Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Слънцето се издигна над хоризонта. Полетата пустееха. Робите, проникнали в избата, без съмнение все още бяха потънали в дълбок пиянски сън. Гай погледна над стената и видя струйки дим да се издигат над почернялата земя. Опърлените дървета бяха призрачни и оголени, зърното още димеше сред скелетоподобните останки на хамбарите.

Гледката беше странно спокойна, не се чуваха дори утринните песни на птичките. Погледнеше ли към полето, усещаше как насилието и емоциите от предишната нощ са останали някъде далече. Потърка лице за миг, после се обърна и тръгна надолу по стълбите към двора.

Кафяви петна бяха омърсили белите стени и плочника. Локви полусъсирена кръв в ъглите и ужасни миризми показваха къде са лежали труповете, вече извлечени извън вратите, за да бъдат струпани в ями, след като се намереха носилки. Защитниците бяха грижливо положени върху чисти парчета плат в студени стаи. Нападателите бяха просто нахвърляни на купчина, от която се подаваха ръце и крака. Гай излезе и загледа как трупат телата. Чуваше как викат ранените — зашивани или подготвяни за ампутация.

Гореше от гняв и нямаше къде да го излее. Бяха го държали вътре от съображения за сигурност, докато всички, които обичаше, бяха рискували живота си и докато баща му беше дал своя, защитавайки семейството и имението си. Вярно, той беше още слаб след операцията, раните му едва бяха заздравели — но да му се откаже възможност да помогне на баща си!? Нямаше думи и когато Кабера дойде при него да му изрази съчувствието си, Гай не му обърна внимание. Седеше изтощен и пресяваше шепа подир шепа прах през пръстите си — спомняше си какво беше казал Тубрук преди години и най-накрая разбираше смисъла на думите му. Неговата земя.

Приближи се един роб. Гай не знаеше името му, но по раните му можеше да се съди, че е участвал дейно в защитата.

— Всички мъртви са извън вратите, господарю. Да вземем ли носилки и да ги отнесем в ямите?

За първи път някой се обръщаше към него с друга дума освен името му. Гай с нищо не показа колко е изненадан. Умът му беше пълен с болка и гласът му отекна сякаш от дълбока яма.

— Донеси масло. Ще ги изгоря там, където са натрупани.

Робът наведе глава в знак, че е разбрал, и хукна да изпълни заповедта. Гай стана и тръгна към купчината смърт. Беше страшна гледка, но той не намираше в себе си никакво съчувствие. Всеки от тези хора беше избрал своя край, когато бяха нападнали имението.

Заля купчината с масло — поливаше тела и лица, отворени усти и немигащи очи. После ги подпали и установи, че в края на краищата не може да гледа горящи трупове. Димът събуди спомена за гарвана, който бяха уловили двамата с Марк, и той повика един роб.

— Донеси още масло от складовете. И да горят, докато не се превърнат в пепел.

Влезе вътре. Миризмата го следваше като обвиняващ пръст.

Намери Тубрук в голямата кухня — легнал настрани и захапал едно парче кожа, докато Кабера промиваше раната от кама в ребрата му. Гай погледа малко, без да каже нито дума на никого от двамата. Продължи по-нататък и видя готвача — седеше на едно стъпало и още държеше кървавия сатър. Гай знаеше, че баща му би намерил насърчителни думи за този мъж, който изглеждаше отчаян и изгубен. Самият той не можеше да открие у себе си друго освен студен гняв и мина покрай мъжа, който се вглеждаше в пространството, сякаш не го виждаше. После спря. Ако баща му щеше да го направи, значи и той трябваше да го направи.

— Видях те да се биеш на стената — обърна се към готвача. Гласът му най-накрая излезе от гърлото равен и уверен.

Мъжът кимна и като че ли се посъвзе. Опита се да се изправи.

— Така е, господарю. Убих много. Загубих им броя.

— Аз пък току-що изгорих сто четиридесет и девет трупа, така че сигурно са били много — каза Гай и се помъчи да се усмихне.

— Да. Сечах ги наред. Боговете ме докоснаха, струва ми се. Докоснаха всички ни.

— Видя ли как умря баща ми?

Готвачът стана и вдигна ръка, сякаш щеше да я сложи на рамото на момчето. В последния момент размисли и промени жеста в съжалително махване.

— Видях го. Отведе мнозина със себе си — и мнозина преди това. Накрая край него имаше купчина трупове. Беше храбър и добър мъж.

