Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Вратите на Рим

Преводач: Славянка Мундрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.02.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-594-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8158

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Първото, което им казаха, беше, че трябва да се наспиват добре през нощта. Цели осем часа — от преди полунощ до зори — ги оставяха на мира. През цялото останало време или ги обучаваха, или ги възпитаваха, или трябваше да тъпчат храна в устата си в бързи, откраднати моменти.

Ентусиазмът на Марк се изпари още първия ден — когато Рений хвана брадичката му с желязната си ръка и се взря в очите му.

— Слабодушен като майка си.

Не каза нищо повече, но Марк изгаряше от унизителната мисъл, че старият войник, чието благоволение се надяваше да спечели, сигурно е виждал майка му в града. Още от първия момент желанието му да се хареса на Рений стана извор на срам за него. Знаеше, че трябва да се отличи в обучението, но не по такъв начин, който този стар негодник би одобрил.

Лесно беше да намразиш Рений. Първо, той наричаше Гай по име, а за Марк говореше като за „момчето“ или „момчето на уличницата“. Гай виждаше, че го прави нарочно. Опитваше се да използва омразата им към него като средство да ги превъзпита. Но чувстваше само досада, когато приятелят му биваше отново и отново подлаган на унижения.

През имението течеше студен поток. Един месец след пристигането на Рений отидоха там и той каза:

— Влизайте.

Те се спогледаха, свиха рамене и скочиха в потока.

Студът ги смрази от първия момент.

— Стойте тук, докато се върна — заповяда Рений през рамо и тръгна към къщата, където похапна, изкъпа се и легна да прекара следобеда в сън.

Марк усещаше студа много повече от приятеля си. Само след час лицето му беше посиняло; не можеше да говори — толкова силно трепереше. Времето минаваше, краката му се вцепеняваха, мускулите на лицето и врата му се схванаха от треперене. Говореха си, каквото и да е, само да отвлекат ума си от студа. Сенките се удължиха и момчетата млъкнаха. Гай се чувстваше също така зле като приятеля си. И той отдавна се беше вцепенил, но все още дишаше леко, докато Марк си поемаше въздуха на малки глътки.

Захладня и бързо течащата вода сякаш стана още по-студена. Марк накланяше глава ту на една страна, ту на друга, бавно премигваше, но не виждаше нищо. Унасяше се, носът му цопваше във водата и той изпръхтяваше и отново се надигаше. Болката стана безумна. Отдавна не бяха говорили. Това беше битка, но не между двамата. Щяха да останат тук, докато не ги повикат, докато Рений не се върнеше и не им наредеше да излязат.

Когато се свечери, двамата разбраха, че не могат да помръднат. Дори ако Рений се появеше в този момент и им кажеше да излязат, щеше да се наложи да ги извлече сам навън, мокри и кални.

Марк се унасяше, отново се свестяваше с внезапно трепване — и после разбра, че някак се е отдалечил от студа и тъмнината. Запита се дали ще умре в реката.

В една от полудремките усети топлина и чу приятното пращене на разгорял се огън. Един стар мъж подтикваше горящите дърва с крак и се усмихна на искрите. Обърна се и като че ли чак сега забеляза момчетата, целите побелели от студ.

— Ела до огъня, момче. Няма да ти направя нищо лошо.

Лицето на стареца беше цялото в бръчки, белези и прах от десетилетия усилен труд и грижи. Приличаше на кърпена кесия. Ръцете му бяха покрити с дебели изпъкнали вени, които се мърдаха под кожата заедно с движението на подутите кокалчета. Беше облечен като за път, с кърпени дрехи и тъмночервен парцал на шията.

— Ще ти отрежа единия крак и ще хапнем и двамата. Ще спра кървенето, момче, и аз знам това-онова…

Огромните вежди се вдигнаха заинтригувано. Очите блеснаха, устата се отвори и се видяха белезникави беззъби венци — лигави и набръчкани. Мъжът потупа джобовете си и сенките повториха движението му, изплющяха по тъмножълтите стени, озарени само от пламъците.

