Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (21)

Дъщеря му винаги настояваше да я държи за ръката при всяка разходка. Ръчичката й беше малка, като на майка й, само че по-малка. Докато вървяха, ръката на дъщеря му говореше. Той усещаше внезапно силно ръкостискане и забелязваше, че се приближава някоя много изискана дама. Когато тя дойдеше още по-наблизо, ръчичката стискаше неговата много пъти, бързо. Той отвръщаше на ръкостискането, докато ръчичката се поотпусне.

Но скоро отново чувстваше внезапния натиск, оглеждаше се и там, на малко дръвче беше кацнало птиче. Дъщеря му спираше да погледа птичето. Ако се случеше птичето да промени местоположението си, ръката на дъщеря му отново стискаше бързо неговата. Ако птичето изчуруликаше, ръката на дъщеря му стискаше неговата много пъти — ако то запееше, ръката също запяваше.

От време на време срещаха някой бездомник — залинял старец или старица в черни дрипи ровеше в кофа за смет. Ръката на дъщеря му стискаше неговата само веднъж и натискът се запазваше.

По време на разходките, когато беше малка, тя скоро започваше да иска той да я носи, понякога изразяваше с думи желанието си, понякога спираше и протягаше ръчички нагоре. Тя поначало бе жизнено дете, будно, наблюдателно и схватливо.

Когато беше бебе, което едва прохождаше, тя се бореше с леглото и със съня, като се люлееше, застанала на ръце и колене в детското си креватче, и блъскаше главицата си в лицевата дъска. След пет-десет минути се покатерваше догоре, слизаше отстрани и заприпкваше към дневната. Ако веднага я сложеха обратно да си легне, тя никога не плачеше, но скоро пак я чуваха да се катери и да блъска.

— От това боли — казваше той на Лора. — Тя е толкова сериозна, когато идва към нас като някакво малко същество от друг свят. Не може да ни каже какво я мъчи. Очаква да разберем. А ние не я разбираме.

— Разбираме я — отговаряше Лора. — Кажи й да престане. Ако не престане, влез и я напляскай.

— Да не си луда? Малките дечица не бива да се пляскат. А да бъдат обичани.

— Ти си писател. Ти все пишеш. Тя иска един хубав пердах и ако ти не я напляскаш, аз ще го направя.

— Не, няма. Най-доброто, което можем да направим, е да я обичаме.

— Роузи! Престани да се люлееш! Или ще дойда и ще те напляскам!

Люлеенето спираше. Настъпваше затишие за половин минута. После люлеенето и блъскането пак започваха. Майката ставаше. Бащата я хващаше за ръката.

— Остави я на мира. Ако не я разбираме, поне да не я наказваме.

— Така тя налага своето и е съвсем наясно с това. Не на мен — аз съм й само майка. Тя се налага на теб — защото ти си мъж и тя разбира, че може да мине безнаказано.

Люлеенето спираше, когато повишаваха глас.

— Харесват й тези кавги. В момента ни слуша. Създава главоболия на друга жена — на собствената си майка. Роузи! Върви да спиш.

Те преставаха да спорят. За кратко в жилището се възцаряваше тишина, после люлеенето и блъскането започваха отново.

— Остави я тогава да си разбие главата, ако това искаш да направи — казваше майката.

— Мислех си, че си щастлива да я обичаш, когато се нуждае от обич.

Постоянно имаха спорове около Роузи. Понякога беше сигурен, че Лора греши, друг път беше сигурен, че не греши, но през повечето време той просто не знаеше. Знаеше само, че я обича, че всичко у нея го очарова и безпокои. „Можеш ли да бъдеш баща на една жена?“

Винаги беше разбирал сина си, защото синът му повтаряше самия него.

Момчето възпроизвеждаше собствените недостатъци на бащата. Когато то кажеше „веднага“, имаше предвид точно това и ако нещо не можеше да стане веднага, то се вбесяваше.

Един следобед той влезе в спалнята на сина си, където майка му го беше изгонила, защото беше избухнал и се бе държал грубо. Той го завари да снове из стаята, да докосва или да посочва разни предмети и да ги ругае. Подът, стената, тавана, леглото, бюрото, стъклото на прозореца, дворът отвън, небето, облаците, слънцето.

Тогава Ван беше поискал да го заведат в зоопарка, да види пак приятелите си там, тъй като той всъщност вземаше животните за хора, но майка му бе поканила на гости свои приятели, така че той, разбира се, не можеше да отиде, не можеше да бъде заведен там. При едно по-предишно посещение на зоопарка Ван беше говорил на кенгуруто, което бе приближило до телената ограда. Той му беше предложил хляб от торбичката, която носеше. Младото кенгуру се бе изправило, късите му предни крака приличаха на ръце, пръстчетата се мърдаха, но то не прие филията стар хляб.

— Хайде вземи — бе казало момчето. — Хубав е. За да демонстрира това, той отхапа голям къшей хляб и го задъвка със сериозна физиономия. Накрая рече: — Какво става? Не ме ли харесва?

