Кол Бюканън
Чуждоземецът (8)

Чийм

Тази сутрин Сърцето на света беше спокойно и толкова синьо и празно, колкото и небето, извито над него като огромен свод от огледален сапфир и обгръщащо го от всички страни с едва различимия хоризонт, като се изключи западът, където планините бяха увиснали сред сюрии от облаци. Слънчевата светлина падаше върху повърхността на морето и се отразяваше обратно като вълни от топлина. Птиците кръжаха като проблясващи призраци. От юг над водата подухваше слаб бриз и я набръчкваше на места, което беше признак за мъртво вълнение.

Екипажът на „Соколът“ наричаше това „чохпра“ — „идеален ден“.

Корабът летеше ниско над спокойните води на Мидерес като морска птица, която дълго се е носила над вълните, подвластна на стихиите и доволна, че е стигнала до края на пътуването си. Колкото и жалък да беше видът му, беше постигнал добро време на придвижване, макар че сега, когато беше вече близо до острова, който бе неговата цел, той започваше да забавя ход с приближаването към пристанището на Чийм.

Чайките следваха кораба и улавяха парчетата киш, подхвърляни във въздуха от тъмнокожия мъж, който стоеше на носа му. Аш беше привлякъл вниманието на неколцина бинтовани членове на екипажа, които поклащаха глави, докато го наблюдаваха, и подигравателно мърмореха под нос. Те смятаха чайките за плъховете на морето и се чудеха защо старият глупак ги храни.

Старият глупак, изглежда, не забелязваше това. Нито пък Нико, който стоеше до него. Той насочваше поглед ту към съсредоточеността и веселостта, изписани върху лицето на Аш, докато играеше с пикиращите птици, ту към гледката на приближаващото се пристанище и множеството кораби в залива. Отвъд тях разпръснато застроеният град се издигаше по хълмовете, които на свой ред бяха засенчени от черните, покрити със снежни шапки планини, простиращи се, докъдето стига погледът. Само тук на целия планински остров Чийм имаше дълбоки котвени места. Пристанището беше голямо, макар и не толкова голямо, колкото това на Бар-Кхос. Освен това то беше място с лоша слава и в този случай фактите отговаряха на слуховете.

Както всички мерсиянски деца, и Нико беше отраснал с историите за разбойниците от Чийм. В Свободните пристанища често се случваше родителите да плашат непослушните си малчугани с разкази за това как разбойниците отвличат деца за роби. Родителите говореха за тях като за чудовища и съчиняваха истории как те обичат да оставят дървен кораб играчка до леглото на лошото дете, което смятат скоро да отвлекат за свой роб. Ако това се окажеше недостатъчно, за да накара детето да се държи добре, те наистина слагаха дървен кораб до леглото му, за да може то да го види, като се събуди. Само най-палавите деца не се стряскаха от нещо такова.

При мерсиянците тези страхове само се задълбочаваха, когато детето пораснеше и откриеше, че макар повечето детски истории да са фантазии, на които може да не обръща внимание, тези разбойници наистина съществуват и наистина отвличат за роби деца, както и жени и мъже.

Това беше причината Нико да гледа с такова безпокойство приближаващия град. Облекчението, че бе успял да премине блокадата невредим, сега беше заменено от нов страх. Предпочиташе да отидат, на която и да е суша, само не и тук.

Днес духаше топъл, натежал от мириса на морето бриз и когато той утихнеше за момент, от палубите на кораба се надигаше острата миризма на топяща се смола. Вятърът беше благоприятен. Въпреки това, когато наближиха пристанището, тръбите все още горяха. Носеха се над външната стена на пристанището и тесния входен канал, който преминаваше през нея. От двете страни проходът беше ограден с покрити с тиня каменни стени, върху които имаше ниски укрепления с новата закръглена конструкция, за която се смяташе, че по-ефикасно отразява оръдейните изстрели. Когато погледна надолу, Нико видя оръдията, подаващи се от укрепленията, и старовремските балисти, поставени върху равните им покриви, както и войниците със светли наметала, които се подпираха на копията си с погледи, вдигнати нагоре към небесния кораб, носещ се над главите им с развети черни неутрални знамена.

Когато на Аш му свърши кишът, който хвърляше, чайките започнаха да надават възмутени крясъци. Корабът зави, екипажът му се засуети да нагласи скул платната и той се насочи към брега в южния край на пристанището. Върху една висока кула, построена на скалите, се въртеше ветропоказател. По брега бяха издигнати вързала, а върху пясъка лежеше кораб без обвивката на балона.

