Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

Излезе от хотела през вратата към Петдесет и шеста улица, вървеше бавно и мислеше за полето с маковете.

Не познаваше много добре Джо, никога не се сприятелиха. Бяха се срещнали почти случайно съгласно бизнес проекта на сестрите им — да берат макове и да ги продават на букети — но през онази паметна сутрин, в която той изобщо не бе предполагал, че ще падне толкова смях, Джо бе станал част от неговия живот, едно мургаво момченце на десет-единайсет години, още един нов американец, но все още говорещ на почти забравен език, момче със смешен американски изговор, имитиращо как сестра му рита с голите си крака във въздуха над маковете, сякаш с това тя се сбогуваше с един свят и приветстваше друг, света на предприемчивостта и успехите — да береш макове, да ги продаваш, да планираш практични начинания, дори с цветя, да изкарваш пари, да забогатяваш, да бъдеш красив и да танцуваш.

— Виж ги — бе казал Джо. — Виж ги.

И тогава той зарита, както бяха правили момичетата, а те спряха да погледат и се разсмяха.

— Те ще стават филмови актриси — бе рекъл Джо. — Ще бъдат танцьорки във филмите, в които пият вино от обувки — само дето нямат обувки.

Сестрата на Джо бе отвърнала със смях:

— Имаме обувки, Джо, нямай грижа за обувките.

— Имате дълги крака — бе казал Джо и се бе засмял гръмогласно.

Джо беше в по-горния клас и двамата никога не бяха играли заедно в училище, както правят всички приятели от един и същи клас — едното момче в единия край на стаята, другото — в другия, самият той и Зак и целодневната забава помежду им, забелязана или не от учителя, който се чудеше как да се отнася с момчетата от другия край на света, тъй като всички бяха подигравчии. Те се подиграваха дори един на друг. Той се присмиваше на пеенето на Зак, а Зак — на неговото писане.

Зак винаги малко важничеше. Неговият гърлен кикот винаги бе изглеждал малко като фалцет, сякаш той искаше да звучи като Карузо. Комплиментите му, казани на хора, които му бяха напълно непознати, винаги изглеждаха неискрени и все имаше нещо, което той не споделяше, някакъв голям план, за който само той знаеше, ала и този голям план винаги бе изглеждал безполезен. Той правеше екстравагантни комплименти на хората, за да бъде харесан или запомнен — само с идеята, че те можеха да му бъдат от полза някой ден.

На закуската Зак беше казал:

— Ти нямаш представа какви чудеса и съкровища ще донесем на човечеството чрез урана — чрез енергията и мощта на деленето на атома.

— Да, нямам, обаче съм сигурен, че някой ще спечели много пари.

— Милиарди.

— Парите са гадно нещо.

— Но и ти тича подир тях.

— Да, и в същото време подир още шест-седем неща.

— Игра и печели.

— Понякога.

— Помня как веднъж в Сан Франциско и двамата бяхме останали без пукната пара. И ти се включи в игра на карти на пари и след един час потене спечели един долар, заложи го на конни надбягвания и твоят кон спечели. Искаш ли да ти кажа името на коня? Пантера Рок. Може би си го забравил. Аз никога няма да го забравя. Получи десет долара срещу един. Имахме пари в джобовете си за цял месец — от хазарт. Ти просто не можеше да загубиш. Живяхме като лордове през онзи месец — бяхме осемнайсетгодишни. Спомняш ли си?

— Спомням си.

Стигна до сградата на Пето Авеню в дванайсет и трийсет и пет. Тя беше неприветлива, с разхлопан асансьор, чийто оператор непрекъснато говореше на висок глас с някой на горния етаж. Качвайки се, той изведнъж си спомни историята, която Зак му беше разказал през богаташкия месец в Сан Франциско. Бащата на Зак получил писмо от единия от тримата си братя, шивач в Лонг Бийч, който изпаднал в безизходица.

