Кол Бюканън
Чуждоземецът (27)

Ден за празнуване

Бан беше доволен, че в полумрака на вътрешния храм се носи мирис на тамян. Тишината беше пропита с тихия шепот на даоистките монаси, които изпълняваха своя ритуал. Той стоеше под високия купол без прозорци и само леко се олюляваше в бронята, която носеше вече дванайсет часа и която сякаш тежеше колкото още един човек. Коравите й плочки бяха покрити с фин сив прах, набразден от струйки пот, и го сърбеше на местата, където вътрешността им докосваше лепкавата му кожа. Той беше наясно колко зле мирише на околните, но и се радваше, защото така щеше да се прикрие мирисът на секс, който може би все още се носеше от него.

Жена му изглеждаше доволна и на това, че изобщо е успял да дойде, въпреки че церемонията по кръщаването на дъщеря им беше започнала в негово отсъствие. Марлий умееше да цени редките възможности, от които Бан успяваше да се възползва, за да се прибере от Щита, не на последно място и заради факта, че това означаваше затишие в сраженията.

Миналата седмица част от стената Карност се беше срутила, като така бе възвестено началото на нова поредица от атаки на пехотата на манианците, които се опитваха да се възползват от внезапната слабост в защитата им. На свой ред кхосианците се бореха да ги удържат достатъчно дълго, за да поправят пробива, доколкото могат. Досега Бан не се беше сражавал в едноседмичната защита на стената. Той беше там в обичайното си качество на адютант на генерал Крийд, изпълняваше ролята на наблюдател, който стои на разстояние от битките. Когато миналата нощ манианците бяха нападнали отново, той се намираше на втората стена заедно с полевото командване и оттам наблюдаваха в мрака как битката се развива на приливи и отливи около пробива и отдалечения бруствер. Бан не виждаше особено добре сражението, което протичаше в тъмнината, осветена от огньове и от ярките припламвания на сигналните ракети, които се издигаха в небето, напомняйки му за съня с горящи безформени падащи от звездите хора, който веднъж беше сънувал.

През цялата нощ Бан не прави нищо друго, освен мълчаливо да наблюдава и редовно да изпраща куриери до Министерството на войната с доклади относно продължаващата отбрана. От време на време отвръщаше на коментарите на командването или на черния хумор, с който те се опитваха да намалят напрежението. Но атаките продължаваха вече шест поредни нощи и Бан се чувстваше изтощен. Когато слънцето изгря отляво, над обиколната стена, защитаваща брега от тази страна, врагът се беше оттеглил, отнасяйки със себе си ранените, и нападението най-сетне милостиво беше приключило.

След изтеглянето им се видя опустошението, през което тук-там хаотично преминаваха изтощените войници. Бан наблюдаваше как мъжете се олюляват като пияни — каквито най-вероятно и бяха — или се отпускат на колене в калта или върху хлъзгавите от кръв камъни на бруствера, или пък просто се смеят. Сега, когато грохотът на битката беше утихнал, той имаше чувството, че през всички тези часове на мрак и бдителност тялото му е било пронизвано от остър вятър, който внезапно е изчезнал. Заслуша се в писъците на вечно гладните чайки. Погледна към измъчените лица на мъжете от командването и отвърна на празните им погледи.

Отвън му беше студено, а отвътре се чувстваше вцепенен.

Бан беше изкачил Планината на истината, за да докладва на генерал Крийд. Старецът седеше буден в стаите си в Министерството на войната. Завесите бяха дръпнати, в ъглите примигваха маслени лампи — по всичко личеше, че той не си е лягал. Бан го уведоми, че неприятелят е бил отблъснат с цената на шейсет и един мъртви защитници. Някои още бяха в неизвестност. Множество други бяха ранени. Поправянето на повредената стена беше възобновено, макар че все още беше под съмнение дали ще успеят да направят нещо повече от временен ремонт.

— Много добре — отвърна Крийд, седнал с гръб към Бан в дълбокото си кресло с кожена тапицерия.

Тъй като беше наясно, че е закъснял, Бан беше останал в министерството само колкото да измие мръсотията от лицето и ръцете си. Помоли в кухнята за малко хляб и сирене и ги изяде на крак, докато бързаше надолу по хълма към близкия Квартал на бръснарите. Утринните улици бяха оживени, почти празнични, както обикновено се случваше след нападение.

Семейният му храм се намираше в този квартал. Той беше от страната на неговото семейство — мястото, където беше роден и отраснал. Проститутките на улица „Куинс“ все още бяха навън, за да обслужват онези войници, които се връщаха от стените с разбудена похот от пролятата кръв и от облекчение.

