Кол Бюканън
Чуждоземецът (16)

Риболов

— Както виждам, държиш го на разстояние — отбеляза Кош на родния им хоншу.

— Държа всеки на разстояние — отвърна Аш и подаде на стария си приятел кратуната с огъня на Чийм.

Кош отпи и му я върна.

— Аха. Онова, което исках да кажа, е, че най-вече държиш на разстояние момчето.

— Така е по-добре за него.

— Наистина ли? По-добре за него или по-добре за теб?

Аш се облегна на дървото, под което седяха в края на горичката от дървета мали. Отпи още една голяма глътка и почувства как течността изгори гърлото му и се спусна към дълбините на стомаха му. Денят беше горещ за планините на Чийм, но листата на дървото мали пазеха приятна сянка на двамата чужденци. Звуците от близкия манастир заглъхваха в тишината на долината пред тях, която изглеждаше малка и уязвима сред суровите планини наоколо. В далечината се виждаха високите им заснежени върхове и по-ниските склонове, върху които се забелязваха малките петънца на сивите кози. Небето над тях беше синьо, а облаците, носещи се по него, изглеждаха по-тънки от хартия.

Кош се оригна.

— Знаеш ли, изпратих писмо до майка му — каза той и си пое въздух.

— Прочете ли го?

Кош поклати глава в отговор.

— Но момчето, изглежда, има чувствителна душа. Чувам, че през повечето време страни от другите.

— Може би така му харесва.

— Аха, както и на учителя му. Въпреки това се чудя. Чудя се дали е готов за всичко това.

— Има ли някой, който някога да е бил готов за това? — изсумтя Аш.

— Ние бяхме — отвърна Кош.

— Ние бяхме войници. Вече бяхме убивали като касапи.

— Войници или не, и двамата бяхме предопределени за този живот. Когато обаче погледна твоето момче, не виждам това в очите му. Да, той може да стане воин. Но ловец? Убиец?

— Говориш глупости, Кош, както винаги си го правил. В тази работа, дори в този свят, само едно нещо има значение. И точно това нещо той притежава в изобилие.

— Хубава майка, която има нужда от нещо по-твърдо?

Аш вдигна брадичка.

— Той притежава сърце — отвърна възрастният рьошун.

Известно време седяха и гледаха ярко осветената долина, без да проговорят. Слънчевата светлина се отразяваше в набраздената от вълнички повърхност на реката, която приличаше на дълга, виеща се сребриста панделка с отражения в златисто. Виждаше се, че Кош има още въпроси. Мъжът ги потискаше, откакто Аш се беше върнал в Сато, водейки със себе си ученик.

— Просто съм изненадан, това е всичко — най-сетне се обади Кош. — След цялото това време не очаквах да те видя с ученик. Казват, че не можеш да научиш старо куче на нови номера. — Тонът му се промени и стана по-мек. — Времето излекува ли те най-сетне?

Аш му хвърли кос поглед, отговорът беше в очите му.

Кош кимна. Извърна поглед и се загледа в далечината с присвити очи. Може би виждаше собствените си спомени за онзи ден, за който никой от двама им не желаеше да говори.

Аш отдавна беше открил, че не може да си припомни лицето на сина си, освен ако си го представи в онези последни моменти от живота на момчето. Каза си, че такава е иронията на спомените — да виждаш ясно само най-болезнените мигове.

Сега виждаше лицето на сина си — чертите му приличаха повече на тези на майка му, отколкото на тези на Аш. Синът му, неговият оръженосец, който още се обучаваше, беше четиринайсетгодишен и изглеждаше тромав в кожената си половин броня и с резервните копия и мехове с вода, които носеше. Момчето се мъчеше да стигне до него и се препъваше, ослепяло от страх, през труповете и умиращите мъже от тяхната позиция върху малкия хълм в далечния ляв край на бойната линия. Думите на Аш се изгубиха сред оглушителния шум на битката, която се вихреше около тях. Младежкото лице на сина му беше побеляло, когато го обърна към конницата, която препускаше с грохот и без предупреждение към тила на опърпаните им редици. Това бяха хората на генерал Ту, техните хора от Народната армия, които бяха преминали на страната на владетелите срещу огромно богатство в злато.

