Кол Бюканън
Чуждоземецът (6)

Полет

Каютата вонеше на плесен, влага и повръщано. Вътре нищо не помръдваше и въпреки това лекото движение на небесния кораб се усещаше по проскърцващите от време на време дъски, потракването на фенера, висящ от тавана, и моментното усещане за повдигане и спускане, което чувстваше дълбоко в стомаха си. Нико лежеше нещастен и пребледнял на койката си.

Почти веднага след като корабът беше излетял от Бар-Кхос и се бе издигнал в облачното небе, Нико беше започнал да зяпа с широко отворени очи отдалечаващата се под него земя, вкопчвайки се в перилата с олекнала глава и къркорещ стомах. Вече от три дни лежеше на койката си, уплашен, напрегнат и налегнат от постоянно гадене. От време на време болестта се надигаше и той повръщаше във ведро на пода. Болеше го, като говореше, защото гърлото му беше изгорено от жлъчката. Ядеше малко, като поглъщаше само вода или супа, тъй като единствено това можеше да задържи достатъчно дълго в стомаха си, за да го смели. Във всеки миг, независимо дали беше буден, или потънал в неспокоен сън, той усещаше огромното пространство празен въздух, зейнало под него, както и постоянното напрежение върху въжетата и опорите, на които беше увиснал корпусът под крехката, пълна с газ обвивка над главата му. Всеки внезапен вик на член на екипажа на палубата, всеки тропот на крака или промяна в движението на кораба за Нико беше знак за предстояща катастрофа. Никога преди не се беше чувствал толкова нещастен.

Прекарваше по-голямата част от времето сам. Аш споделяше с него тясната каюта, но на възрастния чуждоземец, изглежда, не му допадаха особено неговите продължителни пристъпи на гадене. В тези случаи той губеше търпение, оставяше малката книга с поезия, която като че ли постоянно четеше, и излизаше на палубата, като си мърмореше под носа. Корабният юнга Берл се грижеше за Нико и му носеше храна и вода.

— Трябва да се храниш — каза му момчето, докато му подаваше купа с бульон. — Станал си само кожа и кости.

Но Нико направи гримаса и отблъсна купата.

Берл изсумтя неодобрително на упорството му.

— Тогава поне пийни вода — подкани го той. — Трябва да пийнеш малко вода, независимо дали я задържаш, или не.

Нико поклати глава.

— Ако не го направиш, ще извикам учителя ти.

— Е, това не можем да го допуснем. — Нико се съгласи да пийне глътка вода, само и само да успокои момчето.

Попита го кое време на деня е.

— Късно следобед. Не би могъл да го разбереш тук, като капаците на прозорците са затворени през цялото време. Трябва ти малко свеж въздух, в каютата вони. Нищо чудно, че учителят ти прекарва повече време горе, на палубата, отколкото тук.

— Не ми харесва гледката — каза му Нико и си спомни първата си сутрин на кораба, когато беше отворил капаците, само за да се дръпне бързо назад от изгледа, разкрил се пред очите му.

Той изстена с ръка върху корема.

— Мисля, че наистина ми има нещо.

— При моето първо пътуване боледувах цяла седмица — ухили се Берл. — Това се случва често. Някои по-бързо спечелват крилете си от останалите.

— Крилете?

— Да. Не се тревожи, още няколко дни и ще се оправиш.

— Имам чувството, че умирам.

Момчето отново поднесе меха с вода към устните на Нико.

Берл не изглеждаше на повече от четиринайсет, макар че се държеше със самоувереността на доста по-голям, отколкото е. Нико избърса уста и започна да изучава момчето. По слабото му лице имаше малки белези, съсредоточени около веждите и най-вече около очите му, които бяха като отдавна зараснали рани.

— Някога работех под Щита — обясни Берл, забелязвайки интереса на Нико.

Нико разбра. Баща му му беше разказвал как понякога под тунелите на Бар-Кхос използват момчета на местата, които са твърде тесни за мъжете, но достатъчно широки за деца и бойни кучета. Той разказа това на Берл и му сподели, че баща му също е бил от Специалните. Вероятно така несъзнателно се опитваше да се сближи с него. Момчето просто кимна и остави меха с водата на пода до ведрото.

— Засега е достатъчно — каза то, — но трябва да продължаваш да пиеш, чу ли?

