Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

След като се облече, преброи парите си. Имаше съвсем малко, но винаги можеше да вземе известна сума назаем от рецепцията, ако наистина му потрябваха.

Позвъни на стария си приятел Арчи Сейлър в ресторант „Блек си“.

— Как си, Арчи?

— Много добре.

— Кой е букмейкърът, при когото мога да заложа за днешния мач?

— За кой си?

— За „Доджърс“.

— Колко възнамеряваш да заложиш? Хиляда? Две хиляди? Три?

— Не съм сигурен, че изобщо ще заложа. Просто ми се ще да разполагам с един телефонен номер, на който да се обадя, в случай че реша да заложа.

Арчи му даде номера на единствения букмейкър, когото познаваше, един цветар на Шейсет и трета улица в източната част на града.

— Големия Сам — рече Арчи. — Ще му се обадя и ще му кажа да приеме каквато и сума да заложиш. После ще ти се обадя.

Когато му се обади, Арчи каза:

— Всичко е наред.

— Благодаря. Може тази вечер да доведа децата на вечеря — вероятно към седем.

— Къде искаш да седнете?

— Горе. До прозореца.

— Запазено е за теб — рече Арчи и добави на арменски: — Последния път, когато беше в Ню Йорк, ти казах да се отнасяш добре с майка им. Добре ли се държиш с нея?

— Мисля, че да, Арчи.

— Това е добре. Разбирателството е за предпочитане пред кавгите.

— Разбира се.

— Тя е по-щастлива, децата са по-щастливи, ти не си тровиш живота. За всеки е по-добре да обича.

— Когато децата бяха малки, много се безпокоях. Сега са по-големи. Сега са добре.

— Когато пристигнах в Ню Йорк през хиляда деветстотин и шеста — поде Арчи, — бях дете, шестнайсетгодишно. Твоят баща се погрижи за мен. Познавах го отпреди да се родиш. Ти си досущ като него. Той не говореше за нищо друго, освен за семейството си — за съпругата си, за трите си деца, които тогава все още бяха в старата родина.

— Знам, Арчи.

— Той щеше да стане голям писател, ако имаше шанс. Казвам ти това всеки път, когато се видим, нали?

— Почти.

— Ти знаеш защо, нали?

— Имам някаква представа.

— Искам да си вършиш работата — независимо какво се случва. Не пропускай шанса си.

— Аз си върша работата.

— Не се поддавай на досадата.

— Добре.

— Нали ще кажеш на гърка да се отбие с парите ми?

— Спечелил си залог, а?

— Късметът ми се усмихна на стари години — каза Арчи. — Първите два мача бях за „Янкис“. Вчера заложих на „Доджърс“.

— Колко заложи?

— А, винаги залагам сто долара. При поредица от залагания — само по десет.

— Как се справяш?

— Напоследък или през годините?

— През годините.

— От 1909-та насам вероятно съм изгубил половин милион долара, но си струваше. Във всички случаи щях да похарча тези пари. Хазартът винаги облекчаваше очакването на следващия ден. Не забравяй да доведеш довечера децата.

— Добре.

— Доведи и майка им.

— Тя участва в пиеса и тази вечер е предпремиерата.

— Това е добре, нали, Йеп? Караш ли я да се чувства добре? Щастлива ли е с теб?

— Струва ми се, че да, Арчи.

— Ще гледаш ли мача?

— Може да излезем с Роузи. Ще прекараме деня заедно.

— А Ван?

— Той гледа всички мачове от шампионата заедно с Кити Делмонико. Мисля, че я познаваш. Двете с Лора май са идвали.

— О, разбира се — каза Арчи. — Аз им викам „близначките“, не защото си приличат, а защото дойдат ли тук, все се кикотят. Разсмиват се една друга, като момиченца в неделно училище. Приятно прекарване с Роузи.

Затвори телефона и слезе до рецепцията. Валенсия му подаде половин дузина писма, които бяха препратени. Прегледа бегло всеки плик и върна писмата на Валенсия с думите:

— Ще ги взема по-късно. Може ли да получа заем от петдесет или сто долара?

— Разбира се — отвърна Валенсия.

— Просто исках да знам. Не сега, може би по-късно.

Прескочи до вестникарската будка.

Акърс каза:

— Новият брой на „Шоубизнес“ излезе днес.

Взе един вестник от стелажа, откри списъка на новопристигналите в Ню Йорк знаменитости. Повече от десетина души пребиваваха в „Плаза“, „Пиер“, „Хампшир Хауз“, „Сент Реджис“ и „Готам“.

— Вътре си — рече Акърс.

— Виждам. Как разбират кой кога и къде отсяда?

— От „Селебрити сървис“ всяка сутрин се обажда на рецепцията.

— И на рецепцията на „Грейт Нодън“ ли?

— Разбира се. Тук сме настанили няколко известни хора. Миналата година ни гостува един англичанин.

— Сериозно?

— Не можех да разбера какво казва. Англичаните не обичат да помръдват устни, когато говорят.

