Брад Тор
Тайният орден (40)

Глава 39

Вашингтон, Окръг Колумбия

Флорентино Марч беше роден в Бруклин, Ню Йорк, единствено дете на баща италианец и майка пуерториканка. Постъпи в Колумбийския университет, където демонстрира значителна склонност и талант за учене на езици и най-вече арабски. После защити магистърска степен в Центъра за съвременни арабски науки в Джорджтаун. Много скоро след това от ЦРУ се обърнаха към него.

Висок слаб мъж с мургава кожа и къдрава коса, с очилата си с тъмни рамки и вкуса към ретро облеклото той беше по-скоро небрежно-елегантен.

Поне стотина души в препълнения бар бяха облечени като него. Келнерките сновяха напред-назад с халби бира и подноси, препълнени с пилешки крилца и лучени кръгчета. На стените висяха телевизионни екрани с различни спортни програми. Райън трудно можеше да остане незабелязана. Почти от всяка маса млади мъже я канеха да се присъедини към компанията им — някои повече, а други по-малко трезви, всички бяха достатъчно настоятелни. Най-сетне забеляза Флорентино.

Седеше с група приятели в едно от сепаретата. Наместо да разговарят, те всички бяха вперили очи в телефоните си и трескаво пишеха съобщения. От време на време някой от отборите по телевизията отбелязваше точка и тълпата възторжено приветстваше събитието, хипстърите в сепарето на Флорентино вдигаха очи и също реагираха. Райън трябваше да привлече по някакъв начин вниманието му.

Хрумна й да даде бакшиш на някоя от келнерките, която да му предаде салфетка с кодирано съобщение, но Флорентино беше твърде умен и твърде параноичен, за да се хване. Хора като него не приемаха бележки на ресторантски салфетки.

Опитваше се да измисли някакъв друг вариант, когато забеляза, че той прибира телефона в джоба си, казва нещо на приятелите си и става от масата. Видя го да се насочва към тоалетната и го последва натам.

Въпросът сега беше в кой момент да му се представи — преди или след тоалетната. Май все пак ще е по-добре след.

Забави крачка и спря на място, където можеше да почака и в същото време да наблюдава кога ще излезе. Той обаче отмина вратата и продължи към задния вход на заведението.

Ще пуши ли?

Тя така или иначе искаше да бъде с него насаме. Задната уличка беше сравнително подходящо място. Вътре и без това беше твърде шумно. Човек мислите си не можеше да чуе.

Задържа вратата, преди да се затвори зад гърба му, и се измъкна навън.

Дъждът току-що беше спрял и компания от млади мъже и жени пушеха и бъбреха върху мокрия асфалт. Флорентино стоеше до контейнер за смет с гръб към нея. Винаги е бил небрежен към подробностите в занаята им. Академично устроен, рефлексите му на оперативен работник не бяха на необходимото ниво. Колко пъти лично тя се бе опитала да го убеди, че ситуационната ориентация е от огромно значение, но очевидно е било напразно, защото го доближи, без той да усети, че има някой зад гърба му.

— Здравей, Флорентино — поздрави Райън.

Младият мъж погледна през рамо и едва тогава извърна лице към нея.

— Лидия — възкликна той, — какво правиш тук?

— Имам среща с приятел за по питие и си помислих, че може би е навън, за да пуши. Ти какво правиш тук?

— С приятели съм. Пийваме.

— Ъхъ.

— Подстригала си се — отбеляза мъжът. — Добре ти стои. Много дори.

— Благодаря ти. С какво се занимаваш?

— Малко тук, малко там. Нали знаеш?

— Излишно е да ме лъжеш — отвърна Райън. — Знам какво правиш.

— За какво говориш? Какво правя?

— От това, което чух, пътуваш много. Как беше храната в Кипър?

— Кипър ли? Това беше в Гърция, нали?

— Или в Турция. Зависи.

— Да, права си. Нали нямаш нищо против? — извади той пакет цигари от джоба си.

— Не, давай. Знаеш, че е вредно, нали?

Той тупна пакета и улови с устни една от цигарите.

— Все едно чувам майка си.

— Права е — отбеляза Райън и проследи движенията му, докато щракаше запалката. Стори й се, че ръката му едва забележимо трепва.

— Ти как си? — попита той, след като вдиша и издиша дима. — Чух, че все още си в Управлението. Как е сега там?

— Нямам много време, така че защо не поговорим за Кипър? — Прозвуча почти като въпрос, но всъщност не беше.

— Добре. — Погледът му отскочи встрани за части от секундата.

Райън погледна през рамо.

— Чакаш ли някого?

— Аз ли? Не. Един от приятелите ми спомена, че може да излезе също да изпуши една.

— Разкажи ми за Кипър, докато чакаме. — Внезапно усетила някаква тревога, тя додаде: — Не е ли по-добре да влезем вътре?

— Пушенето вътре е забранено — рече той, докато вдишваше за пореден път цигарения дим.

— Като приключим разговора, ще можеш да излезеш пак.

— Не мисля, че идеята ти е добра.

Райън се канеше да попита защо, когато забеляза, че погледът му отново отскача встрани. Този път обаче имаше нещо различно в маниера му, от което кръвта във вените й се вледени.

Тя мигновено се хвърли на земята и тъкмо се извърташе, за да извади своя глок, когато поредица от изстрели огласи тясната уличка.