Докато Бан минаваше покрай жените, няколко от тях го извикаха по име — по-възрастните, които го помнеха като младеж. Той им кимна със скована усмивка и продължи да върви. На ъгъла на „Куинс“ и „Абът“ едно момиче му обърна особено внимание. Когато я видя, стомахът му се сви. Тя също го позна, и то не защото го е виждала отдавна, а от скорошната им среща отпреди няколко дни. Момичето изви гръбнак и го погледна изпод гъстите си мигли.

С нещо, подобно на отчаяние, Бан си помисли, че тя е толкова млада.

Онзи пръв и последен път си беше обещал, че никога няма да направи това отново. Той закрачи с твърдото намерение да подмине момичето. Обърна глава само колкото да му кимне за поздрав, но в този момент момичето отвори устни да го заговори и той видя цвета им — нежния червен плюш, и спря.

Отблизо забеляза червенината около ноздрите от вдишването на дрос и хлътналите й очи на пристрастена. Изглеждаше по-слаба от последния път, когато я беше видял.

— Как си? — попита Бан момичето и думите му прозвучаха достатъчно меко, макар гласът му да беше напрегнат от кръвта, нахлула в тялото му.

— Добре съм — отвърна тя.

Жадният й поглед се впи в неговия и раздвижи желанието, скрито дълбоко в него. Очите му се плъзнаха по бледите й рамене, по кожата на гърдите й в дълбоко изрязаната рокля. За един кратък миг той си представи малките й цици в устата си.

Облада я в една уличка зад няколко жилища. Усещането му за време се сведе до поредица от картини, които бяха също толкова откъслечни и несвързани, колкото случващото се по време на битка. Той беше погълнат изцяло от нуждата да излее трескавата си похот в нея заедно с омразата към самия себе си, която беше убеден, че ще става все по-силна с времето. А също и с гледките, звуците и миризмите, които го бяха заобикаляли през цялата тази ужасна кървава нощ и преди това, както и с вината — дори срама — от привилегированата му роля в тази война, усещането, че той самият е защитен, докато гледаше надолу към другарите си, които умираха час след час, докато той не можеше да стори нищо друго, освен да гледа.

Той отприщи всичко това в онези скъпоценни прахоснически мигове, а после, завладян от празнота и изтощение, пъхна в ръката й кесията с всички пари, които носеше със себе си. Бан искаше да каже нещо на момичето. Тя му се беше усмихнала за миг, познавайки природата на мъжете. За момент Бан се беше почувствал като момче.

Сега, докато монасите продължаваха да напяват, а той все още усещаше отпечатъка на тялото на момичето върху своето, осъзна, че леко трепери. Може би беше някаква реакция от предишната нощ, а може би причината беше в по-скорошните събития. Той трепереше в спарения въздух на храма, застанал до жена си, сина си и останалите членове на семейството, които бяха дошли да гледат как дъщеря му днес ще получи своето име.

Милостиви глупако! Къде ми беше умът? — почти панически си помисли той.

Беше го направил посред бял ден, на място, където хората добре го познаваха. Всеки можеше да го е видял да отива с момичето, всеки, който вероятно познаваше и Марлий. Какво щеше да прави, ако е прихванал нещо от момичето? Как щеше да го обясни?

Обладал съм демон — каза си Бан.

Сякаш стреснат от тази мисъл, той се огледа и видя в една слабо осветена ниша на отсрещната стена златната статуя на Големия глупак, коленичил в съзерцание, слаб, плешив, красив и ухилен до уши.

Бан си пое въздух и вдъхна от острия лютив мирис. Беше му нужно много време, преди да спре да трепери.

Никога повече — закле се той пред себе си и пулсът му започна да се успокоява, защото наистина го мислеше.

Заради тази война е — помисли си той. — Тя покварява душата ми, както покварява и всички неща, до които се докосва.

Сякаш по някакво негласно споразумение оръдията на Щита откриха огън точно в този момент и всички усетиха вълната от далечни сътресения, предизвикана от тях. Главите на няколко от децата се завъртяха заинтригувано. Другите хора останаха равнодушни. Може би оръдията възвестяваха поредния щурм на манианците след краткия отдих. Може би беше просто поредният обичаен ден на Щита. Бан нямаше желание да се занимава с тази мисъл. Едва ли беше толкова необходим на стените.

Пред събраното семейство, около тлеещото огнище от дялан камък, стояха трима монаси от Пътя. Огънят беше малък — шепа леко зачервени отдолу въглени, които едва димяха. Върху въглените имаше купчина листа маймар, жълти и сбръчкани. Пушекът от тях беше оцветен в синьо и се виеше около фигурката на дъщеря му, държана от монасите над огъня, докато напяваха и движеха ръцете си в кръг заедно с опакованото в ленени чаршафи като вързоп момиченце.

Не плаче — отбеляза мислено Бан.

