Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (28)

След като филмът свърши, те станаха от местата си и бързо се преместиха в ложата вдясно от сцената. Отсрещната ложа бе заета от две млади съпружески двойки.

Музикантите седнаха по местата си и зачакаха края на кинопрегледа. Той беше за разни хора и събития, но всичко бе разкривено, защото те седяха отстрани и вместо образите от екрана виждаха музикантите.

— Интересен ми е барабанистът — каза Роузи, — обаче най-много харесвам тромбониста.

— На мене ми харесва диригентът — рече Ван. Този диригент добър ли е?

— Доста е добър.

— Колкото Тосканини ли?

— Не, и по всяка вероятност бие жена си.

— Ах, татко — каза Роузи. — Защо?

— Тя мрази музиката, а той разполага с малката си палка.

— Палката му служи за дирижиране, а не да бие жена си с нея.

— Имам предвид, че я бие при самоотбрана.

— Ти никога не си удрял мама, нали?

— Ван, луд ли си? — рече Роузи.

— Не, никога не съм я удрял, обаче тя ме удари няколко пъти с книга.

— С коя книга?

— Ами доколкото си спомням, с всяка, щом излезеше от печат.

— Защо, татко? — попита Роузи. — Защо е правила така?

— Тя нямаше лоши намерения. Беше нещастна.

— Какво искаше?

— Кой знае?

— Може би кукли?

— Кукли? — рече Ван. — Как е възможно кукли да направят една възрастна жена щастлива?

— Мама не е възрастна жена. Тя е момиченце.

— Тя ми е майка — каза Ван. — Тя е и твоя майка. Как ще е момиченце?

— Такава е. Наистина е такава, татко. Знам. Наблюдавала съм я. Говорила съм с нея. Тя винаги ще бъде момиченце. Куклите биха направили мама много щастлива. Трябваше да й купиш много кукли.

— Щом като толкова знаеш — поде Ван, — я кажи какво иска сега?

— Иска татко.

— Така ли е, татко?

— Донякъде, да. Обаче не женен. Разведен. Но не и съвсем разведен. Просто достатъчно разведен. Обаче най-много иска да играе на сцената.

— Защо?

— Така винаги може да бъде момиченце, по начина, по който й се иска да бъде. Да има много приятели и пари.

— Възможно ли е да стане известна и богата?

— Да, мисля, че е възможно.

— Наистина ли мислиш така, татко? — попита Роузи.

— Да, така мисля.

— Според мен ще бъде чудесно, ако се случи.

— Тя полага усилия. Ако човек се опитва достатъчно упорито и достатъчно дълго, всичко може да постигне.

— Наистина ли, татко?

— Разбира се.

— Но трябва да знаеш как, нали?

— Ами научаваш се.

— Как да се научиш как се става известен и богат на сцената?

— Като вършиш работата си много добре.

— По-добре от всички на света?

— Малко по-различно от всички.

— Мама дали може да го постигне?

— Ако наистина го иска.

— Иска го, нали?

— Така мисля. Като че ли го иска. В този момент тя вероятно е на сцената, опитва се.

— Обаче на мен пиесата не ми харесва — каза Ван.

— И на мен — рече Роузи.

— Защо?

— Глупава е.

— Очаква се да бъде забавна — каза Ван, — но не е. Просто не е и толкова.

— Какво се случва в тази пиеса?

