Кон Игълдън
Вратите на Рим (10)

Глава 9

Всичко свърши още преди да беше започнало. Както смяташе Рений, дивашките орди роби, които напираха към стените на имението, нямаха представа как да преодолеят въоръжените защитници и само се трупаха наоколо с викове и сърдит рев. Макар че това беше прекрасна възможност за стрелците с лък, Рений поклати отрицателно глава, отвръщайки на погледите на Кабера и Луций, които наблюдаваха с готови за стрелба лъкове и смразяващи погледи. Все още имаше шанс робите да потърсят по-лесна плячка, а няколко стрели можеше да раздухат яростта им и да я превърнат в отчаяна решителност.

— Отворете портите! — извика някой от въоръжената с факли тълпа.

Ако не бяха бруталните лица на нападателите, сборището би могло да мине за празненство. Рений ги загледа, преценявайки възможностите. Отзад напираха още хора. Явно бяха повече, отколкото би могло да отблъсне едно малко имение. Разбунтувани роби от Рим изпълваха редиците им — хора, които нямаха какво да губят, които развихряха омраза и насилие там, където би могъл да надделее разумът. Задните напираха напред и Рений вдигна ръка, готов да даде знак на единствените си двама стрелци да пратят първите стрели в тълпата. Едва ли щяха да пропуснат целите си в тази навалица.

Един мъж пристъпи напред. Мускулест, с гъста черна брада, която му придаваше прилика с варварин. Може би предния ден беше носил безропотно камъни в каменоломната или беше обучавал коне за някой благосклонен господар. Сега гърдите му бяха облети с нечия кръв, лицето му се кривеше от ненавист, очите му блестяха под пламъка на факела.

— Ей, вие там, на стените! И вие сте роби като нас. Убийте онези, които смятат, че са по-добри от вас. Убийте ги всичките и ще ви приемем като приятели.

Рений махна с ръка и Кабера изпрати стрелата си в гърлото на мъжа. В настъпилото мълчание бившият гладиатор изрева на тълпата роби:

— Ето какво ще получите от мене. Аз съм Рений и вие няма да влезете тук. Вървете си у дома и чакайте възмездието.

— Такова като това ли? — чу се яростен възглас.

Друг мъж притича към стените и скочи, за да се хване за ръба. Мигът настана, тълпата изведнъж зарева и се втурна напред.

Малцина имаха мечове. Повечето бяха въоръжени, също като защитниците, с каквото бяха успели да намерят. Някои нямаха никакво друго оръжие освен дивия си гняв и Рений отстрани първия с ловък удар в гърлото, без да обръща внимание на треперещите пръсти, които се вкопчваха в бронята му. Ревове и крясъци заглушаваха звъна на метал в метал и съсъка от срещата на метал с жива плът. Рений видя как Кабера пуска лъка и вдига зловещия си къс нож, видя го как пробожда и отскача, като оставя труповете на нападателите да падат върху живите им другари. Старецът тъпчеше яростно по пръстите онези, които се залавяха за стената — изкачваха се по труповете на повалените, за да атакуват на свой ред.

Главата на Рений се замая леко, той разбра, че рамото отново го предава, усети под превръзките внезапна топлина и рязка, пронизваща болка. Стисна зъби и заби меча си в корема на един мъж, като едва не загуби оръжието си, когато онзи се килна назад. Друг зае мястото му, след това още един, Рений не виждаше края им. Улучиха го с дървен кол и главата му се замая за секунда. Той залитна назад, помъчи се да намери сили, за да вдигне меча и да посрещне следващия удар. Мускулите го боляха и изтощението, което усети, когато се биеше с Марк, отново го овладя.

— Много съм стар вече за това — измърмори той и изплю кръв.

Усети отляво движение и се обърна рязко, за да отбие удара, но беше твърде бавен. Беше Марк — ухилен до уши и целият оплескан с кръв. Приличаше на демон от старите митове.

