Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (9)

Събуди се с чувството, че е спал дълго, но се оказа само половин час.

„Ами ако болката не е психосоматична? Ако старата разнебитена машинария вътре в теб съвсем се е скапала и се мъчи да направи непосилен за нея ремонт?“

Изпи две чаши студена вода и пак си легна, за да прегледа първия от четирите сутрешни вестника, които бе купил на път за вкъщи. Стигна до колонката на Уинчел и я прочете, защото винаги правеше така, винаги когато беше в Ню Йорк. Същите стари имена, същите стари клюки: любов, ухажване, брак, деца, изневяра, развод, омраза.

Прочете репортаж за втория мач от бейзболния шампионат, след това се запозна с резултатите от надпреварата и накрая загаси лампата и продължи да спи.

Когато се събуди, беше четири и половина.

„Всички пият хапчета. Може би и аз трябва да пия хапчета.“

Изпи още една чаша вода и прегледа още един вестник. Още клюки, но същите имена.

Опита пак да заспи, но спа лошо.

Беше дванайсетгодишно дете, което тичаше из Фресно. После беше по-голям, но все още тичаше — из Сан Франциско. Сетне из Ню Йорк.

Добре де, дявол да го вземе, бе тичал, но и винаги се беше смял. Само че сега вече не се смееше.

„Трябва да се възстановя някъде. Сънят трябва да ме възстанови.“

Винаги имаше някаква тревога в главата си. Тя го беше карала да бърза, обаче не беше болка, а някаква идея, но сега бе единствено болка.

Когато се събуди, отиде до прозореца и повдигна щорите. Загледа се в събуждащия се Ню Йорк, запали цигара и вдиша дима. Болката възропта, но след това поутихна.

„Ако беше психосоматична, нямаше да се възпротиви на малко дим. През лятото ще бъда цял месец с Ван и Роузи. Ще странстваме с колата. Ще ходим на лов и риболов, ще пътуваме, ще разговаряме и ще се смеем.“

Поиска да му донесат закуската в стаята, поиска кафе, но операторът му отговори, че започвали работа в седем. Избръсна се, взе душ и отиде в едно ресторантче да изпие две силни кафета, после купи бурканче нескафе от деликатесния магазин, върна се в стаята си, кипна вода и си направи още едно кафе, докато прелистваше „Ню Йорк Таймс“. Беше на театралната страница, когато се обади Зак.

— Събудих ли те?

— Не, отдавна съм на крак.

— Ела да изядем по една царска закуска.

— Ще се видим след пет минути при вестникарската будка във фоайето.

Завари Зак да показва някакъв камък на жената, която работеше на будката.

— Госпожице Еглантайн — заговори Зак, — бих искал да ви представя Йеп Мускат.

— Не е ли…?

— Самият той и никой друг — отвърна Зак.

— Каква изненада. И вие ли сте отседнал в хотела?

— Не, аз съм в „Грейт Нодън“.

— Наистина ли?

— Да.

— Питам така, защото почти никога не разбирам, когато хората ме баламосват. Просто се влюбих в „Джейк измамникът“. Прочетох го два пъти.

— Така ли? Защо?

— Джейк е толкова луд, тъй различен от другите герои в романите, толкова забавен. Никога не бях чела за човек, който е така искрен и същевременно такъв… такъв мошеник. Такъв ли искахте да бъде?

— Мисля, че да.

— И все пак не го намразих. Ако случайно се запозная с човек като Джейк, сигурна съм, че бих го намразила, но такъв, какъвто е в книгата, го обикнах. Сменя жените една след друга. Не мисля, че съм чела нещо толкова забавно, както когато се женеше за седми път и флиртуваше с майката на своята годеница, със сестра й и с тринайсетгодишната цветарка.

— Джейк не флиртуваше. Жените флиртуваха. Жените имат слабост към мъжа, на когото му предстои женитба.

— Не разбрах това. Обаче цялата брачна церемония е трябвало да бъде забавна, нали?

— Донякъде. Как ви се струва този камък?

— Съдържа уран — рече жената.

— Преди двайсет години нямаше да струва нищо, щеше да бъде най-обикновен камък.

— Съгласно последната оценка, направена от правителствените геолози — поде Зак, — аз имам повече от десет милиона тона от тази руда. Знаете ли какво означава това?

— Зак, между нас казано, означава, че вероятно имаме достатъчно пари в джобовете си да купим пакет цигари от госпожица Еглантайн.

— Аз не пуша. — Зак се подсмихна.

Йеп взе пакет „Честърфийлдс“ и подаде на жената монета от двайсет и пет цента.

— В „Плаза“ вървят по трийсет цента.

— В „Плаза“ си струват парите. — Той й подаде монета от пет цента. — Кибрит?

— Кибритът е едно пени.

Даде й едно пени и тя му даде кутийка кибрит.

— Ако донеса моя екземпляр от „Джейк измамникът“, ще се отбиете ли да ми дадете автограф?

— Да.

— Вие сте любимият ми американски писател.

— Карате ме да се чувствам много горд. А от френските кого харесвате?

— Не чета на френски.

— В превод.

— Оставам вярна на писателите от добрата стара Америка.

— Кого другиго харесвате?

— Гънтър.

— Ще му кажа, като се видим.

— Естела Гънтър.

— О.

— Тя пише окултни романи.

