Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сърцето на света (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Farlander, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Корекция, разпознаване и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Кол Бюканън

Заглавие: Чуждоземецът

Преводач: Ангел Ангелов

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 14.10.2013

Редактор: Петя Петкова

Художник: Артур и Ясен Панови

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-787-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7650

История

  1. — Добавяне

Посещения

Никога преди не беше виждал тъмница, камо ли да прекара нощта на такова място.

Повечето затворници можеха да се движат свободно между стените на тъмницата. Даже имаше нещо като кръчма за онези, които разполагат с пари, и ресторант, в който се предлагаше по-хубава храна от овесената каша, която раздаваха на двора. Като цяло пазачите, които в по-голямата си част бяха също затворници, стояха настрани и оставяха другите затворници сами да се оправят помежду си.

Нико седеше в ъгъла на килия — една от многото, които се намираха в лабиринта дълбоко под главния двор. Седеше върху плесенясалата, пълна с въшки слама, а над входа беше окачена една-единствена маслена лампа. Сламата смърдеше на урина и из нея тичаха хлебарки.

Килията беше обитавана и от други крадци и длъжници на всякакви възрасти. Повечето бяха млади като Нико или дори по-млади. Съкилийниците му не му обръщаха кой знае какво внимание, най-вече защото постоянно влизаха и излизаха и рядко се застояваха вътре за дълго. Нико беше благодарен за това. Той седеше в своя ъгъл, грижеше се за натъртеното си и изранено тяло и мислите му се въртяха като черни птици, които пляскат с криле и са твърдо решени да го измъчват. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре да мисли за дома и за майка си.

Тя щеше да се разстрои, ако някога узнаеше в какво се е превърнал — обикновен крадец, заловен на местопрестъплението. Щеше да му е много ядосана.

От друга страна, едва ли можеше да се каже, че майка му няма недостатъци. В края на краищата, ако се върнеше достатъчно назад във времето — година и повече — то тогава можеше да се каже, че вината за сегашното му положение беше толкова негова, колкото и нейна. Тя беше тази, която имаше нужда да запълва празния си живот с върволица от неподходящи любовници. Тя беше избрала да си затваря очите за враждебността между Лос и сина си и в крайна сметка го беше довела до тук.

Лос беше последният от дългата поредица лоши избори на майка му. В първата нощ, когато го беше довела от местната кръчма на кръстопътя, облечен в хубави дрехи, които му бяха твърде широки — очевидно бяха крадени — мъжът беше огледал какво има в къщата (включително майка му), преценявайки колко струва всичко това. Беше ясно, че в онази нощ си беше поставил за цел да хване майка му на въдицата си — двамата бяха вдигнали такъв шум в спалнята, че Нико се беше принудил да отиде да спи в обора при техния стар зел Щастливец.

Слабостта й към мъжете го възмущаваше. Знаеше, че тя има своите причини, както и че едва ли трябва да й се сърди за случилото се с тях двамата и за развитието на отношенията им като майка и син. Но ето че го правеше и не можеше да се възпре.

Този ден беше най-лошият в живота му и останалата част от него той прекара във вцепенен ужас, без да си дава сметка за изминалото време. С падането на нощта, което тук беше белязано не от изчезването на дневната светлина, а от угасяването на лампите и затварянето на далечните тежки врати, зловонието ставаше още по-силно и се превръщаше в носещи се във въздуха лепкави изпарения с миризмата на животното човек, което твърде дълго е било държано затворено в собствената си мръсотия. Беше толкова зле, че Нико завърза кърпата си около устата и носа. Това обаче не му помогна много и той от време на време се навеждаше настрани, вдигаше кърпата си и плюеше, за да прогони от устата си противния вкус, насъбрал се върху езика му.

Изглежда, че каквито и примирия да съществуваха между затворниците през деня, те изчезваха през дългите часове на мрак. В съседна килия започна сбиване. Чуваха се викове и дюдюкане, последвани от дългия и пронизителен вой на мъж, изпитващ болка. Той затихна до сподавени ридания и след това не се чуваше нищо. Известно време през камъните отекваше тъп звук, сякаш някой удряше главата си в стената от другата страна и с всеки удар крещеше приглушено думи, които приличаха на пуснете ме навън, пуснете ме навън, пуснете ме навън.