Гай усети как хладнокръвието му се разколебава и стисна зъби. После преодоля пристъпа на скръб и заговори:

— Знам, че щеше да се гордее с всички вас. Ти пееше, видях те.

За негово учудване мъжът се изчерви.

— Да. Наслаждавах се на боя. Знам, че сеех кръв и смърт, но всичко беше просто, нали разбираш, господарю. Всеки, когото виждах, трябваше да бъде убит. Обичам нещата да са ясни.

— Разбирам — каза Гай и дори успя да се усмихне. — Сега си почини. Кухните са отворени и скоро ще донесат супа.

— Кухните?! А аз стоя тук?! Трябва да вървя, господарю, иначе супата няма да я бива за нищо.

Гай кимна и мъжът се отдалечи бързо, като остави огромния сатър, подпрян на стъпалото. Гай въздъхна. Искаше му се и неговият живот да беше толкова прост, да може да поема и отхвърля роли без съжаление.

Беше потънал в мисли и не забеляза, че мъжът се е върнал, докато той не проговори.

— Баща ти щеше да се гордее с тебе също, струва ми се. Тубрук каза, че си го спасил, когато бил съвсем изтощен накрая, а ти също си бил ранен. Щях да се гордея, ако моят син беше също толкова силен.

Сълзите дойдоха неканени в очите на Гай и той се обърна, та мъжът да не ги види. Сега не беше време да се разчувства, не и когато имението беше опустошено и хамбарите с храна за зимата бяха опожарени. Опита се да се заеме с подробностите, но се чувстваше безпомощен и сам — и сълзите заприиждаха все по-силно, а умът му отново и отново се връщаше към загубата му, като птица, кълвяща кървящи рани.

 

 

— Ей, отворете! — долетя глас оттатък портата.

Гай долови бодрия тон в гласа и се стегна. Той беше глава на имението, син на Рим и на своя баща и нямаше да опетни паметта му. Качи се по стълбите на стената и погледна надолу. Видя един строен офицер с бронзов шлем, възседнал хубав кон, който пристъпваше неспокойно. Придружаваше го контуберний от десетима легионери. Всички изглеждаха в добра форма и бяха в пълно въоръжение. Офицерът погледна нагоре и кимна на Гай. Беше четиридесетинагодишен, загорял и здрав на вид.

— Видяхме пушеците. Дойдохме да видим какво става, да не би робите още да вилнеят. Виждам, че сте имали неприятности. Аз съм Тит Приск, центурион в легиона на Сула, който току-що благослови града с присъствието си. Хората ми обикалят наоколо, разчистват и ако трябва, екзекутират метежници. Мога ли да говоря с господаря на имението?

— Господарят съм аз — каза Гай. — Отворете вратите — викна след миг на хората в двора.

Думите му постигнаха онова, което всички мародери от предната нощ не бяха успели да постигнат, и тежките порти се отвориха.

— Изглежда, не ви е било лесно — каза Тит; всяка следа от веселост беше изчезнала от гласа и държането му. — Трябваше да се сетя, като видях купчината трупове, но… Загубихте ли много хора?

— Неколцина. Удържахме стените. Как е градът?

Гай не знаеше какво друго да каже. Налагаше ли се да си разменят светски любезности?

Тит слезе от коня и подаде юздите на един от хората си.

— Градът си е на мястото, господарю, макар че стотици дървени домове изгоряха и по улиците има няколко хиляди мъртви. За момента редът е възстановен, макар да не мога да кажа, че е безопасно човек да се разхожда по тъмно. Сега ловим всички роби, които успеем да открием, и разпъваме на кръст по един на всеки десет във всички имения около Рим. За назидание — така заповяда Сула.

— Нека бъдат един на всеки трима, ако ги заловите на моя земя. Ще ги заменя, когато нещата се успокоят. Няма да оставя ненаказан никой, който се е бил срещу мене нощес.

Центурионът го изгледа за миг, несигурен.

— Извинявай, господарю, но в състояние ли си да даваш такава заповед? Ще ме простиш, че трябва да проверя, но в тези обстоятелства има ли някой да потвърди правото ти?

