Кол Бюканън
Чуждоземецът (23)

В клопка

В тези планини слънцето залязваше бързо. Късно следобед сенките вече започваха да се събират в езера от неприветлив полумрак.

Колоната от командоси направи лагер до един прозрачен поток. Пътуваха неуморно вече цял ден, предимно пеша, тъй като бяха оставили зеловете заедно с няколко души в подножието на планините край брега. Мулетата носеха най-тежката част от багажа им. Те се движеха по-сигурно в тези планини от тежките породисти животни, които командосите бяха изоставили, след като ги бяха купили с имперски монети от Порт Чийм. В момента мъжете разтоварваха мулетата. Сваляха предимно храна и малки оръдия. Когато беше необходимо, заповедите бяха давани с жестове с ръка от офицерите, които се отличаваха само по знаците на татуировките върху слепоочията.

Последните пурди се завърнаха един по един. Те бяха елитните разузнавачи на имперската армия, наречени така по името на камуфлажните плащове с качулки, които носеха. Всеки от тях беше придружен от едра ловджийска хрътка, специално обучена да му помага в работата. Те докладваха, че заобикалящият ги район е чист.

Независимо от това около лагера бяха поставени две редици постове, които клечаха в своите импровизирани укрития. Не запалиха огньове. Убежищата на мъжете бяха платнища на петна, подпрени върху колчета — навеси, достатъчни един човек да пропълзи отдолу им и да остане сух под всеки дъжд. Командосите работеха спокойно, без да е необходимо някой да ги надзирава. Полковникът, който дъвчеше стиска смолиста трева, докато наблюдаваше от центъра на лагера, изсумтя доволно. Той остави мъжете да си вършат работата и се отправи към края на лагера и приклекналата фигура на дипломата.

— Това е, значи? — рязко попита той и коленичи до обсипания с плодове храст, който младият мъж разглеждаше толкова внимателно.

Че продължи да наблюдава втренчено храста. Беше облечен в обикновена кожена броня под тежкото наметало от боядисана в сиво вълна. Той го придърпа по-плътно около себе си и отвърна:

— Това е.

Касус, полковникът, придърпа един от черните плодове към себе си.

— Прилича забележително на череп — отбеляза той, наблюдавайки белите знаци по него. — Не бих сложил нещо такова в устата си.

— Няма да го ям. Ще го приготвя по правилния начин и ще размажа част от сока по челото си. Прието по всякакъв друг начин, растението е смъртоносно.

Полковникът разглежда плода още известно време. След това го пусна и малкият храст се разлюля. Касус се изправи. Погледна мъжа до себе си. Че не вдигна поглед.

— Кога ще го направиш?

По лицето на Че се мярна някакво изражение, което изчезна, преди военният да успее да го разчете. Касус отново се зачуди какво ли безпокои техния водач.

Полковникът се смяташе за проницателен човек. Разбираше, че този мъж се бори вътрешно с нещо — и положението се влошаваше, колкото повече се доближаваха до целта.

Той не иска да прави това, което прави — често си мислеше Касус.

— Сутринта — заяви Че. — Хората се нуждаят от почивка. Не е ясно колко бързо ще се движа и по какъв терен.

— И през цялото време наистина няма да си на себе си?

— През цялото време ще съм напълно смахнат. — Че разтвори устни, показвайки зъбите си.

Това не се хареса на полковника и той го каза. Но и преди се беше оплаквал от тази подробност, свързана с мисията им, и дипломатът и този път не направи опит да го успокои. Мъжът не каза нищо. Това не беше негова грижа.

Касус се обърна и огледа лагера. Мъжете почти бяха приключили. Някои вече клечаха до навесите си и дъвчеха дажбите си суха храна или тихо разговаряха помежду си. Други се бяха съблекли, за да се изкъпят в потока.

Когато потеглиха от Ку’ос, бяха осемдесет и двама — полковникът и осем отряда по десет човека, плюс онзи странен дипломат, изпратен им от върховното командване. Двама души се бяха разболели по време на пътуването и бяха останали на кораба. Още двама бяха оставени да се грижат за зеловете, а един си беше изкълчил глезена по време на изкачването. Тези загуби бяха по-малко, отколкото очакваше Касус. Така той разполагаше със седемдесет и седем души — малко по-малко от четири взвода.