Нико не можеше да спи на такова място. Въпреки това беше уморен, изтощен от събитията през деня и от мисълта за онова, което му предстои. Лежеше буден и слушаше хъркането на другарите си по килия, махаше по някоя хлебарка от тялото си и се проклинаше, че изобщо е дошъл в града, че е взел Буун със себе си и че се е съгласил с глупавите идеи на Лина.

Знаеше, че не трябва да й се доверява. Докато бяха заедно, тя рядко проявяваше скрупули. Запита се какво ли прави сега, в този момент? Дали изобщо я беше грижа, че стражите са го заловили и хвърлили в затвора, за да чака там наказанието си? Съмняваше се в това.

Нико впери поглед в мрака. Много добре знаеше какво правят с крадците в града. Това беше нещото, за което никак не му се искаше да мисли. По време, на миналия Празник на жътвата беше видял как жигосват и налагат с камшик един крадец. Младежът не беше много по-голям от Нико.

Нико не знаеше дали ще може да понесе това.

 

 

По някое време през нощта той се отърси от замаяността и видя, че една ръка е притисната към крака му, след което усети противният дъх на нечие лице да докосва неговото. Той рязко се изправи, отблъсна тялото на мъжа от себе си и изкрещя нещо, което беше по-скоро вик на ужас, отколкото членоразделна реч. В мрака се чу приглушена псувня и звукът на влачещи се крака, които се отдалечаваха.

Нико разтри лицето си, за да се разсъни, и клекна с гръб, опрян на стената.

Трябваше да се махне от това място. Не можеше да диша, защото тук нямаше въздух, а само плътна воня. Мракът го притискаше като тежко одеяло от кадифе. Чувстваше се в капан, защото знаеше, че не може просто да стане и да излезе навън по своя воля, нито дори да види небето и да усети вятъра по лицето си. Тогава го връхлетя спомен, който беше по-скоро сбор от различни емоции — онзи път, когато беше открил капана, докато се разхождаше по хълмовете, издигащи се край къщата му. Беше стегната примка от тел, увита около отрязания крак на диво куче — месото висеше около костта, която беше прегризана.

В мрака се разнесе звукът на тътрещи се крака. Някой отново се приближаваше. Нико се напрегна, готов да нанесе удар.

Ще разкъсам плътта ти със зъби — помисли си той, — ако не се отдръпнеш от мен.

— Успокой се — прозвуча някакъв глас. — Аз съм приятел.

До него седна един мъж. Нико чу как ръцете му ровят из дрехите.

В мрака проблесна пламък, който беше толкова ярък, че заслепяваше. Нико присви очи и ги засенчи с длан. За момент пламъкът пращеше и трептеше, докато почернелият край на пуретата се разгоря и засвети в червеникаво. Мъжът духна кибритената клечка и те отново потънаха в мрак, който беше по-дълбок и от преди.

— Знаеш ли, цяла нощ лежах буден и се мъчех да си спомня откъде ми е познато лицето ти.

Червеният връх на пуретата помръдна в мрака и припламна по-ярко, когато мъжът си дръпна от нея. Тя освети краищата на лицето му, а части от него останаха в сянка.

— Баща ти — каза той, докато изпускаше дима. — Познавах баща ти.

Нико примигна, в очите му все още играеха цветни петна.

— Познавал си го, как не — усъмни се той.

— Не ме наричай „лъжец“, момче. Баща ти беше женен за една червенокоса на име Рийс. Доколкото си спомням, беше хубава жена.

Нико свали ръка от лицето си. Гневът му го напусна като оръжие, оставено настрани за друг ден.

— Да, това е майка ми — каза Нико. — Значи наистина си го познавал?

— Много добре. Сражавал съм се с него под стените в продължение на две години.

— Бил си от Специалните?

— Разбира се. Макар че това като че ли беше преди цяла вечност, слава на Глупака. Сега припечелвам малко от игра на раш. През останалото време, когато не мога да си изплатя дълговете, вися тук. — Мъжът потърка наболата брада по лицето си. — А ти — какво те докара до това положение?

Нико нямаше желание да навлиза в подробности за жалката си история.

— Моят лечител ми каза, че ще е полезно за белите ми дробове. Затова от време на време идвам тук, долу.

— Баща ти също имаше остър ум — отбеляза гласът без следа от хумор. — Това беше нещото, което харесвах в него.

