Брад Тор
Тайният орден (74)

Глава 73

Вашингтон, Окръг Колумбия

— Наречи го както искаш, Джордж — обърна се президентът към директора на националното разузнаване, — но за мен си е държавна измяна. Ние сме нация на законите. Това ни прави държава. Време е да започнем да прилагаме тези закони и да посочваме хората, които смятат, че са над тях.

— А финансовата ни система? — попита секретарят на департамента по финансите.

— Налага се да я оставим да се срине. Проклетият Федерален резерв не върши нищо друго, освен да дава възможност на банките да поемат все по-големи и по-големи рискове, и когато се провалят, данъкоплатците и техните трудно спечелени пари биват използвани, и то за кой ли път, за да се измъкнем от затруднението. Крайно време е на това да се сложи край.

— Значи да свалим всички ограничения пред финансовия бизнес?

— Не, разбира се — възрази президентът недоволно. — През следващите седемдесет и два часа искам пълен доклад. Държа този бизнес да се рационализира. Възможно е да успеят, възможно е и да се провалят, но ще знаят, че чертата е теглена, и ще се наложи да се съобразяват. Няма да поддържаме вече илюзията, че всеки бизнес е твърде важен, за да се провали, и не искам да чувам, че някой е с прекалено известно име, за да влезе в затвора. Ще е болезнено, разбира се, убеден съм, но е време да приемем лекарството, и то веднага. Не го ли сторим сега, никога няма да се измъкнем от блатото, в което сме затънали. Кредиторите ни искат да знаят не само че сме сложили ред в дома си, но и че ще започнем да плащаме дълговете си. За всяка дейност, която е изнесена от другата страна на океана, правителството ще трябва да създаде благоприятни условия за нови пет тук чрез подобряване на бизнес климата.

— Какво ще правим с Федералния резерв? — попита финансовият секретар.

— Няма да подновяваме срока на договора му.

— Нима? — стъписа се секретарят.

— Точно така — отвърна президентът. — Правото да взима решение дали да се печатат пари има Конгресът и е излишно това право да се прехвърля към някакъв банков монополист, който се прави на правителствена агенция. Имате двайсет и четири часа да се явите при мен с идеи как да се освободим от Резерва.

— Но господин президент… — понечи да каже нещо секретарят на Департамента по финансите.

— Никакво „но“. В тази страна и преди са закривали централна банка. Крайно време е да го сторим отново.

— За икономиката този удар ще е…

— Онова, от което държавата се нуждае — довърши президентът.

Обсъдиха още няколко допълнителни проблема и президентът освободи секретаря, след като му благодари за присъствието.

Харват, Райън, Уайс и Рийд Карлтън бяха следващите, които бяха поканени в Овалния кабинет. Всеки от тях се срещаше за първи път с президента. Той им посочи канапетата в центъра на помещението и ги помоли да се настанят.

— Видяхме на влизане финансовия секретар — обади се Карлтън. — Не изглеждаше никак добре.

— Така е — отговори президентът. — А какво ще кажете за състоянието на икономиката ни? Този човек би трябвало да си ляга всяка вечер с мисълта дали на сутринта няма да му се наложи да се обеси на първия стълб, ако нещата не се подобрят. Защото аз лично си лягам с тази мисъл.

Президентът бе избран най-вече заради здравия му разум и сериозния подход към проблемите. Той бе изключително харизматичен и за разлика от много политици във Вашингтон, очевидно не само го беше грижа за състоянието на държавата, но и държеше да е напълно сигурен, че нещата може да тръгнат към подобряване и провалът не е неизбежен.

— Тук сте обаче не за да говорим какво ме държи буден нощем — продължи президентът. — На първо място, искам да ви благодаря за това, което свършихте. Разбирам, че има още няколко души, които ви помогнаха — госпожа Слоун Ашби и господата Чейс Палмър и Матю Санчес. Моля да им предадете моите благодарности.

Карлтън го увери, че ще бъде направено.

— Чудесно, а сега на работа — рече президентът. Премести поглед от Райън към Уайс и след това към Макгий. — Не знам какво, по дяволите, става в ЦРУ, но е време да му се сложи край. Държа нещата там да се прочистят и да се установи съвършено нов подход. Толкова много патриотично настроени мъже и жени работят там, готови да отидат накрай света за своята страна, но се налага пътят им да се прочисти от задръстените бюрократи. Цялата тази история с Фил Дъркин никога нямаше да се случи, ако прочистването беше направено по-рано. Вече поисках оставката на директора на ЦРУ.

Макгий и Райън се стъписаха.

— Но кой ще го замести? — не се сдържа Макгий.

— Вие — гласеше отговорът на държавния глава. — Вие двамата.

— Двама директори? — попита Райън.

— Освен ако не сте убедени, че и един човек би могъл да преобърне нещата в Управлението за дванайсет месеца.

Стареца се усмихна.

— Да смятам ли, че одобрявате?

— Да, сър — отговори Карлтън. — Всъщност, ако мога да отбележа, това отдавна трябваше да се случи.

— Ето, случва се сега. — Сетне погледът му се спря на Уайс. — Имате ли желание да се разделите с живота на пенсионер и отново да служите на страната си?

