Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

— Как мина?

— Страхотно. Никога не съм виждала такова нещо.

— Може да си имала особено добра публика.

— Тогава как стана така, че само на мен се смяха на нови места от пиесата?

— Е, браво. — Той сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

— Трябва да ми помогнеш още малко.

— Ван свърши доста добра работа, като ми разказа сюжета по време на кинопрегледа и рекламите в „Палас“. Звучи някак банално, но може пък да има голям успех — тъкмо по тази причина. Все пак нищо не мога да кажа, докато не гледам пиесата.

— Била е написана, за да донесе голяма печалба, един милион долара, това е. Нека да погледнем истината в очите, пиесата е долнопробна, по един крайно глупав и досаден начин. Обаче тази вечер моята роля изведнъж започна да ми се струва съвсем истинска и вълнуваща. Пие ли ти се?

— Май не.

— Изпий едно. Аз ще си налея. Уиски с лед?

Лора извади бутилка и две чаши. Тя приготви две питиета и отпиха по глътка.

— Къде е Джейни?

— Беше тук преди малко. Вероятно си е легнала.

— Харесваш я, нали?

— Да, мисля, че е много симпатична.

— Сторила е чудеса с Роузи. Да накара Роузи да плете, представяш ли си?

— Впечатлен съм.

— Знаеш, че Роузи не прилича на мен.

— Не много.

— Не, изобщо не прилича.

— Тя е точно като теб. Кикоти се по съвсем същия начин.

— Така ли? О, трябва да престане.

— Защо да престане?

— Когато някое момиче се кикоти, хората си мислят, че то е глупаво… а Роузи не е глупава.

— Излиза, че ти си глупава.

— Би трябвало да знаеш. От много години никой не ми е казвал това, само ти… но прекрасно знаеш, че съм и умна. И то много умна.

— Да, вярно е.

— Само дето по отношение на някои неща съм по-глупава от всички други жени по света, но пет пари не давам. Наистина. Искам да живея собствения си живот, а не живота на съпруга си, независимо какво е всеобщото мнение по този въпрос. Знаеш също, че съм и смахната.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че един мъж може да бъде смахнат и никой да не си помисли нищо лошо, но ако някоя жена е смахната, всички са в потрес, особено мъжете. Но най-вече женените мъже. Защо да не мога просто да бъда смахната, също като теб?

— Няма никаква причина да не можеш.

— Искам да бъда свободна.

— Разбира се.

— Искам да бъда подготвена за всичко.

— Като например?

— За всичко.

— Това е безсмислено. Искаш да бъдеш свободна, защото си убедена, че само така можеш да се научиш да разбираш себе си или да се научиш да се развиваш така, както смяташ, че трябва.

— Съвсем не. Искам да бъда свободна, заради самата свобода. Да бъда свободна да допускам грешки, свободна да върша нещата погрешно, свободна да пропилявам живота си, да разбирам себе си погрешно, да мразя другите — свободна да върша всичко или да бъда всякаква.

— Това е лудост.

— Защо не? Не е ли така по-забавно? Не е ли, а? Дълбоко в себе си си убеден, че е така.

— И какво от това? През целия си живот се държа, както смятам за редно.

— Ами не го прави — каза Лора.

— Превъзбудена си от спектакъла и говориш глупости.

— Мразя всичко това. То е абсолютна лигавщина, но какво мога да сторя? Не мога да бъда омъжена. Не съм богата. Не мога да бъда известна. Нямам никакъв истински талант.

— Какво очакваш да чуеш — лъжи ли?

— Добре де, имам ли някакъв талант?

— Всеки има някаква сила за живот. Всичко друго е несигурно.

— Аз каква сила имам?

— Много голяма.

— Наистина ли?

— Една от най-големите, които съм срещал.

— Какво да правя?

— Не знам, явно и ти не знаеш. В пиесата — защото с това си ангажирана в момента — прави най-доброто, на което си способна. Защото никой не се раздава докрай — наистина никой. Съревнованието никога не е много силно. Почти е невъзможно да не свършиш някоя работа по-добре от всеки друг, който се опитва да свърши същата работа. Трябва само да се съсредоточиш.

— Вероятно е така — каза Лора.

— Така е.

— Струва ми се, че мога да се справя по-добре от… коя да е наистина голяма актриса?

— Има много актриси с опит — повечето са над петдесетгодишни. Има и множество ярки и темпераментни млади актриси, обаче не знам за някоя много голяма.

— Наистина ли?

