Кол Бюканън
Чуждоземецът (11)

Жертвоприношението

Нощта се разстилаше над топлината, създадена от самата нея.

В средата на Езерото на птиците имперската баржа леко се поклащаше, далеч от слабите светлини на градовете, които проблясваха и се отразяваха от водата край бреговете. Откъм селищата над неподвижната вода се чуваше смесица от музика, викове, смях и кучешки лай.

На самата баржа единствените звуци бяха оплакванията на робите и постоянният, наподобяващ биене на сърце ритъм на барабан. Атмосферата беше нереална и тягостна. Наталезийските роби можеха да я почувстват. Те стенеха и изпаднали в ужас, се гушеха един до друг в клетките си в далечния край на баржата. Най-сетне бяха разбрали защо са ги изтръгнали толкова грубо от живота им край брега на Тоин. Тази нощ щеше да е последната нощ на робството им.

От мястото в далечния край на съда, където се виждаха двамата жреци, заобиколени от личните си слуги, над противната воня на робите във въздуха се носеше уханието на мускусен тамян. Голата, намазана от слугите с масло плът на жреците блестеше под светлината на няколкото горящи мангала. Двама от наталезийските роби вече лежаха проснати в далечния край на баржата. Третият тъкмо беше спрял да крещи и се строполи на палубата до другите. Затворените в клетки роби не бяха сигурни дали е жив, или мъртъв.

Един жрец воин бързо даде знак поредният роб да бъде доведен отпред. По-голямата част от наталезийците започнаха да недоволстват и се свиха в задната част на клетките, когато пазачите нахлуха вътре с ритници и грубо сграбчиха жертвата си. Те хванаха жена на средна възраст. Коприната й рокля беше разкъсана и покрита с петна от дългото й пленничество. Тя не се съпротивляваше. Сякаш дори не ги забелязваше. До нея една млада червенокоса жена се вкопчи в ръката й.

Един от жреците воини срита младата жена встрани и тя се сви, скимтейки. Издърпаха по-възрастната жена от клетката. Тя висеше отпусната в ръцете им и едва успяваше да се задържи на крака. Пазачите изтръгнаха скъпите бижута от врата й и ги захвърлиха в краката й до веригата, с която бяха оковани глезените й. Останалите роби я наблюдаваха с различна степен на съчувствие, но също и с облекчение, че не те са избраните. В клетката като че ли надвисна осезаемо чувство на срам. Не смееха да се погледнат един другиго в очите.

Жената не беше толкова безпомощна, колкото изглеждаше в началото. Когато жреците воини я поведоха, тя се препъна, измъкна се от ръцете им и внезапно се затича към перилата отстрани на баржата. Единият от жреците воини се опита да я сграбчи, но за малко закъсня. Тя се преметна през парапета, падна във водата със силен плясък и внезапно изчезна, повлечена към смъртта си от оковите на глезените си.

Риана, червенокосото момиче, седеше в задната част на клетката и скимтеше, докато майка й изчезна отстрани на баржата. От гърлото й излизаше жален животински звук, в който се съдържаха всички чувства, останали в нея.

Тя не забеляза, че треперещата й ръка откъсна кичури коса от кървящия й скалп. Съзнанието й се беше отделило от тялото й, макар че донякъде беше все още способна да разсъждава.

Тя си мислеше: Сега майка ми е мъртва и баща ми е мъртъв, и скъпият ми Март е мъртъв, и аз съм мъртва, и всичко, всичко, всичко е мъртво.

О, Ерес! — изплака тя в мислите си и внезапно си представи как майка й се бори там, долу, в ледените, тъмни дълбини на езерото. — О, майко, о, скъпа майко…

За да прогони тази ужасна картина, тя започна да скубе косата си още по-ожесточено и от прехапаните й устни потече кръв. Тя удари глава в решетките на клетката. Направи го отново и отново. Една потънала в собственото си нещастие жена до нея й предложи малка утеха, като я прегърна през раменете. Жената започна да издава успокоителни звуци и я стисна силно, сякаш за да попречи и на двете да се разтреперят от страх.