— Спокойно, момче. Е, ножът ми е тъп и малко нащърбен, обаче…

Ръка като груб камък притисна лицето му, неочаквано по-голяма, отколкото би трябвало да е.

Дъхът на стареца беше топъл и миришеше отвратително.

Марк се събуди и се закашля от погълнатата вода. Коремът го присвиваше и от студ, и от глад. Луната беше изгряла. Гай беше до него, неподвижен, лицето му едва се подаваше над черната стъклена вода, главата леко се полюшваше в тъмнината.

Стига толкова. Ако изборът беше да се провали или да умре, значи трябваше да се провали. Тактически това беше по-добрият избор. Понякога е по-добре да отстъпиш и да прегрупираш силите си. Именно на това искаше да ги научи старецът. Той искаше да се откажат и може би чакаше някъде наблизо да научат този най-важен от всички урок.

Марк не помнеше съня, помнеше само страха, че ще бъде задушен — и още го усещаше. Тялото му като че ли беше загубило формата си и просто седеше под повърхността, тежко и просмукано с вода. Беше заприличал на някаква безлюспеста дънна риба. Съсредоточи се и отпи от водата — беше студена като самия него. Залюля се напред, протегна ръка и се хвана за един корен. Раздвижваше се за първи път от единадесет часа. Усети смъртен студ, но нямаше съжаления. Наистина, Гай още седеше неподвижно, но залозите бяха различни. Марк нямаше да умре, за да се хареса на някакъв побъркан стар гладиатор.

Започна да се измъква полека, почти се влачеше към брега. Подутият му корем изглеждаше огромен във водата, сякаш издут отвътре. Когато излази на брега и легна на твърдата земя, изпита направо екстаз. Разтрепери се спазматично. Жълта жлъчка бликна от устата му и се смеси с черната кал. Нощта беше тиха и той се усещаше така, сякаш току-що е изпълзял от гроб.

Зората го завари там. Една сянка бе запречила бледото слънце. Рений стоеше намръщен — не на Марк, а на дребното пребледняло момче, което още седеше във водата със затворени очи и посинели устни. Марк видя внезапен тревожен спазъм да сгърчва желязното лице на стария гладиатор.

— Момче — извика един глас, който вече бяха намразили. — Гай!

Течението люлееше фигурата във водата. Отговор не последва.

Един мускул заигра по челюстта на Рений и старият войник влезе във водата почти до кръста. Посегна, извади момчето като кученце и го метна на рамото си. Очите на Гай се отвориха с внезапно движение — но не виждаха нищо. Когато старецът мина покрай него с товара си, явно запътил се към къщата, Марк се надигна и закуцука след него.

Зад тях Тубрук стоеше в сенките на противоположния бряг, скрит зад листата, както беше стоял цяла нощ. Очите му бяха присвити и студени, също като водата.

 

 

У Рений като че ли бушуваше някакъв постоянен гняв. След месеци обучение момчетата не го бяха виждали да се усмихва, освен когато им се подиграваше. В лошите дни потъркваше врата си, викаше им сърдито и създаваше впечатлението, че всеки момент ще избухне. Най-зле беше под обедното слънце, когато лицето му се наливаше с кръв от раздразнение и при най-леката грешка.

— Дръжте камъните право пред себе си! — излая той на Марк и Гай, докато те се потяха в горещината.

Задачата този следобед беше да стоят с протегнати пред себе си ръце и да държат по един камък, голям колкото юмрук. Отначало беше лесно.

Раменете на Гай го боляха и той усещаше, че ръцете му отслабват. Опита се да напрегне мускулите си, но те като че ли не искаха да му се подчиняват. Изпотен, той загледа как камъкът се снижава на около педя и усети внезапна болка в корема, когато Рений го шибна с камшика си. Ръцете му трепнаха, мускулите му се сгърчиха от болка. Той се съсредоточи върху камъка и прехапа устни.

— Няма да го оставяш да се спуска. Болката е добре дошла. Няма да го оставяш да пада.