— Ще го направя — обеща Нико. — Кажи ми къде сме?

— Над Салина. Тази сутрин стигнахме над източния й бряг.

— Мислех си, че вече сме на път за Чийм.

— Веднага щом хванем благоприятен вятър. Капитанът предпочита да пестим белия барут, доколкото можем. Когато успеем, ще поемем на север през блокадата. Не се безпокой. Манианците нямат много небесни кораби, а „Соколът“ е бърз кораб. Би трябвало да преминем бързо. — Той се изправи и добави: — По-късно, ако се чувстваш по-добре, ела на палубата. Свежият въздух ще ти се отрази добре.

След това Берл тръгна с лекота по пода, който видимо се беше наклонил нагоре, тъй като корабът се изкачваше.

Нико чу как задвижващите тръби на кораба бяха запалени и започнаха да изгарят скъпоценното си гориво.

Преди да излезе, Берл се обърна на прага с ръка върху рамката на вратата.

— Наистина ли се обучаваш да станеш рьошун?

— Мислех си, че това трябва да е тайна — отвърна Нико.

Момчето кимна и издаде долната си устна напред, размишлявайки над думите му, след което затвори тънката врата зад себе си.

Нико се облегна назад и затвори очи. Когато не гледаше наклонената кабина, това помагаше срещу гаденето.

Вече имаше усещането, че животът му в Бар-Кхос е останал някъде далеч назад в миналото.

 

 

На следващата сутрин се почувства по-добре. Сякаш тялото му дотолкова се беше изтощило, че бе решило да се отпусне, независимо от множеството си страхове. Нико въздъхна облекчено и се изтърколи от пропитата с пот койка.

Каютата се намираше в задната част на небесния кораб. Под затворения с капаци прозорец в дъното на стаята имаше перваз, който поддържаше мивка, а до него, в ъгъла, капак покриваше нужника. Нико си пое дълбоко дъх и непохватно заопипва капака на прозореца, докато не го отвори. Примигна към ясното синьо небе и няколкото бели облака, които се носеха на нивото на очите му. Усети лекия бриз върху лицето си и това веднага го разсъни. Въпреки нежеланието си не можа да се сдържи да не надникне през перваза. Далече долу се простираше зеленикавокафяв пейзаж. По извивката на бреговата линия изглеждаше, че това е остров. Смътните очертания на няколкото му града бяха свързани с пътища, които се събираха при един разпръснато застроен и обграден със стени пристанищен град. Имаше и замайващи искрящи реки, които се спускаха по покритите с гори хълмове към езера и след това се вливаха в морето. Нико се вкопчи в перваза на прозореца и се насили да запази спокойствие.

Той изхвърли съдържанието на ведрото в нужника, за да изчисти стаята от вонята му, след това съблече мръсните си дрехи. Преди да тръгнат, Аш му беше купил чанта с вещи за пътуването. Нико извади от нея калъп сапун и се изми от главата до петите, като измокри дървения под. Изрови нова пръчка за уста и търка зъбите си продължително и упорито.

Докато си обличаше чисти дрехи — мека памучна долна риза, туника и панталони от здраво платно, кожени ботуши и колан с тока от твърдо дърво, той осъзна колко отчаяно се нуждае от храна.

Като вървеше с малки, внимателни крачки, Нико напусна каютата и последва мириса на чий до една голяма обща стая с нисък таван. Членовете на екипажа седяха по групички около масите, разговаряха тихо и закусваха. Помещението беше слабо осветено и въздухът беше изпълнен с дима от много лули. Няколко души го изгледаха мрачно, докато той се отправи към далечния край на стаята и отворения камбуз, където готвачът — мършав, плешив мъж с извит мустак, татуиран върху лицето му — поднасяше канчета с топъл чий и чинии със сирене и бисквити. Берл работеше в камбуза, добавяше дърва в огъня, който гореше в тухлена пещ. Момчето му кимна за поздрав, макар че не прекъсна работата си. Нико доволно натрупа храна в чиния. Готвачът сложи чаша с чий пред него, преди да се върне към работата си, която явно се състоеше в това да тропа с тигани, да простира мокри дрехи, да се поти и да псува под нос. Нико седна на една празна маса и започна да се храни предпазливо, за да види как ще го понесе стомахът му. Погледна към оръдията, които стояха край оръдейните отвори от двете страни на затопленото помещение, и се опита да не обръща внимание на погледите, които останалите му хвърляха крадешком от време на време. Запита се дали екипажът винаги е настроен така приятелски.

