Кон Игълдън
Вратите на Рим (5)

Глава 4

Зрелището беше устроено от Корнелий Сула, издигащ се млад римски благородник. Царят на Мавритания беше устроил развлечения за младия сенатор, докато той командваше Втори африкански легион. За да му се хареса, цар Бокус беше изпратил в столицата сто лъва и двадесет от най-добрите си копиеметци. С тях Сула беше направил програма за петдневни състезания.

Това трябваше да е най-голямото цирково представление в Рим, а Сула имаше репутация и положение, осигурени от постиженията му. Дори в сената се чуваха гласове да се направи някаква постоянна постройка за тези игри. Дървените пейки, сковани и събирани набързо за големи събития, бяха незадоволителни и много малко на брой за големите тълпи, които искаха да видят лъвовете от тъмния непознат континент. Правеха се планове за огромен кръгъл амфитеатър, в който да се вкара вода и да се представят морски битки, но цената беше огромна и народните трибуни наложиха вето.

Гай и Марк подтичваха зад двамата мъже. Тъй като майката на Гай беше болна, момчетата рядко получаваха позволение да ходят в града, защото тя ужасно се безпокоеше какво може да се случи на сина й по тези оживени улици. Шумът на тълпата ги зашеметяваше, в очите им блестеше жив интерес.

Повечето от сенаторите идваха за игрите с колесници или с носилки. Бащата на Гай презираше това и реши да върви пеша през тълпите. Това и внушителната фигура на Тубрук до него, напълно въоръжен, държеше плебеите настрана и те не се осмеляваха да се блъскат.

Огромните тълпи бяха стъпкали калта по тесните улички в смрадлива каша и скоро всички се изкаляха до коленете. Магазинчетата гъмжаха от хора, навсякъде имаше навалица, блъскаща се пред тях и зад тях. От време на време бащата на Гай свиваше по някоя странична уличка, когато пътят пред него се окажеше запречен от количките, разнасящи стоки из града. Уличките бяха задръстени от беднотия — просяци, слепи и сакати протягаха ръце пред праговете на къщите. Тухлените сгради на по пет и шест етажа се извисяваха над тях и по едно време Тубрук протегна ръка и задържа Марк, защото кофа помия плисна от един отворен прозорец направо на улицата.

Бащата на Гай вървеше навъсен, без да спира, водеше ги през целия този лабиринт към главните улици и към цирка. Колкото повече наближаваха, толкова по-силен ставаше градският шум — продавачите на топла храна крещяха, състезавайки се с чуковете на ковачите и с хленченето на децата, които се държаха за полите на майките си.

На всеки ъгъл жонгльори и ясновидци, клоуни и разигравани на змии изнасяха представления за дребни монети. Този ден въпреки огромните тълпи печалбите им бяха слаби. Защо да си хабиш парите за неща, които виждаш всеки ден, щом амфитеатърът е отворен?

— Не се отделяйте от нас — обърна се Тубрук към момчетата, зяпнали безбройните цветове, миризми и шумове. Засмя се на изумените им физиономии. — Помня първия цирк в живота си, Веспиевия, където трябваше да водя първата си битка, нетрениран и бавен, просто един роб с меч.

— Обаче спечели — отвърна Юлий и се усмихна.

— Стомахът ми беше разстроен и бях в отвратително настроение.

Двамата мъже се засмяха.

— Но не бих искал да се изправя срещу лъв — продължи Тубрук. — Виждал съм лъвове на свобода в Африка. Движат се като коне в атака, когато искат, но със зъби и нокти, подобни на железни гвоздеи.

— Имат сто от тези животни и две представления на ден за тези пет дена, затова ще видим десет от тях срещу подбрани бойци. Нямам търпение да видя черните копиеметци в действие. Ще е интересно да разберем дали могат да мятат копията си така, както нашите бойци.

Минаха под свода на главния вход и спряха пред няколко дървени корита с вода. Срещу дребни монети роби изстъргаха калта от краката и сандалите им. Хубаво беше да си отново чист. С помощта на един разпоредител намериха местата, които им беше запазил един от робите в имението, дошъл от предната вечер да ги чака. Когато седнаха, робът стана и се приготви да се върне в имението. Тубрук му даде пари да си купи храна за из път и мъжът се усмихна весело, радостен, че за малко се е отървал от изтощителната работа на полето.