Гласът на Рений се разнасяше над главите им като сурово скандиране. За четвърти път момчетата изпъваха пред себе си ръце, и всеки път беше по-трудно. Рений ги оставяше да почиват само минута, за да отпуснат болящите ги ръце, преди да чуят заповедта отново да ги вдигнат.

— Стига — каза Рений и ги загледа как бавно отпускат ръце, готов да ги удари с камшика.

Марк дишаше тежко и Рений изкриви устни.

— Ще дойде време, когато ще мислите, че не можете да понесете болката, а животът на много хора ще зависи от това. Може да държите въже, по което се катерят други, или да вървите четиридесет мили с пълно бойно снаряжение, за да спасите приятелите си. Слушате ли ме?

Момчетата кимнаха; опитваха се да не пъхтят от изтощение; бяха доволни, че той говори, вместо да им заповяда отново да вдигнат камъните.

— Виждал съм мъже да вървят, докато паднат и умрат, падат на пътя, а краката им още се мъчат да ги вдигнат. Погребваха ги с почести. Виждал съм мъже от моя легион да се движат във формация, държейки червата си, за да не се разпилеят. Погребваха ги с почести.

Направи пауза, за да подчертае думите си, и се плесна по тила, сякаш нещо го беше ужилило.

— Ще има моменти, когато просто ще искате да седнете и да се предадете. Когато тялото ви казва, че всичко е свършено, а духът ви е слаб. Това е лъжа. Диваците и животните се пречупват, но ние продължаваме. Мислите ли, че сте готови? Ръцете болят ли ви? Казвам ви, че ще вдигнете този камък още дванадесет пъти през този час и ще го задържите. А и още дванадесет, ако някой остави камъка да се спусне повече от една педя.

Една робиня миеше стената близо до тях. Не вдигаше поглед към момчетата, макар че понякога трепваше леко, когато старият гладиатор изръмжеше някоя команда. Гай видя, че и тя изглежда изтощена, но забеляза и че е привлекателна, с дълга тъмна коса и свободна дреха. Лицето й беше ясно, с тъмни очи и плътни устни, стиснати съсредоточено. Май се казваше Александрия.

Рений говореше и говореше. Робинята се наведе, за да потопи парцала в кофата, и се изправи, за да го изстиска. Ризата й се отвори и Гай видя как гладката кожа на шията й продължава към меките извивки на гърдите. Помисли си, че може да надникне и по-надолу, чак до корема, и си представи как зърната й леко се отъркват в плата.

В този момент Рений беше забравен, въпреки болката в ръцете.

Старецът спря да говори и се обърна да види какво разсейва момчетата. Изръмжа, когато видя робинята, отиде до нея с три бързи крачки и я стисна за ръката така, че тя изпищя. После изрева гневно:

— Аз обучавам тези деца на нещо, което ще спаси живота им, а ти тук си развяваш циците като евтина уличница!

Девойката се присви и се дръпна, но той не я пусна.

— Ама аз… — почна тя объркана, но Рений изръмжа и я хвана за косата.

Тя стисна очи от болка. Той я извъртя с лице към момчетата.

— Не ме интересува дали зад гърба ми има хиляда като тази. Аз ви уча да се съсредоточавате.

После с един рязък ритник подсече краката й и тя падна. Без да пуска косата й, Рений вдигна камшика с другата си ръка и започна да я бие, като повтаряше гневно:

— Няма да разсейваш момчетата, докато ги уча… Няма да разсейваш…

Накрая я пусна. Тя плачеше. Изпълзя малко по-нататък, надигна се и с хлипане избяга.

Марк и Гай бяха слисани. Рений се обърна към тях и ги изгледа убийствено.

— Затваряйте си устата, момчета. Това не е игра. Ще ви направя достатъчно твърди да служите на републиката, след като аз умра. Няма да позволя никаква слабост. Сега вдигнете камъните и ги дръжте, докато не кажа да ги свалите.

Още веднъж момчетата протегнаха ръце напред, без да се осмелят дори да се погледнат.