Полковникът беше разтревожен. Беше разтревожен още преди да се отправят на набързо организираната мисия. Според техния водач щяха да се изправят срещу повече от петдесет рьошуни. Петдесет рьошуни на собствена територия, които щяха да защитават живота и дома си. Неговите командоси може и да бяха най-добрите бойци в имперската армия, но въпреки че имаха числено превъзходство, това не му се виждаше достатъчно.

Касус се чудеше защо матриархът не им беше изпратила цял батальон редовна армия за подкрепление. На мисии като тази беше най-добре да се действа бавно, със съкрушително числено превъзходство. Но той предполагаше, че кралете просяци на Порт Чийм щяха да попречат на дебаркирането на такава армия на техните докове, колкото и злато да им предложат.

Освен това може би слуховете у дома бяха верни. В столицата имаше някакво раздвижване. Бяха създадени нови роти от остатъците на старите, хора от по-спокойните предни постове на империята бяха извикани обратно в Ку’ос. Слуховете говореха само за едно и Касус прецени, че те са верни. Той самият беше участвал в немалко нашествия.

Че вдигна очи от храста и най-сетне срещна погледа на полковника. Касус отново усети как настръхва под студения и празен поглед на младия мъж.

— Тогава до утре — каза полковникът, като продължаваше да дъвче буцата от смолиста трева в устата си.

Че кимна и се отдалечи.

Касус наблюдаваше как младият мъж опъна своя навес доста встрани от останалите и хвърли раницата си под него. Той седна пред грубоватия си заслон със скръстени крака и се обърна с лице към последните лъчи светлина. Ръцете му бяха притиснати една към друга, а очите — затворени.

Изглеждаше като някой от онези луди глупаци, монасите на Дао.

Неколцина от мъжете забелязаха какво прави, както беше станало и на кораба. Те се сбутаха помежду си и мълчаливо си размениха подигравателни погледи.

Този е опасен — помисли си Касус. — Не бих искал да се изпречвам на пътя му.

Полковникът извърна поглед и се изплю в тревата.

Е, скоро ще се изправим срещу петдесет като него.

Той вдъхна дълбоко планинския въздух и огледа заснежените върхове около лагера. Знаеше, че те са някъде там, скрити в някоя долина, зад стените на техния манастир.

Изненадата — каза си той, докато отново обмисляше мисията. — Всичко ще зависи от изненадата.

 

 

Нико се стресна и се събуди.

Стаята беше осветена от примигващата светлина на газовата лампа. Аш седеше на пода, все още потънал в дълбока медитация. Полузатворените му очи бяха втренчени в пода. Нико разтри уморените си очи. Нямаше как да разбере колко дълго е спал. Може би около час.

Някой крещеше в коридора и се жалваше с несвързаните думи на пиян човек.

Това беше единственото предупреждение, което получиха.

Вратата се отвори широко навътре и се удари в стената, вдигайки облак прах от мазилката. Тялото на Нико се сви от внезапния удар. Той отвори уста, вероятно за да извика нещо, а може би просто от изненада. Но откри, че се случват много странни неща. Времето се забави за него. То сякаш увисна, колебаещо се в началото на този първи миг.

С крайчеца на окото си той видя ръката на Аш да се протяга към меча до него. Нико знаеше, че тя ще срещне само празно пространство. Мечът стоеше увит в платно под леглото, където старецът го беше оставил след завръщането си. През вратата се виждаше тълпата от облечени в бяло жреци воини, които нахлуваха вътре един след друг. Робите им бяха застинали насред движението като в картина. Сенките придаваха на гънките им дълбочина, а странните шарки на коприната блещукаха на светлината. Нико зърна голата стомана в ръката на най-предния мъж, която той държеше като продължение на тялото си. По острието играеше мазно сияние, което беше морскосиньо, жълто като царевица и кафяво като влажна пръст — близо до дръжката отражение на светлината от газовата лампа блестеше като миниатюрно слънце. Нико видя маската на мъжа и дълбоката чернота в множеството й дупки, нарушена единствено от бялото на очите му, вперени в стария чуждоземец, който седеше на пода, невъоръжен и неподготвен.

