Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 3

През това лято започна официалното обучение на момчетата. Още от самото начало към тях се отнасяха еднакво — Марк също получаваше обучението, необходимо за управляването на такова голямо имение, и напълно достатъчно за някое по-малко. Освен че продължиха уроците по латински, с които ги занимаваха едва ли не от рождение, им се преподаваха по-известните битки и тактики, както и изкуството да управляват хора и да се справят с пари и задължения. Когато на следващата година Светоний замина да служи в един африкански легион, Гай и Марк започнаха да учат гръцка риторика и изкуството да водят дебати, което щеше да им потрябва, ако по-късно решаха като млади сенатори да действат като обвинители или да защитават някои граждани.

Макар че тристате сенатори се събираха само два пъти в месеца, бащата на Гай прекарваше в Рим все повече време, защото републиката се мъчеше да се справи с новите колонии и бързо растящото богатство и власт. Месеци наред единствените възрастни, които Гай и Марк виждаха, бяха Аврелия и учителите, които идваха в къщата призори и си тръгваха, когато слънцето залезеше зад хълмовете, прибрали по няколко денария в кесиите си. Тубрук също винаги беше край тях — приятел, който не допускаше глупави постъпки. Преди заминаването на Светоний старият гладиатор беше извървял целия път от къщата до съседното имение и беше чакал единадесет часа от зори до здрач, за да бъде приет и да се срещне с най-възрастния син в дома. Не каза на Гай за какво е говорил, но си дойде усмихнат и разроши косата му с голямата си ръка, преди да се върне в конюшнята, за да види новите кобили.

От всички учители Гай и Марк харесваха най-много Вепакс. Той беше млад грък, висок и слаб. Винаги пристигаше в имението пеша и внимателно броеше монетите, преди да си тръгне, пак пеша, към града. Имаха с него по два часа седмично в една малка стая, която бащата на Гай беше отделил за уроците. Тя беше гола, с каменен под и неукрасени стени. При другите учители, които декламираха монотонно стиховете на Омир и латинската граматика, двете момчета се въртяха на дървените пейки или се разсейваха, докато учителят не забележеше и не ги върнеше духом в стаята посредством болезнени удари с тръстикова пръчка. Повечето учители бяха стриктни и понеже момчетата бяха само две, не им беше трудно да въдворяват ред. Един път Марк нарисува със стилото си едно прасе с брадата и лицето на учителя. Той го хвана точно когато се опитваше да го покаже на Гай и Марк трябваше да подложи дланите си под пръчката и да изтърпи три силни удара.

Вепакс не носеше пръчка. Единственото, което мъкнеше със себе си, беше тежка торба, пълна с глинени таблички и фигурки, някои сини, а други червени, представляващи двете страни в битките. В уречения час преместваше пейките в едната страна на стаята и разполагаше фигурките, за да представи някоя известна битка от миналото. След една година в такива занимания първата им задача беше да разпознаят структурата и имената на въпросните военачалници. Знаеха, че Вепакс няма да се ограничи с римските битки; понякога малките фигурки на коне и пешаците представляваха партите, древна Гърция или Картаген. Като знаеха, че учителят им е грък, момчетата караха младия мъж да им показва битките на Александър, развълнувани от легендите и от постиженията му на такава млада възраст. Отначало Вепакс не искаше — струваше му се неудобно така да дава предпочитания на собствената си история, но постепенно им позволи да го убедят и им показваше всички по-големи битки, за които имаше запазени спомени и карти. За гръцките битки Вепакс никога не отваряше книга, нареждаше всички фигурки по памет.

Казваше на момчетата имената на пълководците и ключовите фигури във всеки конфликт, както и историята и политиката, когато пряко засягаха днешния ден. Съживяваше малките глинени фигурки пред Марк и Гай и всеки път, когато краят на двата часа дойдеше, те ги гледаха с копнеж, докато той бавно и внимателно ги прибираше в торбата си.

Един ден влязоха и видяха почти цялата стая покрита с глинените фигурки. Беше представена огромна битка и Гай бързо преброи сините фигурки, после червените, като ги умножи наум, както го беше учил учителят по аритметика.

— Кажи ми какво виждаш — тихо каза Вепакс.