 

 

Вечерта, когато имението утихна и Рений потегли за града, Гай отложи обикновеното си изпотено сгромолясване в съня, за да посети отделението за роби. Усещаше се виновен и се оглеждаше за сянката на Тубрук, макар че не би могъл да обясни защо.

Домашните роби спяха под един покрив със семейството в едно крило с най-обикновени стаи. Това не му беше съвсем познат свят, затова беше нервен — вървеше по тъмните коридори и се питаше дали трябва да почука на вратата и да я извика по име — ако наистина се казваше Александрия.

Намери я да седи на ниския праг пред една отворена врата. Изглеждаше потънала в мисли и той леко се прокашля. Тя трепна уплашено, после го погледна, без да се надигне от пода. Беше измила праха от деня и кожата й беше гладка и бяла под вечерната светлина. Косата й беше вързана с кърпа, очите й бяха широко отворени.

— Александрия ли се казваш? — попита той тихо.

Тя кимна, после наведе глава.

— Дойдох да се извиня за днес. Зяпах те, докато работеше, и Рений помисли, че ни разсейваш.

Тя стоеше съвсем притихнала, без да вдига очи от пода. Мълчанието се проточи и той се изчерви — не знаеше как да продължи.

— Виж, съжалявам. Той беше жесток.

Тя пак не каза нищо. Мислите й бяха болезнени, но това беше синът на господаря. „Аз съм робиня — искаше й се да каже, — всеки ден е болка и унижение. Нямаш какво да ми кажеш“.

Гай изчака още няколко мига и си тръгна. Искаше му се да не беше идвал.

Александрия го гледаше как се отдалечава, гледаше уверената му походка и нарастващата сила, която Рений изваждаше на бял свят. Щеше да стане също така зъл като стария гладиатор, когато пораснеше. Беше свободен и римски гражданин. Състраданието идваше от младостта му, а то бързо изгаряше в двора за обучение. Лицето й се зачерви от гняв, който тя не се осмеляваше да покаже. Малка победа беше да не му отговори, малка, но много скъпа за нея.

 

 

На всеки три месеца Рений даваше отчет за напредъка на обучението. Вечерта преди уречения ден бащата на Гай се върна от градския си дом и прие доклада на Тубрук за състоянието на имението. Видя се с момчетата и прекара няколко минути насаме със сина си. Сутринта момчетата щяха да спят малко по-дълго, благодарни за краткото пропукване в рутината на дните.

Първият доклад на Рений беше отчайващо кратък.

— Положихме начало. И в двамата има дух — каза само Рений.

След дълга пауза Юлий разбра, че няма да последва друг коментар.

— Слушат ли те? — попита, позачуден от липсата на информация.

Заради това ли беше платил толкова много злато?

— Разбира се — отговори Рений. Изглеждаше озадачен от въпроса.

— Ами… значи са обещаващи? — продължи Юлий; не искаше да позволи разговорът да тръгне като предишния, но отново му се стори, че се обръща към някой от бившите си учители, а не към човек, на когото плаща.

— Положихме начало. Тази работа не се върши бързо.

— Както и всяко стойностно нещо — тихо каза Юлий.

Двамата се погледнаха спокойно за момент и кимнаха. Срещата беше свършила. Старият боец се ръкува, докосвайки бегло ръката на Юлий със сухата си кожа, кратко и твърдо ръкостискане, и излезе. Юлий остана взрян във вратата, която се затвори зад гърба му.

Тубрук мислеше, че методите за обучение са опасни, и беше споменал за инцидента, когато момчетата за малко щели да се удавят, оставени без надзор. Юлий направи гримаса. Знаеше, че ако спомене пред Рений за притесненията си, само ще го накара да прекрати договора. Да попречи на стария касапин да прекали — това щеше да е задачата на управителя на имението.

Въздъхна и се замисли за проблемите, с които се сблъскваше в Рим. Корнелий Сула продължаваше да увеличава властта си, подчиняваше някои градове в южната част на страната на римското владичество, като ги откъсваше от търговските им партньори. Как се казваше най-новият? Май че Помпей, някакъв планински град. Сула поддържаше репутацията си в умовете на безделниците с подобни малки триумфи. Командваше група сенатори, като използваше всевъзможни лъжи, подкупи и ласкателства. Всички те бяха млади и старият войник потръпна, като помисли за тях. В това ли щеше да се превърне Рим, и то още докато той е жив?