С Ван никога не беше трудно, а с Роузи никога лесно, защото тя бе момиче, жена, дъщеря на майка си, съвсем друго същество, представител на друг вид — един красив, неотразим, загадъчен, пленителен и труден вид.

И така, на Пето Авеню, в съботната слънчева светлина, той вървеше с немирната малка жена, някогашното грейнало малко създание, надаващо трагичен бебешки плач или смеещо се звънко на големи и неясни шеги. Сега той се разхождаше с една млада дама, едно чистосърдечно момиче с издължено лице и големи тъмни очи, което вече беше почти на десет години — едно духовито, но винаги сериозно момиче, което обичаше закачките и игрите, спомените и споровете, и хубавите дрехи.

На първи октомври в Ню Йорк, на Пето Авеню между Шейсет и шеста и Шейсет и пета улица, макар и за кратко той се почувства напълно безгрижен. Беше безсмъртен, винаги беше вярвал, че може да бъде такъв някой ден. Обичаше всичко и всички, защото държеше за ръка дъщеричката си и вървяха заедно през света. Той я обичаше нежно, каквото и да беше тя: частица от него и неговата незнайна истина, частица от майка си и нейната незнайна истина. Защото каквото и да беше Роузи, тя беше любов и сега за миг тази любов беше близо. Тя неизменно струеше към него от малката ръчичка, която държеше, и тази любов имаше целебна сила.

Забрави за дупчицата във венеца си с лекарството в нея. Забрави вкуса на етер в устата си, главоболието, глухотата на дясното ухо, непрекъснатия шум там. Забрави за тлъстината, която се беше натрупала около мускулите и костите през трудните години. Забрави за постоянното бързане, нетърпението, раздразнителността, високомерието, гнева, грубостта, за принудата винаги да бъде погълнат от работа, от правенето на нещо. Забрави за дълговете си, за бедността и загубите си, за покойниците и лудите сред роднините и приятелите си. Забрави всичко, освен любовта, любовта, която струеше от ръката на дъщеря му към неговата ръка.

Изведнъж подскочи като Зак на Бауъри. Раз, два, краката му закрачиха във въздуха.

Дъщеря му спря и дръпна ръчичката си.

— Не знаех, че можеш да правиш това.

— Разбира се, че мога.

— Направи го пак.

Той го направи.

— Какво е това, татко?

— Ами американците го наричат „Подскок на любовника“. Заимстван е от дивите кози в планините на Наири.

Той се канеше да го направи пак, но дъщеря му каза бързо:

— Не сега, татко. Някой гледа.

Той видя млад полицай на ъгъла.

Направи подскока, а момичето затропа с крак в знак на протест.

— Не те е страх от полицая, нали? — попита той.

— Не, татко — прошепна тя, — но той не те познава. Ще си помисли, че си луд.

Отново я хвана за ръката и те минаха покрай младия полицай, който смигна и кимна, а Роузи се опита да се скрие.

Когато пресякоха улицата, тя погледна назад.

— Не те познава, татко.

— Не е необходимо да ме познава.

— Не знае, че си най-големият писател в целия свят.

— Какво?

— О, аз знам, татко. Не знаех, но сега знам. Госпожица Ефинан ми каза.

— Браво на нея.

— Тя знае всичко.

— Не се и съмнявам.

— Прочела е всичко, което си написал. Но един полицай на ъгъла на улицата, какво знае той? Ти правиш „Подскока на любовника“ така, както го правят дивите кози, и той със сигурност си мисли, че си луд.

Тя пак се огледа наоколо и каза много тихо и много бързо:

— Направи го пак.

Той го направи, почти толкова ловко, колкото Зак, а Зак беше по-млад от него — по-млад с един месец — и при това не пушеше и не пиеше, бе образцов спортист, отрупан със стотици хиляди големи и малки мускули, певец на италиански улични песни или поне певец на италиански песни по улиците.

Роузи се засмя и после тя направи подскока.

— Хубав подскок — каза тя. — Но не го правим на уроците по балет.

— О? Ти ходиш в танцувално училище, нали?

— Не в танцувално училище. На уроци по балет. В „Карнеги Хол“. Моята учителка е танцувала в балетни спектакли по целия свят. Мадам Тотовская.

— Забавляваш ли се на уроците?

— Дали се забавлявам? Мисля само за едно — кога ще си получа балетните обувчици. Знаеш ли колко време мадам Тотовская е трябвало да взема уроци по балет, преди да й дадат нейните?

— Две години?

— Шест. Защото са били в Русия, знаеш как е там. Мадам Тотовская казва, че аз мога да получа обувчиците си още щом краката ми заякнат достатъчно, за да започна да танцувам на палци.

— Така ще бъде.

— Да, разбира се.

— Ще бъда много горд, когато затанцуваш на палци.