— Малко се тревожа за скоростта на ниския ми париращ удар — викна юношата. — Дали не можеш да ми дадеш някой съвет? Кажи ми къде греша.

И още докато го казваше, пресрещна с рамо един мъж, който се опитваше да се изправи, събори го, той падна, удари си главата и изрева.

— Казах ти да не напускаш позицията си — изръмжа Рений; мъчеше се да не показва слабост.

— Щяха да те убият. Тази чест е моя — няма да я отстъпя на слугите!

И кимна към другата страна на портата, където Цецилий, известен просто като Готвача, се хилеше и сееше смърт наляво и надясно.

— Елате, свине! Елате, добичета! Ще ви накълцам на парчета!

Под сланината му явно имаше яки мускули, защото размахваше гигантския сатър така, сякаш беше детска играчка.

— Готвачът ги задържа там и без мене. Всъщност сега е неговият миг — викна Марк и се засмя.

Трима мъже се качиха на стената едновременно — изкатериха се по купчината трупове, която беше стигнала до средата й. Първият замахна с меч към Марк, но той заби своя меч в гърдите му и от яростния удар мъжът полетя право на плочите в двора. Марк обезвреди втория с париращ удар, който го посече през очите, забивайки се в месо и кости. Нападателят умря на място. Третият изкряска тържествуващо и скочи към Рений. Знаеше кой е този старец и вече се виждаше как се хвали пред приятелите си — но в този миг Рений вдигна меча си и с внезапен удар изотдолу го заби в гърдите му.

Остави нападателя да падне. Лявата ръка го болеше, вече много по-силно. Гърдите му пулсираха от болка. Той изстена.

— Ранен ли си? — попита Марк, без да откъсва очи от стената.

— Не. Връщай се на мястото си — изфуча Рений с внезапно посивяло лице.

Марк го изгледа за един дълъг миг, после каза тихо:

— Мисля, че ще поостана.

Още мъже напираха към стената и мечът му танцуваше, без да спира, минаваше от едно гърло към следващото.

Бащата на Гай почти не забелязваше онези, които падаха под меча му. Биеше се, както го бяха обучавали: нападение, защита, удар. Телата се трупаха в подножието на стената и един вътрешен глас му казваше, че досега вече враговете трябваше да са се пречупили. Та те бяха само роби. Не можеха да преодолеят тази стена. Защо не отстъпваха? След като всичко свършеше, щеше да накара да издигнат стената на три човешки ръста.

Робите като че ли сами се нанизваха на меча му, който се обливаше в кръвта им и я плискаше по стената и вратите. Раменете го боляха, ръката му беше оловно тежка. Само краката го държаха здраво. Знаеше, че скоро ще почувства слабост и ще търси по-лесни жертви. Нападение, защита, довършващ удар. Беше заключен в легионерския ритъм на смъртта, но все повече и повече хора се катереха по купчината трупове, за да влязат в имението. Мечът му се беше изтъпил от непрекъснатите удари в месо и кост и в един момент само одраска някакъв мъж, който скочи към него. Камата на роба прободе твърдите мускули на корема му и той изръмжа в агония, заби меча в зъбите на мъжа и след това се строполи на земята.

Александрия стоеше в гъстата тъмнина на двора. Другите жени тихичко си подвикваха. Една се молеше. Тя виждаше колко изтощен е Рений и как се ядоса, когато Марк слезе да го спаси. Запита се защо ли и изведнъж осъзна контраста между тях. От едната страна — побелелият войник от хиляди конфликти, бавен и изтощен, от другата — Марк, пъргав и ловък убиец, който се усмихваше, докато сееше смърт сред нападащите роби. Нямаше значение дали са въоръжени с мечове, или с копия. Пред него изглеждаха невероятно тромави — той в миг отнемаше силата им с внезапен удар. Един мъж явно не разбираше, че умира — кръв шуртеше от гърдите му, но той все още търчеше напред, стиснал счупеното си копие.