В следващия момент времето се върна към нормалното с удар като от камшик и настъпи хаос. Страхотен рев изпълни ушите на Нико и още повече обърка съзнанието му. Той осъзна, че звукът идва от Аш, който продължаваше да си седи и правеше единственото, което можеше да стори, когато жрецът воин се нахвърли с ножа си върху него.

Това беше първичен крясък, какъвто Нико не си бе представял, че може да излезе от човешко гърло. Беше оформен и насочен с такава съкрушителна сила, че нападателят на Аш за момент беше зашеметен и изпусна оръжието си, сякаш то се е нажежило до червено.

Това даде на Аш секундата, която му беше нужна, за да скочи и да грабне единствената незакрепена мебел в стаята — един стол. Той удари с него мъжа в лицето с все сила. Чу се хрущене на кости и жрецът воин се олюля назад, към другарите си, които се опитваха да си пробият път след него. Чуждоземецът се хвърли срещу него и с инерцията си изблъска всички обратно през вратата. Успя някак си да я затвори въпреки тежестта им от другата страна. Опря гръб в нея, за да им попречи да нахлуят.

— Нико — каза той със спокойствие, което по-скоро изплаши, отколкото успокои младия мъж. — Бързо ми хвърли една монета, момче.

Той кимна с глава към умивалника, до който не можеше да достигне и в който държаха дребните монети, необходими им за ползването на стаята.

Нико се спусна от леглото си, докато Аш се мъчеше да удържи вратата, която се тресеше и се опитваше да го избута.

— Побързай — изсъска Аш.

Нико стигна до умивалника. Започна да опипва за монета, но не видя нито една и изведнъж се уплаши, че е използвал последната. Но, не — пръстите му напипаха една там, където очите му не бяха видели нищо. Той я извади и я подхвърли на Аш.

Възрастният мъж я улови с една ръка и веднага я пусна в процепа на касата. Завъртя ключа и съвсем леко се отпусна, когато резето щракна на мястото си. Дървото потрепваше от блъскането от другата страна и Аш продължи да го натиска с гръб, явно не разчиташе на здравината на бравата.

Нико пристъпи към него, след това се обърна и направи крачка към прозореца. Спря, парализиран от нерешителност.

Аш го погледна намръщено. Една брадва разцепи вратата до главата на стареца и го обсипа с трески.

— Прозорецът, момче, прозорецът!

Нико нямаше нужда да му се повтаря. Това беше единственият им изход.

Той се втурна и блъсна капаците — само дето те не се отвориха, отказаха да помръднат под ръцете му. Искаха монета.

Нико изруга отново и започна да претърсва умивалника за нова монета, макар този път да знаеше, че е използвал всичките.

Обърна се слепешката, чупейки ръце от отчаяние. Беше твърде паникьосан, за да разсъждава трезво.

— Кесията! — извика Аш. — Там! Върху леглото!

Действително, когато Нико бръкна в кесията, той откри четвърт марвел измежду другите монети. Отнесе го до процепа за монети, опита се да го пъхне в отвора с треперещите си ръце, но го изпусна и се наложи да тича след монетата, която се изтърколи чак до краката на Аш.

Аш изкрещя нещо, което Нико не успя да чуе. Той грабна монетата и се върна при касата на прозореца. Този път уцели и монетата иззвънтя в отвора. Нико отвори със замах капаците. Пое енергично въздух. Отвън беше тъмно и мъгливо. Той подаде глава навън, за да погледне към уличката четири етажа по-надолу. Не видя никакъв начин да се спуснат надолу — наблизо нямаше пожарно стълбище, нито пък водосточни тръби.

— В капан сме! — извика той и отново се наведе навън в мига, в който нещо се удари в рамката на прозореца.

Нико погледна към строшения край на стрелата от арбалет, който изтрака върху перваза. Някой стреляше от покрива отсреща.

Нико бързо се отдръпна от прозореца.

Аш му крещеше нещо, чийто смисъл беше да скочи към отсрещния прозорец. Въпросният прозорец беше със затворени кепенци. Беше на цели седем стъпки разстояние, в сградата отсреща. Нико знаеше, че никога няма да има достатъчно смелост да опита такъв скок.

— Нико! — изрева учителят му и младият мъж погледна назад и видя, че вратата зад стареца започва да се разпада — брадвата разцепваше дъските.

Той се изправи на крака и откри, че е сграбчил падналия стол. Затича се към прозореца и хвърли стола в нощта. Той разцепи мъглата и се удари в кепенците от отсрещната страна.