Докато мъжът говореше, в гласа му се промъкна режеща нотка. Нико забеляза това и зачака непознатият да разкаже повече. За момент димът обви лицето му. Тук, на това място, миризмата беше приятна. Тя му напомняше за нощите, когато беше седял край огъня в някой парк или празна сграда с Лина и останалите бездомници, които беше опознал. Нико разказваше шеги и наблюдаваше бутилките евтино вино и ръчно свитите цигари от смолиста трева, които се подаваха от ръка на ръка. Смехът им беше груб и кръгът топлина ги отдалечаваше от тежкия ден, който ги очакваше.

— Понякога не се разбирахме — продължи да разказва мъжът с провлечен и изпълнен с горчивина глас. — Веднъж ме обвини, че мамя на раш. Но не спря дотам. Реши да ме изобличи пред целия взвод. Онова, което стори баща ти, ми струваше много пари. Обаче му го върнах. — Разнесе се кашлица или може би сух смях. — Ако трябва да съм честен с теб като затворник със затворник, не бях много изненадан, когато той дезертира. Последния път, когато видях уплашените му очи, разбрах какво се върти в главата му. Беше ясно като бял ден.

Нико стисна челюсти. Ноздрите му се издуха. Той си пое дъх и студено каза:

— Баща ми не беше страхливец.

Отново се чу познатото прокашляне.

— Не твърдя това. Когато ножът опре в кокала, всеки е страхливец, освен лудите. Единственото, което имах предвид, е, че някои просто са по-уплашени от останалите.

Дишането на Нико беше равномерно и толкова шумно, че се чуваше на фона на хъркането на останалите мъже.

— Успокой се. Просто си говорим, а разговорите не струват пукната пара. Вземи да си дръпнеш.

Нико не обърна внимание на горящия край на пуретата, протегната към лицето му. Вместо това си припомни баща си. В паметта му изникна висок мъж с изправен гръб, дълга коса и благи очи. Той говореше тихо, смееше се гръмогласно с кана бира в ръка, сграбчваше майка му за кръста и танцуваше с нея, после хващаше житара, за да издрънка някоя зле композирана песен. Разхождаха се заедно по самотните хълмове. Един слънчев Ден на глупаците го беше завел на брега. Баща му гледаше морето, докато Нико си играеше в пясъка.

Нико беше десетгодишен, когато баща му се записа в Специалните. Беше казал на Нико, че врагът ги напада по-ожесточено от когато и да е преди. Всеки ден откриваха нов тунел или манианците успяваха да си пробият път до подземията на защитниците. Специалните понасяха тежки загуби и имаха нужда от доброволци.

В продължение на един месец той отиваше в града и се сражаваше под стените на Щита, след което се прибираше у дома променен. С всяко завръщане ставаше все по-мълчалив и губеше привлекателността си.

Веднъж се завърна без ухо и на негово място зееше дупка. Рийс го прегърна и прошепна в ухото му тихо (но достатъчно силно, за да го чуе Нико) колко е облекчена, че го вижда жив. Друг път баща му се появи на вратата с превръзка около главата и когато след няколко дни я свали, здравото му ухо изглеждаше като сдъвкано от куче. С времето веждите му изтъняха. Дългата му коса стана къса като набола брада. Скалпът, лицето и устните му бяха осеяни с белези. Широките му рамене се прегърбиха, сякаш постоянно му беше студено. Майката на Нико се опитваше да скрие ужаса си от тези промени в мъжа, когото обичаше, но изражението й често я издаваше.

Когато баща му най-сетне се върна за първия си продължителен отпуск от Щита, Нико едва позна мъжа, който го гледаше като чужд човек, седеше сам в дъжда, никога не се усмихваше, говореше рядко и пиеше. Баща му крещеше и за най-дребните неща. Нико стана нервен и неизменно очакваше неприятности.

Той започна по-често да излиза с Буун, скиташе из гората и по полето около къщата. Когато времето беше лошо, оставаше в стаята си, заключваше вратата и си припомняше историите, които знаеше, или „Рибните разкази“, които беше видял при посещенията си в града, и така прекарваше времето си в безцелно фантазиране.

Една нощ баща му се напи и изпадна в такава всепоглъщаща ярост, че се скара с майката на Нико и я нападна. Влачеше я за косата из стаята, докато Нико плачеше и му крещеше да спре. Баща му го удари силно и го събори на пода, след това примигна към уплашеното лице на сина си и, залитайки, излезе навън в нощта.