Александрия се взираше в лицето на мъжа — и видя поразяващия момент, когато той усети болката и видя тъмнината да се спуска над него.

Цял живот беше слушала истории за мъжката сила и слава — те като че ли се рееха над тази касапница като златни призраци, наглед несъвместими с действителността. Тя търсеше мигове на другарство, на смелост пред лицето на смъртта, но не можеше да ги намери.

Готвачът се наслаждаваше на боя, това беше ясно. Беше започнал да пее някаква неприлична песничка за пазарния ден и хубавите момичета — бучеше припева по-скоро гръмогласно, отколкото мелодично, докато забиваше сатъра си в черепи и вратове. Мъже падаха под острието на огромния сатър и с всеки посечен песента на готвача ставаше все по-гръмка.

Отляво един от защитниците на стената се строполи в двора и главата му се пръсна в твърдите камъни с мокър звук. Александрия потръпна и хвана рамото на някаква жена в тъмното. Която и да беше, тя тихичко си хлипаше — но девойката нямаше време да я утешава.

— Бързо! Скачат от стената! — изсъска тя и дръпна другата жена: не смееше да тръгне сама.

Докато двете бързаха към стената, един мъж скочи от нея в мрака на двора.

Огледа се и очите му блеснаха, понеже не видя никакви защитници. В същия миг Александрия заби ножа право в сърцето му. Животът го напусна с въздишка. Друг мъж тупна на плочника близо до тях. Изхрущяването на глезена му се чу ясно, заглуши дори рева оттатък стените. Старата Сузана, обикновено изключително внимателна, когато подреждаше масата на господаря, заби един нож за обезкостяване в гърлото му и се дръпна, когато той потрепери и се преви на две.

Александрия вдигна очи към ярките факли по стената. Там поне имаха светлина! Колко ужасно беше да умираш на тъмно.

— Донесете факли! — извика тя.

Две ръце я сграбчиха изотзад и извиха главата й. Тя се напрегна в очакване на смъртта си, но тежестта внезапно падна от раменете й и тя се обърна — и видя Сузана. И ножът в ръката й, и цялата й ръка бяха в кръв.

— Дръж се момиче. Нощта тепърва почва — засмя се старата жена и Александрия, кой знае защо, забрави за всякакъв страх.

Огледа се и почти не трепна, когато друг защитник падна тежко на плочника на двора. Трима мъже се втурнаха в пролуката, освободена от него. Показаха се и главите на още двама, изкатерили се по хлъзгавите трупове от другата страна.

Всички жени държаха ножове и светлината на факлите хвърляше отблясъци по остриетата дори в мрака на двора. Преди очите на мъжете да привикнат към мрака, жените ги нападнаха.

 

 

Гай трепна и се събуди. Майка му седеше до леглото — държеше влажна кърпа. Тъкмо нейното докосване го беше събудило. Той се вгледа в лицето й. Тя пак притисна кърпата към челото му. Гай чуваше в далечината викове и шум от сражение. Как така не се бе събудил? На свечеряване Кабера му беше дал да пие нещо топло. Сигурно бе сложил нещо в чашата му.

— Какво става, майко? Чувам, че навън се бият!

Аврелия му се усмихна тъжно.

— Тихо, скъпи. Не бива да се вълнуваш. Животът те напуска. Дойдох да те успокоя в последните ти часове.

Гай потръпна. Вярно, усещаше се слаб, но иначе беше добре.

— Не умирам. Оздравявам. Какво става на двора? Трябва да ида там.

— Шт, шт. Знам, че казаха, че се подобряваш, но знам и че ме излъгаха. Стой мирно и ме остави да ти избърша челото.

Гай я изгледа невярващо. Цял живот с тази полуидиотка вместо жизнерадостната остроумна жена, която би трябвало да е майка му. Намръщи се, като си помисли какви писъци щяха да последват, ако кажеше нещо неуместно.

