Брад Тор
Тайният орден (71)

Глава 70

Ашби седна зад волана, а Палмър се настани на задната седалка и започна да подрежда съдовете с топла храна. Ако зависеше от него, би наел местни хора, вместо да му носят от Кау Тапен Лодж. Дъркин можеше да си го позволи, но според Палмър беше погрешно от тактическа гледна точка.

Дъркин обаче вероятно имаше други основания. Наемната работна ръка често се разбъбря. Това беше потенциална опасност, която той не искаше да допусне, особено в момент като този, когато е принуден да бяга и знае, че го търсят. Доставката на вече приготвена храна имаше своите предимства, едно, от които никак не беше за пренебрегване — достъпът от външния свят бе ограничен.

Съвсем близо до малкото ранчо на Дъркин, Ашби съобщи местоположението им по радиото и поиска от тук нататък пълно радио мълчание, за да не се разсейва при входа.

Сетне придвижи колата до дървените порти, отново спря и зачака. Двама яки мъжаги, наметнати с пончо, излязоха от каменната постройка, служеща за патрулка, и дадоха знак на пътниците да свалят прозорците на колата. Палмър бе вдигнал капаците на съдовете, така че ароматът им да изпълни купето на роувъра.

Въпреки дъжда той и Ашби доловиха миризмата на цигари и кафе, която се носеше от мъжете отвън.

Единият попита къде е предишният доставчик.

Ашби отговори, че се е разболял от „чилийски грип“, и с ръка направи жест, показващ, че пие от голяма чаша. Мъжът поиска да знае тя коя е и очевидно му се искаше да пофлиртува с нея. Колегата му обаче беше видимо гладен.

— Ясно откъде е, от кухнята — подхвърли той. — Иди да се видиш с нея след смяната. Храната ще изстине.

Палмър се засмя, макар че не биваше да го прави. Играеше ролята на прислужник и се предполагаше да е невидим. Но пък прозвуча като добродушна закачка между колеги. Намесата му обаче сякаш ядоса онзи отвън.

— Нещо те досмеша май? — попита той.

— Не, сеньор.

— Тогава защо се хилиш?

„Мамка му — помисли си Палмър. — На този му е писнало да виси тук и му се ще да се бие. Трябва веднага да измисля нещо.“

— Стана ми смешно, защото не работи в кухнята, а на бара. Заради нея колегата ни не може да дойде на себе си от пиенето.

— Видя ли? — засмя се първият.

— За две неща никога не можеш да вярваш на жените — продължи Палмър, — алкохол и оръжие.

Намусеният като че ли хареса шегата и се усмихна. Протегна ръка и докосна Ашби недалеч от гърдите й.

— Какво би направило момиченце като теб с оръжие?

Ашби натисна педала на газта за части от секундата и роувъра отскочи малко напред. Това накара пазача, склонен към интимности, да дръпне рязко ръка от прозореца. Нещо, което развесели другаря му, и той избухна в смях.

— Хайде — изръмжа сърдито пострадалият, — вървете. Не забравяйте да им кажете да ни донесат храна. — Сетне добави, правейки се, че отново посяга към прозореца: — Ще дойда да те видя в бара по-късно.

Ашби натисна отново газта и мъжът драматично отскочи назад, сякаш ток бе протекъл по колата.

Другият патрул се засмя и отвори дървената порта.

Навлязоха в двора и Ашби възстанови радиовръзката с останалите:

— Достъп до паркинга.

— Като си мисля за тази фаза, би могла да я наречеш „Достъп до гръдта“.

Тя му показа среден пръст и додаде:

— По-късно ще говорим за коментара ти за алкохола и оръжието. — И допълни: — С.З. Скапан задръстеняк.

Лицето му се разтегна в широка усмивка и остана така, докато тя паркира колата пред тежката дървена врата на входа.

— Точно както при репетицията — установи тя и изключи мотора. В следващия миг и двамата бяха вече навън.

С подноси в ръце изкачиха стълбите. Ашби вървеше напред, Палмър — след нея. Преди да стигнат вратата, тя се отвори пред тях. Други двама яки мъжаги ги чакаха.

Ашби подаде своите подноси на по-високия, но той само поклати глава.

— В кухнята — промърмори.

Тя пое в посоката, която й се видя най-вероятна, но охранителят я спря. Вдигна капаците на всеки от подносите, а първият бързо опипа телата им за оръжие.

По-високият се опита да повтори проверката само с нея, но тя отстъпи и попита:

— Къде е кухнята?

Мъжът промърмори накъде да върви и двамата с колегата му се върнаха на поста си, докато тя и Палмър поеха по широкия коридор към задната част на къщата.

Останалите от компанията на Дъркин, общо четирима души, седяха около голям телевизор и гледаха мач. Пред всеки от тях стоеше бутилка бира. Човекът, за когото бяха дошли обаче, не се виждаше.

— Извинете господа — попита Палмър, — да сервираме ли храната в осем чинии? Или има още хора?

— Оставете всичко в кухнята — махна пренебрежително с ръка единият. — Сами ще си вземем.

В слушалките им прозвуча глас от Северна Вирджиния:

— Засякохме топлинен сигнал при северозападния ъгъл на къщата.

— Разбрано — рече Ашби. Двамата с Палмър бързо разопаковаха донесеното и извадиха скритото в подносите оръжие, което бяха увили в пластмасови опаковки.

Ашби използва Палмър за прикритие, приготви чиния с хапки и се насочи към стаята с телевизора, скрила оръжието си под салфетка, преметната през ръката. Изчака събитията на терена да се разгорещят и едва тогава пристъпи прага.

— Някой да иска да хапне? — попита тя. — С комплименти от „Кау Тау Лодж“.

Единият от мъжете извърна глава, за да й каже да млъкне, но като я огледа, покритото му с белези от шарка лице се разтегна в похотлива усмивка и й кимна да влиза.

Нещо обаче явно го смути — изражението в очите й или фактът, че виждаше само едната й ръка, докато другата бе скрита под салфетката.

Забелязала, че той загуби интерес към мача, Ашби усети, че нещо не е наред. Мъжът присви очи, усмивката изчезна от лицето му и той протегна ръка към оръжието си. Почна се.

— Всички екипи, начало! — нареди тя в микрофона си и прицелвайки се, даде един откос с пистолета си.