На следващата сутрин баща му си събра багажа и си тръгна, докато Нико и майка му още спяха, сгушени един до друг в малкото легло на Нико. Момчето имаше чувството, че светът под краката му пропада. Спомни си как майка му беше плакала дълго след това.

Нико стисна юмруци в обгръщащия го мрак на килията и въздъхна.

— Той имаше своите причини да си тръгне — каза той на невидимия мъж.

Пуретата изпусна дим веднъж, после отново, след което огънчето й помръкна.

— Аха. Е, предполагам, че ти знаеш по-добре от всеки друг дали той е бил уплашен, или не.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че кръвта на бащата със сигурност тече и във вените на сина. Онова, което е вярно за него, е вярно и за теб.

Нико усети как кръвта му кипна и страните му пламнаха. Той извърна глава встрани от мъжа — не искаше повече да разговаря с него.

Внезапно в друга килия отекна вик. Беше сподавен обезумял вик, дошъл сякаш от кошмар. Все едно някой безумец се беше събудил и беснееше, крещейки, че манианците идват откъм морето, за да ги изгорят живи.

Светлинката на пуретата бавно изчезна, когато мъжът я загаси в дланта си. Той изсумтя, докато ставаше. За миг застоя, като си мърмореше нещо. След това се обърна отново към Нико. Тежката му ръка намери рамото му и го потупа.

— Сега всичко е наред, синко — рече мъжът. — Можеш да поспиш.

Той си тръгна, но мирисът на дим остана да се носи над мястото, където беше седял.

След това никой повече не се опита да досажда на Нико.

 

 

Майка му дойде на сутринта, облечена така, все едно идва на погребение. Беше цялата в черно, с очи, подути от плач, а червената й коса беше пригладена назад, придавайки й измъчен, но решителен вид. Виждаше я за пръв път от повече от година.

Лос беше с нея, облечен в най-хубавите си дрехи, преструваше се на почтен и шокиран от извършеното от Нико. Заговори пръв, когато се изправиха един срещу друг с Нико при решетките, които отделяха затворника от посетителя, в слабо осветеното студено мазе, където се провеждаха свижданията.

— Изглеждаш зле — отбеляза той.

Нико не знаеше какво да каже. Майка му и Лос бяха последните хора, които очакваше да види.

— Как разбра? — тихо попита той майка си.

Майка му се приближи, сякаш искаше да протегне ръце към него, но беше спряна от решетките и в очите й внезапно проблесна гняв.

— Старата Джеймийна — отвърна тя със студен шепот. — Видяла е стражите да те влачат по улиците и беше така добра да дойде да ми каже…

— О! — промълви Нико.

О? Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Гневът й беше като полъх върху лицето му. Той раздуха въглените, тлеещи в него от деня, в който напусна къщата.

— Не съм те молил да идваш тук — сопна се. — Нито пък него.

По лицето й премина изненада. Лос застана до нея. През цялото време суровият му поглед беше вперен в Нико.

Нико отвърна на погледа му. Проклет да беше, ако пръв извърнеше очи.

Майка му понечи да каже нещо, после се поколеба. Внезапно раменете й се отпуснаха и бронята й се пропука. Тя протегна ръка през решетките. Нико почувства как тя докосна врата му и пръстите й го придърпаха към нея в прегръдката й от другата страна на студеното желязо.

— Сине — прошепна тя в ухото му. — Какво си сторил? Никога не съм предполагала, че си крадец.

Той с изненада усети парещи сълзи в очите си.

— Съжалявам — отвърна. — Бях отчаян и гладен.

Тя успокояващо му изшътка и погали лицето му.

— Толкова се тревожех за теб. Всеки път, когато идвахме в града, те търсех, но виждах само гладуващи хора. Питах се дали изобщо си успял да оцелееш.

Той си пое въздух на пресекулки.

— Буун — успя с мъка да изрече. — Буун е мъртъв.

Тя го прегърна по-здраво през врата. Заплака. Той се разплака с нея. Сега вцепенението му беше изчезнало и емоциите се отприщиха в споделената интимност на мъката им.

Вратата към коридора за посетители се открехна и вътре влезе една фигура. Нико вдигна поглед и избърса очи. Челюстта му увисна.

Беше старият чуждоземец. Старецът от предишния ден, онзи, от когото беше откраднал парите.