— Има едно момиче, Роксана Лаполо, но това не е истинското й име — заговори Ван. — То е друго. Забравих го. Споменава се само веднъж. Нещо като Мери Смит. Тя е сервитьорка в малък бар в Ню Йорк и един голям холивудски продуцент отива там една вечер, пиян и много ядосан, защото последният му филм е струвал три милиона долара, а не е имал никакъв търговски успех. Според мама този сюжет би трябвало да бъде много забавен, но изобщо не е смешно. Проблемът на филма е, че в него не е участвало някое от онези момичета… като младите италианки, чиито снимки са постоянно по страниците на „Лайф“. И така той забелязва тази Мери Смит, или каквото е името й, и много я харесва… ама много. Той решава, че ако тя участва в следващия му филм, успехът му е гарантиран. Кара я да подпише договор за петдесет години при заплащане сто долара седмично и тя, разбира се, с желание го подписва, защото не е сигурна, че ще живее толкова дълго. В бара изкарва само трийсет и пет долара седмично и бакшишите, но да работиш в бар не е същото като да си в киното. Продуцентът променя името й на Роксана Лаполо — защото веднъж играл поло с Дарил Ф. Занук и по невнимание Занук го цапнал по главата със стика си. След като го изписали от болницата, Дарил Ф. Занук го направил продуцент. Този удар по главата, нанесен му от Дарил Ф. Занук, бил повратната точка в неговия живот. Дотогава не бил правил нищо друго, освен да продава недвижими имоти и употребявани коли. Той наема един италиански актьор да научи Мери Смит да говори с италиански акцент. Когато е готова, я отвежда в Холивуд и казва, че току-що са пристигнали от Венеция, където я бил открил. Показва я по бикини и фотографите от вестници и списания я харесват много, а и тя ги харесва. И това го има в пиесата. Тя се появява на корицата на „Лайф“ и къде ли не, обаче все още не е участвала в нито един филм. Преструва се, че се учи да говори английски без акцент, и продуцентът — Джери Уолпол — и дава роля в следващия си филм — „Обичай лудо“. Тя предизвиква сензация. Филмът донася милиони. Някакъв човек, с когото е ходила в Ню Йорк, си спомня, че тя винаги е искала да се омъжи за него, и заминава за Холивуд. Води я в Лас Вегас и се женят. Това вбесява Джери Уолпол. Той предлага на младежа петдесет хиляди долара, за да се разведе с нея, но младежът си наумява, че може да получи повече, и се връща с нея в Ню Йорк — за да бъде негова съпруга и никога повече да не играе във филми. Джери Уолпол направо се побърква. Той отива в Ню Йорк. Опитва се да накара красиви актьори, филмови звезди, да я отнемат от съпруга й и те така и правят, обаче съпругът хич не го е грижа и на това отгоре тя е бременна. Така че Джери Уолпол е изигран. Той казва на младежа: „Добре. Какво искаш?“ Младежът отвръща, че иска съпругата му да подпише нов договор. Иска тя да има дял от всеки филм, в който се снима. Иска да създадат корпорация на нейно име и той да бъде вицепрезидент. Джери Уолпол се разкрещява като луд и казва, че ще накара някой от старите си приятели да убие младежа на улицата. Младежът отвежда жена си в Пуерто Рико. Там създава корпорацията, защото там няма данъци. Купува за нея някаква история от някакво списание и убеждава един прочут френски актьор да отиде в Пуерто Рико, за да й партнира в бъдещия филм. И тогава Джери Уолпол пристига със самолет в Пуерто Рико и казва, че е съгласен. Той сключва сделка с младежа и двамата се договарят веднага да заснемат филм — за красива млада жена, която очаква бебе. Идеята е кулминационният момент на филма да бъде раждането на бебето. Те правят филма, тя ражда, само че близнаци — момче и момиче — и всяко има уши като на Джери Уолпол, които са големи и стърчат. Той замества близнаците на младата жена с други близнаци, които пристигат в Холивуд със самолет от Омаха и участват във филма. Този филм има още по-голям успех от първия и така всичко свършва добре.

— А каква е ролята на мама? — попита бащата.

— Мама играе ревнивата съпруга на Джери Уолпол — отвърна Роузи. — Тя през цялото време трябва да бъде страшно ядосана, да крещи и да се държи като побъркана. Предполагам, че тъкмо това прави в момента.

— Какво се случва с близнаците?

— Нищо — отвърна Роузи. — Имат големи уши и толкова.

— Ето, кинопрегледът свърши, започва вариететната програма.

— Да видим какво е това — каза Роузи.