В този момент Аш бе разбрал, че са загубили битката. Знаеше и че синът му е мъртъв, още преди ездачът да се наведе ниско на седлото си и да замахне с острието си към врата на момчето, отсичайки главата му с един-единствен удар. В един момент синът му беше там, а в следващия остана само ужасът, който след това Аш щеше да преживява завинаги в мислите си, и нещо падна безжизнено на земята, изгубено сред другите мъртви на бойното поле.

Щеше да изпадне в дива ярост, ако Кош и неговият оръженосец не го бяха удържали и завлекли далече от тялото на момчето и битката. Целият им ляв фланг вече се беше разпилял като носени от вятъра семена. От позицията на Ошьо беше подаден сигнал за отстъпление, но никой не го забелязваше сред пълния разгром. Генералът и телохранителите му отстъпваха през една клисура, която пресичаше бойното поле, и застанаха на пътя на основната част от кавалеристи върху зелове, които ги преследваха. Те не спираха да се бият, докато остатъците от хората им — около три хиляди души — бягаха, без да ги е грижа за нищо друго, освен за спасяването на собствените им кожи.

По онова време всички те се смятаха за късметлии, че са се отървали живи. Аш никога не беше смятал така.

Камбаната иззвъня. Може би беше звъняла известно време, преди който и да е от двамата да забележи.

Аш и Кош се размърдаха неспокойно и погледнаха към манастира.

— Да не е време за закуска?

— Закусвахме преди два часа.

— Тогава се чудя за какво ли е това.

Но Аш вече се беше изправил. Той направи знак на Кош да го последва.

 

 

Нико стоеше смутено, докато камбаната биеше и разни хора от манастира се събираха на площада около тях. Нито Олсън, нито Барача бяха поискали камбаната да бъде ударена. Друг, непознат за Нико рьошун, който бе разбрал какво предстои да се случи, бе се заел със задачата да събере всички, за да станат свидетели на следобедното съревнование.

На площада сякаш бяха дошли всички рьошуни в манастира. Тъй като беше Денят на глупаците, те бяха свободни и стояха, бъбреха помежду си и се смееха, а слънцето на късното лято извикваше на лицата им непринудени усмивки.

Алеас беше застанал на десет крачки от него, а Барача шепнеше в ухото му. Младият мъж не беше по-доволен от Нико от положението, в което се бяха озовали.

През портата се появи Аш. До него крачеше Кош и двамата вървяха с предпазливата походка на хора, които са подпийнали.

Чудесно, няма що — каза си Нико. — Сега ще стана за смях и пред очите на стареца.

Аш спря и огледа сцената пред себе си. Видя подутата устна на Алеас и брадичката му, все още изцапана със засъхнала кръв, Барача, който се навърташе около него, Олсън, чието изражение беше сериозно, но по очите му личеше, че се забавлява, и нещата, подредени на земята между двамата ученици — две кълба рибарска корда, всяка с кука, сгънато сребристо фолио и до тях две големи тежки мрежи.

Аш не каза нищо, когато се присъедини към ученика си, а Нико реши да не заговаря стария чуждоземец, докато той не реши да проговори пръв. Стояха един до друг като двойка неми, докато рьошуните шепнеха помежду си. Алеас поклати глава. Барача се намръщи и изсъска нещо в лицето му. Дръпна го към оборудването на земята. По брадичката на Алеас отново потече кръв.

— Това са глупости — най-сетне изтърси Нико, обръщайки се към Аш.

С крайчеца на окото си той видя, че старецът кимна.

— Направи го — кратко каза той.

Олсън вдигна ръце, за да накара насъбралата се публика да замълчи.