За секунда у Гай се надигна гняв, но после той си представи как изглежда в очите на мъжа. Не беше имал възможност да се измие и преоблече, след като Луций и Кабера бяха зашили повторно раната му и го бяха превързали. Беше мръсен и изцапан с кръв, и неестествено блед. Не знаеше, че сините му очи са зачервени от мазния пушек и плача, не знаеше и че нещо в поведението му сдържа опитния Тит да го нахока и дори да го накаже — него, едно момче — за безсрамието му. Но имаше нещо и Тит не знаеше какво е. Просто усещаше, че този младеж не е човек, на когото можеш да противоречиш.

— Аз бих направил същото, ако бях на твое място. Ще доведа управителя на имението, ако лекарят е свършил с него.

И се обърна без нито дума повече.

Щеше да е учтиво да предложи на войниците да се подкрепят, но го раздразни това, че се налага да доведе Тубрук, който да потвърди самоличността му. Затова ги остави да чакат.

Тубрук поне беше измит и облечен в прилични тъмни дрехи. Раните и превръзките му бяха скрити под вълнената туника и кожените панталони. Щом видя войниците, се усмихна. Светът пак поемаше в правилната посока.

— Вие единствените ли сте тук наоколо? — попита той без никакви предисловия.

— Ами не, но… — започна Тит.

— Добре. — Тубрук се обърна към Гай. — Господарю, предлагам тези войници да пратят съобщение, че ще се забавят. Трябват ни хора, които да помогнат за възстановяването на имението.

Лицето на Гай беше също толкова сериозно, колкото и на Тубрук.

— Прав си, Тубрук — каза той, без да обръща внимание на изражението на Тит. — Сула ги е изпратил да помогнат на именията извън Рим, в края на краищата. Наистина има много работа.

— Но вижте… — почна Тит.

Тубрук се обърна към него и каза:

— Предлагам да занесеш съобщението лично. Другите да останат да свършат малко работа. Сула няма да иска да ни изоставите така в руини, сигурен съм.

Двамата мъже се изгледаха, после Тит въздъхна, свали си шлема и заяви:

— Никога никой няма да каже, че съм се отклонил от работата и задълженията си. — Обърна се към един от легионерите и кимна към портата. — Иди и се свържи с другите отряди. Кажи, че ще остана тук за няколко часа. Каквито роби изловите, кажи им — по един на всеки трима, разбра ли?

Мъжът кимна и тръгна.

Тит започна да развързва бронята си.

— Откъде да започна с моите хора?

— Ти се погрижи за това, Тубрук — каза Гай. — Аз ще ида да проверя другите.

И на тръгване стисна одобрително рамото на управителя. Това, което му се искаше да направи сега, беше да отиде на една дълга, безкрайна разходка из гората или да седне до реката и да се успокои. Но това щеше да почака — първо трябваше да се срещне и да говори с всеки мъж и жена, които се бяха сражавали за семейството му през нощта. Баща му би направил същото.

Докато минаваше покрай конюшните, чу как някой тихо хлипа вътре. Спря. Не знаеше дали е редно да влезе. Наоколо имаше толкова много мъка, също както вътре в него. Загиналите имаха приятели и роднини, които не бяха очаквали да започнат този ден сами. Той остана неподвижно още миг — все още усещаше мазната воня на труповете, които беше заповядал да изгорят — после влезе в хладната сянка на конюшнята. Който и да плачеше, сега мъката му беше негова отговорност, бремето му беше негово задължение. Така разбираше нещата баща му и затова имението беше процъфтявало толкова дълго.

Очите му бавно се приспособяваха след ярката утринна светлина и той започна да се вглежда във всяка ясла, за да определи откъде идва звукът. Само в две от яслите имаше коне и те изпръхтяха леко, когато се приближи до тях и погали меките им муцуни. Кракът му застърга по едно камъче и хлипането спря, сякаш някой затаи дъх. Гай зачака неподвижно, както го беше учил Рений, докато не чу поемане на дъх и не разбра къде е човекът.

Александрия седеше в мръсната слама, притиснала колене до брадичката си и опряла гръб до студената каменна стена. Вдигна очи към него и той видя, че мръсотията по лицето й е набраздена от сълзи. Тя беше горе-долу на негова възраст, може би година по-голяма. Споменът, че Рений я беше нашибал с камшика си, дойде в паметта му заедно с бодването на някаква смътна вина.