Вместо да вземат на сериозно работите на града, те живееха като че ли само заради някакви долни удоволствия, при това от най-съмнителен вид, принасяха жертви в храма на Афродита и се наричаха новите римляни. Някои неща все още предизвикваха възмущение в храмовете на Капитолия, но тази нова група, изглежда, винаги се стремеше да открие къде са границите и да ги отхвърля една по една. Намериха убит един от народните трибуни — онзи, който винаги се противопоставяше на Сула. Сам по себе си този факт не беше особено забележителен. Откриха го в басейн, цял почервенял от кръвта му, която беше изтекла от сръчно отворената вена на крака — не чак толкова необичаен начин за самоубийство. Лошото беше, че откриха убити децата му — съвсем очевидно предупреждение. Нямаше улики, нямаше свидетели. Нямаше и изгледи убиецът да бъде хванат, но преди да изберат друг трибун, Сула беше прокарал със сила решение, което му даваше по-голяма автономност в бойните действия. Сам той беше издигнал тази теза и я защитаваше красноречиво и страстно. Сенатът беше дал одобрението си и властта на Сула беше нараснала, а властта на републиката намаляваше.

До момента Юлий успяваше да остане неутрален, но тъй като беше свързан чрез брака си с друг от силните на деня — Марий беше брат на жена му, — знаеше, че в крайна сметка ще се наложи да избира. Един мъдър мъж би могъл да види, че иде промяна, но него го натъжаваше фактът, че все повече горещи глави в сената гледаха на равноправието в републиката като на окови. Марий също усещаше, че някой силен мъж би могъл да използва закона, вместо да му се подчинява. Вече беше доказал това, като се беше подиграл със системата за избиране на консули. Римският закон постановяваше, че сенатът може да избере консула само веднъж и след това той трябва да освободи мястото. Наскоро Марий си беше осигурил трето поредно избиране чрез бойните си победи срещу племената на кимврите и тевтонците, които беше смазал с легиона на Първородните. Все още беше лъвът на издигащия се Рим и Юлий би трябвало да намери закрила в неговата сянка, ако властта на Корнелий Сула продължеше да расте.

Ако се присъединеше към лагера на Марий, щеше да му стане длъжник и да загуби част от самостоятелността си, но това беше единственият мъдър избор. Искаше му се да може да се посъветва с жена си и да чуе как бързият й ум разнищва проблема, както често го беше правил. Тя винаги можеше да види нещо повече в проблемите, да намери гледна точка, за която друг не се е сетил. Липсваше му нейната печална усмивка, начинът, по който полагаше длани върху очите му, когато беше уморен — това му носеше прекрасна хладина и мир.

Той тръгна тихо по коридора към стаята на Аврелия и спря пред вратата, заслушан в равномерното й дишане, едва доловимо в тишината.

Влезе внимателно, приближи се към спящата и я целуна леко по челото. Тя не помръдна. Той седна до леглото и я загледа.

Когато спеше, приличаше на жената, която помнеше. Едно време тя щеше да се събуди веднага и очите й щяха да се изпълнят с разбиране и разум. Щеше да се засмее, като го види седнал до нея, щеше да отметне завивките и да го покани да сподели топлината й.

— Към кого да се обърна, любов моя? — прошепна той. — Кого да подкрепя, на кого да се доверя да опази града и републиката? Мисля, че брат ти Марий се интересува толкова малко от тази идея, колкото и Сула.

Потърка наболата си брада.

— Къде да търся сигурност за съпругата и сина си? Вълка ли да допусна в къщата си, или змията?

Отговори му само тишината и той бавно поклати глава. Стана и пак целуна Аврелия — за миг си представи, че ако очите й се отворят, ще го погледне жена, която познава. Излезе тихо и полека затвори вратата.