— Стой наблизо — нареди Аш на Нико. — Ще спрем само за няколко часа, но знай, че в историите, които си чувал за този град, има истина. Порт Чийм е кучешка бърлога. През деня ще сме кажи-речи в безопасност, но не се отделяй от мен.

— А след това колко дълго ще ни отнеме пътуването до планините?

— Достатъчно дълго. Но страната е хубава, ако познаваш правилните пътеки. Спокойно място. Във вътрешността не живеят много хора, като се изключат религиозните ордени и отшелниците.

— И училищата за убийци.

До него Аш се размърда.

— Ние не сме просто убийци, момче.

От дясната страна на кораба бликнаха облачета сив дим. Котвите бяха спуснати. Те се повлякоха през водата и нагоре по брега, окичени с водорасли. После беше ред на въжетата. Хората ги хванаха и ги задърпаха към вързалата. Като помръдваше капризно под поривите на силния бриз, „Соколът“ бавно се спусна надолу.

Тренч се приближи, докато хората му скачаха през борда, за да привържат въжетата. Керидото се беше провесило на врата му. Капитанът все още накуцваше след битката.

— Върнах те у дома — каза той на Аш.

— Да, за което ти благодаря.

Тренч стисна ръката на Аш, а после и тази на Нико. Керидото се сбогува по своя начин с тракане. Берл не беше там, за да се сбогува. Момчето беше долу и се потеше трескаво в койката си. По време на битката беше загубило крак.

Нико се олюля, когато плоскодънният корпус се отпусна върху пясъка. Метна раницата си на рамо. Почувства се странно. Сега, когато „Соколът“ беше на земята, той почти съжаляваше, че трябва да го напусне.

— Хайде — подкани го Аш и се заспуска по подскачащия трап.

След всички предупреждения Порт Чийм се оказа до известна степен разочароващ.

Аш крачеше толкова бързо и целеустремено, че на Нико му беше трудно да види нещо от пристанището. Останаха само толкова, колкото да се снабдят с малко провизии и две мулета, на които да се придвижат към южната част на острова.

Онова, което най-много го ужаси в началото, беше вонята на това място. След скорошния дъжд улиците се бяха превърнали в кал и канализацията течеше свободно от двете им страни или по зловонни канавки. Миризмата беше силна и непреодолима и ставаше още по-непоносима от разлагащите се трупове на котки и кучета. Веднъж дори попаднаха на труп на млада жена без дрехи, на който минувачите не обръщаха никакво внимание.

Пред магазина Нико помогна за привързването на новозакупените амуниции отстрани на мулетата. Точно когато приключваше, му се наложи да отскочи встрани от пътя на градските стражи — отряд от мургави наемници алхази, облечени в пъстри брони, които се движеха бързо по улицата, като припяваха нещо на непознат и плашещ език. Малко след това двамата с Аш настигнаха отново стражите, които се бяха заели с потушаването на размириците в една кръчма. Беше си истински ръкопашен бой. Мъже крещяха и се въргаляха в калта отвън. Отвътре се разнасяше звънтенето на стомана, придружено от много силни гласове.

Побързаха да се отдалечат и се насочиха на юг през града. Аш се разкрещя на търговски на мърлявите улични хлапаци и ги убеди да се разкарат от пътя им срещу няколко монети. Децата дърпаха ръкавите на Нико и просеха храна, дребни монети, смолиста трева или дрос. Проститутките бяха навсякъде посред бял ден, та да могат всички да ги видят. До една бяха голи, покрити със златна боя от главата до петите. Раздрусваха гърдите си пред очите на Нико и той се извръщаше да погледне назад към блестящите им зърна, единствените части от тялото им, които не бяха боядисани.

Пазарите за роби бяха по-мъчни за понасяне. През дървените порти той зърваше мъже, жени и деца без дрехи, сгушени едни до други и треперещи, докато ги продаваха като добитък.

— Приемете плътта! — изкрещя уличен проповедник, застанал пред един такъв търг на роби. — Приемете плътта или ще бъдете поробени, както справедливо са поробвани всички слабоволни!

— Какво проповядва той? — попита Нико.

Аш се изплю в краката на проповедника, докато минаваха покрай него.

— Ман — отвърна той.

 

 

За разлика от Бар-Кхос, Порт Чийм нямаше стени и Нико с изненада видя как къщите от двете страни на пътя се превръщат в колиби, които на свой ред изчезват, и тогава те напуснаха града окончателно. Той се олюляваше върху мулето си и напрегнатостта му постепенно отслабваше.