— Пристъпете напред — нареди той на двамата ученици.

Младите мъже се приближиха към предметите.

Алеас ги изучаваше или може би гледаше земята под тях. Нико пък наблюдаваше него. Младият мъж отказваше да срещне погледа му.

— Тук, в Сато, си имаме свой начин да се справяме с враждите — обяви Олсън, обръщайки се към Алеас и Нико. — И двамата ще изгладите различията си по този начин, по стария начин, защото той е вдъхновен от мъдростта.

Олсън посочи земята.

— Ще изберете един от тези предмети. С този предмет ще се отправите към поредицата от езера в най-горната част на долината. Там ще ловите риба до обяд. Ще хванете колкото можете повече риби, с какъвто и да е размер — големината няма значение — и след това ще се върнете бързо. Имате три часа, ако не се върнете до звъна на камбаната, ще бъдете дисквалифицирани. Онзи, който донесе най-много риба на този площад до определеното време, ще бъде обявен за победител. Спорът ще бъде решен. Разбрахте ли ме?

Алеас неохотно кимна. Нико последва примера му.

— Добре. Сега направете своя избор.

Нико погледна възрастния чуждоземец. Аш примигна, лицето му не издаваше нищо.

Риболов — помисли си младият мъж. — Наистина са имали предвид ловене на риба.

Но имаше нещо повече от това и интересът на останалите рьошуни ясно го показваше. Ученикът беше мерило за учителя. Публичното съревнование между двамата ученици беше публично съревнование между Барача и Аш.

Нико искаше да го изрече на глас, да каже на двамата мъже да отидат да разрешат различията помежду си и да не го въвличат в това. Вместо това не каза нищо. Помисли си, че може би има шанс да победи Алеас в тази надпревара.

Той се съсредоточи и насочи поглед към предметите в краката си. Зачуди се дали да вземе кордата или мрежата. Щеше да хване повече риба с мрежата, но тя беше доста голяма и тежка заради камъните по ръбовете й. Щеше да му се наложи да тича до горната част на долината, като я носи на гърба си, и да си тръгне по-рано, за да е сигурен, че ще се върне навреме за звъна на камбаната. Не, не беше достатъчно силен за това. Щеше да изгуби твърде много време. Освен това Нико знаеше как да лови риба. Знаеше, че такава мрежа ще изплаши рибата след първото изтегляне. Затова се наведе и вместо нея взе кълбото с корда.

Той отново погледна към Аш. Възрастният чуждоземец кимна почти недоловимо.

Алеас направи своя избор. Нико усети кратко задоволство, защото младият мъж избра тежката мрежа.

— Запомнете — напомни им Олсън, — онзи, който се върне в определеното време с повече риба, е победител. Сега тръгвайте.

Откъм рьошуните се надигна хор от подигравки и викове, когато Алеас метна мрежата през рамо и се затича към портата. След моментно колебание Нико го последва.

 

 

Беше горещо и той се потеше от изкачването. Тичаше, докато краката не го заболяха, но въпреки това продължи да поддържа същото темпо. Почувства се окуражен, когато още в началото подмина Алеас по скалистата пътека. Младият мъж вече забавяше крачка под тежестта на мрежата върху гърба си.

— Ще оставя малко и за теб! — изкрещя му той през рамо, но Алеас не отговори, а продължи да крачи с наведена глава.

Нико свали тежката си роба, докато тичаше, така че остана само с тънките си сиви долни дрехи. Запрати робата си далече във високата трева, така че да не подскаже на Алеас същата идея.

Заби поглед в земята под краката си и тръгна с широка крачка, която беше уверен, че ще съумее да поддържа. От дясната му страна реката се виеше нагоре. Нико се движеше по-далеч от нея, като се опитваше да избягва най-лошите участъци от мочурливата почва по бреговете й. Слънцето се издигна, но от високото в долината навлязоха по-гъсти облаци, които го закриха, а след тях се появи и вятър, който разрошваше косата му и разлюляваше тревата.