Въздъхна. Нямаше какво да й каже. Седна до нея, като внимаваше да не я докосне. Мълчанието беше пълно със спокойствие — миризмите и полумракът на конюшнята винаги бяха давали утеха на Гай. Когато беше малък, той също се бе крил тук от неприятностите си или от неизбежното наказание. Седеше, потънал в спомени, и не му се струваше странно да седи тук с нея, макар че не си бяха казали нищо. Единствените звуци бяха движенията на конете и по някое и друго хлипане, което се изтръгваше от Александрия.

— Баща ти беше добър човек — прошепна тя накрая.

Той се запита колко пъти ще чуе това изречение, преди денят да свърши, и дали ще може да го понесе. Кимна, после каза:

— Съжалявам. — И по-скоро усети, отколкото видя как тя вдигна глава, за да го погледне.

Знаеше, че тя беше убивала врагове, беше я видял цялата в кръв в двора, когато беше излязъл предната нощ. Мислеше, че разбира защо плаче, и се опита да я успокои, но думите отприщиха прилив на тъга и очите му се напълниха със сълзи. Лицето му се разкриви от болка и той сведе глава към гърдите си.

Александрия го изгледа учудено. И преди да има време да помисли, усети, че посяга към него, и двамата се прегърнаха в тъмното, миг на интимна мъка, докато светът отвън продължаваше под слънцето. Тя погали косата му с една ръка и му зашепна успокоително, а той продължи да се извинява на нея, на баща си, на мъртвите, на онези, които беше изгорил.

Когато силите му секнаха, тя понечи да го пусне, но в последната секунда, преди той да се отдалечи твърде много, притисна леко устни към неговите и усети как той трепва. Отдръпна се, прегърна здраво коленете си и — невидимо в сенките — лицето й пламна. Усещаше погледа му, но не можеше да вдигне очи към него.

— Ти защо… — измърмори той с глас, натежал от сълзи.

— Не знам. Запитах се как ли ще е.

— И как беше? — попита той с глас, укрепнал от внезапна веселост.

— Ужасно. Някой трябва да те научи да се целуваш.

Той я изгледа озадачено. Преди мигове тя се давеше в мъка, която нямаше да намалее или изчезне, също като неговата. Сега забелязваше, че под мръсотията, сламките и мириса на кръв — под собствената й тъга — се крие едно необикновено момиче.

— Имам малко време, за да се науча — каза той тихо; думите му се препъваха от нервността, стиснала гърлото му.

Тя поклати глава.

— Имам работа. Трябва да се връщам в кухнята.

И с едно плавно движение се изправи, сякаш щеше да си тръгне, без да каже нито дума повече. После спря и го погледна.

— Благодаря ти, че дойде да ме намериш — каза тя и излезе навън под слънчевата светлина.

Гай я гледаше как си тръгва. Запита се дали е разбрала, че досега изобщо не се е целувал с момиче. Още усещаше лекия натиск върху устните си, сякаш тя го беше белязала. Не беше искала да каже, че е ужасно, нали? Отново усети скованото й държане, докато излизаше от конюшнята. Беше като птица с пречупено крило, но щеше да се излекува с времето и приятелите. Разбра, че и с него ще стане същото.

 

 

Когато Гай влезе в стаята, Марк и Тубрук се смееха на нещо, което беше казал Кабера. Щом го видяха, всички млъкнаха.

— Дойдох… да ви благодаря. За това, което направихте на стената.

Марк пристъпи към него и сграбчи ръката му.

— Няма за какво да ми благодариш. Дължа ви повече, отколкото бих могъл някога да изплатя. Съжалявам, че баща ти загина.

— Но оцеляхме. Майка ми е жива и аз съм жив. Той би направил същото втори път, ако се наложи. Ранени ли сте?

— Към края ни раниха. Но няма нищо сериозно. Аз бях недосегаем. Кабера казва, че ще стана голям боец. — Марк се ухили широко.

— Освен ако не го убият. Това ще го позабави — измърмори Кабера, който мажеше с восък лъка си.

— Как е Рений? — попита Гай.

Този въпрос като че ли ги накара да се позамислят и Марк го изгледа някак странно. „Тук има нещо“, помисли Гай.

— Ще оживее, но ще мине много време, преди да си възвърне силите — каза Марк. — На неговата възраст една инфекция може да означава смърт, но Кабера каза, че ще се оправи.

— Ще се оправи — потвърди старецът.

Гай въздъхна и приседна.