„Скъпи братко, Качик — пишел шивачът на арменски. — Това писмо не е за теб. То е за брат ни Агоп, но по погрешка го поставям в този плик. Отчаяно се нуждая от пари. Жена ми и шестте ни деца имат нужда от храна и дрехи. Не знам как да се обърна за помощ. Много ме е срам да ви искам пари. Затова искам от брат ни Агоп, въпреки че по погрешка слагам писмото в този плик. Твой верен брат Антраник.“

Замлок заемаше целия най-горен етаж на мрачната сграда. Той се състоеше от коридор, до който явно можеше да се стигне само с асансьора. Изглежда, имаше две-три малки стаички в единия край, а към Пето Авеню имаше чакалня, стая за секретарката на Замлок и най-подир бе офисът на Замлок, който бе доста обширен.

Лари Лангли и по-големият му брат, Уолтър или Уолт, както той предпочиташе да го наричат, го чакаха пред отворената врата. Поздравиха го с прекомерна сърдечност, несъмнено, за да внушат на Замлок, че литературните агенти разбират писателите и знаят как да се погаждат с тях. После Лангли по доста формален начин го представи на Замлок, среден на ръст мъж на около трийсет и пет години, сериозен, малко прегърбен, с едра глава и груби черти на лицето, муден и с бавна реч, но с твърде бърз ум.

— Надявам се, че пътуването ви до Ню Йорк е било приятно — каза Замлок. — Да кажа ли на госпожица Аронсън да поръча за вас сандвич и кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Предполагам, че са ви хрумнали множество добри идеи?

— Няколко.

— Лари и Уолт ми казаха, че сте въодушевен от моята идея за поставянето на пиеса.

— Опитвам се да повярвам във всичко, което се надявам да напиша.

— Мисля, че човек е щастлив, когато се радва на труда си. Моята работа със сигурност ме радва.

В този момент Лари Лангли реши да се включи в разговора.

— И аз мога да ви уверя, господа, че върша с радост своята, особено когато тя ми позволява да присъствам на първата среща на два блестящи интелекта.

— И с мен е така — побърза да каже Уолт.

— Моят е съвсем практичен… делови ум — рече Замлок.

— Ще ми се да можех да кажа същото за моя — вметна Йеп, — но се боя, че един писател с практичен ум няма да се интересува от писане. Писането като професия се базира на готовността да играеш комар при изключително неблагоприятни условия. Аз обаче нямам нищо против. Това е цената, която с охота плащам за свободата си — свободата да пиша само каквото искам или каквото трябва да пиша.

— Вие несъмнено сте разбрали, че е желателно от време на време да напишете нещо просто защото би ви избавило от задължение или би ви направило богат — каза Замлок.

— Може да съм разбрал, че е желателно, но никога не съм го считал за възможно.

— Не мога да повярвам, че след толкова години нямате опита и уменията да пишете по даден начин с определена цел.

— Не, боя се, че все още нямам този опит и тези умения.

— Не ви вярвам.

— Това е истината.

— Ами „Странниците“? Без съмнение сте написали това с определена цел.

— Всъщност не, започнах да пиша тази пиеса, като смятах, че тя ще бъде лека комедия — за шепа хора в чакалнята на малка гара в малко градче, които не отиват никъде. Просто си седят на пейките. Но нещата взеха друг обрат, това е.

— Бих искал да напишете пиеса за мен — рече Замлок.

— Тук съм, за да разбера дали мога да направя това.

— Искам голяма пиеса. Важна пиеса. Интересна, вълнуваща пиеса. Пиеса, която да се хареса на широката публика — не само на интелектуалците. Пиеса, от която ще се спечелят пари.

— Струва ми се, че такава пиеса може да бъде написана.

— Мисля, че вие сте този, който може да я напише.

— Мога да се опитам, но не се знае. Във всеки случай искам да видя договора, който естествено ще сключим.

— Договорът ли? — Замлок се обърна към братята.

— Да, господин Замлок — каза по-младият. — Йеп иска да се запознае с условията на договора, преди да започне да пише пиесата.

— Колко време ще ви отнеме написването на пиесата? — попита Замлок.

— Може да ми трябва малко повече време да започна, но веднъж започна ли, няма да продължи дълго.

— Шест месеца след като започнете?

— Не, не толкова много. Шест дни, най-вероятно.