— Две сили. Едната е повече от петдесет хиляди, другата е почти четиридесет. Червените са… червените са римляните, ако се съди по тежката пехота пред каретата на легионерите. Имат подкрепа от конницата в дясното и лявото крило, но срещу тях стои синята конница. От страната на сините има стрелци с прашки и копиеметци, но не виждам никакви стрелци с лък, значи метателната атака ще е с близки цели. Изглеждат горе-долу равни по сила. Това трябва да е дълга и трудна битка.

Вепакс кимна.

— Червените наистина са римляните, дисциплинирани ветерани от много битки. Ами ако ти кажа, че сините са смесена група — гали, испанци, нумидийци и картагенци? Това ще окаже ли някакво влияние върху изхода?

Очите на Марк блеснаха.

— Това означава, че гледаме силите на Ханибал. Но къде са прочутите му слонове? Няма ли слонове в торбата ти?

И Марк погледна с надежда към празната торба.

— Наистина римляните са изправени пред Ханибал, но в тази битка слоновете му вече са умрели. По-късно той успява да намери още и те са ужасни в атака, но тук трябва да се оправя без тях. Силите му са с два легиона по-малко от римските. Войниците му са смесени, докато римските са единни. Кои други фактори могат да повлияят на изхода?

— Теренът — извика Гай. — Той на хълм ли се намира? Конницата му може да прегази…

Вепакс леко махна с ръка.

— Битката се е състояла в равнина. Времето е било студено и ясно. Ханибал би трябвало да загуби. Искате ли да разберете как е спечелил?

Гай се взря във фигурките. По всичко личеше, че сините ще загубят. Той вдигна очи.

— Можем ли да местим фигурките, докато обясняваш?

Вепакс се усмихна.

— Разбира се. Днес ще трябва двамата да разиграете битката, както го правех навремето аз. Гай, вземи римляните. Ние с Марк ще представляваме Ханибал.

Тримата се погледнаха усмихнати над редиците фигурки.

— Битката при Кана преди сто двадесет и шест години. Всички мъже, участвали в нея, днес са прах, всички мечове са ръждясали, но уроците остават и трябва да ги научим.

Гай разбра, че Вепакс сигурно е донесъл всички глинени войници и коне, които е имал, за да представи тази битка. И макар че всяка фигурка представляваше петстотин бойци, фигурките почти бяха запълнили стаята.

— Гай, ти си Емилий Павел и Теренций Варон — опитни римски пълководци. Ред по ред ще напредваш право към врага, няма да позволяваш отклонение и разхлабване на дисциплината. Пехотата ти е превъзходна и трябва да се справи много добре срещу чуждоземните бойци, въоръжени с мечове.

Гай замислено започна да придвижва пехотата напред, група по група.

— Подкрепяй я с конницата, Гай. Не трябва да остава отзад, иначе може да те обкръжат.

Гай кимна и придвижи малките глинени кончета, за да нападнат тежковъоръжената конница, командвана от Ханибал.

— Марк. Нашата пехота трябва да издържи. Ще се придвижим напред, за да се срещнем с тях, и нашата конница ще нападне по крилата, за да ги задържи.

Свели глави, тримата придвижваха мълчаливо фигурите. Армиите се разместиха и застанаха лице в лице. Гай и Марк чуваха пръхтенето на конете и бойните викове, цепещи въздуха.

— А сега войниците умират — измърмори Вепакс. — Нашата пехота започва да се огъва в центъра, защото среща най-добре обучения враг, на който се е натъквала.

Протегна ръка и започна да мести фигурите една след друга в нови положения.

На пода пред тях римските легиони отблъскваха центъра на Ханибал и той се огъваше под атаката им.

— Не могат да издържат — прошепна Гай, като видя как голямата дъга се огъва все повече, докато легионите си проправяха път напред.

Спря за миг и огледа цялото бойно поле. Двете конници стояха неподвижни, вкопчили се в кървава битка. Сви недоволно устни, когато Марк и Вепакс продължиха да движат фигурките, и изведнъж планът му стана ясен.

— Аз не бих напредвал повече — каза той и Вепакс вдигна озадачено глава.

— Толкова скоро, Гай? Видя опасността, която нито Павел, нито Барон са видели, преди да се е оказало твърде късно. Придвижи хората си напред, трябва да доиграем битката.

Той явно се забавляваше, но Гай усети леко раздразнение, че трябва да следва ходове, които щяха да доведат до унищожаването на неговата армия.