— Искам да изляза да се поразходя, майко. За последен път. Моля те, излез, за да се облека.

— Разбира се, скъпи. Вече се сбогувах с тебе — с моя съвършен син — и мога да се върна в стаите си.

Усмихна му се и после въздъхна, сякаш се беше нагърбила с тежък товар.

— Баща ти е там вън и ще позволи да го убият, вместо да се грижи за мене. Никога не се е грижил добре за мене. От години не сме се любили.

Гай не знаеше какво да каже. Опита да се надигне и затвори очи от слабост. Дори не можеше да стисне юмрук — но трябваше да разбере какво става. Богове, защо нямаше никого? Всички ли бяха навън? Къде беше Тубрук?

— Моля те, излез, майко. Трябва да се облека. Искам да изляза навън в последните си мигове.

— Разбирам, любов моя. Сбогом.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя го целуна по челото и излезе.

За миг той се изкуши да се отпусне отново на възглавниците. Главата му беше натежала. Билката, която му бе дал Кабера, сигурно щеше да го държи заспал чак до сутринта, ако майка му не си беше наумила да дойде да го види. Гай бавно стъпи на пода. Сега дрехите. Една по една.

 

 

Тубрук знаеше, че няма да издържат много. Хвърли се, за да закрие една пролука, където допреди миг бяха стояли двама мъже. Отново и отново се обръщаше за части от секундата, за да посрещне атаката на онези, които напираха към него отстрани, докато той убиваше тези отпред. Дъхът му излизаше на съскащи пъшкания и въпреки цялото си умение той знаеше, че смъртта го дебне съвсем наблизо.

Защо не се пречупеха? В името на всички богове, те трябваше да се пречупят! Наруга се сам, че не се беше погрижил да предвиди някаква позиция за отстъпление, но всъщност нямаше възможност за това. Стените бяха единствената защита на имението, а те всеки момент щяха да бъдат преодолени.

Подхлъзна се в кръвта, падна и се удари лошо; усети как внезапен удар му изкарва въздуха. Една кама се заби в ребрата му, един мръсен бос крак се опита да смаже лицето му. Той го захапа и чу как някой изпищя. Успя да се изправи на едно коляно — но беше твърде късно, за да спре двамата нападатели, които се спускаха в двора. Надяваше се, че жените ще се справят с тях. Опипа раната си и примигна, като видя бликналата кръв; взря се да види има ли мехурчета. Не видя мехурчета — добре, още можеше да диша, макар че въздухът имаше вкус на горещ метал и кръв.

Минаха няколко мига, през които не го нападна никой, и той можа да огледа стените. От двадесет и деветимата защитници бяха останали по-малко от петнадесет. Бяха направили чудеса, бранейки стената, но не беше достатъчно.

Юлий продължаваше да се бие отчаяно, въпреки че силата му изтичаше през раните. Изтегли камата със стон от гърлото на един нападател и веднага я заби в гърдите на следващия. Дъхът пареше в гърлото му. Той погледна към двора и видя сина си да излиза навън. Усмихна се — гордостта сякаш щеше да пръсне гърдите му. Друго острие се заби в междината между бронята и врата му, дълбоко в белия дроб. Той изплю кръв и заби меча си в нападателя, без да вижда лицето му. Ръцете му се отпуснаха, мечът падна и издрънча на камъните в двора.

Тубрук видя господаря си да пада и изкрещя от мъка и ярост: знаеше, че не може да стигне навреме при него. Рений беше още на крака, но само защитата на Марк пазеше стария войник от смъртта — макар че и кръвта на Марк изтичаше от раните му и животът му се изцеждаше през неизброимите пробойни в плътта му.