Нико подмина колибата на Виждащия и кимна на стария монах, който седеше отвън и рисуваше нещо върху квадратен пергамент. Старецът му кимна в отговор.

Спря за съвсем кратко, колкото да пийне глътка вода от един тесен поток, и се осмели да хвърли поглед назад. Едва успя да различи фигурата на Алеас, който се влачеше нагоре по пътеката. Тази гледка му достави удоволствие.

Половин час по-късно беше стигнал до горната част на долината. Насочи се отново към реката и поредица от пенливи потоци. Можеше да види как пъстървата се стрелка в езерата и избра най-подходящото място — голямо езеро с надвиснала около него растителност — след което се приближи приведен към брега.

Бързо разви кордата, докато оглеждаше езерото и рибата, плуваща в бистрите му води. Разтърси кукичката и фолиото, докато те се разплетоха и увиснаха свободно надолу. Осъзна, че ще му трябва плувка, затова отчупи клонче от разлюляваните от вятъра храсти до него и го привърза към кордата. Накрая си пое дълбоко дъх, хвърли ги във водата, приклекна и зачака.

Рибата беше гладна. Почти веднага, след като хвърли кордата и сребърното фолио проблесна във водата, една пъстърва се стрелна и нагълта едновременно фолиото и кукичката. Нико нададе развълнуван вик и бързо я дръпна. Рибата беше малка, но размерът нямаше значение. Усети тежестта й, когато я извади внимателно от водата, докато тя се мяташе на края на кордата. Той я хвана и мокрото й, хлъзгаво тяло се опита да се отскубне. Нико умело откачи рибата и я уби с един удар с камък.

Бързо хвърли отново кукичката във водата. Сърцето му биеше силно. Не можеше да повярва колко лесно ще се окаже това и на лицето му се появи доволна усмивка.

— Този път, мои малки приятели — обърна се той към рибите, които още не беше хванал, — съдбата е благосклонна към мен.

 

 

Часовете се нижеха бавно. Нико работеше с куката и кордата, докато успееше да излови повечето риба в езерцето, след което се местеше на някое по-ниско езеро и си опитваше късмета там.

Задачата беше проста и приятна. Настроението му беше ведро, слънчевите лъчи напичаха голите му ръце. В дерето по течението на реката подухваше ветрец, който беше точно толкова прохладен, че да е приятен. От време на време запяваше някоя невидима рядка птица. Водата ромолеше. Тревните мухи правеха мързеливи дъги и жужаха в ушите му.

Не видя Алеас отново, което му се стори странно. В началото се разтревожи, че младият мъж е замислил нещо. Но докато времето минаваше и слънцето бавно се издигаше към зенита си, той си каза, че Алеас някак си се е провалил. Може би си беше навехнал глезена или просто беше решил да лови риба по-надолу в долината, след като е осъзнал, че мрежата му е прекалено тежка.

Двайсет и две малки пъстърви лежаха на тревата до него, нанизани върху парче корда. По височината на слънцето той прецени, че му остава може би половин час, преди да му се наложи да тръгне към манастира. Искаше да си подсигури достатъчно време.

Толкова се беше унесъл в сметки, че не чу едва доловимите звуци на движение, приближаващи зад гърба му.

Една птица спря насред песента си. Снопче трева изшумоля, сякаш някой беше стъпил върху него. Нико не обърна внимание на нито едното от двете. Но при една краткотрайна смяна на посоката на вятъра до ноздрите му достигна миризма. Той я подуши, без да усети, че го прави. Една част от ума му, която все още бдителна и предпазлива, се опита да определи каква е тази миризма и успя да го стори. Това беше вонята на човешка пот.

Нико разтревожено се обърна.

Но беше твърде късно.

 

 

— Не искам да постъпвам така с теб, наистина не искам. Но учителят ми не ми остави голям избор. И така се стигна дотук.