— Отвори се! — изкрещя младият мъж след стола и се отдръпна от прозореца. — Отвори се!

Капаците се открехнаха колкото едно лице да надникне навън. Нико видя как някакъв старец присви очи към него. Беше същият, когото беше видял в първия ден тук да прави разни неща от кибритени клечки.

— Моля ви! — изкрещя Нико.

Той взе кесията с пари. Замахна и я хвърли през уличката, между кепенците, право в стаята на стареца.

— Вземете я! — каза му той.

Кепенците отново плътно се затвориха. Нико почти изплака. В действителност обаче част от него изпита облекчение. Още една стрела от арбалет разби рамката на няколко сантиметра от ръката му. Той рязко се дръпна обратно в стаята.

Внезапно отсрещните кепенци се отвориха широко. Старецът му се ухили с беззъбата си усмивка и му махна с ръка. Сетне мръдна встрани, за да му направи място. Стомахът на Нико се сви.

Помисли си за скока, който трябваше да направи. Той му напомни за падането в Бар-Кхос, когато се беше изтърсил от покрива на кръчмата. Спомняше си ясно не самото падане (защото така и не можа да си го припомни добре), а момента преди него — когато се плъзгаше ужасяващо към ръба и след това увисна там за миг, като трескаво се опитваше да се хване за нещо, което така и не намери.

Вече виждаше маските през цепнатините във вратата и Аш, чийто врат бе изложен на опасност при всеки удар с брадвата.

— Не мога да го направя — каза му Нико.

Аш не отговори нищо. Той го погледна с разбиране и се намръщи.

— Тогава мечовете ни… Хвърли мечовете ни от другата страна.

Нико се намръщи, но направи каквото му бе наредено. Обърна се с гръб, потърси оръжията им под леглото и издърпа платнените вързопи на светло. Отиде до прозореца и ги хвърли в отсрещната стая.

Не усети, че Аш се приближава зад него — трясъкът от разбиването на вратата му попречи. Изненада се, когато старецът го дръпна от прозореца обратно към вратата или към онова, което беше останало от нея, и беше още по-изненадан, когато го хвана за дъното на панталоните и за врата. Той изръмжа някакви окуражителни думи на своя чуждоземен език и се втурна към прозореца. Нико крещеше и размахваше ръце, докато Аш го залюля силно и го запокити в празното пространство.

Нико полетя в дъга през уличката. За момент си помисли, че ще успее.

Не му достигна една стъпка до отсрещния прозорец и внезапно се озова отново в онзи кошмарен миг, от който се страхуваше най-много — да полети стремглаво към смъртта си.

Този път обаче съдбата беше милостива, ръцете му се захванаха за нещо и той успя да се задържи. Беше первазът на прозореца. Той се залюля, удари се силно в стената и увисна на върховете на пръстите си, докато голите пръсти на краката му драскаха по зидарията в опит да намерят някаква опора.

Мярна Аш да скача през пространството над главата му. Наметалото му изплющя, когато една стрела без малко не го улучи. Старецът влетя в стаята с главата напред. В следващия миг се появи на прозореца и издърпа Нико.

Нико се отпусна задъхан на пода. Старецът с клечките го погледна дяволито, докато челюстите му мърдаха от вълнение. Той седеше на леглото до макет на фермерска къща, направен от кибритени клечки. Без да му обръща никакво внимание, Аш разви платнените вързопи и извади двата прибрани в ножниците меча. Подхвърли на Нико неговия меч, докато младият мъж се мъчеше да се изправи от пода, и извади своя в мига, в който първият жрец воин скочи през прозореца зад тях.

Аш избута Нико встрани и приклекна, за да избегне бърз удар, насочен към врата му. Заби острието си в корема на жреца воин и веднага го извади. Изрита мъжа и нанесе удар на следващия нападател в бяла роба още докато той скачаше през прозореца. Този се справи по-добре. Той отби острието на Аш с ръка и го принуди на свой ред да се отклони от внезапния удар към лицето му.

Последва бърза размяна на удари и парирания, остриетата съскаха и звънтяха и принудиха Нико и стареца с клечките да отстъпят към вратата на малката стая, докато оръжията унищожаваха мебелите в яростта си. Удивителното беше, че фермата от кибритени клечки остана непокътната.