Легионите вървяха през редовете на картагенците и неприятелят ги пропускаше, отстъпвайки с възможно най-малко загуби. Силите на Ханибал се придвижваха от задната част на бойното поле към фланговете, разширяваха стените на клопката и след няколко часа, както обясни Вепакс, цялата римска войска беше обхваната от неприятеля от три страни, които бавно се затваряха зад тях, докато римляните не се озоваха в чувал, образуван от войниците на Ханибал. Римската конница беше задържана на място от равните на нея противникови сили и финалната сцена се нуждаеше от малко обяснение, за да разкрие своя ужас.

— Повечето римляни не са можели да се бият, хванати в капан посред собствените си формирования. Хората на Ханибал са ги избивали целия ден и са стягали примката, докато не е останал и един жив. Такова поражение не е било виждано. Повечето битки оставят доста хора живи, поне онези, които са избягали, но тези римляни са били обкръжени от всички страни и не е имало къде да избягат.

Мълчанието продължи дълго. Двете момчета запомняха подробностите в умовете и въображението си.

— Урокът ни свърши, момчета. Следващата седмица ще ви покажа какво са научили римляните от това поражение и от други битки срещу Ханибал. Макар че и тук не проявили въображение, докарали нов пълководец, познат заради новите си идеи и смелостта си.

Той се срещнал с Ханибал в битката при Зама четиринадесет години след това и изходът бил съвсем различен.

— Как се казва? — попита развълнувано Марк.

— Роден е с името Публий Сципион, но заради битките, които е спечелил срещу Картаген, е бил известен като Сципион Африкански.

 

 

На десет години Гай беше атлет и пъргаво момче. Оправяше се с всички коне, дори най-упоритите, които искаха твърда ръка. Те като че ли се успокояваха от допира му и му се подчиняваха. Само един отказваше да се остави да го оседлае и го хвърли от седлото единадесет пъти. Тубрук го продаде, за да не стане така, че борбата им да убие един от тях или и двамата.

До известна степен Тубрук контролираше средствата на имението, когато бащата на Гай го нямаше — именно той определяше за какво да се харчат доходите от зърно и добитък. Това беше голямо и рядко срещано доверие. Но не беше работа на Тубрук да наема специалисти да учат момчетата на изкуството на войната. Това решение трябваше да се вземе от бащата — както и всеки друг аспект от възпитанието на децата. Според римските закони бащата на Гай можеше дори да заповяда момчетата да бъдат удушени или продадени в робство, ако го разсърдят. Властта му в домакинството беше абсолютна и добрата му воля не биваше да бъде подлагана на изпитание.

Юлий се върна у дома за празненството по случай рождения ден на сина си. Тубрук му прислужваше, докато той отмиваше в банята праха от пътуването. Макар че беше десет години по-стар от Тубрук, това не личеше от потъмнялото му от слънцето тяло, докато той се отпускаше блажено във водата. Парата излезе на облачета, когато внезапен прилив на нова гореща вода нахлу в басейна от една тръба. Тубрук се радваше, че господарят му е здрав и жизнен. Мълчаливо изчака Юлий бавно да се потопи и после да седне на мраморните стъпала, близо до тръбата, по която идваше водата — там беше най-плитка и най-топла. Юлий се облегна на студения мрамор на стената и вдигна вежда към него.

— Разказвай.

И затвори очи.

Тубрук започна с официален тон да изброява печалбите и загубите от предишния месец. Държеше очите си вперени в отсрещната стена и говореше гладко за малките проблеми и успехи, без нито веднъж да погледне табличните си. Когато свърши, зачака мълчаливо. След миг сините очи на единствения мъж, който му беше дал работа, без преди това да му е бил господар, се отвориха и го фиксираха с поглед, който горещият басейн не беше успял да размекне.

— Как е съпругата ми?

Лицето на Тубрук остана безстрастно. Имаше ли смисъл да му казва, че състоянието на Аврелия се е влошило? Някога тя беше красива, преди раждането да я остави с месеци на прага на смъртта. Още откакто Гай беше дошъл на този свят, тя изглеждаше нестабилна, вече не изпълваше дома със смеха си и с цветята, които навремето сама береше в полето.

— Луций се грижи добре за нея, но състоянието й не се подобрява… Когато я хвана пристъпът, се наложи да държа момчетата настрана за няколко дни.

Лицето на Юлий стана сурово. Вената на врата му запулсира с прилива на сърдита кръв.

— Лекарите нищо ли не могат да направят? Вземат ауреусите ми, без да се оплакват, и всеки път, когато я видя, тя е по-зле!