Дъщеря му се закашля с малките си дробове от дима, носещ се над нея, примигна към най-възрастния от тримата монаси — стария Джърв, който беше тук още от времето, когато Бан беше момче — и започна да разглежда бялата му брада.

Дъщеря му беше навършила първата си година и беше здрава и жизнена. За мерсиянците моментът, когато на детето най-сетне се дава име, беше време за празнуване. Дъщеря му, която от мига, в който беше започнала да пълзи, се вреше навсякъде, щеше да се казва Ариале, на името на легендарния зел с криле на копитата. Марлий беше заявила, че това е идеалното име за нея, но пък жена му смяташе всички забавни неща в живота за подходящи и уместни. На Бан му беше нужно известно време, за да свикне с мисълта, че дъщеря му ще бъде кръстена на зел.

Ариале Калвоне. Сега реши, че името е хубаво. Усмихна се и с тази усмивка най-сетне се почувства отново себе си след толкова много дни.

Събралите се днес хора бяха предимно от страната на семейството на Марлий — майка й, лелите и чичовците й, повечето от които бяха дребни търговци и военни. Бан едва познаваше някои от тях и почти не ги беше срещал от деня на обвързването си с Марлий. Като семейство те изглеждаха добре в хубаво ушитите си дрехи и стояха изправени с достойнство, както и самата Марлий.

В сравнение с тях собствените му роднини бяха по-малобройни и се отличаваха с отпуснатите си стойки и доста износените празнични дрехи. Майка му не беше сред тях. Без съмнение вече беше заета с поправката на обувки в малкото си жилище и работилница на улица „Адобе“, която всъщност се намираше недалеч от тук. Бан не беше очаквал, че тя ще дойде. Не тя беше причината да изберат семейния храм от детството му за церемонията. Собственият им храм в северната част на града просто отдавна беше ангажиран за месеци напред.

Леля му обаче присъстваше. Вича с чорлавата черна коса, която беше сресала набързо за случая, придружена от двете си дъщери — Алекса и Морийн. Двете бяха толкова руси, колкото тя беше тъмна. И трите все още официално бяха в траур след смъртта на Хеселос, техния съпруг, баща и главен дърводелец, изчезнал в морето, когато неговият конвой, превозващ зърно (за замяната, на който корабостроителниците на Бар-Кхос работеха толкова усилено), бил потопен при завръщането му от Занзахар преди пет месеца. Бан винаги го беше смятал за добър човек.

Рийс също беше тук със своята поразителна красота и червените коси, макар под очите й да имаше тъмни кръгове, сякаш напоследък не спеше много. Слава на Ерес, Лос не беше с нея. Един млад монах се появи от сенките и започна да обикаля около членовете на семейството с дървено аесло в ръка, което разтваряше с механизма, преди да мръдне с китка и да изтрака с двете дъски като челюсти. Правеше го отново и отново в бавен и мрачен ритъм. В другата си ръка държеше обикновена купа за подаяния и искаше милостиня в замяна на услугите, които извършваха този ден. С тържествени лица гостите покорно пускаха монети в купата, минаваща покрай тях.

Когато монахът застана пред Бан, той осъзна, че е дал всичките си пари на уличното момиче и сега няма монети. Беше принуден да промърмори извинение на младия мъж с бръсната глава. Това безсмислено прекъсване на церемонията подразни Бан. Някога просто ти даваха възможност да оставиш каквото можеш на излизане, след приключването на службата. Но, изглежда, времената се бяха променили дори тук.

Марлий извади монета от собствената си кесия и я даде вместо него. С поглед го попита дали е добре, явно беше усетила напрежението в него. Той кимна, сложи длан върху гърба й и я придърпа към себе си.

Сега монасите бяха вдигнали дъщеря им високо във въздуха. Напевите им бяха на стар кхосиански и звучаха гладко и плавно като вода, която залива камък. Изрекоха даденото й име и се помолиха да получи Деветте избавления по време на дълъг и плодовит живот, прекаран в хубава работа. Малката Ариале се смееше и риташе с крачета във вързопа, когато я свалиха. Старият монах Джърв й се усмихна в отговор.

В някой друг живот Бан може би сам щеше да извършва тази церемония за нечие дете. Майка му искаше да стане монах, тъй като беше най-малкият от трима синове. Най-големият му брат Тийч се беше посветил на обущарството и кожарството. Средният брат Кол още на младини се бе записал в армията. Майка му смяташе, че така ще принесе дар на Съдбата — единствената истинска жертва, която можеше да направи в трудното си ежедневие.

