Кол Бюканън
Чуждоземецът (2)

Щитът

Бан се беше качвал много пъти в живота си на Върха на истината. Беше широк зелен хълм с полегати склонове. Не беше особено висок и въпреки това тази сутрин, докато се катереше по пътеката, която се виеше към плоския връх, тя му се струваше по-стръмна от когато и да било досега. Не можеше да проумее защо е така.

— Бан — повика го Марлий, която крачеше до него, и ръката й, хванала неговата, го дръпна да спре.

Той се обърна. Погледът на съпругата му беше насочен към пътеката отзад и тя бе засенчила с ръка очите си от слънцето. Юно, десетгодишният им син, се мъчеше да не изостава. Беше дребен за възрастта си и кошницата за пикник, която носеше, бе твърде тежка за късите му ръце. Въпреки това настояваше да я носи.

Бан избърса потта от челото си. В момента, в който отдръпна ръката си и хладният въздух докосна кожата му, той си помисли, че не иска синът му да види това днес. И тогава разбра, че не хълмът е по-стръмен тази сутрин, а вътрешната му съпротива да го изкачи, е по-голяма.

Една ябълка падна от кошницата. Беше червена и лъскава като червило и се затъркаля надолу по загладените от безброй крака камъни на пътеката. И двамата родители наблюдаваха как момчето я спря с крака си, след което изруга и се наведе да я вземе.

— Имаш ли нужда от помощ? — извика Бан и се опита да не мисли за парите, които му бе струвала тази ябълка и останалата част от скъпоценната храна.

Момчето отвърна с гневен и мрачен поглед. То пусна ябълката в кошницата, вдигна товара си и продължи.

В далечината отекна гръмотевица, макар по небето да нямаше облаци. Бан извърна поглед от сина си и докато издишваше, се опита да се отърве от тревогата, която напоследък се таеше в стомаха му. Насили се да се усмихне. Това беше трик, който беше научил през годините, в които воюваше в Червената гвардия. Ако опънеше устните си в усмивка, товарът сякаш ставаше малко по-лек.

— Хубаво е да те видя да се усмихваш — каза Марлий и около ъгълчетата на кафявите й очи се появиха бръчици.

На гърба й, увита в платно, с отворена уста спеше невръстната им дъщеря.

— Хубаво е да прекараме един ден далеч от стените. Макар че бих предпочел да сме на всяко друго място, само не и тук.

— Щом като е достатъчно голям да пита, значи е достатъчно голям да го види. Не може вечно да го държим настрана, Бан.

— Не, но можем да опитаме.

При тези думи тя се намръщи, но стисна ръката му по-здраво.

Под тях градът Бар-Кхос бучеше като далечна река. Над близкото пристанище се носеха и спускаха чайки. Кръжаха със стотици като снежна буря в далечните планини. Бан ги наблюдаваше, засенчил с ръка очите си, докато те се спускаха една след друга бързо и ниско над гладката като огледало вода и обърнатите им отражения прелитаха между корпусите на корабите. Слънчевата светлина искреше върху повърхността в златисти отблясъци. Останалата част от града трептеше под маранята. Хората бяха малки и замъглени, докато се движеха по потъналите в дълбока сянка улици. Камбаните от куполите на Белия храм звъняха, откъм Стадиона на оръжията отекваха рогове. В замрежения от прах въздух проблясваха огледалата от кошовете на търговските балони, привързани към високите кули. Зад тях, отвъд северните стени, един небесен кораб се издигна от пилоните на небесното пристанище и се насочи на изток по своя опасен път към Занзахар.

На Бан му се струваше странно, че животът продължава както обикновено, дори и сега, когато градът е на ръба.

— Какво чакаш? — Джуно се беше задъхал, докато ги настигне.

Този път усмивката на Бан беше искрена.

— Нищо — отвърна той на момчето.