Около тях седяха членове на патрицианските семейства и техните роби, сенаторите също — римските законодатели си бяха взели почивен ден за първите схватки от петдневния турнир. Пясъкът в обширната яма беше грижливо заравнен, по дървените пейки седяха тридесетина хиляди римски граждани. Жегата бе потискаща, но хората не й обръщаха внимание.

— Къде са бойците, татко? — попита Гай и се огледа, за да види някакви лъвове или поне клетки.

— Ето там оттатък, в онези постройки. Виждаш ли къде са вратите?

После отвори диптиха с програмата, купена от един роб.

— Организаторът на игрите ще ни приветства и може би ще благодари на Корнелий Сула. Всички ще аплодираме Сула, колко добре се е досетил да направи такъв спектакъл. Предвидени са четири гладиаторски схватки само до първа кръв. А петата ще бъде до смърт. Рений ще направи някакви демонстрации, а после лъвовете ще бродят по „пейзажите на родната си Африка“, каквото и да означава това. Предвижда се зрелището да е много внушително.

— Виждал ли си лъв?

— Да. В клетка. Но никога не съм се бил с лъв. Тубрук казва, че са много страшни.

Вратите се отвориха и влезе един мъж с бяла тога — толкова бяла, че блестеше ослепително. Амфитеатърът притихна.

— Изглежда като бог — прошепна Марк.

Тубрук се наведе към момчето и каза:

— Не забравяй, че избелват платното с човешка пикня. Във всичко има по някоя поука.

Марк го погледна изненадано, зачуден дали не се шегува с него. После забрави за това, докато се мъчеше да чуе гласа на мъжа, който беше стигнал до центъра на пясъчната арена. Имаше трениран глас и овалът на амфитеатъра действаше като съвършен звукоотражател. Въпреки това част от съобщението му потъна в тътренето на крака и шепота на публиката.

— … добре дошли… африканските животни… Корнелий Сула!

Последното беше изречено с повишен тон и публиката прилежно заръкопляска, по-ентусиазирано, отколкото биха предположили Юлий или Тубрук. Гай чу думите на гладиатора, който се наведе към ухото на баща му.

— Този сигурно си заслужава да се види.

— И да се наблюдава — отвърна баща му и изгледа Тубрук многозначително.

Гай се напрегна да види мъжа, който стана от мястото си и се поклони. Носеше проста тога с бродиран със злато ръб. Седеше достатъчно близо, та Гай да може да види, че наистина е мъж, който изглежда като бог. Имаше силно красиво лице и златиста кожа. Махна с ръка и си седна, усмихнат от задоволството на тълпите.

Всички се настроиха за основното събитие, поведоха се оживени разговори. Говореха за политика и пари. Обсъждаха съдебни дела. Патрициите все още бяха върховната сила в Рим и следователно в света. Наистина народните трибуни с правото си да налагат вето бяха отнели част от авторитета им, но те все още имаха власт над живота и смъртта на повечето римски граждани.

Влезе първата двойка бойци, облечени съответно в черно и синьо. Нямаха тежки оръжия, защото трябваше да демонстрират бързина и изкуство, а не диващина. И в тези схватки умираха мъже, но това се случваше рядко. След като поздравиха организатора на игрите, те започнаха да кръжат в хипнотичен ритъм, вдигнали късите мечове и щитовете.

— Кой ще спечели, Тубрук? — попита изведнъж бащата на Гай.

— По-дребният, в синьото. Работи много добре с краката.

Юлий повика един от робите, които събираха залозите, и му даде един ауреус, като в замяна получи синя плочка. След по-малко от минута дребният мъж се отмести настрана с дълъг скок и леко прокара меча си по корема на другия. Кръв шурна от раната и публиката избухна във викове и проклятия. Юлий беше спечелил два ауреуса срещу единия заложен и доволен прибра печалбата. При всеки следващ сблъсък питаше Тубрук кой ще спечели. Разбира се, след първата схватка резултатите ставаха все по-трудни за предвиждане, но този ден окото на Тубрук нямаше грешка. При четвъртата схватка всички седящи наоколо се мъчеха да чуят какво казва той и веднага викаха събирачите на залози.

Тубрук се забавляваше.

— Следващата схватка е на живот и смърт. Прогнозите са в полза на коринтянина Александър. Никой досега не го е побеждавал, но противникът му е от Южна Италия, също е много страшен и никога не е бил побеждаван в двубоите до първа кръв. В този момент не мога да реша кой ще спечели.