Нико си помисли, че това са впечатляващи думи, ако не за друго, то поне защото Алеас ги изрече без изобщо да се задъха, сякаш просто се разхождаше на чист въздух. В действителност той се беше заел с трудната задача да се спуска по склона с дълга корда с риби. Беше преметната през едното му рамо, а мрежата с напъхания вътре Нико беше провесена на другото.

Нико примигна, за да прогони капките пот от лявото си око. Другото му око вече беше подуто и затворено след удар, който не можеше да си спомни. Спомняше си, че се обърна и мярна някакво бързо движение. След това се озова тук — в най-срамното и смущаващо положение, в което някога си беше представял, че може да попадне.

— Думите ти — промърмори Нико през стиснатите си зъби и острата мрежа, която се впиваше в лицето му — в момента не ми помагат особено, Алеас.

Младият мъж изсумтя, сякаш искаше да каже, че живее в неблагодарен свят и той е този, който най-много страда от това.

— Защо го направи? — попита Нико и усети, че една от нишките на мрежата се беше забила между зъбите му. — Толкова ли много се страхуваш от учителя си?

Алеас спря за момент. Завъртя се, за да отговори на Нико, сякаш той стоеше зад него.

— Това не е страх, Нико. Мога да го победя с всяко оръжие, което избере, макар той да не го знае.

— Така ли? — каза Нико, опитвайки се да печели време.

— Дължа му живота си, Нико. Какъв избор има човек, когато дължи на някого толкова много?

Алеас продължи пътя си. Нико потреперваше от болката в свитите си крайници при всяка крачка. Вече бяха започнали да изтръпват, с изключение на едната му ръка, която беше успял да провре през мрежата.

— Ще ти се реванширам — разнесе се гласът на младия мъж, макар и по-тих от преди. — Обещавам ти.

Нико усети как кордата между зъбите му поддаде. Свободната му ръка дръпна силно още една нишка, а след това и още една, докато накрая внезапно изпадна от дупката, която току-що беше направил, и се строполи върху рамото си на земята.

Алеас се завъртя и проследи как приятелят му се изправя несигурно на крака. На лицето на младия мъж се изписа интерес и по-скоро развеселеност, отколкото изненада. Ръцете му продължаваха да стискат празната мрежа на рамото му.

Нико заличи усмивката му с внезапен къс десен удар. Когато Алеас се олюля, за да запази равновесие, кракът на Нико го уцели толкова точно в слабините, че самият той потрепери от удара. Алеас пребледня. Той постепенно се свлече надолу и седна. Дъхът му излезе със свистене от устата му и той се хвана за слабините.

— Мили боже! — издиша мъчително той. — Това беше ли толкова нужно?

— Такива са изборите, които сме принудени да правим в този жалък свят. Така се получи.

 

 

— Трябва да се появят всеки момент — каза Кош, докато подаваше кратуната на Аш.

— Наистина ли мислиш, че той може да спечели? — попита Ошьо, който наблюдаваше входа към площада.

— Ти винаги си казвал, че никоя победа не е сигурна, дори след като е вече постигната — сви рамене Кош.

При тези думи Ошьо се засмя и това повдигна настроението на Аш.

— Ако твоето момче спечели — подзе Барача и също погледна към входа, докато потупваше неспокойно с ръка по крака си, — ще си изям езика направо в устата.

— Моля те — отвърна Кош, — бих предпочел да не го правиш.

В единия ъгъл на площада водният часовник шумно капеше и отброяваше часа. Аш с изненада установи, че усеща в стомаха си трепет на очакване. Може би просто част от напрежението на Барача се беше предало и на него. А може би наистина искаше да победи алхази в игричките му.

Ако не друго, поне щеше да е добре за момчето. Една победа пред всички щеше да му помогне да намери мястото си и да подхрани вярата му в себе си.

— Връщат се — каза Кош, миг преди двамата ученици да преминат през сводестия вход на площада.