 

 

В дни като този — знойния Ден на глупаците през най-горещия период от лятото — за хората беше нещо обичайно да напускат нагорещените улици на Бар-Кхос, за да потърсят убежище на върха на Планината на истината, около чиято най-висока част се простираше парк. Там винаги подухваше свеж бриз от морето. Когато пътеката стигна до парка, тя стана равна. Малкият Джуно, който вече по-уверено носеше товара си, се възползва от възможността да ускори крачка и да изпревари родителите си и останалите хора, които се разхождаха спокойно. Заедно заобиколиха тясна поляна, където група деца си играеха с хвърчило и се караха кой да е следващият, който ще го управлява. Край тях, на пейка в сянката на изсъхнало джупово дърво, стар монах просяк седеше с бутилка вино и разговаряше с кучето си. Кучето, изглежда, не го слушаше.

Във въздуха отново проехтя гръмотевица. Сега, когато бяха по-близо до южните стени на града, звукът беше по-отчетлив. Джуно хвърли поглед назад към родителите си.

— Побързайте — извика той, неспособен да сдържи вълнението си.

— Трябваше да вземем неговото хвърчило за по-късно — каза Марлий, когато децата прекратиха разправията си и успяха да пуснат кутията си от хартия и дърво перо по вятъра.

Бан кимна, но не отговори. Вниманието му беше привлечено от сградата, която се издигаше на върха на хълма, в самото сърце на парка. Високите й стени бяха обградени от жив плет и по тях имаше стотици прозорци в бели рамки, които отразяваха небето или бяха черни, в зависимост от това, накъде гледат. Бан се явяваше в тази сграда почти всеки ден в качеството си на адютант на генерал Крийд. Неволно погледът му се плъзна по крилото на Министерството на войната, където знаеше, че се намира кабинетът на генерала. Потърси силуета на стареца в някой от прозорците.

— Бан — смъмри го жена му и го задърпа напред.

Най-сетне стигнаха до южния край на парка. Джуно се провираше между хората, насядали сред високата трева, и с всяка следваща крачка забавяше хода си при вида на гледката, разкриваща се отдолу. Той спря. Миг по-късно кошницата падна от ръцете му.

Бан застана до него. Той събра разсипаното съдържание на кошницата, след това се вгледа по-внимателно в сина си, горе-долу по същия начин, по който го беше наблюдавал, когато правеше първите си колебливи и рисковани стъпки като малък. Бяха забранили на момчето да посещава хълма само и то им се беше подчинявало. Но през последните месеци бе започнало да ги моли да го доведат тук. Беше поискал да види с очите си онова, за което другите деца му бяха разказвали — защо хълмът е наречен Планината на истината.

Сега щеше да го знае завинаги.

От този най-южен край на най-високия хълм край града можеше да се види морето да се простира и на изток, и на запад по бреговата линия — а право напред дългото, широко около половин миля парче земя, известно като Лансуей, достигаше до континента като някакъв път. В далечината едва-едва се забелязваха единствено очертания и облаци.

През най-тясната част на провлака преминаваха грандиозните южни стени на Бар-Кхос, изградени от сив камък и известни като Щита.

Стените, които бяха защитавали града (а съответно и остров Кхос — житницата на Мерсиянските острови) от нашествие по суша в продължение на повече от три столетия, се издигаха на височина около деветдесет стъпки и бяха дори по-високи на местата, където кулите се издигаха над назъбения парапет. Бяха стари, достатъчно стари, за да дадат на града името „Бар-Кхос“, което на търговски означаваше „Щитът на Кхос“. Общо стените бяха шест. Поне са били толкова, докато манианците не пристигнали с развети знамена и намерения да завладеят града. Сега само четири от тях препречваха Лансуей, а две от тези четири бяха построени наскоро. От първоначалните бе останала най-външната, в която нямаше входове. Всички те бяха зазидани с камък и хоросан.

От Върха на истината се разкриваше най-добрата гледка към града. Оттук и само оттук обикновените граждани можеха да видят какво има от другата страна на стените. Сега, когато и Джуно го съзря, той примигна, когато погледът му се премести от Щита към редиците на манианците, които го обсаждаха като бял прибой, наводнил равнината на провлака — имперската Четвърта армия.