— Ще намина утре по някое време и ще ви дам автограф.

— Наистина ли?

— Разбира се. Зак, защо не напишеш името си на този камък за госпожица Еглантайн?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Зак, — но в десет часа имам уговорена среща на Уолстрийт и обещах да покажа камъка на господин Уебър.

— От „Пейни, Уебър, Джаксън и Къртис“ ли?

— Макс Уебър.

— Кой е той?

— Инвеститор в рудодобива.

Влязоха в ресторанта с изглед към площада пред „Плаза“, тамошния фонтан, малките теглени от коне файтони, кочияшите, които стояха един до друг, пушеха лули и разговаряха.

— Хайде да похапнем като милионери — предложи Зак.

— Силно кафе с малко захарин, това ли имаш предвид?

— Не. Бифтек.

— Дадено. Никога не закусвам, но отсега нататък няма да пропускам.

— Най-много държа на закуската.

Келнерът дойде с две големи менюта. Поръчаха, без да ги разгледат, келнерът си записа набързо в бележника и се отдалечи.

— Не мигнах цяла нощ. Ти добре ли спиш?

— Като бебе — отвърна Зак.

— Три часа? Четири?

— Седем, осем, девет, понякога десет.

— Непробудно ли?

— Да. Ти как спиш?

— За последен път спах непробудно осем часа, когато ми извадиха апендикса преди двайсет години.

— Човече, пропускаш едно от най-хубавите неща на този свят. Един-единствен път ми беше трудно да заспя — когато едва не удуших втората си съпруга.

— Ти си щастливец.

— Как ще спиш добре, когато постоянно пиеш кафе и пушиш цигари? Човешкото тяло не е устроено така, че да понася всичката тази отрова.

— Не знам.

— Спри кафето, цигарите и твърдия алкохол и няма да имаш проблеми със съня.

— Не, не е от това. Остарявам, там е работата.

— Външно си същият.

— Не се чувствам същият?

— Как се чувстваше преди?

— Ентусиазиран. По отношение на всичко.

— Всичко е твърде много — рече Зак. — Защо не се чувстваш ентусиазиран по отношение само на няколко неща?

— Например?

— Децата ти нали са живи и здрави? Може би не си даваш сметка колко си щастлив. Веднъж ги видях, нали знаеш. Заведох майка ми в дома на твоята майка в Сан Франциско и децата бяха там. Тогава момчето беше едва на пет години, а момичето на три, наистина прекрасни деца, приятелю. Не съм виждал други като тях.

— Майка им беше ли там?

— Да, беше. Ако имаш предвид какво ми е мнението за нея, трябва да знаеш, че често я мисля. Човек трябва да мисли много за една жена, която има такива деца. Но аз така или иначе много мисля за нея. Не като за онази побъркана Хуанита и глупавата Дови. Тези две жени ми причиниха доста мъки. Знаеш ли, че по онова време дори се понапих в Мексико Сити?

— Не, не знаех. Какво се случи?

— Стана ми много лошо. Когато бяхме деца, щом запалех цигара, само за да се правя на готин, ми се виеше свят. Един път през живота си пуших пура и тогава позеленях. Човешкото тяло не може да поема толкова отрови.

— Моето човешко тяло не може да живее без тях.

— Разбира се, че може, ако му дадеш възможност — но ти изглеждаш чудесно.

— Не мога да спя. Не се радвам на живота така, както бих искал. Винаги бързам. Това е глупаво.

— Какъв е проблемът?

— Изпуснах автобуса.

— Какъв автобус?

— Автобусът с главна буква, както би се изразила жената от вестникарската будка.

— Ти си луд. Луд си, както винаги. Дори още по-луд. Не си изпуснал никакъв автобус. Хвана го. И не беше пътник в него. Ти го управляваше. Имаш всичко, но все още си неудовлетворен, също както в детството си. Почини си малко.

— Тази сутрин мислих за това, докато се опитвах да заспя, но не можех — така правя всяка сутрин. Но когато ставам и всички недовършени неща започват да се тълпят в ума ми, повтаря се все същото и не мога да си почина.

— Знаеш, че аз никога не съм бил голям симпатизант на църквата — заговори Зак, — но ми се струва, че си се пристрастил към своята работа и си изгубил религията си. Върни си я.

— Струва ми се, че си прав. Любов. Моят клет организъм е изхвърлил любовта. Това ли е религията, за която говориш?

— Да, и здравето също. Трябва да спреш да пушиш. Трябва отново да поемаш хубав чист въздух с чисти бели дробове.

— Цигарите — каза Йеп.

— Трябва да спреш да пиеш кафе. Какво й е лошото на водата? Хубавата студена вода. Човек няма нужда от вино и уиски.

— Струва ми се, че си прав. От колко време си се вманиачил по здравословния начин на живот?

— Това не е някаква мания. Помисли си само. Къде живеем? Живеем в едно малко старо жилище, наречено човешко тяло. То може да бъде палат, но може да бъде и пещера. Нима е възможно човешката душа да бъде щастлива в една тъмна пещера, пълна с отровни изпарения?

— Не, сър.

— Ако не можеш да спиш, по-добре се постарай да поставиш ново начало.

— Непрекъснато мисля за това.

Келнерът дойде с бифтеците. Закусиха добре и после всеки пое по своя път.