Направи същото — каза някаква рационална част от съзнанието на Риана. — Хвърли се във водата, когато дойдат да те изведат.

Но мисълта за това само я накара да се почувства по-зле. Картината с майка й се завърна. Риана отново започна да удря главата си, докато жената се опитваше да я успокои.

Не — каза същият глас в главата й, макар и с различен тон. — Ти не заслужаваш такава чиста смърт. Вината за всичко това е твоя. Всички са мъртви заради теб, защото привлече вниманието на онзи млад жрец със своето предизвикателно държание.

— Майко — дрезгаво изрече тя на глас и всичко в нея се отприщи.

Трябваше да се измъкне оттук. Трябваше да се събуди и да се върне в реалния свят.

Донякъде желанието й се изпълни. Тя припадна и потъна в приятен мрак.

 

 

Когато малко по-късно дойде на себе си, тя все още беше свита до решетките, до своите съкилийници. Когато яркият ужас на случващото се, се върна в нея, Риана се задави. Опита се да диша. От устата й хвърчаха слюнки, докато се мъчеше да си поеме въздух.

Може би в този миг щеше да се пречупи и напълно да загуби разсъдъка си, ако не беше забелязала, че ръката й стиска до побеляване нещо, окачено около врата й.

Без да се замисля, тя използва другата си ръка, за да разтвори побелелите си пръсти. Осъзна, че гледа смаяно Клеймото, на което досега не беше обръщала внимание. Беше Клеймото, което баща й беше купил за шестнайсетия й рожден ден, загрижен както винаги за безопасността на семейството си.

Оттогава сякаш беше минал цял един живот.

В деня, в който баща й за пръв път беше поискал от нея да го носи, Риана беше ужасена. Нещото изглеждаше точно толкова противно на вид, колкото беше и на пипане. Тя беше още по-ужасена, когато през онази първа нощ се беше събудила и бе открила, че то е живо и диша върху гърдите й.

Но баща й беше непреклонен.

— Аз съм Върховният жрец на този град, дъще моя — беше й казал той. — Много хора биха искали да ме видят мъртъв и ако не успеят да се доберат до мен, те все пак може да успеят да се доберат до семейството ми. Трябва винаги да носиш това за защита.

Беше спорила с него, бе го убеждавала колко отвратително е то, беше плакала, че не е честно, че той и майка й не трябва да носят Клеймо, защо тогава тя трябва да го прави? Въпреки това баща й беше непоколебим.

— Майка ти следва моя пример — беше й обяснил той. — Орденът на Ман не ми позволява да нося нещо такова. Би било сметнато за признак на слабост.

И той беше седнал на леглото й, изчаквайки я да спре да плаче.

— Пази го — беше я предупредил. — Казаха ми, че е здраво като стомана, но сега е свързано с теб и ако загине, същото ще се случи и с теб.

Тя се беше вкаменила при мисълта да бъде свързана завинаги с това грозно нещо.

Баща й я бе накарал да го носи непрекъснато, макар че тя винаги се опитваше да го скрие под дрехите си. Това ядосваше баща й. Той често й крещеше, че Клеймото няма да възпре никого, ако го държи скрито от погледа.

Сега, когато Клеймото пулсираше в ръката й като нещо живо, Риана се зачуди дали нещо такова би спряло тези жреци от Ку’ос. Клеймото си е Клеймо, нали така? Сигурно жреците щяха да бъдат накарани да си платят като всеки друг, ако я убиеха?

Тя осъзна, че това е шанс за живот, и в мига, в който си го помисли, се почувства много виновна.