Някои от рьошуните се разкрещяха и скочиха на крака или наизлизаха от сградата.

— Ха! — възкликна Кош. — Вървят един до друг. И погледнете — носят рибата помежду си!

Какво става? — запита се Аш и на лицето му се разля усмивка.

Барача скръсти ръце. Мускулите на челюстта му се стегнаха. Изглеждаше така, сякаш наистина си дъвче езика.

И двете момчета бяха потънали в пот и мръсотия. Спряха пред насъбралите се рьошуни. Очите им показваха, че са приключили с този въпрос, независимо какво ще кажат останалите. Двамата с едно движение хвърлиха мрежата и мъртвите пъстърви пред учителите си.

— Приключихме с това — отсече Алеас, обръщайки се към Барача, и едрият мъж наведе глава.

Рьошуните се приближиха до двамата ученици. Кош ги потупа по гърбовете. Алеас прегърна Нико през раменете и се ухили.

Ошьо пръв забеляза Виждащия. Той привлече вниманието на Аш към него, като пристъпи няколко крачки напред с поглед, насочен към входа. Там стоеше Виждащият, потеше се в горещината и чакаше.

Рьошуните се смълчаха, когато го зърнаха. Ошьо и Аш се отделиха от редиците им и се приближиха до възрастния мъж.

— Нещо не е наред — каза Алеас и дръпна Нико със себе си.

— Кен-даи — обърна се Виждащият към Ошьо и силният му, висок глас отекна в тишината.

— Кен-даи — отвърна Ошьо.

— Какво става? — прошепна Нико на Алеас, но тогава Виждащият продължи:

— Рамаджи кана су.

Алеас се наведе по-близо до ухото на приятеля си.

— Той е имал сън — тихо преведе младежът.

— Сан-ари сан-ре, су шидьо маташа.

— Мисли, че трябва да научим за него, преди светът да продължи да се върти.

— Ан рьошун тан-су… Антон, Килос, ши-Басо… ли ан-иличьо. Нага-су!

Алеас си пое дълбоко дъх, както и всички около него.

Думите се слягаха бавно като прах. В тишината на този миг Алеас прошепна:

— Нашите трима рьошуни, онези, които изпратихме срещу сина на матриарха — всички те са били убити в Ку’ос.

— Ан Басо ли нага-сан, ноджи ан-иличьо.

— Басо сам е отнел живота си по стария обичай, вместо да попадне в ръцете на жреците.

На просторния площад нищо не помръдваше. Всички чакаха още нещо, но той не им каза нищо повече.

— Хиракана. Сан-сри Дао, су будос — каза накрая Виждащият и допря леко ръцете си една до друга.

Той се завъртя и си тръгна. Удължените му уши помръдваха отстрани, докато се отдалечаваше към портите на манастира, откъдето беше дошъл.

— Това е всичко. Бъдете с Дао, братя мои.

Всички погледи се насочиха към Ошьо. Нико забеляза, че чуждоземецът здраво е стиснал юмруци, макар изражението му да остава съвършено спокойно.

Миговете се проточиха. Насъбралите се рьошуни чакаха да чуят от устата на своя водач някаква заповед или може би реч — няколко думи за мъртвите им другари. Но Ошьо не каза нищо. Тишината бавно се превърна в нещо друго — в празнота, която трябваше да бъде запълнена.

Вниманието на Нико продължаваше да е насочено към ръцете на Ошьо. Пръстите му бяха стиснати до побеляване. Неловкостта на момента се засилваше все повече. Около Нико някои от по-младите рьошуни се размърдаха неспокойно.

Аш направи крачка напред. Когато го видя, Барача направи същото. И двамата се опитаха да заговорят едновременно.

— Аз ще отида — заяви Аш.

— Както и аз — каза Барача и двамата с Аш се спогледаха и по лицата им ясно пролича изненадата им.

Зад тях Нико и Алеас сториха същото.