Пътят се виеше между хълмовете, които стигаха до морето и никога не се отдалечаваха от него дотолкова, че то да изчезне от погледа заедно с носещите се по водата кораби. Чийм беше остров, на който имаше планини и почти нищо друго. Повечето от обработваемата земя се простираше по крайбрежието в множество долини, издигащи се към върховете, покрити с гъсти гори. През по-голямата част от деня те следваха пътя, като минаха край няколко селца и самотни къщички, където хората ги гледаха хладно и не ги поздравяваха. В късния следобед завиха на запад към една от долините и започнаха да яздят през нарядко разположени обработваеми площи земя, които накрая бяха заменени от храсталаци и диви поляни, подходящи само за пасбища на планински овце. Дърветата по двата склона на долината започнаха да се скупчват в тихи гори от черен бор.

Докато яздеха през планините, Аш започна да се променя. Обикновено спокойното му и овладяно изражение се смекчи още повече. Очите му също омекнаха. Устните му се разтягаха от удоволствие, когато вдишваше свежия, неподвижен въздух.

— Изглеждаш доволен, че си се завърнал — отбеляза Нико.

Единственото, което получи в отговор на проявения интерес, беше изсумтяване. Старецът продължи да язди мълчаливо и Нико си каза, че е забравил думите му, когато десет-петнайсет минути по-късно сред последните за деня лъчи на залязващото слънце и охладнелия, ухаещ на смола въздух чуждоземецът каза:

— Тези планини… сега те са моят дом.

Направиха лагер на една висока поляна, заобиколена от стари джупови дървета. Сребристите им листа бяха оцветени в червено и златисто от залязващото слънце. Гърбът на Нико се беше схванал след продължителната езда, а задните му части бяха натъртени. Наблюдаваше как Аш взе едно от зелените листа, които носеше в торбичка, и го пъхна в устата си — пак имаше главоболие. Старецът се зае да постила одеялата и да подрежда провизиите за през нощта. След това изтри мулетата със стиска трева, докато те си хапваха горски плодове от храстите. Нико отряза малко насмолена кора от близко сикадово дърво, за да запали огън, и събра съчки, за да го подхранва.

Аш най-сетне седна с изражение на облекчение. Наблюдаваше притъмняващото небе и отпиваше от кратуна, докато Нико наклаждаше огъня. Младият мъж използва кремъка и огнивото си, за да направи искри върху насмолената кора, която беше стрил на прах. Той започна да духа леко върху нея, докато не се появиха пламъци. От влажното дърво във въздуха се издигна бял пушек, който изпъкваше на фона на заобикалящите ги черни хълмове.

— Става студено — отбеляза Нико, като разтърка ръце и ги протегна към пламъците. Откакто напуснаха Бар-Кхос, беше си върнал няколко килограма, но все още беше слаб и му беше студено.

Старецът се засмя със смях, наподобяващ кучешки лай.

— Някой път ще ти разкажа за студа.

— Имаш предвид отмъщението, което е трябвало да извършиш в южните ледени земи.

Аш кимна.

По същия начин беше кимнал и предишния път, когато бяха разговаряли за това, преди да напуснат Бар-Кхос. Нико му задаваше един след друг въпроси за отмъщението и получаваше само къси, едносрични отговори. Тогава той още не знаеше колко мрази чуждоземецът да му задават въпроси. В един момент старецът просто беше кимнал и беше спрял да отговаря повече и на Нико, който отчаяно искаше да чуе за тези легендарни далечни земи, познати му само от историите и песните, не му беше останало нищо друго, освен да скърца със зъби.

— Вярно ли е, че се изяждат един другиго? — опита отново Нико.

— Не. Изяждат враговете си. Оставят ги да замръзнат през нощта и след това оглозгват месото от труповете им.

Странно, но когато си представи тази картина, Нико чу как стомахът му изкъркори. Беше огладнял след дългото яздене. Хвърли една съчка в огъня, после още една.

— Все още не си ми казал как успя да се върнеш на брега. Каза ми, че по това време си бил загубил кучетата си.

Аш пропусна въпроса покрай ушите си и издиша през стиснатите си зъби.

— Друг път, момче — отвърна той. — Сега нека поседим тук и да се наслаждаваме на тишината.

Нико въздъхна и се облегна назад, без да погледне към стареца.

— Вземи — каза Аш и му подаде кратуната.

Известно време Нико не реагира. Един лек порив на вятъра раздуха пламъците и разпръсна искри в нощта.

— Не съм по пиенето — най-сетне призна той.

Аш се замисли върху думите му.

— Баща ти пияница ли беше?

Сега беше ред на Нико да избегне въпроса. Той отново потри ръце една в друга и духна върху тях. С крайчеца на окото си видя, че Аш го наблюдава.