После си помисли какво би станало, ако откъсне това нещо и го остави да падне незабелязано върху палубата. Не беше нужно да носи Клеймото, за да разберат за смъртта й. Сега то беше свързано с нея, независимо колко далече щеше да се окаже от Риана. Ами ако го скриеше от погледа и им позволеше да правят каквото искат с нея? Ако имаше силата да направи нещо такова? Ако отнемеха живота й, може би щеше да бъде обявено отмъщение. Можеха да отмъстят на тези зверове за любимите й хора.

Риана изстена на глас. Тя се съмняваше, че ще има куража да постъпи по този начин.

Внезапно изборът пред нея се оказа едва ли не по-лош от безнадеждността, пред която се беше изправила преди това.

Риана застина нерешително и разбра с ужасяваща яснота, че е на прага да загуби разсъдъка си.

Но тогава те дойдоха за нея.

 

 

— Тихо! — изкрещя маскираният жрец воин и я повлече по гръб към далечния край на палубата.

— Почакай! — изплака тя. — Аз съм защитена, не виждаш ли?

Но мъжът не можеше да види, защото беше твърде тъмно и той беше твърде възбуден от нарастващото напрежение във въздуха. Захвърли я върху дъските до един от големите мангали и тя видя проблясъка на стоманата на извадения нож.

Мъжът разряза роклята на гърба й от талията до врата.

Той прикова мятащото й се тяло към палубата, като я натисна болезнено с крак между лопатките. Приближи се още един жрец воин, който носеше нещо в прозрачен стъклен буркан. Наведе се към лицето й и й показа буркана. В него имаше някакъв червей. Тлъста и противна бяла твар, която се гърчеше, мъчейки се да се освободи от стъкления си затвор.

— Чакайте! — изкрещя тя отново, когато жрецът воин наклони буркана и притисна отворения му край към голия й гръбнак.

Тогава тя прокле баща си, прокле го с цялата си душа, задето изобщо се беше забъркал с тези хора, с тази религия. Какво си е мислел? Какви ли подобни на това престъпления е извършвал в името на Ман?

Риана изкрещя. Болката беше непоносима, но онова, което беше по-лошо, много по-лошо, бе усещането как червеят прониква през гърба й.

Жреците воини разхлабиха хватката си. Риана се опита да се изправи. Ръцете й драскаха около отворената рана на гърба й. Успя да мушне един пръст вътре и започна да търси червея.

Тогава се случи нещо неочаквано. Цялата й сила напусна крайниците й. Тя се строполи на палубата до другите трима роби, които вече лежаха там. Устата им бяха широко отворени за въздух и само бялото на очите им се показваше. Риана беше неспособна да се движи или да говори. Единственото, което можеше да направи, бе да гледа.

Беше ред на други роби да бъдат докарани отпред. Слагаха червея на всеки от тях. Скоро на палубата лежаха проснати и парализирани дузина от тях. Атмосферата на ужас ставаше все по-наситена с бавно ускоряващото се темпо на биещия барабан. Двамата жреци наблюдаваха събраните роби с похотлива възбуда в очите. Разменяха по някоя дума помежду си. Галеха телата си и от време на време вдишваха дълбоко от един бокал с някакъв течен наркотик, от който се вдигаше пара. Фините златни верижки по надупчените им лица увисваха над повърхността на течността.

Всичко започна с убиването на един роб — възрастен мъж с пердета на очите. Увисналите гърди на голата жрица се полюляваха, когато тя се наведе с нож към него.

Атмосферата незабавно се промени. Сякаш с ножа си жрицата беше пробила не просто физическа, а и някаква абстрактна бариера — кожата на света, която обгръща живота и скрива от обикновения поглед една външна реалност, лишена от човечност, безгранична и чужда. Писъците на мъжа пронизаха нощния въздух. Робите видяха каква съдба ги чака, докато той лежеше върху палубата и потръпваше, а последният му дъх излизаше с клокочене от устата, оставяйки след себе си кървави балончета. Това убийство обаче беше само началото.