Купи пакет „Честърфийлдс“ и пакетче дъвки „Дабълминт“. Отваряше пакета, за да запали първата си цигара за деня, когато актрисата с префиненото кученце излезе от козметичния салон и се приближи до будката.

— Нещо ново? — попита тя.

— „Скандал“ ли? — рече Акърс.

— Да.

— Не, нов брой няма да излезе още една седмица. Обаче има много нови списания за кино.

— Вземам ги — каза актрисата.

Акърс излезе иззад щанда да подбере новите филмови списания. Те бяха седем.

— И телевизионните ли?

— Чудя се — рече младата жена. — Да, и тях.

Акърс взе и шест телевизионни списания от стелажа. Младата жена заговори на кученцето в краката й. То изскимтя радостно.

— Най-добрият й приятел — каза Акърс, когато тя тръгна по дългия коридор.

Наблюдаваше походката й. В средата на коридора тя спря, обърна се и се усмихна. Той също се усмихна. Тя продължи нататък. Приятно беше да я гледаш как върви: олюляване, раздрусване, олюляване.

— Тя не го прави нарочно — каза Акърс. — Не може иначе. Така я карат да ходи и в пиесата.

— Ясно.

Когато стигна до края на коридора, той видя, че младата жена си приказва със Стенли Дана, портиера. Побърза да я настигне, но щом стъпи на тротоара, тя вече вървеше по Петдесет и седма към „Карнеги Хол“.

— Тъкмо си говорехме за вас — каза Дана. — Познавате ли я?

— Само сме се засичали при вестникарската будка.

— Тя току-що ме пита кой е този човек в хотела с… надявам се, че няма да се засегнете… с големия нос.

— Как иначе би могла да го каже?

— Знаете ли, на тази работа съм от девет години и научих едно нещо. Не издавай никаква информация, ако не си сигурен, че всичко ще е наред. Казах й, че току-що сте пристигнал в хотела от Калифорния. Тя рече: „Това Йеп Мускат ли е, защото ако е той, аз познавам бившата му съпруга. Тя участва в пиесата, в която и аз играя.“ Отвърнах, че не знам. Всичко наред ли ще бъде, ако й кажа?

— Разбира се.

— Казах на сина си, че съм се запознал с вас. Той иска да знае дали може да се срещнете. Не точно сега, а когато сте в състояние да му отделите малко време. Иска да погледнете един разказ, който е написал.

— С удоволствие.

— Благодаря.

Тръгна по Петдесет и седма към „Медисън“, после към Шейсет и трета. Там зави надясно и скоро стигна до цветарския магазин. На витрината имаше ваза с малки жълти и червени розички. Видя гърка в дъното на магазина да работи по един оформен като подкова венец с червени и бели карамфили. В магазина ходеше насам-натам и едно момче на шестнайсет-седемнайсет години, вероятно син на собственика.

Ще купя букет розички за дъщеря си, помисли си той. Въобще няма да залагам, нито пък ще говоря по въпроса.

Но когато влезе, гъркът се усмихна и му подаде ръка.

— Драго ми е, господин Мускат. Сократ Пантифило. Моят син, Платон, но всички ни викат Големия Сам и Малкия Сам. Арчи ми е стар приятел.

Той се ръкува с бащата, после със сина. Отиде до витрината и си избра букетче рози от вазата.

— За дъщеря ми е — каза. — Може да я заведа на бейзболния мач.

Постави на тезгяха банкнота от пет долара, но гъркът отказа да я вземе. Той сложи букетчето в малка пластмасова кутия и я върза с червена панделка.

— За кой отбор сте?

— „Доджърс“.

Големия Сам взе от една полица бяла картичка и малък бял плик и ги постави на тезгяха.

„Малки рози за малката Роузи“ — написа бащата. Пъхна картичката в плика. Големия Сам промуши единия край на червената панделка през дупчицата в картичката и плика и ги върза върху прозрачната пластмасова кутия.

— Благодаря. Много е хубаво. Може да се обадя по телефона по-късно през деня или утре, или вдругиден.

— Когато пожелаете.

— За понеделник вечер искам няколко рози за майката на дъщеря ми. Дузина червени с дълги дръжки — най-хубавите, които можете да намерите.

— Ще ги имате — каза Големия Сам. — Просто се обадете, когато ви е удобно, и аз ще се погрижа за всичко.

Излезе от магазина радостен, че се беше запознал с този човек и неговия син.

 

 

Когато слезе от асансьора, видя, че вратата на апартамента е отворена и Роузи е в антрето с Джейни Макдугъл, която работеше с игла и конец по роклята на момичето.

— Татко! Чух асансьора и разбрах, че си ти, защото е обед, а ти каза, че ще дойдеш по обед.

— От единайсет и половина държи вратата отворена — рече Джейни.

— Ако знаех, щях да дойда по-рано.

Той подаде на момичето прозрачната пластмасова кутия. Тя подскочи шест-седем пъти — съвсем ниски подскоци, право нагоре — после откъсна плика от панделката, извади картичката, прочете я и се хвърли в прегръдките му.