— Кажи ми веднага щом разбереш. Приготвил съм десет ауреуса за сделката — всичките ми печалби и първоначалният ми залог. Днес окото ти е безпогрешно.

Юлий повика събирача на залози и му каза да стои наблизо. Никой от околните зрители не искаше да залага, защото усещаха колко несигурен е моментът и чакаха сигнал от Тубрук. Гледаха го със затаен дъх, наострили уши за думите му.

— Какви са алчни римляните — прошепна Гай и двамата с Марк се спогледаха усмихнати.

Вратите отново се отвориха и Александър и Енций влязоха. Римлянинът носеше стандартна броня, покриваща дясната му ръка от врата до китката, и меден шлем над тъмните железни люспи. В лявата си ръка държеше червен щит. Единствените други дрехи по него бяха препаската на бедрата и парчетата плат, увити около стъпалата и глезените. Имаше мощна физика и малко белези, макар че една набраздена изпъкнала линия бележеше лявата му ръка от китката до лакътя. Поклони се на Корнелий Сула и поздрави тълпата пръв, преди чужденеца.

Александър уверено се приближи към средата на арената. Беше облечен по същия начин, но се различаваше по цвета на щита — син.

— Не е лесно да се предвиди — каза Гай. — Така, както са в броня, изглеждат като братя.

— С изключение на кръвта — изсумтя баща му. — Гъркът не прилича на италиеца. Има други, фалшиви богове. Вярва в неща, за които един почтен римлянин дори не би помислил.

Каза го, без да обръща глава, взрян в мъжете на арената.

— Но ще заложиш ли на такъв човек? — попита Гай.

— Ще заложа, ако Тубрук смята, че ще спечеля — беше отговорът, придружен с усмивка.

Сигнал за схватката трябваше да е изсвирването с овнешки рог. Той беше закрепен в медни стегалки на първия ред и един нисичък брадат мъж чакаше да му дадат знак, за да го надуе. Двамата гладиатори пристъпиха един към друг и звукът на рога отекна над пясъка.

Преди Гай да разбера кога рогът е спрял да свири, тълпата вече ревеше и двамата мъже си нанасяха свирепи удари. В първите няколко секунди ударите валяха, някои режещи, а други плъзгащи се по стоманата, станала внезапно хлъзгава от ярка кръв.

— Тубрук? — чу Гай гласа на баща си.

Хората по седалките около тях се разкъсваха между наблюдаването на свирепата битка и преценката на залозите.

Тубрук се намръщи, подпрял брадичка на свития си юмрук.

— Още не. Не мога да кажа. Силите им са равни.

Двамата мъже се разделиха за миг — не можеха да поддържат темпото, което бяха наложили в началото. И двамата бяха в кръв, и двамата бяха покрити с прах и пот.

Александър блъсна със синия си щит щита на другия, наруши ритъма и равновесието му и вдигна меча, за да нанесе удар отгоре. Италиецът отстъпи назад, за да избегне удара, и щитът му падна на пясъка. Тълпата завика. Той стана и отново нападна, може би ужилен от язвителните забележки на сънародниците си.

— Тубрук? — Юлий сложи ръка върху ръката на бившия гладиатор.

Битката можеше да свърши след секунди и ако имаше явно предимство за единия от двамата, залагането щеше да спре.

— Още не. Още не… — Тубрук беше погълнат от гледката.

Пясъкът около сражаващите се беше покрил с тъмни петна кръв.

И двамата подскачаха наляво и надясно, втурваха се внезапно напред, мушкаха и сечаха, приклякваха и отбиваха удари, опитваха се да се спънат. Александър приклещи меча на италиеца с щита си. Силата на ударите го беше нащърбила сериозно и острието заседна в по-мекия метал на синия правоъгълник. И двамата бяха затънали до глезените в пясъка и сега бяха лице срещу лице, движеха се настрани като раци, за да предпазват покритата си с броня ръка. Непрестанните удари нащърбваха и затъпяваха мечовете, жестоката жега беше започнала да се отразява на силата на бойците.

— Заложи всичко на гърка, бързо — каза Тубрук.

Събирачът на залози потърси одобрението на собственика зад себе си. Разнесе се бърз шепот и залаганията продължиха, тълпата се надпреварваше да отреже по-тлъст пай от възможната печалба.

