Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

Портиерът в „Ел Мороко“ я поздрави по име. Оберкелнерът я нарече скъпа Лора, а тя го назова Чарлс. Келнерът се радваше да я види. Хора от съседните маси кимаха и махаха с ръка.

— Не е необходимо да пием шампанско — рече тя, — но ако пием и не ти стигнат парите, аз мога да подпиша чек.

— Ще платя в брой. И без това ще изпия повече от теб.

— Харесва ти да си тук, нали? В Ню Йорк имам предвид.

— Така е. Започнах да идвам тук скоро след като си била родена.

— Само си помисли. Ти си бил на седемнайсет години в Калифорния, а пък аз съм била в Ню Йорк, току-що съм била родена. На три хиляди мили разстояние. Кой изобщо би предположил, че някой ден ще имаме син и дъщеря?

— Никой.

Той повика келнера.

— Бутилка шампанско и преди да го донесете, го отворете, ако обичате. Не понасям шума при отварянето.

След няколко минути келнерът донесе сребърната кофичка с голяма бутилка шампанско вътре.

Те се чукнаха и отпиха по една глътка.

— Как се чувстваш сега? — попита той.

— Отлично.

— Обстановката тук и шампанското, затова, нали?

— О, да. Мисля, че не вярвам в нищо друго.

— Във великолепието и виното?

— О, да.

— Може би си права.

— Сигурна съм, че съм права. Пробвах и другите неща. Те просто не са за мен, това е. Харесвам светлината тук. Харесват ми хората. Харесват ми разговорите като този. Леки. Нереални дори.

— Може би си права. Но е скъпичко.

— Евтините неща също излизат скъпо. И не е забавно.

— И отнема време.

— Просто да седиш и да мислиш, също отнема време — сам, и всичко е много реално и много покъртително. Каква полза? Не мога да го понеса.

— Може би си права.

— Мразя реалността, но и това е реално. Също толкова реално, колкото болката и самотата.

— Възможно е. В момента самият аз нямам нищо против всичко това. Харесва ми, но не е за мен.

— Искаш нещата да са трудни.

— Те са трудни.

— Искаш да станат още по-трудни.

— Не искам. Нещата са такива.

— Това не ми харесва.

— Знам. Кажи ми за децата.

— Те са добре.

— Но стъпват ли здраво на земята?

— Те са фантастични, и двамата. Всички така казват. Стъпват здраво на земята, да, но са и фантастични.

— Може би си права, но не забравяй, че са и съвсем обикновени.

— Не и моите деца. Те са направени от сапунени мехурчета.

— О, разбира се.

— Направени са от смях и шеги.

— Разбира се. Елза колко време ще отсъства?

— Една година, но може да се върне още утре. Не знам.

— Ако се върне?

— Не знам.

— Къщата в Сан Франциско е хубава. Не ти ли харесва?

— Не знам.

— И няма да послушаш някой, който знае?

— Кого например?

— Мен, защото аз знам, че тя е голяма, нова, просторна къща, пълна с неща, които те обичат. Знам, че те никога не са се чувствали у дома си никъде другаде.

— Знаеш, каквото знаеш, и аз знам, каквото знам. Знам, че там аз не се чувствам у дома си.

— И никъде другаде — задълго. Не е ли така?

— Какво очакваш да кажа? Вземи децата и ги върни в Сан Франциско, а пък аз ще остана в Ню Йорк, а?

— Няма да говорим повече за мен или за тях. Аз съм тук, слушам те, говори ми за себе си.

— В момента искам да бъда в Ню Йорк.

— Добре.

— Не мразя къщата в Сан Франциско. Тя е красива. Ван има почти цял отделен апартамент. Роузи разполага с голям хол и спалня, макар че двете ползваме една и съща баня, както би трябвало да бъде. Предполагам, че просто мразя цялата тази част от света.

— Сега къщата е празна. Ходя там, преброждам я и се връщам с колата в апартамента си.