Ван излезе от дневната.

— Какво става?

— Виж какво ми донесе татко — каза Роузи. Тя вдигна капака на кутията и показа на брат си букетчето.

— Да го забода ли с карфица на роклята й? — попита Джейни.

— О, да — отвърна Роузи. — Ще мириша на рози през целия ден, а след това ще ги сложа във ваза. После ще ги изсуша, както се прави, и ще си ги запазя завинаги.

— Страхотно — обади се Ван.

— Как си?

— Добре съм, татко.

— Всичко наред ли е?

— Да, но все така се безпокоя за „Доджърс“, това е по-силно от мен. Те трябва да победят днес, обаче се притеснявам някой да не сгафи и да не изпорти мача.

— Е, това е бейзбол и ако много обичаме един отбор, трябва да се безпокоим мъничко, така е. Добре изглеждаш.

— Наистина съм добре, но отвътре — туп-туп-туп.

— Мама будна ли е вече?

— Дали е будна? — каза Ван. — Тя има репетиция тази сутрин в десет часа.

— Горкичката. Знам колко мрази да става рано.

— Ако ми поръча да я събудя до девет часа — поде Джейни, — занасям чашка силно кафе в осем и половина — влизам тихичко и я оставям на нощното шкафче. Тя, разбира се, ме чува, но аз си мълча. Тя надушва аромата на кафе. Връщам се след пет минути и заговарям за времето. И така няколко пъти влизам и излизам. До девет часа тя е почти будна.

— Да, голям проблем. Как успявате, госпожице Макдугъл? С будилник ли?

— О, да. Винаги навивам будилника. Обаче се събуждам една-две минути преди момента на иззвъняването му. Въпреки това бих била безпомощна без него. След като навия будилника, знам, че мога да спя дълбоко, защото съм сигурна, че той ще иззвъни, когато трябва, а друго не ми е нужно. Харесва ли ви роклята, която Роузи си избра за събитието?

— Определено. Ти си истинска красавица, Роузи.

— Истинска красавица! — каза Ван. — Леле майко!

— Ами ако наистина съм красива? — рече Роузи и направи гримаса.

— Ще го разбереш.

— От кого?

— От мен.

— Само опитай. Баща ми е тук.

— И моят баща е тук — каза Ван.

Този неочакван обрат в разговора допадна на Роузи.

— Моят баща може да натупа твоя — рече тя.

— Твоят баща ще избяга, ако моят го погледне — каза Ван.

— Хм — намеси се бащата, — моят баща може да натупа вашия.

Госпожица Макдугъл се засмя и рече:

— Едно време в дома ми в Глазгоу непрекъснато се препирахме така.

— Кого можеше да натупа твоят баща? — попита Роузи.

— Всекиго, освен майка ми — отвърна Джейни. — Тя беше мъничка и слабичка, но когато баща ми се разбеснееше, тя само го поглеждаше и той просто въздъхваше и млъкваше. — Тя успя да закрепи букетчето на роклята на Роузи — светлосиня на цвят, с много плисета на полата и малки вертикални червени и бели ивици в горната част. — Е, хайде, вървете, на добър час.

— Не е ли по-добре да си облече лека връхна дреха за по-късно през деня?

— Ето я, приготвена е снощи от шест часа и чака — каза Джейни.

Това бе червен жакет от кадифе, с черни шевици.

— Но няма да го облека сега — рече Роузи. — Само ще го нося в ръка.

— Ван? — каза бащата. — Просто се наслаждавай на мача, чу ли? Недей да се вживяваш твърде много.

— И да оставя „Доджърс“ да паднат? Тая няма да я бъде.

— Те изгубиха първите два мача, при все че ти много се вживяваше, нали?

— Татко, знам, че е глупаво, обаче не мога просто така да си седя там, това е.

— Добре. Приятно прекарване. Роузи и аз ще се върнем между пет и шест часа, госпожице Макдугъл. Ще вземем Ван, ще вечеряме в „Блек си“, а после ще отидем в „Палас“ и ще гледаме вариететната програма. Това означава, че те няма да си легнат преди десет-единайсет, ако не възразявате.

— Мисля, че всичко е наред. Ще почивам цяло денонощие. Добре се позабавлявайте.

— Ще дойдете ли на мача, татко? — попита Ван.

— Роузи трябва да реши.

— Не, ти трябва да решиш, татко.

— Тогава ще отидем, ако успеем да намерим билети.

— Пътувайте с метрото — рече Ван, — като нас с Кити. Там винаги се намира някой с излишни билета.

— Искаш ли да си опитаме късмета, Роузи?

— Разбира се, татко.

— Добре. Но първо ще се разходим по Пето Авеню.

— Не е Великден, татко.

— Не е, но е първи октомври, а всеки път, когато съм в Ню Йорк на тази дата, се разхождам по Пето Авеню.

Той хвана момичето за ръка и влязоха в асансьора.

След малко бяха на улицата, огрени от слънцето на един от най-красивите дни в годината.