— И се страхуваш, че онова, което те е плашило в баща ти, може да го има и в теб.

— Когато пиеше, се ядосваше — сподели Нико. — Не искам и аз да съм такъв.

— Разбирам. Но ти не си баща си, момче, точно както и той не е същият като теб. Сега вземи това. Опитай една глътка. Човек трябва да е умерен във всичко, включително и в умереността. Освен това така ще се сгрееш.

Нико въздъхна отново. Взе кратуната от възрастния мъж, седна и я гледа известно време.

— Внимавай. Напитката е силна.

Допря кратуната до устните си и отпи една глътка. От острото парене, което усети в гърлото си, отвори широко уста и се закашля.

— Какво е това нещо? — дрезгаво попита той и върна кратуната.

— Ечемичена вода и няколко капки ферментирал сок от див ибос. Наричат го „огъня на Чийм“.

На Нико не му хареса как звучи това. В стомаха му трептеше топлина, но той беше наясно, че тя е илюзорна. Баща му веднъж беше казал, че е опасно човек да спи пиян, когато температурата пада.

— Мислиш ли, че е разумно да се напиваш тази вечер? — попита той.

Старецът махна с ръка към него, сякаш е някоя досадна муха.

— Успокой се, момче. А и махмурлукът ще ни помогне за онова, което трябва да направим утре.

Разбира се, Нико не откри никакъв смисъл в думите му, но не каза нищо.

За вечеря споделиха парче пушена шунка и пита киш с по чаша чий, сварен с вода от близкия поток. Пиха още от огъня на Чийм и все повече се развеселяваха с отслабването на светлината и увеличаването на броя на звездите над главите им. Огънят припукваше и хвърляше искри на фона на мрака, който изглеждаше още по-черен заради светлината на пламъците. Свалиха си ботушите и започнаха да си греят краката на него.

— Далече ли е от тук? — успя да попита Нико, след като гледа известно време пламъците, които съскаха и танцуваха като живи.

Той почти загуби представа за времето.

— Кое?

— Манастирът — далече ли е?

Възрастният мъж сви рамене. Беше взел един камък и сега умело го подхвърляше във въздуха с една ръка.

— Защо свиваш рамене?

— Защото не знам.

Нико си каза, че сигурно е пиян.

— Но щом като живееш там — опита отново той, — как може да не знаеш колко дълго трябва да пътуваме?

— Нико, довери ми се, всичко ще се изясни на сутринта. Засега си пийвай и се наслаждавай. Когато стигнем до Сато, те чакат тежка работа и обучение.

Нико неохотно прие отново кратуната. Отпи още една огнена глътка и я върна. След това легна по гръб да гледа звездите, положил ръка под главата си. Ставаше все по-студено.

С крайчеца на окото си наблюдаваше как Аш продължава да подхвърля камъка, докато изучаваше Клеймото, което висеше на врата му. Нико се обърна и погледна към него. Изражението на мъжа беше сериозно и вглъбено.

Трябваше да се досетя — помисли си Нико. — Той е сълзлив пияница като баща ми.

Аш вдигна поглед от Клеймото и видя, че Нико го наблюдава. Той изсумтя и пъхна Клеймото обратно под робата си.

— Какво? — попита старецът.

— Нищо. Аш… учителю Аш, имам въпрос.

— Задай го тогава — въздъхна старият чуждоземец.

— Ти каза, че Клеймото, което носиш, сега е мъртво. Но че е принадлежало на доверител.

— Да.

— Ако Клеймото се използва за възпиране, защо тогава ти не носиш свое? Защо не защитаваш себе си с обещанието за отмъщение?

Зъбите на Аш проблеснаха на светлината на огъня.

— Най-сетне — отвърна той — въпрос, който заслужава да бъде обсъден.

И след тези думи подхвърли камъка, който се завъртя във въздуха, преди той отново да го хване.

Аш се наведе по-близо, сякаш да сподели нещо на Нико.

— Ще ти кажа нещо, Нико, и ти не бива да го забравяш никога. — Дъхът му беше горещ, с мирис на подправки. — Отмъщението, момчето ми, отмъщението е цикъл, който е безкраен. Началото му е насилието и резултатът от него също е насилие. Между тях няма нищо друго, освен болка. Затова рьошуните не носим Клейма, за да защитим себе си. В действителност се надяваме винаги да сме възпираща сила и нищо повече. Знаем по-добре от повечето хора, че в този свят отмъщението не води до нищо добро. Това е просто професията ни, до която са ни отвели нашите пътища.

— Звучиш така, сякаш онова, което вършиш, е погрешно.