Старицата заговори младия жрец на име Киркус. Той трепереше и гледаше втренчено ножа в окървавените й ръце. Жрицата стрелна с поглед младото момиче отляво на Риана и прикова очи в него.

— Стани — заповяда старицата и помръдна глава.

Внезапно момичето можеше отново да се движи. То се изправи на крака. Без всякакво предупреждение се втурна към перилата.

— Спри! — отсече старата вещица.

Краката на момичето поддадоха и то падна на колене.

— Сега ти опитай — подкани Киркус старата жрица.

Киркус насочи вниманието си към един дебел мъж, все още облечен в окървавената престилка на касапин.

— Ела тук! — нареди му жрецът.

Касапинът изсумтя и седна изправен. Погледна към далечния парапет и след това към Киркус. Надигна се несигурно, стисна юмруци и от гърлото му се разнесе тихо ръмжене. Той скочи към младия жрец с изненадваща за тялото му бързина.

— Спри! — заповяда му Киркус, но мъжът вече беше сключил ръце около гърлото му и когато краката му се подгънаха, той повлече жреца заедно със себе си.

— Съсредоточи се, идиот такъв — смъмри го застаналата до него старица.

Киркус се задави и се помъчи да се освободи.

— Спри — отсече жрицата.

Дебелият касапин отпусна хватката си и падна на колене с длани, опрени в дъските на палубата.

— Подозирам, че този някога е бил войник — предположи старицата.

— Знам — раздразнено заяви Киркус, докато разтриваше врата си. — Има татуировка там, в горната част на ръката.

— А, наталезийски морски пехотинец — отбеляза тя.

Тя пристъпи леко зад стария ветеран. Вкопчи нокти отстрани на главата му и я дръпна назад, така че да го накара да се изправи на колене.

— Очите… Извади си очите — нареди тя в ухото му.

От устата на мъжа се разхвърчаха слюнки, когато той занарежда яростни думи. Въпреки това вдигна ръце към лицето си. Те трепереха заради вътрешната съпротива на волята му, но не успя да спре пръстите си, които бръкнаха дълбоко в очните му орбити и рязко дръпнаха навън.

Мъжът издаде стържещ звук, но невероятното беше, че не изкрещя. Очите му изскочиха от орбитите си като малки сварени яйца и останаха да висят върху бузите му.

— Сега повече приличаш на дебела свиня — каза старата жрица и го остави да се свлече обратно на палубата.

Киркус отново шумно вдъхна от бокала с наркотика. Старицата се приближи до него и го погали по корема.

Риана ги наблюдаваше с широко отворени очи. В мислите си тя крещеше.

— Прави каквото пожелаеш — каза с дрезгав глас вещицата на младия мъж. — Тази нощ трябва да се отърсиш от всички слабости на съвестта, които все още държиш затворени в себе си.

Младият жрец се поколеба. Започна да изучава робите върху палубата и отново се извърна встрани. Вдъхна от бокала още веднъж.

— Подготви се добре — посъветва го дъртата вещица. — Разполагаме с цяла нощ. Както казах, прави каквото пожелаеш.

Очите му попаднаха върху Риана и тя се опита да извърне поглед. Тялото й вече не й принадлежеше. Можеше само да примигва за кратко.

Той подаде бокала на жрицата. Пристъпи към Риана. От гърлото й не се отрони никакъв звук.

Нетърпеливите му ръце разкъсаха остатъците от роклята й. Лицето му беше като маска, докато гледаше ожесточено към белите й гърди с втвърдени от страх зърна, които се надигаха и спускаха. Клеймото все още висеше между тях и пулсираше както винаги. Той втренчи поглед в него, в началото объркан, после на лицето му се изписа хладно разбиране.

Оголи зъби към нея. В началото тя си помисли, че ще я ухапе, но вместо това той гневно откъсна Клеймото с рязко дръпване. Изплю го в пламъците на мангала.

— Плътта е силна — каза младият жрец и дъхът върху лицето й беше противен.

Но по това време Риана вече умираше.