Детското му лице беше бледо, а очите му се разшириха, докато попиваха всяка подробност.

Лансуей беше пълен с ярки палатки, спретнато подредени в редици и квартали, с улици с дървени сгради, които ги разделяха. Градът от палатки се изправяше срещу Щита с безбройните си укрепления от пръст на фона на бледожълтата равнина и криволичещи ровове с черна вода. Зад най-близките валове като някакви приличащи се на слънце създания стояха обсадните машини и новото, модерно оръдие, което бълваше дим всеки път, когато шумно стреляше към града в бавна и нескончаема последователност, продължаваща през последните десет години (колкото и невероятно да бе за всички).

— Ти се роди в деня, в който за пръв път атакуваха стените — с привидно спокоен глас каза Марлий, докато разопаковаше меден киш, изваден от кошницата. — Родих преждевременно и когато се появи, ти беше не по-голям от фарл. Мисля, че причината беше в шока, че загубих баща си. Той загина в онази сутрин.

Момчето сякаш не слушаше. Онова, което се простираше пред очите му, беше погълнало изцяло вниманието му, въпреки че често бе молил да му разказват за миналото и бе разпитвал за деня на раждането си, но всеки път в отговор бе получавал само оскъдни факти без почти никакъв контекст. И Бан, и съпругата му имаха своите основания да не искат да си припомнят този ден.

Дай му време — помисли си Бан и седна на тревата, за да огледа сцената с опитните си очи.

Думите на жена му разбудиха нежелани спомени.

Когато войната започна, Бан беше на двайсет и три. Все още си спомняше къде се намираше, когато за пръв път бяха пристигнали новини за бежанците, стичащи се в града от континента. Беше в салона на „Удушеният монах“ и бе все още жаден, макар и вече доста пиян след четвъртата тъмна бира. В онзи следобед настроението му беше отвратително. Беше му писнало от работата на чиновник, който отговаря за превоза на стоки в небесното пристанище на града. Налагаше му се да търпи своя началник Рек — късокрак, дребен диктатор от най-лошия вид — за заплата, която едва стигаше на двамата с Марлий да изкарат до края на седмицата.

Вестта беше донесена от един дебел търговец на мехове, който току-що се беше върнал от юга. Тлъстото лице на мъжа беше аленочервено, сякаш беше тичал през целия път само за да каже новината, която им съобщи в следващия момент. Той обяви пред всички, че Патия е паднала — Патия, най-близкият им южен съсед, традиционен враг на Кхос и основната причина за построяването на Щита. След думите му в салона настъпи внезапна тишина. Всички бяха едновременно смаяни и шокирани. Крал Отомек Пети, презреният монарх от рода Сансе, се беше оказал достатъчно глупав, за да позволи да го заловят жив. Манианците го влачили с галопиращ бял зел по улиците на Байрат и той врещял, докато цялата кожа не била смъкната от тялото му заедно с ушите, носа и гениталиите. Почти мъртъв, кралят бил хвърлен в кладенец, където някак оцелял още една нощ и манианците се смеели на виковете му за милост. На разсъмване запълнили кладенеца с камъни.

Такава съдба накара дори и най-коравите мъже в кръчмата да промърморят клетви и да поклатят глави. Бан се уплаши. Това бяха лоши новини за всички тях. Откакто се помнеше, а и отпреди това, манианците покоряваха народ след народ около вътрешното море на Мидерес. Ала никога преди това не се бяха доближавали толкова до Кхос. Около него хората заговориха на висок глас, викаха, спореха и неуверено се опитваха да се шегуват. Бан си проби път, за да излезе навън. Той побърза да се прибере у дома, при жената, която беше негова съпруга от едва година. Втурна се по стъпалата към малката им влажна стая над обществената баня и изтърси всичко, което беше чул, в едно отчаяно, пиянско излияние. Тя се помъчи да го успокои с нежни думи. Направи му чай и ръцете й бяха учудващо спокойни. Любиха се известно време върху скърцащото легло — Бан имаше нужда да не мисли за нищо. Беше бавно и страстно любене и докато Марлий се движеше, очите й бяха приковани в неговите.