— Пет на едно за Александър, можеше да е много по-добре, ако бяхме заложили по-рано — измърмори Юлий, без да откъсва поглед от двамата бойци.

Тубрук не каза нищо.

Единият гладиатор се олюля, но почти моментално се изправи. Мечът на другия се стрелна, заби се в него и от раната бликна струя кръв. Ответният удар беше много бърз и преряза крака на противника му. Кракът поддаде и докато мъжът падаше, противникът нанасяше удар след удар във врата му, докато ударите не започнаха да попадат в безжизнен труп. Победителят се свлече, потънал в собствената си кръв, която попиваше в сухия пясък, гърдите му се вдигаха и спускаха от болка и изтощение.

— Кой спечели? — попита тревожно Гай.

Без щитовете не беше ясно и по седалките се понесе озадачен шепот: „Кой спечели?“

— Мисля, че гъркът е мъртъв — каза събирачът на залози.

Неговият господар смяташе, че римлянинът е мъртъв, но докато победителят не станеше и не свалеше шлема си, никой не можеше да е сигурен.

— Какво ще стане, ако умрат и двамата? — попита Марк.

— Залозите ще отпаднат — отвърна собственикът на събирача.

Той вероятно също беше заложил много пари. И също изглеждаше напрегнат, досущ като другите.

Оцелелият гладиатор лежеше и кръвта му изтичаше. Тълпата завика все по-високо, викаха му да стане и да си свали шлема. Бавно — явно много го болеше — той хвана меча си и се подпря на него, за да се изправи. Олюля се, наведе се и взе шепа пясък. Натърка раната си с него и го загледа как пада на меки червени бучки. После вдигна ръце и свали шлема с кървавите си пръсти.

Гъркът Александър стоеше и се усмихваше, пребледнял от загубата на кръв. Тълпата започна да ругае. Монети блестяха на слънцето, докато летяха към него — не за да го възнаградят, а за да го ударят. Проклятия придружаваха загубата на залозите, целият амфитеатър и всички в него забравиха за гладиатора, който се свлече на колене, така че се наложи робите да го изправят. Тубрук, с неразгадаема физиономия, гледаше как го извеждат.

— Това ли е най-подходящият за учител? — попита Юлий въодушевено, докато му наброяваха печалбата в една кесия.

— Не. Той няма да доживее до края на седмицата, струва ми се. Във всеки случай, имаше малко школовка — по-скоро добра скорост и рефлекси.

— Като за грък — каза Марк, за да се включи в разговора.

— Да, добри рефлекси като за грък — отвърна Тубрук, но малко разсеяно.

 

 

Докато робите заравняваха пясъка, тълпата продължи със заниманията си. Някои от зрителите показваха ударите на гладиаторите, като надаваха викове и престорени стенания. Юлий потупа Тубрук по ръката и насочи вниманието му към двама мъже, които приближаваха към пейките. И двамата изглеждаха не на място в цирка с тогите си от груба вълна и кожа, без никакви метални украшения. Юлий и Тубрук станаха, момчетата последваха примера им. Бащата на Гай протегна ръка и приветства първия, който леко наклони глава.

— Привет, приятели. Моля, седнете. Това е синът ми, а на това момче съм настойник. Сигурен съм, че те няма да имат нищо против да си купят нещо за ядене.

Тубрук даде по монета на двамата. Посланието беше ясно. Момчетата тръгнаха между редовете и се наредиха на опашката пред една сергия за храна. Видяха как четиримата мъже сближиха глави и започнаха да говорят — гласовете им се губеха в тълпата.

След няколко минути, докато Марк купуваше портокали, Гай видя, че двамата новодошли се сбогуват с баща му и се ръкуват с него. След това се обърнаха към Тубрук, който им подаде по една монета, и си тръгнаха.

Марк беше купил портокали за всички и когато се върнаха на местата си, им ги раздаде.

— Кои бяха тези хора, татко? — попита Гай заинтригувано.

— Мои хора. Имам си хора в града — отвърна Юлий, докато белеше портокала си.

— Как така твои?

Юлий се усмихна.

— Те са полезни. Гласуват за кандидати, които подкрепям, или ме пазят в опасни райони. Носят моите послания и вършат хиляди други дребни неща. В замяна всеки от тях получава по шест денария на ден.

