат и Марк разбра, че има малко време, преди да стане напълно безпомощен. Стиснал здраво камата с дясната си ръка, той си пое въздух и се гмурна.

Докато стигне долната страна на веслото, дробовете му щяха да експлодират. Задържа се само за няколко секунди, докато пръстите му опипваха слузта, но не напипа нищо, приличащо на раковината, която му беше описал Крикс. Изруга и се изрита обратно към повърхността. Усети, че силите му се изчерпват.

Пое си отново дъх и пак се гмурна в тъмната вода.

Крикс усети присъствието на стария гладиатор още преди да го види да идва. Рений погледна трептящото във водата между веслата въже, после погледна Крикс. Морякът видя в очите му сив гняв и отстъпи назад.

— Какво правиш? — тихо попита Рений.

— Първият помощник проверява кормилните весла и остъргва лепките — отвърна Крикс.

Рений изви устни с отвращение. Дори останал с една ръка, той излъчваше насилие, въпреки че стоеше неподвижен. Крикс погледна меча, препасан на колана му, и избърса ръце в окъсаните си панталони. Двамата заедно наблюдаваха как Марк излиза на повърхността и се гмурка още три пъти. Ръцете му се стрелкаха безцелно във водата и двамата мъже чуваха изтощеното му кашляне.

— Извади го. Преди да се е удавил — каза Рений.

Крикс бързо кимна и започна да издърпва въжето. Рений не му предложи помощ — само стоеше до него, положил ръка на дръжката на меча.

Докато Марк стигне до палубата, Крикс се беше изпотил. Марк висеше на въжето като парцал.

Крикс го прехвърли през ръба и го просна по гръб на палубата.

Очите на Марк бяха затворени, той дишаше тежко. Крикс се усмихна, когато видя, че още стиска камата, и посегна към нея. Зад него се чу звук и той замръзна — Рений беше измъкнал меча си.

— Какво правиш? — пак така тихо като преди малко попита Рений.

— Ами… камата! Той трябваше да извади една лепка — заекна мъжът.

— Провери в другата ръка — каза Рений.

Марк едва го чу от водата, напълнила ушите му, но отвори левия си юмрук и в него, сред драскотини и порязвания, се виждаше кръгла раковина с живия си обитател, който лъщеше отвътре.

Крикс зяпна. Рений му махна с меча си да се дръпне и нареди:

— Кажи на втория помощник да събере хората… Пар, май така се казваше. Това вече стигна много далече.

Крикс погледна меча, после лицето на мъжа, и се подчини безпрекословно.

Рений клекна до Марк и прибра меча в ножницата. После плесна няколко пъти побелялото лице на Марк, Младежът се закашля и се задави.

— Помислих, че ще спреш, когато едва не падна от мачтата. Не знам какво си мислиш, че доказваш. Лежи тук и си почивай, докато се оправя с хората.

Марк се опита да каже нещо, но Рений поклати глава.

— Не ми възразявай. Цял живот се разправям с такива хора.

И без да каже нито дума повече, се изправи и тръгна към събралия се екипаж. Заговори през стиснати зъби, но гласът му стигна до всички.

— Неговата грешка беше, че очакваше почтено отношение от измет като вас. Аз обаче нямам желание да печеля доверието и уважението ви. Ще ви дам прост избор. Вие си вършите работата добре. Работите усилено, стоите на вахта и всичко е както трябва, докато стигнем до пристанището. Убил съм повече хора, отколкото мога да броя, и ще изкормя всеки, който не ми се подчини. А сега бъдете мъже! Ако някой иска да спори с мене, нека извади меч и да събере приятелите си и всички заедно да ме нападнат.

Гласът му се извиси в рев.

— Недейте да се криете в ъглите и да заговорничите като бабички! Говорете сега, бийте се сега, защото ако не го направите и зная, че някой заговорничи, ще ви разбия главите, кълна се!

Метна свиреп поглед наоколо и мъжете се загледаха в краката си. Никой не се обади, и Рений не каза нищо. Мълчанието продължаваше, ставаше болезнено. Никой не помръдваше, всички стояха като статуи. Накрая Рений си пое дъх и изрева:

— Никой от вас ли няма достатъчно смелост да се изправи срещу един еднорък старец? Тогава се връщайте на работа и работете добре. Защото ще ви наблюдавам и няма да предупреждавам.

Тръгна срещу тях и те му направиха път — дръпваха се безмълвно встрани. Крикс погледна към Пар и той сви рамене, и отстъпи назад с останалите. „Луцида“ продължи да плава спокойно през студеното море.

Рений влезе в каютата, затвори вратата и се облегна безсилно на нея. Усещаше, че под мишниците му е мокро от пот, и изруга под нос. Не беше свикнал да постига подчинение по този начин, но равновесието му не беше в ред и знаеше, че още е слаб. Спеше му се, но нямаше да легне, докато не привършеше упражненията. Въздъхна, извади меча и започна да упражнява ударите, които беше научил преди цели петдесет години — все по-бързо и по-бързо, докато острието не се удари в тавана на ниската каюта и не заседна там. Рений изруга гневно. Мъжете, застанали близо до вратата, го чуха и се спогледаха с широко отворени очи.

 

 

Тази нощ Марк стоеше на вахта сам и гледаше осветените от луната вълни. Чувстваше се зле. Усилията му през деня не му бяха спечелили нищо, а това, че Рений трябваше да разчиства полесражението след провала му, го потискаше като желязо, забито в гърдите му.

Чу зад себе си гласове и се обърна. Три черни сенки излизаха от каютите. Той разпозна Крикс и Пар, и мъжа от мачтата, чието име не знаеше. Приготви се да посрещне ударите, макар да знаеше, че не може да отблъсне всички, но Крикс му подаде чаша с някаква тъмна течност. Усмихваше се малко криво — не беше сигурен дали Марк няма да я избие от ръката му.

Марк взе чашата и тримата мъже видимо си отдъхнаха, облегнаха се на перилата и се загледаха в тъмната вода, която се плъзгаше под тях. Те също носеха чаши и Крикс ги напълни от един мях, който лекичко избълбука, когато премести тежестта му под ръката си.

Марк усети горчивата миризма на течността, щом вдигна чашата до устата си. Никога не беше вкусвал нещо по-силно от вино и отпи голяма глътка, преди да разбере, че каквото и да беше, раздразваше раните по устните и венците. Рефлективно, само за да опразни устата си, той преглътна и се задави, защото в стомаха му лумна огън. Пар го потупа по гърба. Лицето му беше безизразно.

— Добре ти се отразява това — каза Крикс и се ухили.

— Добре ти се отразява това, първи помощник — отвърна Марк и се закашля.

Крикс се усмихна.

— Харесваш ми, момче, наистина — каза той и пак напълни чашата си. — Обаче тоя твой приятел Рений наистина е много гаден.

Всички кимнаха и продължиха да гледат морето и небето.