В онази нощ двамата стояха на равния покрив на сградата и заедно с останалите жители на Бар-Кхос слушаха виковете на бежанците, които умоляваха да бъдат пуснати в града. Пред стените се бяха събрали хиляди. От някои покриви хората отчаяно крещяха вратите да бъдат отворени, други ядосано отвръщаха, че патиянците трябва да бъдат оставени да изгният. Марлий беше изрекла молитва за бедните души. Той си спомняше това — как тя шепнешком отправяше молба към Ерес, великата Майка на света. Начервените й устни изглеждаха черни на странната светлина от луните близнаци, увиснали в небето на юг. О, милост, пресвета Ерес, пусни ги вътре, позволи им да получат убежище.

Самият генерал Крийд беше този, който бе наредил вратите да бъдат отворени на следващата сутрин. Бежанците нахлуха, донасяйки истории за кланета и за изгарянето на жителите на цели градове, задето са се опълчили на нашествениците.

Въпреки тези разкази повечето хора в Бар-Кхос не смятаха, че са в опасност. Великият щит щеше да ги защити. А и манианците щяха да са достатъчно заети с наскоро завладените земи на юг.

Бан и Марлий продължиха да живеят живота си, както могат. Тя отново беше бременна и внимаваше, тъй като се страхуваше да не пометне пак. Пиеше настойки от билките, които й даваше акушерката, и седеше и наблюдаваше оживената улица долу, сложила ръка върху корема си, сякаш искаше да го защити. Понякога баща й идваше да ги посети, все още облечен в бронята си, от която се надигаше пара. Беше огромен мъж със сурово, безизразно лице и отслабени от възрастта очи, които присвиваше. Беше много привързан към дъщеря си. Двамата с Бан се караха за нея, докато накрая тя не загубеше търпение и не им се сопнеше да престанат. Това не ги разубеждаваше.

Четири месеца по-късно дойдоха новини, че Имперската армия напредва. Настроението в града не се промени особено. В края на краищата разполагаха с шест високи и дебели стени. Все пак градският съвет излезе с призив за набиране на доброволци, които да попълнят редиците на Червената гвардия, доста оредели след изминалите десетилетия на мир. Бан не беше роден да бъде войник. Обаче беше романтик по душа и имаше жена, дете и дом, които да брани. Посвоему чувстваше потребност да действа. Напусна работата си без излишна драматичност. Просто една сутрин не се появи там. Усети приятна тръпка да преминава през тялото му, когато си представи как началникът му Рек ще избухне разярен заради отсъствието му. В същия този ден Бан се записа да защитава града. В централните казарми му дадоха стар меч с нащърбено острие, червено вълнено наметало, миришещо на влага, кръгъл щит, ризница, наколенници и шлем, които му бяха твърде големи, и една-единствена сребърна монета. Казаха му всяка сутрин да се явява в Стадиона на оръжията за обучение.

Бан едва бе успял да научи имената на останалите новобранци в ротата си, които бяха също толкова зелени и необучени като него, когато пристигна маниански пратеник на зел и поиска от града да се предаде. Условията бяха достатъчно прости — отворете вратите и повечето от вас ще бъдат пощадени, бийте се и всички ще бъдат поробени или избити. Пратеникът обяви на високата стена пред него, че съпротивата срещу предопределеното от Светия Ман е излишна.

Един по-нетърпелив стрелец на крепостния вал застреля пратеника. Откъм укрепленията се надигна вик. Беше пролята първата кръв.

Градът затаи дъх в очакване на онова, което ще последва.

В началото броят на нашествениците изглеждаше невъобразим. За пет дни Имперската четвърта армия беше събрала десетки хиляди войници в Лансуей. Те прииждаха под строй с маршова стъпка, след което се разпръсваха, за да изграждат своята колония от палатки, укрепления от пръст, оръдия и гигантски обсадни кули под погледите на бранителите.

Атаките им започнаха с едно просто пронизително свистене.