Марк подсвирна.

— Това си е цяло състояние.

Юлий го погледна. Марк сведе поглед и започна да чопли кората на своя портокал.

— Това са добре вложени пари — каза Юлий. — В Рим е добре да разполагаш с хора, които бързо да можеш да повикаш за всякакви внезапно изникнали задачи. Това е част от нашата система.

— Можеш ли да им вярваш? — прекъсна го Гай.

— Доколкото може да се вярва на човек за шест денария на ден — изсумтя Юлий.

 

 

Рений влезе без предизвестие — тълпите си шепнеха, пясъчният кръг беше свободен, а в следващия миг една малка врата се отвори и от нея излезе един мъж. Отначало не го забелязаха, после всички започнаха да го сочат и да се изправят.

— Защо го поздравяват така? — попита Марк, присвил очи, за да види по-добре самотната фигура, застанала под изгарящото слънце.

— Защото се е върнал. Когато имаш свои деца, ще можеш да им разказваш, че си видял Рений да се бие — отвърна усмихнат Тубрук.

Всички около тях бяха въодушевени. Започнаха да скандират:

— Ре-ний… Ре-ний…

Единственият звук на света беше неговото име.

Рений вдигна меча си за поздрав. Дори отдалече беше ясно, че възрастта още не го е стиснала в лапите си.

— Изглежда добре като за шейсетгодишен. Но е пуснал шкембе. Я колко е широк в кръста — измърмори Тубрук сякаш на себе си. — Отпуснал си се, стар глупак такъв.

Докато старият гладиатор получаваше аплодисментите на тълпата, на пясъчната арена влязоха няколко роби. Всеки беше облечен само с препаска около бедрата, която позволяваше свободно движение, и носеше къс меч. Не се виждаха нито щитове, нито брони. Тълпата се смълча, когато мъжете образуваха ромб около Рений. Настъпи кратко затишие — и после вратата за животните се отвори.

Още преди да изтеглят клетката на пясъка, се чу къс сърдит рев. Тълпата зашепна възбудено. В клетката три лъва кръстосваха сърдито напред-назад, докато запотените роби я дърпаха и бутаха напред. Зверовете зад решетките бяха страшни; с огромни рошави глави и челюсти, които щракаха мигновено като капани. Бяха създадени да смачкват живота. Дращеха с нокти от гняв, докато робите дърпаха клетката и най-накрая я оставиха в центъра на арената.

Робите вдигнаха чукове, за да избият дървените клинове, които придържаха предната й страна. Тълпата облизваше пресъхналите си устни. Чуковете се спуснаха, желязната решетка падна на пясъка и ехото се чу ясно в тишината. Един по един големите лъвове излязоха от клетката с бърза, гъвкава и плашеща стъпка.

Най-големият изрева предизвикателно срещу групата мъже, застанали насреща му в пясъка, и когато те не помръднаха, започна да се разхожда пред клетката, без да откъсва очи от тях. Другарите му зареваха и закръжиха около него и той приклекна на задните си лапи.

После, без никакво предизвестие, лъвът се спусна към мъжете, които видимо трепнаха. Смъртта идваше да ги прибере.

Чу се как Рений извиква отсечени команди. В предната част на ромба трима смели мъже посрещнаха атаката с оголени мечове. В последния момент лъвът внезапно скочи и събори двама от робите — удари ги в гърдите с лапи. Третият се извъртя и нанесе удар по гъстата грива, но без да навреди особено на звяра. Челюстите се затвориха върху ръката му с изтрещяване. Робът изпищя и стисна с едната си ръка окървавените останки от другата. Един меч се плъзна по ребрата на лъва, друг преряза сухожилията и задните му крака изведнъж се подгънаха. Това само вбеси още повече животното и то изрева сърдито. Рений изръмжа някаква команда и другите отстъпиха назад, за да го оставят да убие лъва. Когато старият гладиатор нанесе фаталния удар, двата други лъва нападнаха. Единият се насочи към главата на ранения, който се беше дръпнал назад. Бързо изтракване на челюстите и всичко свърши. Лъвът се задоволи с трупа — пренебрегна другите роби и захапа корема на жертвата си. Но падна убит бързо, пронизан от три остриета.