Нико с мъка стигна до вратата на стаята и я отвори. Трябваше да се махне от тук.

Запрепъва се навън, в тъмния коридор, с изваден меч. Аш се удари в него, докато също отстъпваше заднешком през вратата, продължавайки да парира ударите на жреца воин. Един бърз поглед му показа, че още мъже скачат в стаята. Беззъбият старец се беше отместил от пътя им и ликуващо пляскаше с ръце.

Нико затича по коридора, а Аш го следваше по петите. Уплашено лице надникна през една врата и тя се затръшна веднага след това. Стълбището водеше нагоре и надолу. Нико се втурна надолу, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Беше се хванал за парапета и се завърташе около всеки завой, етаж след етаж, докато не стигна до края. Виждаше пред себе си пътя към входната врата, в края на дълъг коридор.

Аш го сграбчи, когато побягна към нея. Старият чуждоземец го дръпна назад и го тласна в обратната посока, когато надолу по стълбището, по което току-що бяха слезли, полетяха бели проблясъци.

Перални помещения, мръсни мивки и дъски за пране на дрехи. Във въздуха се носеше противната миризма на колосано. Нико можеше да чуе свистенето на дъха в гърлото си и шляпането на босите си ходила по покрития с плочки под, докато завиваше ту в една, ту в друга посока. Последва момент на въодушевление, когато се появи газова лампа, окачена на стената над задната врата на сградата. В следващия миг Нико излетя през нея в мъгливата нощ и се озова сред внезапен оглушителен шум.

Навсякъде около него хвърчаха камъни. Той застина на място, без да осъзнава какво се случва и защо в ушите му отеква бърза поредица от оглушителни пукоти. Внезапно осъзна, че по него стрелят множество пушки. Повече пушки, отколкото някога беше чувал.

Щяха да го застрелят, ако Аш не го беше съборил на земята. И двамата запълзяха в гъстата мъгла, далеч от светлината, която се разливаше от входа. Мъглата ги скри от погледите, докато изстрелите свиреха над главите им. Зад тях преследващите ги жреци воини останаха във входа, тъй като не смееха да излязат под нестихващите залпове от куршуми. Аш и Нико пълзяха по улицата. Младият мъж не усещаше болката в коленете и лактите си. Когато се отдалечиха достатъчно, Аш го дръпна да се изправи на треперещите си крака и го задържа да не падне.

Двамата побягнаха. Тук нямаше улични лампи, но някой все пак ги забеляза. Разнесоха се викове от преследвачите им.

Една фигура се изпречи на пътя им. Тя мълчаливо се строполи, съсечена от острието на Аш. Нико прескочи тялото, без да се замисли. Появиха се още фигури и Аш отново размаха меча си, без да забавя крачка. Нико беше изпуснал своя меч някъде по пътя. Не го беше грижа за това. Над главите им, точно над покривите, премина флайър. Беше черен и достатъчно бърз, за да бъде зърнат през мъглата как кръжи над квартала.

Изглежда, целият район беше обкръжен. Двамата бегълци виждаха движение, когато пресичаха улици, осветени по-добре от тази, по която вървяха. Стигнаха до място, където пътят свършваше при добре осветена улица. Гърмежите на оръжия ги накараха да спрат. Те приклекнаха, когато видяха, че и двата изхода са блокирани.

Нико се сви до една стена, опитвайки се да намери скривалище, каквото нямаше. При всеки изстрел тялото му се напрягаше в очакване на болката. Аш го дръпна към улицата. Пресякоха я възможно най-бързо. Викове и от двете страни издаваха, че от време на време има пострадали от приятелски огън.

Една сграда отпред беше по-ниска и грозна от останалите. Вместо врата във входа й зееше дупка, черна като нощта. Нахлуха през нея в някакво смрадливо неосветено място. Зад гърба им валяха искри и камъни.

Влязоха по-навътре, като се препъваха. Слабо осветените стени бяха покрити с едва видими следи от графити. Беше обществена тоалетна. Покрай стената имаше редица отходни отвори.

Аш се отправи към задната част на малката сграда, където в стената имаше няколко високи тесни прозореца, боядисани в черно. Той счупи единия от тях с дръжката на меча и разчисти останалите назъбени парчета стъкло.