В утрото на първото нападение Бан стоеше заедно с другите новобранци зад главните порти на първата стена. На едната му ръка бе провесен тежкият щит, а в другата стискаше меч. Не беше мигнал. Манианските снаряди цяла нощ бяха падали около тях и откъм имперските редици бяха отеквали рогове, чийто звук наподобяваше крясък на банши. Това беше изопнало нервите му докрай. Сега, в ранното утро, можеше да мисли само за едно — за Марлий, която беше у дома с нероденото им дете, уплашена до смърт за съпруга и баща си.

Манианците връхлетяха като вълна, надигаща се над скалите. Те атакуваха със стълби и обсадни кули крепостните валове в една-единствена смазваща линия. Отдолу Бан наблюдаваше със страхопочитание как мъжете в бели брони се прехвърлят през назъбения парапет и се нахвърлят върху бранителите от Червената гвардия. Бойните им викове не приличаха на нищо, което бе чувал дотогава — пронизителен вой, който сякаш не излизаше от човешко гърло. Беше чувал, че враговете поглъщат наркотици преди битка, за да увеличат бързината и силата си и най-вече за да прогонят страха. И наистина те се сражаваха като побеснели, без да ги е грижа за живота им. Свирепостта им слисваше кхосианските защитници. Редиците им се огънаха и почти се разкъсаха.

Беше ужасяваща касапница. Мъже се подхлъзваха и падаха от високото. От водосточните канали, издълбани в парапета, като пурпурен дъжд се лееше кръв. Някъде горе в суматохата от викове и стълкновения беше тъстът му. Бан не го видя да пада.

В действителност в онзи ден Бан не успя да използва меча си нито веднъж. Дори не се изправи лице в лице с неприятеля.

Стоеше редом с другите мъже от ротата си, повечето от които все още му бяха непознати. Всички лица, които виждаше, бяха пребледнели и загубили всякакъв дух. Шумотевицата от сражението го оставяше без дъх, с цялото си тяло изпитваше замайващото усещане, че пада в бездънна пропаст. Бан държеше меча пред себе си като пръчка. Щеше да е за предпочитане да е пръчка, защото поне знаеше как да я използва.

Някой наблизо се изпусна. Вонята, която се разнесе, ни най-малко не помогна на мъжете да възвърнат куража си, а породи у тях желание да побегнат, да отидат някъде далеч от тук. Новобранците трепереха като жребчета, които искат да избягат от огъня.

Бан така и не разбра какво в крайна сметка разби вратите. В един миг те бяха на мястото си пред тях, масивни и здрави, сякаш неуязвими. До него пекарят Рал пелтечеше, че сам е купил меча и щита си от пазара и че са си негови. Бан едва чуваше думите му. В следващия миг се озова по гръб, мъчейки се да си поеме въздух. Лицето му беше изтръпнало и безчувствено, чуваше силно звънтене и се опитваше да си спомни кой е и какво трябва да прави, както и защо зяпа млечносиньото небе, затъмнено от носещите се облаци прах.

Вдигна глава. Навсякъде около него се сипеше чакъл. Пред очите му беше старият Рал, пекарят, с очи и уста, отворени по-широко, отколкото е възможно. Мъжът беше вдигнал нещо — остатъка от ръката си. Китката все още висеше на едно сухожилие. Кръвта шуртеше в дъга, която улови ко̀сата слънчева светлина и за момент изглеждаше почти красива. Тогава Бан усети болката. Тя прониза разкъсаната плът на бузите му и в този момент той усети полъха от виковете на Рал в лицето си, макар да не ги чуваше. Погледна към портите между краката на мъжете, които все още стояха изправени. Откри, че гледа към килим от месо и кости, който помръдваше. Портите ги нямаше. От дима с вой изскачаха бели фигури.