Рений посрещна атаката на последния лъв, който идваше отляво. Робът, който го пазеше, беше повален от удара и атакуващият лъв се отправи към гладиатора. Лапите му нанесоха силен удар, големите черни нокти бяха досущ остриета на копия, готови да пронизват и разкъсват. Рений го удари в гърдите. Зейна рана, бликна лепкава тъмна кръв, но острието се плъзна по гръдната кост. Рений получи удар в рамото и беше чист късмет, че челюстите изтракаха там, където се намираше само допреди миг. Гладиаторът се претърколи и скочи на крака, стиснал меча си. И когато животното се обърна към него, беше готов и заби острието в подмишницата и сърцето. Силата напусна животното за миг, сякаш стоманата я беше изсмукала. Лъвът лежеше и кръвта му изтичаше в пясъка, но още беше жив и пъхтеше. Леко ръмжене излезе от кървавите му гърди, когато Рений се приближи и извади от колана си кама. Червена слюнка покапа по пясъка, докато разкъсаните дробове се мъчеха да се изпълнят с въздух.

Рений заговори тихо на животното — никой не чуваше думите му. Сложи ръка на гривата му и го потупа разсеяно, сякаш свирепият звяр беше старо любимо куче. После заби ножа в гърлото му и всичко свърши.

Тълпата си пое дъх, сякаш за първи път от часове, после се чуха смехове — напрежението започна да се разсейва. Четирима мъже лежаха мъртви на пясъка, но Рений — старият боец — още стоеше прав, макар явно да бе изтощен. Започнаха да скандират името му, но той се поклони бързо и бързо се запъти към потъналата в сенките врата, за да излезе от арената.

— Бързо го настигни, Тубрук. Знаеш най-голямата ми цена. Една година, запомни. Цяла година служба.

Управителят изчезна в тълпата, а момчетата останаха да си приказват с Юлий. Както и да е, без Тубрук, който действаше като катализатор, разговорът бързо замря. Юлий обичаше сина си, но никога не му беше харесвало да разговаря с деца. Те бъбреха като птички и не знаеха какво е приличие или сдържаност.

— Ако това, което се разправя, е вярно, той ще е суров учител. Някога нямаше равен… е, Тубрук разказва по-добре от мене.

Момчетата закимаха — щяха да накарат Тубрук да им разкаже някои подробности при първа възможност.

 

 

Когато момчетата видяха отново Рений — слизаше от коня си в застлания с камъни двор на конюшнята, — сезоните се бяха сменили и есента наближаваше. Положението му му позволяваше да язди като благородник — конник или член на сената. Момчетата бяха в плевника и скачаха в сеното. Бяха мръсни и не можеха да излязат пред гостенина, затова надничаха към него иззад ъгъла. Тубрук дойде да го посрещне и да поеме юздите и Рений се огледа наоколо.

— Ще те приемат веднага след като се освежиш от пътя.

— Не съм яздил и две левги. Не съм нито мръсен, нито потен като животно. Заведи ме сега или сам ще си намеря пътя — изръмжа старият боец и се намръщи.

— Виждам, че откакто работихме заедно, не си загубил и частица от чара и непринудеността на маниерите си.

Рений не се усмихна и за секунда момчетата очакваха да последва или удар, или гневен отговор.

— А аз виждам, че още не си се научил на почитание към по-възрастните. Очаквах нещо повече.

— Всички тук са по-млади от тебе.

Рений като че ли замръзна за секунда, после премигна бавно.

— Да не искаш да изтегля меча?

Тубрук мълчеше. Марк и Гай чак сега забелязаха, че той също носи меча си.

— Искам само да ти напомня, че съм натоварен да управлявам имението и че съм свободен също като тебе. Нашето споразумение е от полза и за двама ни — тук никой на никого не прави услуга.

Рений се усмихна.

— Прав си. Заведи ме при господаря на къщата. Бих искал да се запозная с човека, който наема на работа такива интересни хора.

Когато двамата се отдалечиха, Гай и Марк се спогледаха с блеснали от вълнение очи.

— Ще е суров учител, но бързо ще разбере какви таланти има в ръцете си — прошепна Марк.

— Ще разбере, че ние сме последното му голямо дело, преди да умре — продължи Гай въодушевено.

— Аз ще съм най-великият боец с меч на света! Ще ми помага това, че още от дете всяка нощ разтягам ръцете си — продължи Марк.

— Ще те нарекат Биещата се маймуна — каза Гай с престорено благоговение.