— За колко време написахте „Странниците“?

— За шест дни. Всъщност започна ли, аз се опитвам да завърша всяка нова пиеса за шест дни.

— Чувал съм за бърза работа, но не и за чак толкова бърза.

— Има писатели, които пишат дори по-бързо. Въпреки това писането няма почти нищо общо със скоростта или времето. То е най-вече въпрос на концентрация. Ако някой драматург пише пиеса за една година, а друг за една седмица, и двамата са били съсредоточени еднакво дълго — достатъчно за написването на нова пиеса. Аз бързо се отегчавам, затова не мога да държа недовършена пиеса, която да ме тормози дълго време.

— Снощи пак прочетох „Странниците“ — поде Замлок. — Знаете ли какъв й е проблемът на тази пиеса?

— Да, мисля, че знам.

— Тя е за хора, за които внезапно разбираш, че са мъртви. Това е болезнено. Не знам как да се изразя. Щастието е по-хубаво от тъгата.

— Не знам много и за двете. Вероятно дори не мога да ги различавам. Аз например смятам, че всички хора в „Странниците“ са щастливи.

— Такива са — съгласи се Замлок. — Само че са бедни, дрипави, нямат какво да правят, къде да отидат, за какво да мислят. Това е болезнено. Искам първата пиеса, която продуцирам, да не бъде болезнена.

— Всичко може да е болезнено за някого.

— Аз вярвам в щастието.

— Разбира се.

— Щастието е хубаво нещо.

— Да, така е.

— Според вас колко време ще мине до момента, когато ще сте готов да започнете да пишете моята пиеса?

— Ако условията на договора ме устройват, мога да започна веднага.

Замлок пак се обърна към братята, сякаш това наблягане на договора беше нещо, което той не бе очаквал. Разговорът продължи доста пространно на тема творчество и само между другото на тема бизнес. Госпожица Аронсън донесе сандвичи и кафе. Тя бе една подобаващо сериозна млада жена. Замлок и агентите започнаха да се хранят.

Срещата непонятно защо продължи близо три часа и нищо не беше свършено. Замлок искаше да говори за ненаписаната пиеса, но не и за ненаписания договор.

Към края на срещата Замлок каза:

— Поканил съм неколцина приятели на вечеря утре в „Чембърд“. Бих искал да дойдете и вие. Мисля, че ще ги харесате, а двамата можем да поговорим още за пиесата.

— Не съм сигурен, че мога да дойда. Бях разделен с децата си три месеца и съм решил да прекарам утрешната вечер с тях.

— О, ние няма да седнем да вечеряме преди часа им за лягане, сигурен съм. На колко години са децата ви?

— Момчето наскоро навърши дванайсет, момичето ще стане на десет след няколко месеца.

— Докъм осем и половина ще изпием по няколко коктейла и няма да започнем да вечеряме, докато не дойдете.

— По-добре не разчитайте на това. В събота на децата се позволява да останат будни до късно — понякога до единайсет часа, понякога до по-късно.

— Елате на вечерята, Йеп — рече Замлок. — Убеден съм, че ще ви е приятно да се запознаете с моите приятели.

На улицата по-големият брат каза:

— Добре направихте, че не приехте поканата. Единият от нас трябва да присъства на всички разговори, които водите със Замлок, а той не покани никой от двама ни. Благодаря, че му отказахте.

— Не обичам да водя делови разговори, докато си хапвам и пийвам.

— Сигурен съм, че му направихте добро впечатление — каза по-малкият брат.

— И той ми направи доста добро впечатление.

— Какво мислите за него?

— Разбирам, че иска да продуцира поставянето на пиеса и да спечели пари. Ще ми се да видя договора и мисля, че трябва да го запознаете колкото се може по-скоро с условията, които очаквам.

— Трябва да поработим с него — рече по-големият брат. — Няма да е лесно. Трябва да измислим начин да му изложим фактите, без да го шокираме прекалено.

— Защо. Шокирайте го. Няма проблеми.

— Ще намерим начин.

Братята се качиха на едно такси, а той тръгна обратно към хотела. Приятно беше да се излежаваш там на леглото денем.