Някак успя да се изправи на крака, като се олюляваше, докато оцелелите от неговата рота тичаха да запълнят пробойната. За Бан това беше същинска лудост. Фермери и амбулантни търговци, надянали брони не по мярка, се втурнаха право към убийците, които бяха твърдо решени да ги покосят. Очите на Бан пламтяха от онова, което виждаше, от устрема и дързостта, които проявяваха тези мъже, докато другарите им лежаха с разкъсани вътрешности под небето или се препъваха обезумели, опитвайки се да избягат далеч от тук. Това събуди нещо в Бан. Той се сети за меча в ръката си и реши, че трябва да изтича да помогне на малцината, които се мъчат да спрат прииждащите врагове.

Но не, вече нямаше меч. Той трескаво се огледа за него и отново видя стария Рал, застанал на колене, да му крещи нещо.

Какво иска от мен? — ядосано си каза Бан. — Да не очаква да му оправя ръката?

Защитниците при вратите бяха посечени като житни класове. Те бяха неопитни новобранци. А манианците далеч не бяха такива. Един сержант зад Бан изкрещя на мъжете да не отстъпват. От устата му пръскаше пяна, докато ги мушкаше в гърба и се опитваше да ги подреди в редица. Никой не го слушаше. Онези около Бан вече изпадаха в паника. Блъскаха го, псуваха, крещяха и искаха да избягат.

Тогава той разбра, че положението е безнадеждно. Не можеше да намери меча си. По земята лежаха други мечове, но нито един от тях не беше с правилния номер на дръжката, а по някаква причина точно в този момент за него беше жизненоважно да намери своето оръжие. Може би ако го беше открил, щеше да умре в този ден. Ала докато търсеше напразно, желанието му да се бие постепенно изчезна. Най-много искаше да види Марлий отново. Да види детето им, когато се роди. Да живее.

Бан сграбчи стария Рал и го метна на рамото си. Коленете му се подгънаха, но страхът му вдъхна сили. Остави се да бъде повлечен назад към вратите на втората стена заедно с останалите уплашени до смърт мъже. Хората около него поглеждаха назад през рамо, сега никой не говореше и не викаше, чуваше се само тежко дишане. Дори Рал спря да крещи и му благодари. Не спираше да сипе благодарности. Гласът му потреперваше при всяка стъпка на Бан.

Разгромът беше пълен. Стотици мъже тичаха през бойното поле и захвърляха оръжията и щитовете си по пътя. Бяха на няколко хвърлея от втората стена. Старият пекар върху гърба на Бан ставаше все по-тежък. Той забави крачка и изостана зад тълпата. Рал крещеше да побърза и че врагът ги настига. Бан нямаше нужда да му го казват. Чуваше как манианците надаваха бойни викове, докато преследваха бранителите на града.

Двамата с Рал бяха последните, които преминаха през вратите, преди те да бъдат затворени и залостени. Много мъже останаха от другата страна. Те тропаха по портите да им отворят. Крещяха, че у дома ги чакат жени и деца. Проклинаха и умоляваха.

Вратите останаха затворени. Бан лежеше, без да помръдва, и слушаше виковете от другата страна, безкрайно благодарен, че не е там, отвън.

Затвори очи съкрушен. Беше ридал дълго, заровил лице в пръстта.

През Планината на истината премина топъл и влажен порив на вятъра. Бан изпусна дълго задържания въздух и се върна на хълма, при лятната слънчева светлина и сина си, който гледаше надолу към стените.

— Искаш ли да пийнеш? — попита Марлий съпруга си, като му подаде кана със сайдер.

Движенията й бяха бавни, внимаваше да не събуди детето на гърба си. Устата на Бан беше пресъхнала. Той отпи и задържа сладкия сайдер в устата си, преди да го преглътне. Проследи погледа на сина си.

Дори и сега, докато двамата с момчето наблюдаваха, от време на време някой снаряд уцелваше най-външния крепостен вал или отскачаше от него. Стената беше предпазвана от насип, който отклоняваше или поемаше тези изстрели. Това беше едно от нововъведенията, които им бяха позволили да удържат на обсадата на манианците толкова дълго. Въпреки това на места стената беше хлътнала, а назъбеният парапет приличаше на беззъба уста там, където бяха паднали камъните и облицовката. По дължината на парапета имаше почти невидима редица войници с червени наметала, скрити зад оцелелите прикрития. Сред тях имаше такива, които управляваха големите катапулти и оръдието или стреляха с пушки.