Гай се покатери нагоре покрай Тубрук; лицето му беше побеляло от усилието да изкачи стъпалата. Беше извадил меча си и го размаха, когато стигна горе — и посече един мъж, който тъкмо в този миг се беше изкатерил над труповете. А после се олюля. Тубрук заби меча си в ребрата на роба, но той не искаше да умира, а размаха кама и поряза Гай по лицето. Гай стовари още един удар по врата му и животът го напусна. Появиха се още лица, които крещяха и изригваха проклятия, докато се мъчеха да се изкатерят по хлъзгавите камъни.

— Баща ти, Гай!

— Знам.

Мечът на Гай се издигна, без да трепне, за да пресрещне едно копие, останка от някаква прастара битка. От гърлото на противника му бликна алена кръв. Тубрук нападна още двама. Запрати единия над ръба на стената, но замахът го свали на колене в лепкавата мръсотия под краката му. Гай посече следващия, като отби удара му, който щеше да прониже Тубрук. После отстъпи крачка назад. Лицето му беше побеляло, оплискано с кръв, коленете му се огъваха. Двамата с Тубрук зачакаха следващия противник да се появи над ръба на стената.

Нощта внезапно просветля — робите бяха подпалили хамбарите. Но не се виждаха никакви нови нападатели.

— Още един — изруга Тубрук с окървавени устни. — Мога да взема още един със себе си. Ти трябва да слезеш оттук, не можеш да се биеш.

Гай пренебрегна думите му, стиснал мрачно уста. Чакаха, но никой не идваше. Тубрук се примъкна към ръба на стената и хвърли поглед към обезобразените трупове, с лица като застинали маски. Там никой не го чакаше с извадена кама. Никой.

Светлината от горящите хамбари и складове очертаваше лутащите се в тъмното фигури. Тубрук започна да се смее, после се намръщи, защото устната му отново се сцепи.

— Намерили са избата!

Смехът напираше въпреки разкъсващата болка, която го придружаваше.

— Отиват си! — възкликна Марк смаяно.

 

 

Изплю кръв и се зачуди дали е негова. Обърна се и се ухили на Рений, като го видя да седи сгърчен, подпрян на два трупа. Старият войник го погледна безизразно и Марк веднага си спомни, че старият прославен гладиатор изобщо не го харесваше.

— Виж, Рений…

И думите му секнаха, когато пристъпи две крачки към него.

Ясно беше, че Рений умира. Марк притисна почернялата си от кръв и мръсотия ръка към гърдите му и усети как сърцето му хърка и прескача.

— Кабера! Бързо!

Рений затвори очи, за да отпъди шума и болката.

 

 

Александрия пъшкаше, сякаш раждаше. Беше изтощена и покрита с кръв — никога не си беше представяла, че е толкова лепкава и мръсна. За това също не се говореше в славните разкази. Кръвта отначало беше хлъзгава, после залепваше по ръцете и правеше и всичко друго лепкаво. Тя зачака още някой да падне в двора, крачеше насам-натам почти като пияна, стиснала ножа във вцепенената си ръка.

Спъна се в едно тяло и разбра, че е Сузана. Тя никога вече нямаше да коли гъски и да мие пода на кухнята или да храни уличните кученца, когато отидеше на пазар в Рим. От тази мисъл се разплака и сълзите й потекоха по калта и мръсотията по лицето й. Никакви нови неприятели не нарушаваха тишината, не кацаха като гарвани в двора. Никой не идваше, но Александрия продължи да обикаля — не можеше да спре. Откъм полето още се чуваха викове. До зазоряване оставаха два часа.

 

 

— Стойте на стените! Никой да не напуска поста си до зори — изрева Тубрук. — Може да се върнат!

Но не му се вярваше. В избата имаше над хиляда запечатани с восък амфори. Дори робите да счупеха някои, щяха да останат достатъчно, за да се напият, преди слънцето да изгрее.

Искаше да слезе и да отиде при Юлий, който лежеше сред труповете, но нямаше кой да го замести.

— Върви при баща си, момче.