От Бан може би щеше да излезе добър монах, защото по душа беше благ човек. Баща му твърдеше по своя спокоен начин, че това е така, защото майка му винаги е била прекалено загрижена за него. Но любовта към Марлий го беше отклонила от този път. В последвалите години по-големият му брат беше умрял по неизвестна причина — просто внезапно се беше строполил по време на вечеря. Местният лечител подозираше, че е имал някакъв проблем със сърцето. Не след дълго другият му брат, Кол, съпругът на Рийс, беше изоставил семейството си и каузата за отбраняването на Бар-Кхос. След като двама от синовете му си отидоха толкова бързо, болният им баща се беше споминал от мъка само за една година. Майката на Бан остана да се бори сама с живота. В последвалите месеци сдържаният й неизказан гняв към единствения й оцелял син се превърна в открита неприязън към него. Тя непрекъснато го прекъсваше със забележки, целящи да го накарат да се почувства виновен. Сравняваше го със синовете, които беше загубила. Сякаш по някакъв начин вярваше, че той е виновен за участта на братята си и е предизвикал гнева на Съдбата, като е избягал от живота на духовник.

А сега какъв беше, зачуди се Бан. Беше станал войник, да, но със сигурност не и воин.

Единствено семейството даваше на Бан усещането, че е постигнал нещо хубаво по пътя, който беше избрал с Марлий. Полагаше усилия да бъде добър съпруг и добър баща. Мисълта, че ги е предал, го нарани дори по-дълбоко от думите на майка му.

Е, това няма да се повтаря — каза си той. — Ще се погрижа семейството ми да се запази, каквато и да е цената.

Когато церемонията приключи и монасите им върнаха дъщеря им, тя беше поруменяла от вълнение и хубавата й коса миришеше на дим. Семейството се събра на малкото площадче пред храма, под ярката и чиста слънчева светлина, за която почти бяха забравили, докато бяха вътре. Щяха да отидат в къщата на леля му, която беше само на няколко преки и където щеше да има семейно угощение с храна, осигурена от всички — оскъдните припаси, които заедно бяха успели да съберат.

Рийс вървеше с Бан и неговото семейство. Играеше си с Ариале и сина им. От време на време двете с Марлий си бъбреха за церемонията и за дреболии, докато звукът на оръдията отекваше на юг толкова постоянно, че за Бан беше ясно, че това е просто ежедневната размяна на изстрели между двете страни. Помисли си, че може би засега манианците са се отказали да нападат, и му се прииска действително да е така.

Двамата с Марлий вървяха хванати за ръце, докато Рийс носеше дъщеря им, а синът им вървеше отзад. Марлий го погледна, сякаш го приканваше: Хайде, попитай я. Бан кимна.

— Имаш ли новини от Нико? — обърна се той към Рийс.

Тя намести Ариале по-удобно на хълбока си и отвърна:

— Миналата седмица пристигна писмо. Изглеждаше така, сякаш е било на дъното на морето. Не можах да разчета какво пише, но да, беше от Нико. Личеше си по ужасния почерк.

— Най-сетне добри новини — отбеляза Марлий, — нищо, че не си успяла да го прочетеш. Сигурна съм, че е добре, където и да е.

Марлий остави думите си да увиснат във въздуха с надеждата, че Рийс може да им разкрие повече за това, къде е заминал Нико, но тя не го направи.

След като напуснаха площада, те видяха един съмнителен на вид монах, който клечеше на земята с купичка пред себе си. Мъжът беше на средна възраст и се изправи, когато видя групата да се приближава. Застана пред тях, предложи благословията си и разтърси купата си. Като се изключи мърлявата му роба, той почти не приличаше на свещеник. По лицето му, от челото до брадичката, преминаваше синкав белег. Главата му не беше бръсната от дни.

Бан осъзна, че това е поредният фалшив монах. Откакто съветът беше обявил, че всякаква просия е незаконна, с изключение на случаите, когато е на религиозна основа, много отчаяни мъже като този бяха навлекли роби и бяха обръснали главите си, за да се преструват на монаси.

„Проклет измамник!“ — помисли си Бан и внезапно и необяснимо кръвта му кипна.

— Благословени да сте — достатъчно любезно рече мъжът в черна роба и няколкото монети в купата му издрънчаха.

Бан бутна нарочно фалшивия монах, но го направи по-силно, отколкото беше възнамерявал. От устата на мъжа се разнесе вик на изненада, купата му се претърколи на земята и монетите се разпиляха, блестящи под слънчевата светлина.

Цялото семейство спря и зяпна Бан и възмутения монах. Синът му Джуно примигна, вперил очи в баща си.

Съжалявам — искаше да каже Бан на всички тях, — миналата нощ наблюдавах как нашите хора умират, докато всички вие спяхте в безопасност по леглата си благодарение на тях. Тази сутрин пък чуках млада курва, която вероятно е заразена с кой знае какви болести, докарана до този хал от бедността и извратените желания на неверен съпруг като мен.

Но не го направи. Не и днес. Вместо това се усмихна извинително като добър съпруг и баща, хвана сина си за ръка и продължи напред.