Когато приключи, поблагодари на готвача и се изкачи по стълбите, които водеха към горната палуба. Стъпваше на всяко стъпало бавно, като плъзгаше ръка по парапета. Когато наближи края, спря, за да успокои дишането си.

Качи се на откритата палуба на кораба и за момент си представи, че стои на нормален морски кораб, плаващ върху много клафтери вода вместо върху въздух, защото палубите на „Соколът“ не изглеждаха различно от тези на всеки друг кораб, който беше виждал в пристанището — високият квартердек се издигаше зад гърба му, а фордекът — отпред. Няколко членове на екипажа седяха наблизо и разговаряха, докато плетяха въже. Друга група в далечния край на палубата играеха на кости. Караха се и един от мъжете удържаше друг, който искаше да се бие. Като цяло екипажът се видя доста млад на Нико. Малцина бяха повече от двайсетгодишни. Бяха слаби, с бради и рошави коси.

Беше тихо, като се изключи плющенето на корабните платна. Той вдигна поглед към голямата, пълна с въздух торба от бяла коприна, която се къдреше под вятъра, обвита във фина мрежа от въжета и дървени подпори. Грамадната й маса хвърляше сянка по цялата дължина на палубата. От носовата част на обвивката на балона бяха изпънати различни платна, а от двете й страни стърчаха две големи крила. Там, горе, имаше мъже, които като по чудо се катереха по мрежата на такелажа, който покриваше извитата торба от коприна. Краката им бяха боси и мръсните им розови ходила се плъзгаха по въжетата, които изглеждаха твърде протъркани, за да оправдаят спокойната самоувереност на екипажа. Безумци, помисли си Нико. Проклети луди.

На тази височина въздухът беше студен. Бризът хапеше през дрехите му и той усети как по тялото му преминават тръпки. За момент се зачуди дали да не се върне до кабината, за да вземе пътното си наметало, но след това забеляза Аш да седи с кръстосани крака върху издигнатия фордек на кораба. Мъжът беше потънал в дълбока медитация. Беше облечен в обичайната си черна роба.

Нико откри, че може да стои на палубата, ако не поглежда през перилата и просто поддържа илюзията, че се намира на борда на кораб в морето. Изкачи се по стълбите към фордека и се присъедини към възрастния мъж, без да вдига поглед от палубата.

Очите на Аш изглеждаха затворени, макар че проблясваха между миглите му. Погледът му зад полузатворените клепачи сякаш беше съсредоточен върху някаква много близка или много далечна точка — Нико не беше сигурен. Старецът седеше неподвижен като камък. Дори гърдите му не се повдигаха и спускаха, докато дишаше.

— Как се чувстваш? — попита Аш, без да помръдва.

Нико скръсти ръце, за да се стопли.

— По-добре — отвърна той. — Благодаря, че попита, старче.

Разнесе се сух смях.

— Не съм тук, за да се грижа за теб вместо майка ти, момче.

Аш отвори очи, вдигна поглед към него и протегна ръка.

Нико я гледа известно време. Ноктите му проблясваха ярко на фона на розово-черната кожа около тях. Той хвана грубата като кора на дърво ръка и помогна на стареца да се изправи.

— Щом ходиш, значи си добре — отбеляза Аш. — И така, време е да започнем твоето обучение. Първи урок. Ти си мой ученик. Ще ме наричаш „учителю“ или „учителю Аш“, никога „старче“.

Нико усети как кръвта нахлува в лицето му. Не му хареса тонът на мъжа.

— Както кажеш.

— Не си играй с търпението ми, момче. Ще те сваля на земята с един удар, ако се държиш нахално.

Звучеше като баща му по времето, след като беше се присъединил към Специалните, или като някой от идиотите, които довеждаше майка му.

— Тогава удари ме — отвърна Нико. — Това е урок, който вече знам.

Нищо не се промени в изражението на Аш, но с крайчеца на окото си младежът видя, че възрастният мъж стисна дясната си ръка в юмрук.

Вместо да го удари обаче, Аш въздъхна продължително и каза:

— Ела да поседнем заедно.

Той коленичи отново на палубата, този път с лице към Нико. След миг колебание Нико последва примера му.