Гай кимна и тръгна, като се подпираше на стената. Болката беше непоносима. Усещаше, че шевът на корема му се е отворил. Докосна го и пръстите му станаха червени и хлъзгави…

— Мъртъв ли си, татко? — прошепна Гай, взрян в притихналия труп.

Нямаше кой да му отговори.

 

 

Александрия чу новината и пусна ножа на плочника. Една робиня от кухнята я хвана за китките и й заговори нещо. Тя не можеше да чуе думите — пъшканията на ранените, които внезапно нахлуваха в това, което й се беше сторило тишина, ги заглушаваха.

„Бях в тишина и мрак — помисли тя. — Видях ада“.

Коя беше тя? Границите се бяха размили в тази нощ, докато убиваше роби, които искаха свобода толкова силно, колкото и тя. Цялата тази тежест я събори на земята и тя захлипа.

 

 

Тубрук не можеше да издържа повече. Слезе с накуцване от позицията си на стената и се приближи до мястото, където лежеше Юлий. Двамата с Гай загледаха безмълвно тялото.

Гай се опитваше да почувства реалността на смъртта. Не можеше. Това, което лежеше пред него, беше нещо свършено, унищожено, нещо, което лежеше в локви течност, която изглеждаше по-скоро масло, отколкото кръв под светлината на факлите. Присъствието на баща му го нямаше.

Внезапно той вдигна ръка, сякаш за да се предпази от нещо.

— Имаше някой до мене. Усетих някой да стои до мен и да гледа заедно с мене…

— Сигурно е бил той. Това е нощ на призраците.

Чувството обаче беше изчезнало и Гай потрепери. Устата му се стегна в права линия — той се противопоставяше на тъгата, която щеше всеки момент да го удари.

— Остави ме, Тубрук. И благодаря.

Тубрук кимна. Очите му се бяха превърнали в тъмни сенки. Той уморено се качи на старото си място на стената и огледа всяко тяло, което беше повалил — опитваше се да си припомни подробностите на всяка смърт. Разпозна само няколко и скоро се отказа. Облегна се на една колона, като постави меча между краката си, загледа угасващите трепкания на огньовете в полето и зачака зората.

 

 

Кабера положи длани над сърцето на Рений.

— Дошъл е моментът, струва ми се. Стените му са тънки и стари. Някои от тях пропускат кръв, а не би трябвало.

— Ти излекува Гай. Можеш да излекуваш и него.

— Той е стар човек, момче. Винаги е бил слаб и аз не…

И спря, усетил острието да опира между плешките му. Бавно и внимателно обърна глава и погледна Марк. Момчето го гледаше намръщено.

— Той е жив. Свърши си работата или ще убия още някого днес.

При тези думи Кабера усети мигновено разместване, различни картини от бъдещето влязоха в играта като зарове, които се наместват с тихо изтракване. Очите му се разшириха, но той не каза нищо, а започна да събира енергията си за лекуването. Какъв странен младеж, който имаше силата да събира виденията от бъдещето около себе си! Със сигурност се беше появил в историята точно където трябва. Това беше наистина време на течения и промени, обичайният ред и безопасният напредък липсваха.

Кабера извади от подгъва на робата си желязна игла и бързо и сръчно вдяна конец. Заработи грижливо — зашиваше кървавите ръбове на прерязаното месо, припомняше си какво е да си млад, когато всичко ти изглежда възможно. После — Марк все така го наблюдаваше — притисна кафявите си ръце върху гърдите на Рений и започна да масажира сърцето. Усети как то се забърза и едва потисна възклицанието си, когато животът започна да нахлува на вълни в старото тяло. Остана така дълго, докато болката не се оттегли от лицето на Рений и той започна да изглежда така, сякаш просто е заспал. Докато се изправяше, олюлявайки се от изтощение, старият лечител кимна, сякаш потвърждаваше нещо.

— Боговете са странни играчи, Марк. Никога не споделят с нас всичките си планове. Ти беше прав. Той ще види още зазорявания и залези преди края си.