Когато Тубрук застъпи на смяна, последните свещи вече догаряха и стаите бяха тъмни. Юлий още седеше на стола си, но очите му бяха затворени, гърдите му се вдигаха и спадаха равномерно, той лекичко похъркваше. Тубрук кимна, доволен, че господарят му ще си почине поне малко.

 

 

На сутринта Юлий закуси с двете момчета — хляб, плодове и билков чай. Потискащите мисли от предния ден бяха оставени настрана и той седеше изправен, с ясен поглед.

— Изглеждате здрави и силни — каза той на момчетата. — Рений прави от вас прекрасни младежи.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

— Рений каза, че скоро ще сме готови да ни обучава на бой. Доказахме, че можем да издържаме на студ и горещина, започнахме да откриваме кои са силните и слабите ни места. Всичко това е вътрешно, той казва, че то е подготовката за външните умения.

Гай говореше оживено, ръцете му леко се движеха в такт с думите.

Двете момчета явно бяха станали по-самоуверени и Юлий усети моментна тъга, че не може да ги гледа как растат. Погледна сина си и се запита дали някой ден няма да срещне в негово лице непознат човек.

— Ти си мой син. Рений е обучавал мнозина, но никога мое дете. Мисля, че ще го изненадаш.

Юлий погледна невярващото лице на Гай — знаеше, че момчето не е свикнало да го хвалят и да му се възхищават.

— Ще се опитам. Марк също ще го изненада, надявам се.

Юлий не погледна другото момче, макар да усещаше, че то го гледа. И сякаш Марк го нямаше, отговори натъртено, така, че думите му да се запомнят, раздразнен от опита на Гай да измести разговора към приятеля си.

— Марк не е мой син. Ти носиш навсякъде моето име и репутацията ми. Само ти.

Гай наведе глава смутено — не можеше да издържи странно настойчивия поглед на баща си.

— Да, татко — измърмори той и продължи да се храни.

Понякога му се искаше да има братя и сестри, с които да си играе и с които да носи товара на бащините си надежди. Разбира се, не би им дал имението, то беше само негово и винаги щеше да е така, но от време на време чувстваше този натиск като неудобна тежест. Особено когато майка му беше тиха и спокойна и му говореше утешително, че не й били дадени други деца освен него и че той бил съвършен пример за син. Често му казваше, че искала да има дъщери, на които да предаде женската си мъдрост, но че треската, от която преболедувала след раждането му, й отнела тази възможност.

Рений влезе в топлата кухня. Беше с червена войнишка туника и къси панталони, които свършваха до прасците, опънати над почти неприлично огромни мускули — наследство от живота като пехотинец в легиона. Въпреки възрастта си изглеждаше, че прелива от здраве и жизненост. Спря пред масата, с изправен гръб, с блеснали, заинтересовани очи.

— С твое позволение, господарю, слънцето върви нагоре и момчетата трябва да пробягат пет мили, преди да се е издигнало над хълмовете.

Юлий кимна. Двете момчета бързо станаха и зачакаха да ги освободи.

— Вървете… упражнявайте се добре — каза той и се усмихна.

Синът му нямаше търпение да тръгне, а другият — в тези тъмни очи и вежди имаше още нещо. Гняв? Не, гневът си беше отишъл. Момчетата изтичаха навън и двамата мъже останаха сами. Юлий махна към масата.

— Чух, че смяташ скоро да почнеш да ги обучаваш на бой.

— Още не са достатъчно здрави. Може да не е тази година, но аз в края на краищата не съм им учител по гимнастика.

— Значи не искаш да продължиш обучението им, след като изтече едногодишният ти договор? — каза Юлий с надеждата небрежният му тон да прикрие факта, че това силно го интересува.

— Следващата година ще се оттегля на село. И няма вероятност тези планове да се променят.

— Значи тези двамата ще бъдат последните ти ученици, последното ти завещание към Рим — отвърна Юлий.

Рений замря за миг. Юлий го гледаше съвсем спокойно.

— За това си струва да се помисли — каза накрая старият гладиатор, после се обърна и излезе в сивото утро.

Зад гърба му Юлий се усмихна широко.