— Какво е положението? Аз съм твърде млад, за да заема мястото на баща си и да представлявам интересите му в Рим. Всъщност не ми се ще да управлявам само имението, но никога не съм имал време да науча нещо повече за останалите му дела. Не знам кой се е грижил за богатството му или къде са документите за земите. — Обърна се към Тубрук. — Знам, че ти си запознат с някои от тези неща, и ти поверявам да се грижиш за имението, докато порасна още, но какво да правя сега? Да продължавам да наемам учители за Марк и за мен? Животът ми се струва неясен, без посока — за първи път.

Кабера спря да маже лъка си.

— Всеки се чувства така в известен момент. Мислиш ли, че аз съм смятал да бъда тук, когато бях млад? Животът винаги поднася завои и препятствия, които не си очаквал. Но не бих искал да е по друг начин, въпреки цялата мъка, която ни поднася. Твърде голяма част от бъдещето е предопределена и е хубаво, че не знаем всички подробности, иначе животът щеше да стане една сива и мрачна смърт.

— Трябва да се учиш бързо, това е — добави Марк. Лицето му сияеше от ентусиазъм.

— С Рим такъв, какъвто е? Кой ще ме учи? Сега не е време на мир и изобилие, та липсата ми на политическо умение да може да се пренебрегне. Баща ми винаги говореше съвсем ясно за това. Казваше, че Рим е пълен с вълци.

Тубрук кимна и се навъси.

— Ще направя каквото мога, но някои вече се оглеждат и търсят кои имения са отслабени и могат да бъдат купени лесно. Не е моментът да сме беззащитни.

— Но аз нямам достатъчно знания! Не знам как да защитя имението! — продължи Гай. — Сенатът може да вземе всичко, което притежавам, ако не плащам данъци например, но как ще плащам? Къде са парите, откъде ги вземам и колко трябва да платя? Къде са имената на хората на баща ми? Нали разбираш?

— Успокой се — каза Кабера и отново бавно почна да маже лъка. — Седни и помисли. Нека да започнем с това, което имаш, а не с това, което нямаш.

Гай си пое дълбоко дъх и отново му се прииска баща му да е тук и отново да е солидният камък в основата на живота му.

— Имам тебе, Тубрук. Ти познаваш имението, но не си запознат с другите неща. Никой от нас не знае нищо за политиката или за положението в сената.

Погледна Кабера и Марк.

— Имам вас двамата, имам и Рений, но никой от вас никога не е влизал в сената и не познаваме съюзниците на баща ми.

— Съсредоточи се върху това, което имаш, иначе ще се отчаеш. Досега изброи няколко способни хора. Дори армиите са започвали с по-малко. Друго?

— Майка ми и брат й Марий — вуйчо ми. Но баща ми казваше, че той е най-големият вълк от всички.

— Точно сега обаче ни трябва голям вълк. Някой, който познава политиката. Той е твоя кръв. Трябва да се срещнеш с него — тихо каза Марк.

— Не знам дали мога да му вярвам — каза Гай и се навъси.

— Той няма да изостави майка ти. Длъжен е да ти помогне да удържиш имението, макар и само заради нея — заяви Тубрук.

Гай бавно кимна.

— Така е. Той има жилище в Рим и мога да го посетя там. Няма кой друг да ми помогне, значи ще се обърна към него. Но почти не го познавам. Откакто майка ми се разболя, той рядко идва в имението.

— Това няма значение. Вуйчо ти няма да те отпрати — тихо каза Кабера и огледа одобрително блясъка на лъка си.

Марк го изгледа остро и подметна:

— Много си сигурен.

Кабера сви рамене.

— Нищо не е сигурно в този свят.

— Значи се разбрахме. Ще пратя вестител и ще посетя вуйчо си — каза Гай и част от мрачното му настроение изчезна.

— Ще дойда с тебе — бързо каза Марк. — Ти още се възстановяваш от раните си, а Рим в момента е опасен.

Гай се усмихна истински за първи път през този ден.

Кабера измърмори сякаш на себе си:

— Нали разбирате, дойдох в тази земя, за да видя Рим. Живял съм във високопланинските села и докато пътешествах, срещах племена, които сякаш живееха в отдавна отминали времена. Вярвах, че съм видял всичко, но през цялото време хората ми казваха, че трябва да видя Рим, преди да умра. Аз им казвах: „Това езеро е прекрасно“, а те отговаряха: „Трябва да видиш Рим“. Казват, че е великолепно място и че е в центъра на света, но никога не съм влизал зад стените му.