Марк запокити шепа сено в лицето му и двамата се вкопчиха един в друг в привидна ярост. Гай се озова отгоре и възседна гърдите на приятеля си.

— Аз ще съм малко по-добър, но твърде скромен, за да те излагам в присъствието на жени.

Изпъчи се гордо и Марк го бутна отново в сеното. Седнаха да си починат за миг, задъхани и изгубени в мечти.

Накрая Марк каза:

— Всъщност ти ще управляваш това имение като баща си. Аз нямам нищо, ти знаеш, че майка ми е уличница… не, не казвай нищо. И двамата чухме баща ти да го казва. Нямам друго наследство, освен името си, а то е опетнено. Виждам бъдеще само в армията, където поне рождението ми е достатъчно благородно, за да ми позволи да постигна високи постове. Ако Рений ни обучава, това ще помогне и на двама ни, но най-вече на мене.

— Ти винаги ще ми бъдеш приятел. Нищо не може да ни раздели — каза Гай. Гледаше го в очите. — Заедно ще намерим пътя си.

Кимнаха и си стиснаха ръцете, за да потвърдят договорката. В същия момент в сеновала се пъхна една глава, а след нея се появи познатата огромна фигура на Тубрук.

— Бързо идете да се измиете. Когато свърши с баща ви, Рений ще иска да ви види.

Те се изправиха. Очевидно бяха нервни.

— Жесток ли е? — попита Гай.

Тубрук не се усмихна.

— Да, жесток е. Най-коравият мъж, когото съм виждал. Печели двубоите, защото другите изпитват болка и се плашат от смърт и осакатяване. Той е по-скоро меч, отколкото човек, и ще направи и двама ви корави като себе си. Може би никога няма да му благодарите, по-скоро ще го мразите, но това, което ще ви даде, ще спасява живота ви неведнъж.

Гай го погледна въпросително.

— Ти познаваш ли го отпреди?

Тубрук се изсмя — кратко, сухо, безрадостно изсмиване.

— Би могло да се каже. Той ме обучаваше, докато бях роб.

Очите му блеснаха на слънцето, когато се обърна и излезе.

* * *

Рений стоеше широко разкрачен, стиснал ръце зад гърба си. Изгледа навъсено седналия Юлий.

— Не. Ако някой ни прекъсне, веднага си заминавам. Ти искаш синът ти и синът на оная уличница да станат войници. Аз знам как да го направя. Цял живот това правя. Понякога се научават само как да нападат неприятеля, понякога изобщо не се научават. Оставил съм доста такива в плитки гробове в чужда земя.

— Тубрук ще иска да говори с тебе, за да разбере как напредват. Преценката му обикновено е вярна. В края на краищата ти си обучавал и него — каза Юлий в опит да си възвърне изгубената инициатива.

Този мъж беше съкрушаваща сила. От мига, в който бе влязъл в стаята, бе овладял разговора. Вместо да изложи по какъв начин иска да се води обучението на сина му, както възнамеряваше, Юлий усети, че се отбранява, че отговаря на въпроси за имението си и условията за обучение. Знаеше какво няма, а не какво има.

— Те са много млади и…

— Ако бяха по-големи, щеше да е късно. Разбира се, можеш да вземеш мъж на двадесет години и да го направиш добър войник. Но едно дете може да бъде оформено като непробиваем метал. Някои ще кажат, че дори и сега е твърде късно и че истинското обучение трябва да започне на пет години. Според мене десет години е най-добрата възраст, за да се осигури правилно развитие на мускулите и дробовете. Ранното обучение може да пречупи духа им; по-късно духът вече твърде трайно се е насочил в погрешни посоки.

— Съгласен съм до известна…

— Ти ли си истинският баща на момчето на уличницата? — попита Рений небрежно, сякаш ставаше дума за времето.

— Какво? Богове, не! Аз…

— Добре. Иначе щеше да е по-сложно. Приемам едногодишния договор. Давам дума. Доведи момчетата в двора на конюшнята след пет минути. Видяха ме, че пристигам, значи трябва да са готови. Ще ти докладвам в тази стая. Ако не могат да дойдат, бъди така добър да ме известиш. Приятен ден.

Обърна се и излезе. Юлий въздъхна в смесица от учудване и доволство.

— Може би е точно човекът, който ни трябва — каза той и се усмихна може би за първи път тази сутрин.