— Никой не те спира да се нанесеш там.

— Къщата е на децата. Купих я, изплащам я, за да имат свой дом.

— Аз очаквам своя шанс.

— Знам.

— Какво искаш да направя? Просто да кисна там, в Сан Франциско?

— Стани. Ходи. Искам да правиш всичко каквото ти се прави, както винаги си правила, но ти се обади и попита дали не е по-добре да поговорим за децата. Тъкмо това правя сега.

— Те са добре.

— Мисля, че разговорът е изчерпан.

— Сърдиш ли се?

— Не, не се сърдя.

— Добре, ако искаш да се сърдиш, сърди се.

— Струва ми се ти е известно, че доста отдавна престанах да се сърдя.

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Не се и съмнявам.

Той напълни чашата й, после своята.

— Проблемът беше, че ти искаше да съм една най-обикновена съпруга.

— Не е изключено.

— Е, аз не бях… защото не можех да бъда такава.

— Сега участваш в пиеса на Бродуей. След три години пътуване със самолет до Ню Йорк, понякога сама, понякога с децата, най-накрая си получила своя голям шанс.

— Недей да злобееш, моля. Вече казах, че ролята е много малка, а пиесата — долнопробна.

— И децата живеят като циганчета в дневната на нечий дом.

— Домът на моята леля. Тя е много добра с мен и с децата.

— Всички са добри с теб. Ти се нуждаеш от много доброта. Ван не искаше да замине за Ню Йорк, та затова Кити Делмонико пътува със самолет до тук и го води на всички мачове от бейзболния шампионат, и ето че Ван не е чак толкова зле настроен към Ню Йорк. Някой друг е добър с Роузи, така че и на нея Ню Йорк не й е особено неприятен.

— Не можеш да върнеш децата в Сан Франциско.

— Разбира се, че не, защото искам децата ми да бъдат с майка си, винаги.

— О, колко благородно. Колко пари ни изпрати за три месеца?

— Не много, но не забравяй, че имам много дългове за изплащане, в това число къщата, множество безумни сметки, които ти натрупа по време на развода, включително данъци и просрочени плащания, включително твои и на децата сметки при лекари и зъболекари.

— Неусетно пак ще забогатееш. Можеш да бъдеш богат още утре, стига да поискаш.

— Ако си приключила, ще ти поръчам такси. Искам да се прибера пеша.

— О, не. Ние току-що дойдохме. Толкова е приятно тук.

— Не мога да си позволя още една бутилка.

— Аз ще платя с чек.

— Когато ти изпратят сметката, как ще платиш?

— О, те никога не бързат.

— Не, благодаря.

— Бутилката не е съвсем празна, нали?

— Не е.

— Ще бъдем приятели и няма да спорим и да умуваме, и да мразим, и да вършим всички останали досадни неща?

— Дадено.

— С какво се занимаваш?

— С писане, разбира се. Мисля, че книгата, която току-що довърших, има значителен шанс да бъде публикувана в някое голямо списание. Изпратих я на един редактор.

— Сигурна съм, че ще я приеме. Срещаш ли се с някоя?

— По веднъж с всяка, защото всяка има дълга, нещастна история за разказване, а пък аз не мога с нищо да помогна. Все същата история. Ти с кого се срещаш?

— О, както обикновено. Излизам да се позабавлявам. Подготвянето на роля за Бродуей отнема много време и енергия. В края на деня съм толкова уморена, че просто се прибирам вкъщи с такси и се тръшвам на леглото. Никога през живота си не съм работила така усилено.

— Но пиесата не е добра?

— Пълен боклук е, но това не означава, че не може да има голям успех. Както знаем, това би могло да означава, че тя ще има голям успех.

Щом изпразниха бутилката, те станаха и излязоха от заведението.

Помогна й да повика такси и когато се наведе напред да каже лека нощ, страните им се допряха.

— Приятели сме, нали? — попита тя.

— Разбира се.

— Не се безпокой за децата.

— Добре.