Тубрук стисна устни и не каза нищо. Знаеше, че някои неща просто трябва да се понасят. Камшикът удря и боли, но трябва да кротуваш и да изчакаш, докато не спре да бие.

Понякога тя разкъсваше дрехите си и се свиваше в някой ъгъл, докато гладът не я изгонеше от покоите й. Друг път беше почти като жената, която беше обикнал, когато за пръв път дойде в имението — но изпадаща в дълги периоди на духовно отсъствие. Говореше за реколтата и изведнъж, сякаш дочула някакъв глас, накланяше глава, за да се ослуша, и през това време човек спокойно би могъл да излезе от стаята, без тя да забележи.

Нов прилив на гореща вода смути бавно капещото мълчание и Юлий въздъхна, сякаш за да избяга от парата.

— Казват, че гърците били много вещи в медицината. Намери някой грък и махни онези глупаци, от които няма никаква полза. Ако някой твърди, че само техните умения я предпазват да не се влоши, накарай да го бичуват и да го изхвърлят на пътя за града.

Наеми и някоя акушерка. Жените понякога се разбират помежду си по-добре, отколкото ние… те имат толкова много страдания, които ние, мъжете, нямаме.

Сините очи отново се затвориха, все едно се беше затворила вратата на някоя пещ. Без пламъка в тях потопеното под водата тяло би могло да е на всеки друг римлянин. Юлий беше войник — тънки бели белези говореха за старите му подвизи. Не беше мъж, на когото да се противоречи, и Тубрук знаеше, че има репутацията на неогъващ се сенатор. Интересите му не бяха големи, но ги защитаваше свирепо. Така че не тревожеше особено много силните в сената, а те бяха твърде лениви, за да го предизвикват в областите, където беше силен. Благодарение на това имението процъфтяваше и той можеше да наеме най-скъпо струващите чуждестранни лекари, които Тубрук успееше да намери. Напразно хвърлени пари, сигурен беше в това, но за какво са парите, ако не за да ги използваш, когато е необходимо?

— Искам да направя лозе в южната част. Там почвата е много добра за черно грозде.

Заговориха отново за работите в имението и Тубрук отново не си водеше бележки, нито пък чувстваше нужда от тях след години докладване и дискусии. След два часа Юлий най-накрая се усмихна.

— Добре си се справил. И доходите са добри.

Тубрук кимна и се усмихна. В целия разговор Юлий нито веднъж не го беше запитал как е със здравето или дали е доволен. И двамата знаеха, че трябва да се говори за сериозните проблеми, а малките ще се решават мимоходом. Това беше отношение на доверие не между равни, а между работодател и човек, чиято компетентност работодателят уважава. Тубрук вече не беше роб, но все пак беше освободен и никога не би могъл да има пълното доверие на хората, които се бяха родили свободни.

— Има и още нещо, нещо по-лично — продължи Юлий. — Време е синът ми да бъде обучен във военното изкуство. Донякъде се отклоних от задълженията си като баща, но няма по-добро упражнение за талантите на един мъж от възпитаването на сина му. Искам да се гордея с него и се тревожа, че отсъствията ми, които ще стават още по-продължителни, ще навредят на момчето.

Тубрук кимна, доволен от тези думи.

— В града има много опитни хора, които обучават момчета и млади мъже от богати семейства.

— Известни са ми. Някои ми бяха препоръчани. Дори се запознах с резултатите от това обучение, посещавах градските вили, за да видя младото поколение. Не ми направи добро впечатление, Тубрук. Видях млади мъже, заразени с новите философски учения, в които се поставя силно ударение върху усъвършенстването на ума, но недостатъчно върху тялото и сърцето. За какво ти служи способността да си играеш с логиката, ако треперещата ти душа се пази от трудностите? Не, новите моди в Рим произвеждат само слабаци, с малко изключения. Искам Гай да бъде обучаван от хора, на които разчитам. От тебе, Тубрук. Не бих поверил на другиго такава сериозна задача.

Тубрук потърка брадичката си; изглеждаше смутен.

— Не мога да преподавам уменията, които съм научил като войник и гладиатор, господарю. Знам, каквото знам, но не знам как да го предам на друг човек.

Юлий се намръщи раздразнено, но не настоя. Тубрук никога не говореше празни приказки.

— Тогава се постарай той да стане гъвкав и същевременно твърд като камък. Карай го да тича и да язди часове всеки ден, отново и отново, докато не стане достоен да ме представлява. Ще намерим други, които да го научат как да убива и как да командва мъже в бой.