— И мама ще се гордее. Тя така каза. Но се надявам, че няма да се наложи да чакам толкова дълго. Колко яки трябва да бъдат краката ми? Знаеш ли, татко?

— Не, не знам. Случайно знам — или във всеки случай мисля — че сега краката ти са доста яки, но мадам… знае по-добре.

— Тотовская.

— Да. Веднага щом си готова, тя ще ти даде обувчиците, сигурен съм.

— Как заякват краката?

— Не съм сигурен. Предполагам, че зависи от много неща. Първо, трябва да си добре със здравето. Струва ми се, че ти си добре. Освен това трябва да го поддържаш добро. Това значи да ядеш добра храна в изобилие и много да си почиваш, и да спиш. И, разбира се, трябва да правиш упражнения.

— Искаш ли да дойдеш на някой от уроците ми по балет?

— Иска ли питане.

— В понеделник и петък, в четири часа, стая петстотин и шестнайсет, „Карнеги Хол“.

— Ще бъда там в понеделник.

— Наистина ли, татко? Не си ли много зает?

— О, ще поотложа това-онова. Ще бъда там в четири, ще остана до края на урока, а после ще заведа теб и мама в „Румпелмайер“ да пием чай.

— На урока ще ме заведе не мама, а госпожица Макдугъл.

— Разбира се. Мама е на работа. Ще ви заведа двете с госпожица Макдугъл да пием чай.

— Не, да не я вземаме, татко.

— А, не, не бива да правим така. Аз я харесвам, а ти?

— Разбира се, че я харесвам. Тя ме научи да плета.

— Наистина ли?

— О, да. Оплетох най-различни дрешки за куклите ми. Искаш ли да оплета нещо за теб?

— Разбира се.

— Добре. Ще ти оплета нещо. Какво да бъде?

— А, не знам.

— Шапка за когато вали сняг?

— Ще ми оплетеш ли наистина?

— Може да ми отнеме много време.

— Добре.

— Искаш ли червена?

— Повече от всичко.

— Значи червена шапка за сняг.

— Много ти благодаря.

— Още не съм я оплела, татко.

— Благодаря ти, че възнамеряваш да я оплетеш.

— О-о.

— Сега къде ще ходим?

— Ами нека просто да се разхождаме, татко. Съгласен ли си?

— Обичам да се разхождам.

— Краката ми ще заякнат от ходенето.

— Твоите крака са яки.

— Нямам търпение да получа балетните си обувчици.

— Това може би е изцяло въпрос на време, а ти просто няма как да ускориш хода на времето. Трябва да си търпелива, това е.

— Не мога да чакам. Искам да си обуя балетните обувчици и да танцувам така, както видях да танцува мадам Тотовская. Тя е възрастна, но все още танцува с лекота, и когато танцува, както някога в балета, е много красиво. Тя сигурно е на петдесет.

— Нима?

— Така мисля. Казва, че танцува от много отдавна.

— Нямам търпение да се запозная с нея.

— Ще ти хареса. Тя прилича на момиче.

— Колко момичета сте общо?

— Понякога шест, понякога пет, но понякога съм само аз. Досега не съм пропуснала нито един урок, а всички други са пропускали. Въпреки това мадам Тотовская ми преподава целия урок.

— Започвам да я харесвам.

— Тя наистина е добра, но когато нещо сгрешим — да видиш тогава!

— Какво се случва?

— Казва на пианиста да спре да свири. Той е неин племенник, но е възрастен мъж. Предполагам, че дори е по-стар от тебе, татко. Тогава тя само поглежда този, който е сгрешил, и просто чака. После прави движението сама, така, както трябва да бъде направено. След това кимва на племенника си — Майкъл. Той отново започва да свири и продължаваме упражненията.

— Аз не съм стар.

Роузи се изкикоти.

— О, татко, ти си стар, стар, стар! Когато си се оженил за мама, си бил седемнайсет години по-стар от нея. Седемнайсет години, татко! Как си могъл да постъпиш така?

— Такава е традицията в моето семейство. Но аз не съм стар. На четирийсет и седем съм.

— Не, не си стар, татко. Не много!

— Определено не се чувствам стар. Чувствам се млад. Чувствам се богат.

— Богат?

— Много.

— Имаш ли изобщо някакви пари?

— Разбира се, че имам.

— Колко?

— Десет хиляди долара.

— О, това са много пари, татко.

— За жалост всеки цент от тях ще отиде за държавата.

— Защо?

— За данъци.

— Колко им дължиш?

— Според последното изчисление около петдесет хиляди.

— Долара?

— Да.

— Кои са те, татко?

— Данъчните ли? Ами те са данъчни, точка.

— Да ги убием.

— Така ли да направим?

— Да, те са такива егоисти. Искат всичките ти пари за пустото си правителство.

— Несъмнено.

Вървяха по Пето Авеню.

Дано да ми е дадено някой ден да си спомня този момент така, както напоследък си спомням полето с маковете, помисли си той.