— Не се безпокой и за пари.

— Добре.

— Съвсем скоро пак ще си потънал в пари.

— Искам само едно — да платя дълговете си. Мога да бъда и беден.

— Ще дойдеш ли на премиерата?

— Да.

— И ще ми пратиш телеграма?

— Добре.

— За да я поставя горе на огледалото в моята гримьорна, както правят звездите?

— Именно.

— Ще ми се обадиш ли пак?

— О, хайде, прибирай се.

Тя не можеше да понася раздялата — с никого. Готова беше да остане завинаги в таксито, да отлага раздялата. Той затвори вратата и колата тръгна. Тя се обърна и махна с ръка, после прати въздушни целувки.

Е, отива си първият ден в Ню Йорк, помисли си той. Отново съм в „Грейт Нодън“. Срещнах се с агента на продуцента. Постигнах споразумение с Пайпър за телевизионната пиеса. Прегърнах Роузи. Добре си поприказвахме с Ван. Вечерях заедно с тях и с майка им в нюйоркското им жилище. Разговарях със Зак Авакян след почти двайсет години. Ще закусваме заедно утре сутринта. Ще бъда при Пайпър в десет. Вече не мога да пия. Мога, но не е така приятно, както преди, а пък ако пиенето не е приятно, каква полза от него, и какъв смисъл има да си хвърляш парите на вятъра? Пристигнах със седемдесет долара в джоба. Останали са ми трийсет. Не си купих чифт хубави обувки, както възнамерявах. Не си купих и хубава вратовръзка. Похарчих около четирийсет долара за нищо — определено за нищо, върху което няма данъчни облекчения. Тези четирийсет долара ще станат почти два пъти повече, когато трябва да се платят данъци. За няколко седмици си прахосал хилядарка. За една година трийсет-четирийсет хиляди и не можеш да кажеш на никого какво е станало с тези пари. Възнамерявах да заведа Ван на някой от последните мачове от бейзболния шампионат, но ще трябва да забравя за това. Сега е два и половина след полунощ. Главоболието ми отшумя, но само защото пих. Как да се избавя от него? Вероятно с разходки. Отначало ще вървя бавно, после бързо. До Бауъри и по Бауъри, синът на имигранта, вече с десет години по-възрастен от баща си, все още се влива в голямата нова нация.

Когато отиде на рецепцията в хотела, видя, че служителят там и телефонният оператор, които бяха нощна смяна, работеха съвместно по документацията, а обслужващият асансьора седеше на бюрото на портиера и четеше забавна книга. Взе ключа си от рецепцията и обслужващият асансьора стана.

— Хей, Йеп! Кога се върна?

— Тази сутрин. Том, нали?

Качиха се в асансьора и човекът плъзна вратата, докато се затвори.

— Томазо. Кръстен съм на светеца. Никой не ми каза, че си се върнал. Поемам дежурството в полунощ и никой нищо не ми казва. Знам защо си се върнал.

— Защо?

— По същата причина, поради която се върнах в Хавана миналата година. Да видя къде съм живял някога. Според теб колко време останах?

— Две седмици?

— Толкова мислех да остана, но останах само два дена. Отивам с кораб. Връщам се със самолет. Седя в самолета и плача.

Асансьорът спря и Том отвори плъзгащата се врата.

— Защо плача? Защото майка ми е вече много стара, много смахната. На повече от осемдесет е, а пък аз съм най-младият в семейството. Моите братя ми пишат всяка година. Ела да видиш мама. И аз отивам да видя мама. Сега съм американецът. Нося подаръци за всички, но особено за нея. Занасям лъжи — че работя в голям нюйоркски хотел. Управител съм на хотела. Щом се връщам в Ню Йорк, две седмици не изтрезнявам. После се връщам на работа. Обличам си униформата и обслужвам асансьора. Няколко дена по-късно пристига телеграма. Снощи мама почина.

Той стигна по дългия коридор до своята стая, легна си и заспа.