Брад Тор
Тайният орден (63)

Глава 62

Първият човек, когото Харват видя, щом дойде в съзнание, беше партньорът на Кордеро. Устните на мъжа се движеха, но от тях не излизаше звук. Харват чуваше шумоленето на нещо, което според него беше найлоновото яке на детектива от Бостънското полицейско управление. Сетне бързо осъзна, че това е шумът на кръвта, бучаща в ушите му.

Когато най-сетне гласът на детектива стигна до него, той бе придружен от силен звън.

— Добре ли си? — извика Сал.

Мъжът сякаш се провикваше през река Чарлс. Харват едва разбираше какво иска да каже, но схвана същината. Кимна и му махна да върви, после се вдигна и се огледа за Кордеро.

Наоколо миришеше на бензин и изгоряла плът. Навсякъде се виждаха огньове. Земята бе посипана с трупове и натрошени стъкла.

Сал се накани да тръгне, но Харват се протегна и го хвана за ръката:

— Тя добре ли е? — попита той. — Къде е Лара?

Близо до редицата линейки беше сформиран разпределителен пункт. През мъртвите и ранените си проправяха път парамедици, за да преценят кой се нуждае от незабавна помощ или незабавен транспорт и на кого помощ вече не беше нужна.

Детективът махна на една от другите линейки, откъдето набързо прецениха състоянието му, а после му помогнаха да стане и да иде там, където седеше Кордеро.

— Добре ли си? — попита той, докато му помагаха да седне до нея.

— Сър — обади се водачът на линейката, — трябва да ви задам няколко въпроса.

— Добре съм. Иди да се погрижиш за някой друг.

— Сър, разбрах, че сте били в безсъзнание. Моля да проследите тази светлина с очи.

Харват извади документите си.

— Аз съм добре, върви да помогнеш на някой друг.

Парамедикът, който се занимаваше с Кордеро, погледна колегата си и каза:

— Проверих го. Не се безпокой.

Мъжът кимна и тръгна да помогне на следващата жертва на експлозията.

Кордеро погледна към Харват.

— Ти спаси живота ми.

— Добре ли си?

— Жива съм. Малко натъртена, но жива. Ти обаче изглеждаш ужасно.

Харват се протегна и докосна челото си. Усети, че пръстите му лепнат от кръв.

— Аз съм добре — обърна се Кордеро към парамедика. — Защо не погледнеш партньора ми тук.

Партньор. Страните го боляха дори и при опит да се засмее, но Харват все пак го стори.

— Какво, по дяволите, е станало? — каза той. Беше реторичен въпрос.

— Нашите момчета тренират с израелската полиция и техните военни от години. Винаги се чудехме кога ще видим първият атентатор самоубиец. Мисля, че не трябва да се чудим повече.

Харват погледна парамедика до себе си.

— Да имаш случайно пинцети?

Мъжът го изгледа накриво за момент, после извади един чифт и му ги подаде. Харват нежно постави ръка върху ръката на Кордеро и я накара да се наклони леко надясно. Използвайки пинцетите той успя да извади деформиран метален предмет от стената зад нея.

— Сачмен лагер? — попита тя.

Харват поклати глава.

— Прилича на олово. Мисля, че е оловна сачма.

— Колко ли са загиналите? — поклати глава Кордеро със затворени очи.

— Десет. Двайсет. Не мога да кажа. Колкото и да са, ранените са десетки пъти повече. А ти добре ли си?

Тя погледна към парамедика, който кимна и каза:

— Ще се оправи.

После Кордеро вдигна очи към Харват.

— Остави мачовските пози, сигурен ли си, че ти си добре?

Харват погледна медика, който сви рамене и каза:

— Фаровете ти са угаснали. Трябва да ни позволиш да те откараме в болницата, за да ти направят обстоен преглед.

— Не си падам много по болниците — отговори Харват.

— Добре си си ударил главата — заключи човекът. — Не се шегувам. Наистина трябва да ни позволиш да те заведем.

— Няма да стане.

— Сър, колко пръста съм вдигнал?

Харват се засмя насила и вдигна юмрука си.

— А аз сега колко пръста съм вдигнал?

Кордеро поклати глава.

— Твоя работа — сви рамене медикът. — Не мога да те заведа насила.

Харват се огледа. Разрухата беше изумителна.

— А бяхме толкова сигурни, че ще бъде снайперист.

— Познахме наполовина — отвърна Кордеро, вземайки с пинсетата деформираната оловна сачма. — Колко такива според теб са били поставени в жилетката? Стотици? Хиляди?

Харват нямаше представа.

— Готово ли е? — попита той медика.

— Почти — отговори мъжът, постави марля върху лявата вежда на Харват и я намести с потупване. — Вече сме готови.

Харват благодари и след като двамата с Кордеро подписаха документа за отказ от транспортиране до болницата за по-подробен преглед, човекът се отдалечи да помага на други пострадали.

— А сега какво? — попита Кордеро.

— Много сериозно местопрестъпление. Много убити. Сигурно искаш да разгледаш.

— Не — каза тя, поглеждайки колко е мръсна. — Знаеш ли какво искам? Искам да се преоблека, да прегърна сина си и да изпия едно питие.

Разбираше как се чувства. И двамата бяха в шок.

— Искаш ли компания?

Кордеро го погледна.

— За онази част с пиенето.

Не беше нужно да пояснява. Тя знаеше какво има предвид.

— Бих искала — отговори тя.

Харват й помогна да се изправи и за миг двамата се опряха един в друг. Беше хубаво. Но беше и неправилно. Не биваше да отиват да пият. Трябваше да обработят местопрестъплението, да се опитат да открият следи, нещо, което би ги отвело до онзи, който бе сътворил това, за да предотвратят смъртта и на други хора.

Хорват знаеше, че цялото разследване е преминало на съвсем нова плоскост. Вече не беше само разследване на убийство. Щеше да се класифицира като терористичен акт. Бостънското полицейско управление, ФБР, Лабораторията по балистика, Службата за разследване и анализи и всички букви от азбуката щяха да се намесят. Щяха да претършуват всеки милиметър наоколо, търсейки улики, и щяха да приложат възможно най-съвършената технология.

Сега това не беше място за тях. Ако нещо се объркаше, щяха да ги известят. Освен това след току-що преживяното, измамили по този начин смъртта, трябваше да си дадат малко време. И въпреки това Харват изпитваше вина, че си тръгват.

Кордеро сякаш прочете мислите му.

— Вината не е наша — каза тя.

Тя беше права, но това не промени неприятното чувство. За пръв път имаха преднина пред убийците, но тя не им помогна. Не успяха да ги спрат. Сега мъртвите бяха дори повече.

Вървяха мълчаливо, показвайки документите си, когато се провираха под ограждащите местопрестъпленията ленти, за да излязат от района на взрива.

Точно където беше взривена Бетси Мичъл, те спряха пред един от труповете, покрит с пластмасово платнище. Кордеро се наведе и повдигна единия край. Отдолу имаше маса от дрехи и кървава плът. Никакви човешки очертания, толкова близо е бил мъжът в момента на експлозията. Единственият начин да бъде разпознат беше полуразтопената табелка, на която все още се четеше „Качински“.

Кордеро спусна платнището.

— Беше добър полицай — промълви тя с натежал от мъка глас. — Наистина добър.

— Ще хванем хората, сторили това. Обещавам ти.

Тя се обърна и погледна Харват.

— Как можеш да обещаваш такова нещо?

— Искаше да знаеш каква ми е работата? Каква ми е истинската работа? Хващам хора. И ти обещавам, че ще хвана тези, които сториха това.