— Не трябва да ги оприличаваме с жените, с чудесните жени, които никога не са стъпвали на сцена — жените, които се очаква те да имитират като актриси в пиесите. Бихме могли да излезем от това жилище и да отидем на три пресечки в посока към реката. Бихме могли да почукаме на някоя врата — на всяка врата — и да се срещнем с някоя истинска и по тази причина чудесна жена, като предмет на изкуството. Тя може да е майка, стара мома, вдовица.

— Като предмет на изкуството, аз от кой вид жени съм?

— Много специална.

— Такава, която заслужава вниманието на изкуството?

— Никоя жена не е недостойна за вниманието на изкуството.

— Тогава защо не напишеш пиеса за мен — в която да участвам — да мога да бъда звездата в нея?

— А ти защо не напишеш?

— Не знам как.

— Знаеш как да искаш. Това е всичко, което ти е необходимо.

— Не го мислиш наистина, нали?

— Не, убеден съм, че е така.

— Добре, искам да напиша пиеса, какво да направя?

— Ето как става. Искаш да напишеш пиеса, в която да можеш да участваш и да можеш да изглеждаш велика, много хора да узнаят за теб, да имаш всичките пари, които са ти необходими, да бъдеш свободна, да можеш… да напишеш още една пиеса, всичко това да се случва отново и отново. Но онова, което е в основата на всичко, е любов — в повечето случаи поискана и неполучена или дарена и отхвърлена. Понякога и завръщането към любовта. А любовта е велика повеля, както знаеш.

— Аз обичам мига.

— Мигът трябва да бъде обичан.

— Обичам приятно прекараните моменти.

— Разбира се.

— Само тях обичам. Мразя всички други.

— Моментите са си моменти и рано или късно идва момент, който с нищо не е по-лош от друг — за развлечение, за работа, за всичко.

— Обичам да се забавлявам. Обичам да се забавлявам сега, а не по-късно.

— Сега и по-късно са едно.

— Значи ако искам, трябва да направя нещо, за да постигна желаното?

— Как би могло да бъде иначе?

— Би могло да бъде дадено даром.

— Любов може да бъде дадена даром. Нищо друго. Ако любовта не е достатъчна, тогава трябва да се постараеш да разбереш кое ще ти е достатъчно. Ако то е да имаш най-добрата роля в някоя хубава пиеса, например, а никой няма да ти даде такава роля в такава пиеса, тогава единственият начин да получиш такава роля е да напишеш такава пиеса.

— Как?

— Ако наистина искаш, е лесно. Ако не искаш истински, не е лесно. Тогава е много трудно. Може би дори невъзможно.

— Има ли някакъв друг начин да получа каквото искам?

— Не. Има всякакви начини да получиш нещо, което не искаш, или каквото и да било друго, от незнание или нежелание да решиш какво искаш, обаче единственият начин да получиш каквото искаш, е да отидеш и да го получиш. Може би ти не искаш истински нищо. Знаеш, че през повечето време много от хората не искат нищо и в това също има смисъл.

— Ами ако всичко, което искам, е един милион долара?

— Тогава напиши пиеса като онази, в която участваш. Каза, че тя била написана, за да донесе печалба от един милион долара.

— Няма ли някакъв друг начин да мога да се сдобия с един милион?

— Да се омъжиш за човек, който има два милиона.

— Друг начин?

— Да имаш богат баща.

— Друг?

— Изобретявай центрофуги.

— Какво е това центрофуга?

— Не знам, но ги изобретявай и съм сигурен, че ще се сдобиеш с един милион долара.

— Хайде да се напием — каза Лора.

— Не.

Въпреки това той й наля още едно питие и едно за себе си. Отпиха едновременно и после се умълчаха, без да се поглеждат.

— Какво има? — попита Лора.

— Безпокоя се за дъщеря си.

— Всеки баща се безпокои за дъщеря си.

— Тя досущ прилича на майка си.

— Въобще не прилича на майка си. Никое момиче не прилича на майка си.

Те пак отпиха и се умълчаха.

— И аз се безпокоя — рече Лора. — Само че не за Роузи, не и за Ван, не за тебе, дори не и за себе си. Безпокоя се за Таити.

— Никога не съм мислил за това точно по този начин.

— Преливам от акъл, нали?

— Да. Хайде да отидем да погледнем децата и после ще трябва да си вървя.

Видяха, че децата спят дълбоко в металните си креватчета във всекидневната. Погледаха известно време личицата им и след това Лора подаде ръка и той я хвана. Държа я дълго.

Излязоха в коридора и той напусна апартамента.