— Поеми си дълбоко дъх — нареди му Аш. — Добре. Сега още веднъж.

Нико го направи и почувства как гневът го напуска.

— Слушай сега — започна Аш. — Ти си мерсиянец. Твоят народ следва Дао или онова, което понякога наричат Съдба. Значи трябва да ти е познато учението на Големия глупак.

Въпросът беше неочакван.

— Разбира се — отвърна Нико с известна предпазливост.

Старецът кимна — подканяше го да продължи.

— Няколко пъти съм ходил в храмове и съм слушал как рецитират думите му. И на всеки Ден на глупаците майка ми ме караше да седя с нея по време на молитвите й.

Аш присви вежди не особено впечатлен.

— Кажи ми тогава, знаеш ли къде се е родил Големият глупак?

— Казвали са ми, че е роден на една от луните и е паднал на Ерес върху горяща скала.

Възрастният мъж поклати глава.

— Родил се е в моята родина, Хоншу, преди шестстотин четирийсет и девет години. Това е родното място на даоизма. Големият глупак никога не е напускал Хоншу въпреки всички легенди, твърдящи противното. Неговата Велика ученичка ни е завещала Пътя на Мидерес и благодарение на нея и нейните собствени ученици той се е разпространил под различни форми в южните земи, включително и в твоята родина. Кажи ми сега, медитираш ли?

— Като монасите ли?

— Да, като монасите.

Нико поклати глава.

— Хох. Тогава не познаваш нищо друго, освен религията, както и очаквах. В моя орден също сме даоисти, но следваме учението на Големия глупак без всички онези щуротии, насъбрали се около думите му. Ако следваш този път, както трябва и да сториш, щом като ще ставаш рьошун, то трябва да забравиш всички тези неща и да се съсредоточиш само върху едно. Да се научиш да бъдеш тих.

— Разбирам — бавно кимна Нико.

— Не, не разбираш, но ще започнеш да разбираш. Сега прави каквото ти казвам. Постави лявата си ръка в дясната. Да, точно така. Изправи си гърба. Още, продължаваш да се прегърбваш. Добре. Дръж очите си полуотворени. Избери една точка пред себе си и се съсредоточи върху нея. Дишай. Отпусни се.

Нико дишаше объркан. Не можеше да разбере как това може да има нещо общо с онова, с което се занимават рьошуните.

— Наблюдавай въздуха, докато влиза през ноздрите ти, преминава през теб и излиза. Дишай дълбоко с корема. Да, точно така.

— И сега какво? — попита Нико, коленете започваха вече да го болят.

— Просто остани така. Позволи на мислите си да се уталожат и на съзнанието си да се изпразни.

— Какъв е смисълът от всичко това?

От ноздрите на Аш излезе лек полъх и той го погледна втренчено.

— Съзнанието, което е вечно заето с нещо, е болно. Спокойното съзнание се движи заедно с Дао. Когато се движиш задно с Дао, ти постъпваш в съответствие с всички неща. На това ни учи Големият глупак.

Нико се опита да направи онова, на което го учеше старецът. Беше все едно да се опитва да жонглира едновременно с три неща — да наблюдава движението на дишането си, да държи гърба си изправен и да остане съсредоточен в една дървена треска върху парапета пред себе си. Непрекъснато забравяше да обръща внимание на едното или другото и започна да се обезсърчава. Времето се проточи. Не можеше да каже дали седи там от няколко минути, или от часове.

Имаше чувството, че колкото повече се опитва да е спокоен, толкова повече съзнанието му има нужда да разговаря само със себе си. Лицето го сърбеше. Изправеният му гръб го болеше, а коленете му пулсираха мъчително. Това спокойно можеше да се приеме за своеобразно мъчение и след известно време целенасочено започна да мисли за други неща, за това накъде пътува корабът, какво ли ще бъде сервирано за вечеря — всичко, което можеше да отвлече вниманието му от неудобното му положение.

Имаше чувството, че са минали няколко часа, когато камбаната иззвъня, оповестявайки изминаването на един час.

Аш се изправи и робата му леко прошумоля. Този път старецът беше този, който помогна на Нико да се изправи.

— Как се чувстваш?

Той реши да не казва първото нещо, което му дойде наум.

— Спокоен — излъга той и кимна с глава. — Много спокоен.