Зад другите три стени, по които бяха разположени по-големи гарнизони, отколкото на първата, имаше кранове и работници, издигащи поредното укрепление. Досега четири бяха паднали под ударите на неспирните атаки на неприятеля, които му костваха много скъпо. В отговор защитниците бяха успели да построят две нови укрепления, които да ги заменят. Въпреки това не можеха да издигат до безкрайност крепостни валове. Най-новият строеж беше близо до канала, пресичащ Лансуей, за да свърже двата залива. Недалеч зад канала Лансуей свършваше при Планината на истината, отвъд която беше градът. Беше ясно, че свободното пространство, с което разполагат, е на привършване.

Синът му гледаше към обстрелваната стена. По дължината на назъбения й парапет между оръдието, катапултите и пушките тук-там, отговарящи на огъня отдолу, мъже се трудеха с кранове, които загребваха пръст и камъни. Някои се спускаха на въжета извън полезрението им над далечния край на стената, докато други изсипваха отстрани загребаното. Докато Бан и детето наблюдаваха, група мъже, които дърпаха въжетата, пропаднаха сред облак от хвърчащи отломки.

Джуно зяпна с отворена уста.

— Погледни натам — каза Бан на сина си и му посочи конструкциите по бойното поле между стените.

Те приличаха на кули, макар че бяха отворени от всички страни и не бяха високи.

— Миньорски шахти — обясни той. — Там, долу, Специалните постоянно се мъчат да спрат подкопаването на стените.

Джуно най-сетне вдигна очи към баща си.

— Различно е от онова, което очаквах — призна той. — Всеки ден ли се биеш там?

— В някои дни. Макар че битките вече са рядкост. Остана само подкопаването.

Думите му като че ли впечатлиха момчето. Бан преглътна и се извърна настрани, когато видя гордостта в погледа на сина си. Джуно вече знаеше, че дядо му е загинал, бранейки града. Дори сега той носеше на кръста си неговия къс меч. Нямаше никакво съмнение, че когато се върнат у дома, ще настоява баща му да му дава още уроци за ползването му, докато задава безкрайните си въпроси за преживяванията му като войник, на повечето от които Бан щеше да откаже да отговаря. Момчето често говореше за това как, когато е достатъчно пораснало, ще тръгне по неговите стъпки, но Бан не искаше да поощрява тези намерения. По-добре беше синът му да избяга и да стане скитащ монах или дори да се хване на работа на някой разнебитен търговски кораб, отколкото да остане тук и да се бие до неизбежния край.

Джуно сякаш усети настроението му.

— Колко дълго ще можем да ги възпираме? — тихо попита той.

Бан примигна изненадано. Това беше въпрос на воин, а не на дете.

— Татко?

За малко не излъга сина си, макар да знаеше, че това ще е обида за неговата зрялост. Но зад тях стоеше Марлий — съпругата му, която беше възпитана да приема истината, независимо колко неприятна е тя. Усещаше как тя наостри уши в мълчанието, предшестващо отговора му.

— Не знаем — призна той и за момент затвори очи при поредния порив на вятъра.

Бан усети върху устните си вкуса на сол като остатъци от засъхнала кръв.

Джуно отново загледа стените и манианската армия, която се беше изправила срещу тях. Той сякаш изучаваше безбройните знамена, които се виждаха и от двете страни: кхосианския щит и мерсиянския венец на морскозелен фон, имаше десетки от тях по крепостните стени. От другата страна беше имперската червена ръка на Ман с липсващ връх на кутрето върху бяло, стотици от тях бяха забити по протежението на провлака. Лицето на момчето се напрегна.

— Винаги има надежда — каза Марлий на разтревожения си син.

Джуно отново вдигна очи към баща си.

— Да — съгласи се Бан. — Винаги има надежда.

Но докато изричаше тези думи, той не можеше да погледне сина си в очите.