— Ами другото момче, господарю?

— Марк ли? Какво?

— Ще го обучаваме ли?

Бръчката между веждите на Юлий стана по-дълбока и той за миг отправи съсредоточен поглед някъде надалеч.

— Да. Обещах на баща му на смъртното му легло. Майка му не беше достойна да възпитава момчето, избяга и това съсипа баща му. Но тя беше твърде млада. Последното, което чух за нея, е, че станала проститутка, така че момчето ще остане в дома ми. Двамата с Гай все още са приятели, нали?

— Като братя са. И винаги си навличат неприятности.

— На това ще се сложи край. Оттук нататък ще се учат на дисциплина.

— Ще се погрижа за това.

 

 

Гай и Марк слушаха отвън пред вратата. Очите на Гай блестяха от въодушевление. Ухили се и се обърна към Марк, но усмивката му увехна, когато видя бледото лице и стиснатата уста на приятеля си.

— Какво има?

— Той каза, че майка ми е уличница — изсъска Марк.

Очите му заискриха опасно и Гай преглътна лековатия отговор, който му дойде на ума.

— Каза, че е чул такова нещо. Просто слух. Сигурен съм, че не е така.

— Казаха ми, че е умряла, като баща ми. А тя е избягала и ме е оставила. — Очите на Марк започнаха да се пълнят със сълзи. — Надявам се да е уличница. Дано да е робиня и да й изгният дробовете.

Обърна се и избяга.

Гай въздъхна и реши да не тръгва след него. Марк може би щеше да отиде в конюшнята, да седне в сеното и да седи там часове. Ако отидеше да го потърси сега, щяха да последват сърдити думи и може би удари. Но ако го оставеше, той лека-полека щеше да се успокои — промяната в настроението щеше да дойде без предупреждение и бързо летящите му мисли щяха да се насочат другаде.

Такъв си беше характерът му и нямаше как да се промени. Гай отново притисна ухо към цепнатината между вратата и рамката, за да чуе какво говорят вътре за неговото бъдеще.

— … без вериги, за първи път, както казват. Ще е невероятно зрелище. Ще се стече цял Рим. Не всички гладиатори ще са обикновени роби — някои са освободени, примамени да се върнат със злато. Рений също ще е там, поне така се говори.

— Рений? Той вече е много стар! Биеше се още когато бях млад — измърмори невярващо Юлий.

— Може би му трябват пари. Някои хора живеят твърде разточително, така да се каже. Славата го кара да прави големи дългове, но в края на краищата всичко трябва да се плаща. Може би ще можем да го наемем да обучава Гай — вземаше ученици, доколкото си спомням. Но беше отдавна. Не мога да повярвам, че пак ще се бие. Значи четири билета — събуди интереса ми. На момчетата много ще им хареса пътуването до града.

— Добре. Но все пак нека да почакаме лъвовете да свършат със стария Рений, преди да му предложим мястото. Сигурно ще струва по-евтино, ако му се пусне малко кръв — кисело каза Тубрук.

— И още по-евтино, ако е мъртъв. Никак не ми се иска да го изпусна. Когато бях млад, той беше непобедим, виждал съм го да се бие срещу четирима и дори петима. Даже единия път го накараха да се бие с вързани очи срещу двама. И ги посече с два удара.

— Виждал съм го как се готви за тези борби. Кърпата, с която му връзват очите, е достатъчно прозрачна, за да различава фигурите. Само това му трябва. В края на краищата всичките му противници мислеха, че не вижда.

— Вземи голяма кесия, за да наемем учители. Тъкмо в цирка ще ги намерим, но бих искал и ти да си кажеш думата за уменията им.

— На твоите заповеди, господарю. Ще пратя довечера съобщение да купят билети за сметка на имението. Има ли нещо друго?

— Само моите благодарности. Знам колко умело поддържаш имението. Докато другите сенатори треперят, като гледат как богатството им се разпилява, аз мога да съм спокоен и да се присмивам на тревогите им.

Той стана и двамата си стиснаха ръцете — хванаха се над китките, както се поздравяваха легионерите.

Тубрук с радост усети силата в ръцете на господаря си. Старият бик имаше още годинки живот и здраве.