В очите на стария чуждоземен проблеснаха весели искрици.

 

 

По-късно тези ден корабът се спусна с няколкостотин стъпки с надеждата да намери попътен вятър и наистина откри бърз въздушен поток в посока северозапад. Върху квартердека капитанът с развята мазна черна коса крещеше заповеди задните скул платна да бъдат намалени, а основните да бъдат пуснати. Гласът му накара мъжете бързо да се закатерят по такелажа, още преди да е приключил. Капитан Тренч беше висок, може би трийсетгодишен мъж, гладко избръснат. Беше изключително слаб. Белите му костеливи ръце бяха пъхнати в джобовете на сиво-синия му кител, на който не се виждаше никакъв ранг. Може би просто важничеше или пък това беше остатък от предишната му кариера във военния флот, тъй като в момента не командваше нищо повече от (макар и несъмнено забележителен) търговски съд. Единственото му здраво око гледаше нагоре към обвивката на газовия балон, която ги държеше във въздуха, набръчкана откъм подветрената страна. На рамото му любимото му керидо бърбореше в ухото му, сякаш разговаряше с него, и едновременно с господаря си преместваше тежестта на краката си, за да запази равновесие. „Соколът“ се завъртя като риба и се гмурна във въздушния поток, а палубата му се наклони, докато корабът се обръщаше и продължаваше да губи височина.

Нико се вкопчи в парапета с побелели пръсти. Заслуша се в скърцането на дървените подпори над главата си, които свързваха обвивката с корпуса. Огромните извити главни скул платна от всяка страна на обвивката вече бяха уловили вятъра. Човекът от екипажа, който стоеше до кормилото и наблюдаваше един въртящ се уред, крещеше каква е скоростта, докато корабът се движеше напред.

Най-сетне напускаха Свободните пристанища.

Вечерта вечеряха с капитана в разкошната му каюта под квартердека — ниска стая, която се простираше по ширината на кораба. Имаше редица прозорци с дебели, замъглени стъкла, разделени на ромбове от пресичащите ги оловни рамки. Зад тях хоризонтът се сливаше с облаците, осветени от спускащата се топка на слънцето.

Храната беше хубава — оризова супа, печени картофи, пресни зеленчуци, някакъв пушен дивеч и вино. Основното ястие беше сервирано в съдове от бяла като кост глина. Бяха красиви и изглеждаха скъпи. Всеки съд беше украсен с мотив, изобразяващ летящ сокол. Нико реши, че са подарък.

Не разговаряха много и всеки се зае с храната си, от която се надигаше пара. Аш и капитанът се хранеха със съсредоточеността на хора, които се наслаждават на живота, докато могат и докато нещата все още вървят добре. Далас, заместникът на капитана — едър корисианец с коса, сплетена на плитчици, носещ отворен, прилепнал жакет от кожа и извит ловджийски рог на шията си — очевидно беше ням по рождение. Дори домашният любимец на капитана, керидото, което в началото беше превъзбудено заради двамата гости за вечеря, сега стоеше тихо на масата пред чинията на господаря си, леко потракваше със заострения си клюн и лигите му течаха, докато наблюдаваше по своя съсредоточен животински начин как ядат хората. Това напомни на Нико за дома и за Буун, когато Нико ядеше сготвената набързо от майка му храна и тайно подхвърляше парчета на кучето под масата. Никога преди не беше виждал керидо. Обаче беше чувал за тях от „Рибните истории“, които се изпълняваха на улицата, и от разказите на търговците за рискованите им пътувания до горските оазиси на плитката пустиня и сблъсъците им с лудост и смърт. Историите винаги описваха керидо като злобно създание въпреки малкия му размер. Сега, когато го виждаше с очите си, Нико разбираше защо това е така — цветовете на жилавата му кожа извикваха в съзнанието гъста, обвита в сенки растителност, тихото движение и внезапното връхлитане на хищник. Той не знаеше, че е възможно тези животни да бъдат опитомени.

Беше извадено червено вино от заключен шкаф и Аш, Далас и капитанът доста бяха напреднали с втората бутилка, докато Нико все още отпиваше от първата си чаша. Той подозираше, че те са вече пияни.

— Добре е, че най-сетне те виждам на крака — тихо каза капитан Тренч, докато използваше носната си кърпа вместо салфетка, за да попие устните си, и благоволи да хвърли поглед към Нико със сляпото си бяло око, сякаш вижда с него дори по-ясно.