— Ако страната ми има нужда от мен, ще се радвам.

— Според мен Райън и Макгий ще бъдат достатъчно заети. Ще се нуждаят от някого, комуто имат доверие, за да ги съветва кой да остане, кой да си върви, какво да се спаси и какво да се ликвидира. Не мога да ви обещая, че задачата ще ви покрие със слава, но съм сигурен, че ще получите одобрението на благодарната нация.

— Благодаря ви, сър, за мен ще е чест — кимна Уайс.

— Чудесно. Говорих вече с Негово Превъзходителство краля на Йордания. Той, естествено, се направи на много ядосан, че хората от неговото разузнаване са изнудвали ЦРУ с терористичен заговор, за да измъкнат информация за екипа по политическа дестабилизация на Дъркин. Увери ме, че цялата информация, с която разполагат, ще бъде споделена с нас. Райън, бих желал да обсъдите това с генерал Джонсън, който на свой ред ще ме държи в течение.

— Да, сър — отговори кратко Райън.

— Какво още остана? — Президентът прелисти бележките си. — Помолих главния прокурор да ми даде препоръки относно това какво да се направи със Сал Сабатини и онзи Самюъл. Трябва да призная, че не се тревожа толкова за съдебния процес, колкото от факта, че има други като тях, които са в действие. Доктор Уайс, настоявам да насочите вниманието си към „Клуба на плувците“ и останалите програми в сянка на Управлението.

— Разбрано, сър — отвърна Уайс.

— Като стана дума за програмите в сянка на Дъркин, разбирам, че последният член на екипа по дестабилизация, Тара Флеминг, е била задържана от ФБР и е била разпитвана. Очаквам да се срещнете при първа възможност с директора на ФБР и да обсъдите какво ще стане с нея. Което ме довежда до мисълта и за господин Мънро Луис от Федералния резерв. Той, по дяволите, трябва да бъде съден за стореното. Шефът по сигурността ще отговаря като негов съучастник. Мисля, че ще е справедливо. Пропуснах ли нещо?

Карлтън повдигна вежда.

— Ще стигна и до вашата молба — отговори президентът на немия му въпрос. Погледна останалите и продължи: — Искам да ви благодаря за това, което свършихте. Иска се голям кураж. Само подобна смелост и саможертва ще доведат тази страна отново до водещото й място в света. Не го забравяйте, когато нещата на седмия етаж в Лангли станат напечени. Защото това неизбежно ще се случи.

— Няма да го забравим — обади се Макгий, докато се изправяше и се ръкуваше с президента. — Благодаря ви, сър.

Райън и Уайс го последваха, стиснаха ръката на президента и се сбогуваха, напускайки Овалния кабинет с Боб Макгий. Харват и Стареца останаха, съсредоточили погледи върху директора на националното разузнаване и президента.

Президентът се обърна към Карлтън:

— Генерал Джонсън сподели с мен какво се е случило в Сомалия и вашата молба да припишем стрелбата и пораженията на Дъркин. Смятам да удовлетворя молбата. Уговорете всичко със служителите от кабинета ми, а аз ще го подкрепя. Ала технически този разговор не се е състоял.

— Разбрано — отвърна Стареца, щастлив, че акцията „Сиена Стар“ ще бъде приключена, а агенцията му ще си получи заплащането.

— Научих също, че сте загубили договора си с Департамента по отбраната и оттогава сте в затруднение.

— Не бих казал, че…

— Точно така е, сър — намеси се Харват, прекъсвайки шефа си.

— Научих също така, господин Харват, че сте работили за предишен президент и сте отбелязали някои сериозни постижения. Какво стана, че следващата администрация не продължи да работи с вас?

— Имахме различни гледни точки, сър.

Президентът се замисли за миг.

— Готов съм да се боря яростно за бъдещето на Америка. Никога не съм го крил. Но преди да се върнем към благосъстоянието и изобилието, смятам, че трябва да се изправим лице в лице с непрогледния мрак и да се подложим на проверка така, както това никога не е ставало в нашата история досега. Когато това се случи, Съединените щати ще се нуждаят от най-добрите и най-умните. Те ще разчистят мрака и ще поемат битката с враговете, които биха искали да ни съсипят — и външните, и вътрешните. Бих искал да мога да разчитам на вашата организация и да бъдете част от тази борба. С някои от реорганизациите, които генерал Джонсън и аз планираме в средите на разузнаването, вярваме, че може да се намери място и за вас. Това представлява ли интерес?

И Карлтън, и Харват отговориха в един глас:

— Да, сър.

— Радвам се да го чуя — заключи президентът и се изправи, давайки знак, че срещата е приключила.

Докато ги изпращаше с бавни стъпки до вратата, той сподели:

— Един мъж, заемал този пост преди години, е казал, че свободата само след едно поколение ще бъде заличена. Тази свобода не я предаваме на децата си по кръвен път. За нея трябва да се борим, да я браним и да им предадем да я продължат, за да не се стигне дотам в годините преди нашия залез да разказваме на тях и на техните деца какво е било, когато хората в Съединените щати са били свободни. — След това стисна ръцете им с думите: — Щастлив съм да знам, че и двамата ще сте до мен в тази борба.