Гай се дръпна тихо от вратата и хукна да намери Марк в конюшнята. След няколко крачки обаче спря и се облегна на студената бяла стена. А ако Марк още се сърдеше? Е, новината за билетите за цирк — и то с лъвове, които не са вързани! — със сигурност щеше да е достатъчна да пропъди тъгата му. С подновен ентусиазъм той хукна покрай пристройките, в които държаха работните коне и воловете на имението. Гласът на майка му го викаше някъде отдалече, но той не му обърна внимание, все едно беше чул острия крясък на някоя птица — той мина над него, без да го докосне.

* * *

Двете момчета намериха гарвана в края на гората, близо до мястото, където го бяха видели за пръв път. Лежеше в мокрите листа, вцепенен и черен. Марк го видя пръв и тази находка раздуха лошото настроение и гнева му.

— Зевс — прошепна той. — Тубрук каза, че е болен.

Коленичи и понечи да погали все още лъскавата перушина. Гай клекна до него. Хладината на горите като че ли проникваше в костите им и Гай потръпна.

— Не забравяй, гарваните са лоша прокоба — измърмори той.

— Не и Зевс. Той просто е търсил къде да умре.

Внезапно Марк вдигна птицата и я хвана така, както я беше държал като жива. И се натъжи. Сега нямаше борба — сега главата висеше безжизнено, сякаш държана само от кожата. Човката зееше отворена, мътна пелена беше забулила очите. Марк погали перата с палец.

— Трябва да го изгорим. Да му направим подходящо погребение — каза Гай. — Ще изтичам до кухнята и ще донеса лампа. Можем да му направим клада, да налеем малко от маслото. Ще е добро сбогуване.

Марк кимна и внимателно остави Зевс на земята.

— Той беше боец. Заслужава нещо по-добро, а не да го оставим да изгние. Ще събера сухи дърва за кладата.

— Ще бързам, колкото мога — извика Гай и хукна. — Помисли за някоя молитва.

Марк остана сам с птицата. Усети как го овладява странно спокойствие, все едно изпълняваше религиозен ритуал. Бавно и внимателно събра сухи съчки и ги подреди в квадрат, като започна с най-дебелите, отдавна изсъхнали клонки, и натрупа отгоре слоеве съчки и сухи листа. Изглеждаше му уместно да прави всичко бавно.

Когато Гай се върна, гората беше тиха. Намери Марк, седнал на пътеката. Черното тяло на Зевс лежеше върху купчината сухи съчки.

— Трябва пламъкът да не угасва, докато изливам маслото, за да можем да запалим кладата. По-добре да кажем молитвите сега.

Трепкащата жълта светлинка на лампата сякаш набираше сила в намаляващата светлина на деня и осветяваше лицата на момчетата, застанали край мъртвата птица.

— О, Юпитере, царю на всички богове, нека този гарван полети отново в отвъдния свят. Той беше боец и умря свободен — каза Марк с нетрепващ нисък глас.

Като внимаваше да не угаси пламъка, Гай изля масло върху птицата и дървата. После поднесе горящата лампа към кладата.

Дълги секунди не се чуваше нищо, с изключение на слабо съскане, но след това пламъкът се разгоря с жълтеникава светлина. Момчетата се изправиха. Гай остави лампата на пътеката. Загледаха как перата пламват и изгарят — разнесе се непоносима воня. Пламъците трепкаха над трупа на птицата, мазнината започна да пуши и да пращи. Момчетата чакаха търпеливо.

— Можем да съберем пепелта и да я погребем. Или пък да я пръснем в гората. А можем да я хвърлим в потока — прошепна Гай.

Марк кимна в знак на съгласие.

За да усили огъня, Гай изля и останалото масло от лампата. Малкото й пламъче угасна. Пламъците лумнаха отново. Повечето пера вече бяха изгорели, с изключение на тези около главата и човката, които като че ли се противяха.

Накрая и последното масло изгоря и огънят се превърна в тлееща жарава.

— Ние май го изпекохме — прошепна Гай. — Огънят не беше достатъчно силен.

Марк взе една пръчка и побутна тялото. Не беше станало на пепел. Вонящият труп се катурна до огъня и Марк се помъчи да го бутне обратно, но безуспешно.

— Безнадеждно е. Къде е достойнството във всичко това? — каза той сърдито.

— Не можем да направим нищо повече. Дай да го затрупаме с листа.

Заеха се да събират сухи листа и скоро опърленият гарван беше скрит от поглед. Тръгнаха мълчаливо към имението — благоговейното настроение ги беше напуснало.