Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (12)

Той взе ключа си и шепа телефонни съобщения и се качи в стаята. Вдигна щорите, погледа още веднъж линията на хоризонта, следобедното слънце между сградите, а после прегледа внимателно съобщенията. Сам Золотов от „Ню Йорк Таймс“, дъщеря му, Зак, офисът на Хенри Хайам. Отново дъщеря му. Отиде на телефона да й се обади.

— Татко, толкова се радвам, че се обади. Утре е събота и Ван ще ходи на бейзболен мач с Кити Делмонико, а пък аз никъде няма да отида.

— О, ще отидеш, защото аз ще те заведа.

— Къде?

— Къде ти се ходи?

— Къде можем да отидем?

— Ами почти навсякъде.

— Къде все пак?

— Можем да отидем да обядваме и после да прекараме приятен следобед. Можем да прескочим до зоологическата градина в Сентръл Парк. Или да посетим Музея на модерното изкуство и да разгледаме картините, а после да гледаме филм. Ще изберем някой много стар — филм, който вероятно съм гледал, когато съм бил на твоята възраст. Искаш ли аз да реша къде да отидем?

— Да, ти реши, татко.

— Ще прегледам „Ню Йоркър“ и ще видя какво дават на различните места. Ще ти се обадя утре сутринта.

— Не, тази вечер.

— Добре, тази вечер. Ще намеря нещо наистина хубаво.

— Благодаря ти, татко.

— Няма защо, Роуз Мускат.

— О, какво име! Как само ме нарече, татко! Роуз… уф! Мускат… уф!

— Да, тези имена са тежки, нали?

— Ами Мускат… няма как да се избавим от това. Обаче Роуз! Роуз не подхожда на Мускат.

— Кое подхожда?

— Не знам, но нещо друго.

— Помисли си за име, което наистина харесваш, и така ще ти викаме.

— Възможно ли е?

— Няма нищо по-лесно.

— Тогава ще си помисля. И ти си помисли. Ти по-добре от мен се оправяш с имената.

— Ще се постарая, но не съм кой знае какъв специалист по имената.

— Първо, защо си ме кръстил Роуз?

— Това е любимото име на фамилията.

— Така ли?

— Да. Така се казваше майката на моя баща.

— Ами Ван?

— Така се казваше бащата на моята майка.

— Така ли се дават имената?

— Този е един от начините.

— Какви са другите?

— О, има много други начини. Преди четири-пет години Бюрото по преброяване на населението изготви доклад по въпроса за имената. Имало едно семейство някъде в Алабама, бащата — фермер, майката — домакиня, и шест или седем момчета и момичета. Горе-долу на всеки десет години Бюрото преброява населението — поименно. Около сто седемдесет и пет милиона души, един по един, записва се поне малкото име и фамилията на всекиго поотделно, но на повечето се вписва и презимето. Някои от тях имат две, три или четири презимена. Това семейство в Алабама обаче било различно. Когато служителят от Бюрото посетил семейството, бащата бил навън, работел във фермата. Майката седяла на люлеещ се стол с най-малкото си дете в скута. Друго дете пълзяло по пода. Трето играело на двора. Четвърто се било покачило на едно дърво. Пето било с баща си. А най-голямото момче било във военноморския флот. Служителят поискал от майката да каже имената на децата си. Тя рекла: „Това тук е детето в скута. Онова там е детето на пода. Онова, което е навън, е детето на двора. Онова, което обича да се катери по дърветата, е детето на дървото. Момчето, което върви след баща си където и да отиде той, е детето на татко. А онова, което е във флота, е детето във флота.“

— Това не е истина, нали, татко?

— Прочетох го в едно списание.

— Не са ли дали на децата си истински имена?

— Като че ли не, но всички се държали така, сякаш имат имена.

— Роуз Мускат. Това не звучи много добре, но ми се струва, че е по-добре от „телефонното дете.“

— Все пак и „телефонното дете“ е доста хубаво име. Защо смяташ, че би могло да бъде твое?

— Обичам да говоря по телефона.

— Шегуваш се, нали?

— Ами ако си сам и си се уморил да говориш с куклите си или с превзетата, стара и опака госпожица Макдугъл… ха, ха, ха… тя подслушва, татко, аз го направих нарочно!… тогава е забавно да се говори по телефона.

— С кого говориш?

— С приятели.

— Деца?

— О, татко! Разбира се, че деца. Освен когато се обаждам на теб.

— „Телефонно дете“ общо взето ми харесва. Други идеи?

— „Бонбоненото дете“, защото обичам бонбони. „Грозното дете“, защото изглеждам ужасно.

— Откога?

— Винаги. Уфф!

— Ти си красива.

— О, не, татко, ти не знаеш какво значи красива.

— Какво значи?

— Великолепна… като мама.

— Добре, но великолепна си е великолепна, а красива си е красива. Това са две различни неща. Ти си красива.

— Грозна съм.

— Защо?

— Защото е така.

— Роузи, ти си красива.

— Наистина ли мислиш така, татко?

— Да. Защото си красива.

— Красива ли съм, татко… наистина ли? Аз не смятам така.

— Красива си, не мисли повече за това.

— Как мога да престана да мисля? Къщата е пълна с огледала. Непрекъснато виждам себе си.

— Добре, тогава ще ти викаме „Оглеждащото се дете“.

— Не, татко, „Виждащото се дете“. Така е по-забавно.

— Добре.

— Да не забравиш да намериш нещо хубаво, на което да ме заведеш утре, и да ми се обадиш тази вечер, за да ми кажеш къде ще ходим. Така ще мога да си направя план.

— Добре, Роузи.

Той се обади на Сам Золотов, който попита:

— Йеп, какво подготвяш за поставяне на Бродуей?

— Нищо, Сам. Как разбра, че съм в „Грейт Нодън“?

— Лора ми каза… в „Сарди“. Каза, че си пристигнал в Ню Йорк да се срещнеш с някакъв продуцент и пишеш пиеса. Можеш ли да ми разкриеш нещо повече? Отдавна не си се появявал на театралната страница. Каква е тази работа?

— Дойдох в Ню Йорк да се срещна с един продуцент.

— Как се казва?

— Ще ти съобщя, когато той и аз се договорим. Засега няма нищо за разправяне.

— Йеп, не искам да звуча като теб, но кои са ти любимците в бейзболния шампионат?

— „Доджърс“.

— Защо точно те?

— Те са най-добрите.

— Изгубиха първите два мача.

— Случва се.

— Никой отбор, който е изгубил първите два мача, не е печелил шампионата.

— Не знам какво показва статистиката. Нещо за днешния мач?

— Последното, което чух, е, че „Доджърс“ водят, но така беше и при първите два мача.

— Ако победят в днешния мач, може да имат четири последователни победи.

— Ако — каза Сам.

— Да, винаги е така. Как иначе?