Въпреки меките цветове на залеза, които изпълваха каютата, кожата му, изпъната върху ъгловатите му кости, имаше болнавия вид на сивкаво дъждовно утро.

Аш изсумтя в отговор на забележката му. Нико погледна стареца, но чуждоземецът отказа да отвърне на погледа му.

— Да се приспособи човек към небето, е трудна работа — продължи Тренч с тихия си ясен глас и акцент, който предполагаше, че е получил скъпоструващо образование. — Повечето хора ще ти кажат, че е по-мъчно, отколкото свикването с морето. Е, няма от какво да се срамуваш. Повярвай ми. Аз самият не се справям по-добре, когато се върна на сушата. Нужен ми е цял ден в леглото и някоя курва, която да ме язди здраво, преди да възвърна равновесието си.

Той добродушно се усмихна на Нико и му смигна със здравото си око, преди да извърне поглед, сякаш е срамежлив или пък е казал прекалено много.

Нико се насили да се усмихне в отговор, защото беше трудно да не харесваш този човек. Всъщност тази вечер той остана с впечатлението, че за Тренч е важно хората в неговата компания да го харесват. Това беше изненадващо, като се има предвид как по-рано този ден беше крещял на един от мъжете от екипажа си, задето е омотал такелажа. С несвързаните му думи се сипеше толкова много слюнка, че Нико се зачуди дали не е смахнат. Накрая Далас се беше намесил и го бе издърпал в каютата му, далеч от очите на екипажа, макар и не достатъчно далеч от ушите им.

Сега, на вечеря, капитан Тренч беше спокоен. Усмивката му беше непринудена и в зачервените му очи имаше нещо, наподобяващо извинение. Каквито и демони да го измъчваха, явно сега бяха обуздани от по-добрата му страна (която, изглежда, беше истинската). Затова в негово присъствие Нико се чувстваше спокоен и въпреки че по-рано мъжът беше изпуснал нервите си, той реши, че не трябва да го осъжда за това.

От отсрещната страна на масата Далас наблюдаваше студено Нико с уста, пълна с храна. Едрият корисианец вдигна свободната си ръка и направи жест от езика на знаците, толкова бърз, че беше почти непонятен — сви юмрук, наклони го първо на едната, после на другата страна, направи вълнообразно движение, кос удар и накрая издигна длан нагоре.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Тренч и махна с ръка.

Нико се вторачи в ръката на корисианеца, която сега лежеше върху покривката. Показалецът му неспокойно търкаше върха на палеца.

— Защо? — попита той. — Какво каза?

Тренч повдигна кърпичката, която стискаше, към устата си и заговори иззад нея:

— Той каза, мой млади приятелю, че се съмнява някога, преди да си плавал, камо ли пък да си летял.

— Значи е прав.

— Да, но може би не си забелязал как го каза. Начинът, по който направи жеста с отпусната китка. Това означава, че се опитваше да те обиди. — Тренч поклати глава към Далас, а Далас му се намръщи в отговор. — Далас е роден на кораб. През целия си живот е живял на една или друга палуба. Често се държи така с хора, които никога не са били в морето. Някак си смята, че приоритетите в живота им са напълно объркани.

Нико се усмихна неловко и на двамата.

— Веднъж, когато бях десетгодишен и плувах в морето, намерих един дънер и го използвах за лодка.

Тренч дръпна за момент кърпичката от устата си.

— Дънер, казваш?

— Голям дънер.

Тренч сподави смеха си, който се превърна в кашлица, която той задуши с кърпичката си. Дори изражението на Далас се смекчи, поне дотолкова, че да преглътне храната си.

— Почти не пиеш — отбеляза капитанът, когато успя да си поеме дъх. — Берл, долей му чашата, ако обичаш.

Берл, който стоеше до масата, за да прислужва, пристъпи напред. Той добави още вино в чашата на Нико, макар тя да беше пълна почти догоре.

Нико се загледа в чашата пред себе си.

— Виждам, че още не си започнал да изпитваш истинска жажда — добави Тренч, докато го наблюдаваше над ръба на чашата си. — Ще започнеш. Повярвай ми. В живот като нашия това се случва твърде лесно. Погледни учителя си. Последния път, когато беше на борда на този кораб, трябваше да държа запасите ни под ключ, толкова голяма беше жаждата му.