Двете момчета се усмихнаха на неприкрития намек на стареца.

— Разбира се, че ще дойдеш. За мене ти си приятел на дома. Винаги ще си добре дошъл, където и да се намирам. Това ще е чест за мене — натърти Гай, сякаш се заклеваше.

Кабера остави лъка, стана и му протегна ръка. Гай я стисна здраво.

— Ти също си добре дошъл край моето огнище — каза Кабера. — Климатът и хората тук ми харесват. Мисля, че пътуванията ми ще трябва малко да поизчакат.

Гай пусна ръката му и каза замислено:

— Трябва да имам около себе си добри приятели, за да оцелея през първата си година в политиката. Баща ми казваше, че това е като да стъпиш бос в гнездо на усойници.

— Той, изглежда, се е изразявал доста цветисто и не е имал високо мнение за колегите си — каза Кабера и се изсмя сухо. — Ще стъпваме предпазливо и ако се наложи, ще стъпчем нечия глава.

Четиримата се усмихнаха и усетиха силата, идваща при подобно приятелство, въпреки разликата във възрастта и произхода.

— Бих искал да вземем с нас и Александрия — заяви Гай неочаквано и за самия себе си.

— А, онова хубавото момиче? — обади се Марк и се ухили.

Гай усети как се изчервява; надяваше се да не му личи много. Но ако се съдеше по израженията на другите, май си личеше.

— Трябва да ме запознаеш с нея — каза Кабера.

— Веднъж Рений я нашиба с камшик, понеже ни разсейваше, докато се упражнявахме — продължи Марк.

Кабера изхъмка.

— Той е голям сухар. Красивите жени са радост в живота.

— Вижте, аз… — започна Гай.

— Да, сигурен съм, че искаш тя да държи юздите на конете, нещо такова. Вие, римляните, се отнасяте с жените така, че е цяло чудо, че расата ви е оцеляла.

Гай излезе от стаята, сподирен от дружен смях.

 

 

Почука на вратата на стаята, където лежеше Рений. Беше останал сам за момент, макар че Луций беше наблизо и току-що беше проверил раните и шевовете. В стаята цареше полумрак и отначало Гай помисли, че старецът е заспал.

Понечи да си тръгне, не искаше да смущава почивката му, но тихият шепот го спря.

— Гай? Ти ли си?

— Рений… исках да ти благодаря. — Гай се приближи към леглото, взе един стол и седна.

Очите на стареца бяха отворени и бистри и Гай премига. Сигурно се дължеше на слабата светлина, но Рений му се стори някак си по-млад. Явно се лъжеше, но нямаше начин да отрече, че някои от дълбоките бръчки се бяха поизгладили и по слепоочията му се виждаха черни косми, почти невидими, но все пак изпъкващи сред белите кичури.

— Изглеждаш… добре — успя да каже Гай.

Рений се засмя тихо и уверено.

— Кабера ме излекува. Направи истинско чудо. Беше по-изненадан и от мен. Каза, че сигурно съдбата е отредила да оцелея. Всъщност се чувствам здрав, макар че още не мога да си служа с лявата ръка. Луций искаше да я отреже, вместо да виси така безполезна, но… Може и да му позволя, когато останалото от мене оздравее.

Гай се бореше с болезнените спомени.

— Толкова много неща се случиха за толкова кратко време. Радвам се, че си жив.

— Не можах да спася баща ти. Бях много далеч и силите ми не достигаха. Кабера каза, че е умрял мигновено от удара в сърцето. Вероятно изобщо не е усетил.

— Няма нищо. Няма нужда да ми го казваш. Знам, че той така или иначе щеше да се бие на стената. И аз щях, но ме оставиха в стаята и…

— Но ти все пак излезе оттам, нали? Радвам се, че го направи, както се оказа впоследствие. Тубрук каза, че си го спасил в самия край, като… като резервна войска.

Старецът се усмихна и се закашля. Гай търпеливо изчака пристъпът да премине.

— Аз заповядах да те оставят настрана от боя. Беше твърде слаб да се биеш. Баща ти се съгласи с мене. Искаше да си в безопасност. Но се радвам, че излезе.

— И аз се радвам. Бих се с Рений! — каза Гай и очите му се напълниха със сълзи, макар че се усмихваше.

— Аз винаги се бия с Рений — измърмори старецът. — Няма какво толкова да се говори за това.