Мъжът стоеше на прага с глава, наклонена на една страна, и кожена чаша с димящ чий в ръката. Беше по-нисък, отколкото му се беше сторил, когато лежеше в леглото. С обръснатата си глава и черната роба приличаше на монах, макар и странен на вид, и то не само заради тъмната си кожа — в другата си ръка мъжът носеше меч в ножница. Майката на Нико се отдели от сина си и също погледна мъжа.

Той се размърда. Бавно прекоси каменния под и застана пред всички тях. Движението му наподобяваше полюшващата се повърхност на течността в чашата му — беше едновременно сдържано и уверено.

Отблизо очите на чуждоземеца бяха с цвета на пепел. Погледът му беше напрегнат и проницателен. Нико без малко не отстъпи крачка назад. Нямаше и следа от объркания старец, събуден от дрямката си и примигващ така, сякаш не вижда добре.

— Това ли е крадецът? — попита той майка му.

Тя избърса очи и се изправи.

— Той е мой син — отвърна тя — и по-скоро глупак, отколкото крадец.

Мъжът изгледа преценяващо Нико в продължение на няколко смразяващи секунди, сякаш оглеждаше куче, което възнамерява да купи.

— Тогава искам да поговоря с вас — кимна той.

Отиде до един от столовете в средата на помещението, седна с изправен гръб и сложи меча в скута си. Остави чашата на пода.

— Аз съм Аш — представи се той. — И независимо дали е глупак, или не, момчето ви открадна от мен.

Майката на Нико усети, че той се готви да й направи някакво предложение, и отново възвърна спокойния си вид. Избърса ръце и седна на стола срещу мъжа.

— Рийс — представи му се тя. — Рийс Калвоне.

Лос се приближи и сложи ръка на рамото й. Очевидно беше нащрек. Тя махна ръката му и той се отдръпна до отсрещната стена, възможно най-близо до вратата. Наблюдаваше мълчаливо с крайчеца на окото си.

— Без съмнение синът ви ще бъде бит с камшик и жигосан — каза старецът, — както е практиката по тези места. Разбрах, че за кражба посред бял ден наказанието е петдесет удара с камшик.

Рийс кимна, все едно й беше задал въпрос.

— Това е тежко наказание.

Зелените й очи се присвиха и тя хвърли бърз поглед към Нико, преди да насочи вниманието си отново към непознатия пред нея.

— Добре го приемате.

— Да злорадстваш ли си дошъл, старче?

— Не бих казал. За да опозная сина, трябва да опозная майката. Това може да помогне на момчето ви.

Рийс сведе очи към ръцете си и Нико проследи погледа й. Ръцете й бяха груби, покрити с порязвания и изгаряния, натрупвани от много години. Изглеждаха по-стари от лицето й, което беше красиво дори и сега, когато беше разтревожено и обляно в сълзи. Тя пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Той е мой син. Знам, че ще може да го понесе.

Нико премести поглед от майка си към стареца. Продълговатото му лице не издаваше нищо.

— Ами ако има и друг начин?

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Ако не е нужно да изтърпи камшика по гърба си и клеймото върху ръката си?

Тя отново хвърли поглед към сина си, но Нико продължаваше да гледа фигурата в черна роба. В този старец имаше нещо… нещо, на което той чувстваше, че може да се довери. Навярно беше лекотата, с която налагаше авторитета си. Не авторитет на човек, който го беше получил наготово и се беше научил да го използва в поведението си, а нещо напълно естествено, следствие от искреността и прямотата на неговия дух.

— Онова, което ще ви кажа, трябва да остане в тази стая. Вашият… мъж трябва да излезе. Тогава мога да ви обясня.

Лос изсумтя. Нямаше намерение да излиза.

— Моля те — обърна се Рийс към Лос, който се престори, че гордостта му е наранена, — върви.

Лос се поколеба. Той погледна стареца, после Нико и накрая очите му се насочиха отново към Рийс.

— Ще почакам отвън — заяви той.

Лос се измъкна от стаята, като, преди да затвори вратата след себе си, прониза стареца с последен кръвнишки поглед. В момента, в който звукът от затръшването на вратата отекна между стените на стаята, чуждоземецът продължи:

— Госпожо Калвоне, няма да съм още дълго тук, затова ще пристъпя направо към въпроса.