— Глупости — възрази Аш и довърши виното си, преди да подаде чашата, за да му я долеят.

Нико се облегна на стола, надявайки се разговорът да се насочи в друга посока. Вдигна чашата ако не за друго, то поне за да има какво да прави с ръцете си. Навсякъде наоколо дървото проскърцваше със свой собствен странен ритъм. То му напомняше за гористите хълмове у дома, когато стоеше сам между боровете, които се люлееха и стенеха под бриза по пладне. Опита още една глътка вино. Вкусът, оставащ след него, беше сладък — не беше като евтиното горчиво вино, което майка му понякога пиеше. Помисли си, че може да започне да го харесва, стига да има пари, с които да си го купува.

В съзнанието му се появи споменът за баща му, който буйстваше пиян — дъхът излизаше със свистене през ноздрите му, езикът му провисваше над долната устна. Нико осъзна, че отново оставя чашата.

Тренч се облегна в стола си и го наклони така, че той застана на два крака. Въздъхна и това още повече засили усещането за умора, което витаеше около него.

— Прекъснах сухоземния ти отпуск — каза Аш.

— А също и на останалите от екипажа — промърмори Тренч, след което се изправи на стола си, усмихна се с тънките си устни и невиждащото му око се вторачи в масата, без да фокусира. — Точно в момента те не са много доволни от капитана си. Не мога да ги виня. Тъкмо се бяхме прибрали след последния курс. Видя в какво състояние бяхме и това беше след една седмица ремонт. Сега трябва отново да преминат през блокадата след само седмица почивка на сушата. Не им е лесно. На всички ни не е лесно.

Той попи лицето си с кърпичката.

Аш избърса виното от устата си.

— Поне пътуването е кратко.

— Да — съгласи се капитанът. — Макар че от него няма много печалба, като изключим платовете, които можем да разменим за зърно, което поне ще се хареса на капиталовложителите ми. И, разбира се, ще покрие дълга ми към теб. Да смятам ли, че сметките ни са уредени?

— По принцип не ми дължиш нищо.

— Чу ли това? — сопна се Тренч на керидото, което замръзна насред опита си да докопа остатъците в чинията му с люспестия си крак с остри нокти и вдигна поглед. — Дори сега ми се подиграва с властта, която има над мен.

Капитанът разсеяно взе един полуизяден сладък корен и го поднесе на животното, което отвори човката си.

— Обещай ми само едно нещо — обърна се Тренч към Аш, но млъкна, когато Нико неспокойно се отдръпна от масата.

Тренч погледна надолу към създанието, застанало помежду им. То стрелкаше езика си към него от отворената си човка. Езикът му беше дълъг, скован и кух като детска дрънкалка и то издаваше звук, който очевидно беше заплашителен. Тренч подхвърли парчето в устата на създанието, за да го накара да млъкне, и след това продължи.

— Следващия път, когато моряк се опита да ме нападне в гръб в кръчма — обърна се той към Аш, — направи ми услугата да го оставиш да ме довърши. Приятелството е хубаво нещо, но аз бих предпочел да продупчат черния ми дроб, вместо отново да ти стана длъжник.

Аш наклони глава, изразявайки съгласието си.

Нико наблюдаваше създанието, докато то ядеше, като придържаше корена с нокти и откъсваше парчета от него с бързи удари на човката си. Откри, че държи приборите пред себе си, сякаш се опитва да се защити.

Каютата се озари от ярък блясък. Слънцето залязваше и хвърляше последната си светлина върху прозореца от оцветено стъкло и рисуваше цветни ромбове върху дървените греди над главите им, дъсчените стени и дългото бюро, покрито с карти, които лежаха разпънати с помощта на кръгли камъни. Нико погледна картите. Беше достатъчно близо, за да различи някои подробности — земи, обсипани с всякакви символи, бележки, извити линии от стрелки. Изглежда, че това бяха карти не само на сушата, но и на въздуха.

Мисълта за това го накара да погледне отвъд бюрото. През най-ниските части на прозорците се виждаше морето, което изглеждаше плоско от височината.

— Дано нямате против въпроса ми — дръзна да попита той, отмествайки поглед от бездната, — но колко време ще отнеме преминаването?