— Трябва да се разделим, момче. Когато съм сам, се движа по-бързо. Ако се скриеш, аз мога да ги отклоня от теб.

Нико се огледа.

— Да се скрия? Къде?

Аш плъзна поглед по нужниците и единствената покрита с петна пейка. Старецът я дръпна и я откърти от мястото, където беше закована. От миризмата му се догади. До него Нико за малко не повърна.

Учителят му се изправи срещу него. Нико отстъпи, ужасен от изражението на лицето му. Знаеше какво предлага Аш и бавно и решително поклати глава.

— Да не би да искаш да умреш тук?

— Тогава не ме оставяй. Ще се опитаме да се измъкнем заедно.

— Ние сме в капан, Нико. Трябва да бъдем изобретателни и да направим така, че поне ти да се измъкнеш. Влизай вътре.

— Няма да го направя.

— Моля те, Нико — чуй, идват.

Беше истина. По улицата отвън се чуваше тропот на стъпки.

— Сега! — заповяда му Аш и Нико усети как противно на волята си пристъпва към отворения нужник.

Аш го блъсна и той се строполи в него. Падна по гръб. Тялото му се пльосна във влажната воняща купчина, която беше с плътността на кал и се опита да го погълне. Този път той не успя да се сдържи и, повърна.

— Тихо! — прошепна Аш над него и върна пейката на нужника обратно на мястото й.

Нико притисна ръка към устата си и започна мълчаливо да се дави, треперейки.

— Отиди на доковете, когато е чисто — каза му Аш през една от дупките. — Ще видиш статуята на един от генералите им. Няма как да я пропуснеш. Ако мога, ще се срещна там с теб призори. Но ако не се върна, Нико, напусни града. Върни се у дома, при майка си. Живей дълго и си спомняй за мен с добро.

Старият чуждоземец хвърли през дупката кесия с монети. Тя иззвънтя в мръсотията до Нико.

— Сбогом, момчето ми.

— Учителю Аш!

Но той вече беше изчезнал. Нико чу как се промъква през прозореца. След това на входа се разнесоха стъпки, някой изкрещя и преследвачите се втурнаха след него.

Няколко човека останаха. В дупките над главата му проблесна светлина от фенер, минаха сенки, разнесе се тропотът на тежки ботуши и съвсем наблизо в смрадливото пространство отекнаха команди. Нико затвори очи и се опита да диша, без да се задави. Запита се какво ли ще му се случи, ако го хванат. Подозираше, че щяха да го измъчват ужасно и след това щяха да го убият по някой също толкова ужасяващо изобретателен начин. Тази участ би била много по-лоша от скривалището, в което бе се озовал.

Върху клепачите му проблесна светлина, но докато събере достатъчно смелост, за да погледне нагоре, тя вече се отдалечаваше.

Ловът продължаваше. Помещението над главата му беше тъмно и тихо.

Той изчака. В далечината се чуха още изстрели, последвани от вик. Хора крещяха.

Нико изгуби представа за времето. Откри, че може да сведе до минимум неприятните усещания по кожата си, ако не мърда изобщо. Лежеше напълно неподвижен и се опитваше да диша, без да си поема въздух.

Чудеше се как ли се е справил Аш. Беше сигурен, че независимо от мащаба на капана, който им бяха устроили, той е намерил начин да се измъкне. Това поне му вдъхваше някаква надежда.

Чу се лай на кучета, гласове. Сърцето на Нико замря, когато стъпките се върнаха към входа.

— Тук вече претърсиха — разнесе се женски глас.

— Онези идиоти ли? Може и да ги бива да размахват мечове, но се съмнявам доколко са наблюдателни.

Над главата на Нико отново се чу тропот на ботуши. Проблесна лампа, която хвърляше сенки.

— Къде е Стано? Видя ли го? — Женският глас прозвуча разтревожено.

— Аха. Рьошунът се е натъкнал на него в мъглата. Не е извадил късмет.

— Мъртъв ли е?

— Така изглеждаше.

Това явно не се хареса на жената.

— Когато хванем тези копелета, искам аз първа да се заема с тях.

— На твое разположение са.

Сега гласът беше точно над главата на Нико. През отвора проблесна светлината на фенер. Нико се дръпна навътре.

Появи се лице. Очите му срещнаха неговите.

Внезапно нечии зъби просветнаха.