— Ние не гледаме на него като на нещо погрешно или правилно. Работата ни е неутрална от морална гледна точка и това е нещо, което ти трябва да разбереш, защото то е залегнало в сърцето на вярата на рьошуните. Така стоят нещата. Ние сме камъни по склона, задвижвани от движението на други камъни. Просто следваме естественото развитие на събитията. Но не бива никога да превръщаме работата си в нещо лично. Иначе ставаме нещо повече от задвижваща сила.

Ставаме част от самия цикъл. Ако ме убият по време на отмъщение, друг рьошун ще заеме мястото ми, а после друг и друг, докато накрая отмъщението не бъде извършено за доверителя и задълженията ни не бъдат изпълнени. И след това всичко приключва. Ние не носим Клеймо и не търсим отмъщение за нас самите. По този начин прекъсваме цикъла.

Старецът завърши обяснението си с продължителна глътка от кратуната. Избърса устата си и леко побутна Нико.

— Разбра ли?

Главата на Нико беше замаяна, и то не само от напитката. Мислите му бяха объркани. Кхосианците разбираха отмъщението. Усещаха го чак до мозъка на костите си инстинктивно, така както рибата знае да плува. Сагите им бяха изпълнени с кървави убийства и отмъщения и онези персонажи, които търсеха възмездие, винаги бяха героите в историята.

Нико кимна, макар че не се чувстваше много убеден.

— Добре. Тогава си научил най-ценния от всички уроци.

От огъня изхвръкна горящ въглен. Звукът накара Нико да подскочи. Той гледаше въглена между босите си крака, който светеше върху тревата и бавно започваше да посивява. Прие подадената му кратуна и отново отпи. Илюзорна или не, беше хубаво да усеща топлината във вътрешностите си. Подозираше, че е леко пиян, и реши, че в края на краищата това не е толкова ужасно. Всъщност се чувстваше развеселен, сякаш бремето, което усещаше върху плещите си, беше намаляло. Отново се облегна назад, за да погледа нощното небе.

Тук горе, високо в планините, звездите бяха ярки. Най-ярките блестяха толкова силно, че почти пулсираха. Когато Нико завъртя глава от ляво надясно, той проследи млечното движение на Великото колело по небесата. Когато погледна надолу от Колелото, вдясно от огъня видя двете си любими съзвездия — Господарката с ръка от звезди, които държаха звездите на счупеното й огледало, а до нея и над нея Големия глупак, Мъдреца на света, в чийто крака лежеше преданият му сурикат — четири малки мъждукания, разположени в зигзагообразна линия. Сурикатът беше единственият другар, останал му накрая, когато се бе отказал от небесния трон, за да се скита по света и да разпространява учението на Дао.

Над главата му се стрелна метеор, последван почти веднага от още един. На изток стрелата от светлина на една комета пресичаше небето. Нико вдиша, докато поемаше цялата тази картина, и се почувства умиротворен.

Спокойствието му обаче беше нарушено от внезапния кикот на Аш, който тихо се смееше сам край огъня.

Нико не му обърна внимание и реши, че се е напил дотолкова, че е загубил здравия си разум. Но старецът продължаваше да се кикоти.

— Какво те забавлява толкова? — попита Нико накрая, като заваляше думите.

Аш се тресеше напред-назад и се опитваше да се сдържи, но когато видя изражението на Нико, това само влоши нещата. Той посочи Нико с кратуната, опита се през смях да каже нещо, но не успя.

— Всичко е загубено! — изкрещя той, подигравателно имитирайки младежкия глас на Нико.

Нико се намръщи. Кръвта нахлу в лицето му. Последното нещо, което искаше да му припомнят, беше битката, мигът, когато почти беше рухнал. Искаше му се да погребе дълбоко този срам.

Той отвори уста да отвърне остро и да накара стареца да замълчи, но Аш го посочи, сякаш знаеше какво се готви да каже Нико, и това само го накара да се разсмее по-силно.

Може би беше заради огъня на Чийм или пък заради блясъка в очите на възрастния мъж, в който нямаше злоба или снизходителност, но Нико внезапно се зарази от веселието на Аш и видя нещата от смешната им страна, без да изпитва срам. Преди да се усети, и той вече се тресеше от смях като стария чуждоземец. И двамата виеха като безумци, докато по бузите им не се стекоха сълзи.

— Всичко е загубено! — извика Аш отново и те пак започнаха да реват от смях, хванали се за коремите, докато пламъците хвърляха светлини и сенки върху кикотещите им се лица, а звездите над главите им блестяха толкова близо, че можеха да ги докоснат с ръка.

— Всичко е загубено! — крещяха двамата в нощта.