Внезапно обаче той спря, сякаш смутен. Нико видя как палецът му поглажда кожения ремък на прибрания в ножницата меч.

— Остарявам — накрая се реши да подхване пак той, — както виждате. — В очите му като че ли проблесна усмивка. — Беше време, когато момче като вашето никога нямаше да влезе през прозореца ми, без да ме събуди. Щях да отрежа ръката му, още докато я протяга към кесията ми. Сега обаче съм проспал всичко това, изтощен от топлината като старец, какъвто всъщност съм. — Той сведе поглед към пода. — Здравето ми не е каквото беше някога. Не знам още колко дълго ще съм в състояние да върша работата си. Казано по-просто, според традицията на моя орден следва да обуча свой ученик.

— Струва ми се по-вероятно да си самотен — бързо отвърна майката на Нико — и просто да имаш влечение към момчета.

Чужденецът поклати глава в отрицание.

— Тогава с какво се занимаваш? Облечен си като монах, въпреки това виждам меч в ръката ти.

— Госпожо Калвоне — той широко разпери ръце, сякаш казваше нещо очевидно, — аз съм рьошун.

Тогава въпреки желанието си Нико се разсмя. Беше смях с нотка на истерия и когато чу ехото, което се отрази от сводестия таван на помещението, той млъкна също толкова внезапно.

И двете лица се обърнаха към него.

— Искаш да ме обучиш за рьошун? — успя да изрече той. — Да не си луд?

— Чуй ме — обърна се към него чуждоземецът. — Ако се съгласиш, още днес ще говоря със съдията. Ще поискам обвиненията да бъдат свалени и ще заплатя на него и на тъмничарите за неприятностите. А ти ще бъдеш спасен от съд.

— Но онова, което искаш — намеси се Рийс, — означава, че може никога повече да не видя сина си и че животът му ще бъде изложен на опасност.

— Намираме се в Бар-Кхос. Ако остане тук, рано или късно може да бъде призован да рискува живота си на стените. Да, работата ми е опасна. Но аз ще го подготвя добре и когато го водя със себе си на мисия, той ще е само наблюдател. След като обучението му приключи, той ще може да избере дали да се посвети на тази професия, или да отиде, където пожелае. Дотогава ще е събрал пари и ще е придобил много полезни умения. Може дори да се върне тук, в Бар-Кхос, ако още го има. Точно в момента един небесен кораб ме очаква в небесното пристанище на града. След няколко дни поправките по него ще приключат и по моя заповед ще се отправим с него към дома. Там той ще бъде обучен на нашите умения и нека ви уверя, госпожо Калвоне, че винаги ще поставям живота на вашия син над моя собствен. Кълна ви се в това.

— Но защо? Защо моят син?

Този въпрос накара стареца да се замисли. Той прокара длан по наболата коса по главата си. Разнесе се звук, сякаш някой търка камък с много ситна шкурка.

— С онова, което стори, той демонстрира умения и известна смелост. Това са качества, които търся.

— Но това едва ли е всичко?

Чуждоземецът я изгледа продължително.

— Не. Това не е всичко — призна той, залюля се назад на стола и погледна отново към пода между себе си и Рийс. — Напоследък сънувам. Това не означава нищо за вас. И въпреки това сънищата ми ме водят по някакъв начин и аз усещам, че те са истински.

Майката на Нико присви очи със съмнение.

— Ще отида — внезапно се обади Нико от другия край на помещението.

Двете глави отново се извърнаха към него и той се усмихна, чувствайки се глупаво. Майка му се намръщи.

— Ще отида — повтори той, този път по-твърдо.

— Няма — заяви майка му.

Нико поклати тъжно глава. Той знаеше какво представляват рьошуните — всеки го знаеше. Те убиваха хора, убиваха ги, докато спят, заради парите, които им бяха платени, за да извършат отмъщението. За нищо на света не си представяше, че би могъл да върши това, но все пак можеше да си тръгне веднага щом обучението му приключи, въоръжен поне с нови умения и опит. Може би това беше някаква възможност да постигне нещо. Може би Големият глупак беше прав и семената за по-добрите дни се посяват в най-лошите времена.

От друга страна, имаше вероятност да замени едно наказание с друго, много по-лошо.

Не знаеше това. Нямаше как да го разбере, ако не премине през него.

— Да, майко — каза той с тон, който показваше, че решението му е окончателно. — Ще го направя.