По лицето на капитана само за миг премина сянка. Той се наведе напред на стола си и направи жест с чашата към Нико. Виното изплиска, чистата покривка се изпъстри с червени петна и Берл се намръщи.

— Зависи — отвърна капитанът с по-трезв глас от преди. — По някое време тази нощ ще се доближим до имперската морска блокада. Може би вятърът ще се задържи в правилната посока. Може би там те няма да имат никакви съдове.

— Във въздуха ли? — изтърси Нико. — Имате предвид маниански небесни кораби ли?

— Толкова далеч винаги съществува такава възможност.

Нико отново погледна Аш, но старецът се престори на заинтригуван от нещо, което беше намерил на дъното на чашата си.

Тренч видя смущението му.

— Все пак не е много вероятно — добави той. — Техните бойни птици са предимно на изток и плячкосват пътя през Занзахар. Там е истинското действие. Повярвай ми, знам това. Само Занзахар ни остана за чуждестранна търговия, така че почти всеки търговски съд, плаващ на далечно разстояние, включително и „Соколът“, ползва този път. Когато морските флоти не могат да минат оттам или понесат твърде тежки загуби, работата трябва да се свърши от търговските кораби. Летим по пътя през Занзахар от близо четири години. — Той направи пауза, за да довърши и последните капки вино в чашата си. — Сигурен съм, че си чувал историите.

Наистина Нико беше чувал историите. Как манианските небесни кораби чакат по пътя на глутници като вълци, за да връхлетят върху всеки търговски съд, пътуващ на далечно разстояние, който мине оттам. Как всяка година тези търговски кораби стават все по-малочислени. Нямаше нужда Тренч да му казва това. То можеше да бъде усетено в мрачния тон на гласа му — тон, който накара керидото да спре за миг да кълве сладкия корен и да вдигне поглед към него.

Нико също го погледна втренчено. Тренч сякаш вече не беше там, в стола си, той гледаше невиждащо петната вино по покривката. За миг, когато слънцето хвърли последните си лъчи към него, той стреснато вдигна поглед, сякаш се връщаше някъде отдалеч, и бавно наклони глава към светлината. Носът му беше доста крив и с това навярно напомняше за алхази произхода му — макар че тук, в тази кабина, той беше само дух от пустинята алхази и по-скоро приличаше на болнав кхосианец, който командва с понякога трепереща лява ръка и малко по-сигурна дясна и сякаш винаги стиска в юмрука си бялата, покрита с петна от пот носна кърпичка, поръбена с дантела.

Нико взе един картоф от чинията и го пъхна в устата си. Беше студен и той пак усети гадене, но въпреки това го изяде. Този разговор не му харесваше. Поне в Бар-Кхос градските стени все още бранеха града и животът продължаваше. Тук нямаше нищо друго, освен небе и доколкото разбираше, разчитаха изцяло на вятъра и късмета. Това изобщо не звучеше обещаващо.

И след това какво? Чийм — известният с лошата си слава остров на грабители и крале на просяците — в чиято планинска вътрешност щяха да пътуват според Аш, за да намерят скрития орден на рьошуните и където той щеше да се обучава да стане убиец. Колкото повече мислеше за онова, което предстои, толкова по-неспокоен ставаше. Когато живееше в Бар-Кхос и всеки ден се бореше да оцелее, нещата бяха по-прости. Поне тогава Буун беше до него.

Отвън се разнесе вик.

Тренч и Далас се спогледаха. Викът се повтори. Керидото сграбчи с човката си остатъка от сладкия корен и се качи на рамото на капитана. Далас се изправи. Макар и прегърбен, корисианецът докосваше с глава гредите на тавана. Той излезе навън с тежки стъпки.

— Малко по-рано, отколкото очаквах — промърмори Тренч и попи устните си. Столът му изскърца, когато той се изправи на крака. — Моля да ме извините.

Взе чашата със себе си. Берл го следваше по петите.

Внезапно настъпи тишина и Нико и Аш останаха сами.

— Кораб — обясни му Аш.

— Манианци ли са? — попита тихо Нико.

— Да отидем и да видим.

 

 

В началото Нико не можеше да различи нищо в хладния полумрак. Той застана близо до Аш и погледна в посоката, в която гледаха и всички останали, включително и маймуната.

Не можеше да види нищо друго, освен сива вода под неспокойното небе.

Тогава го видя. Бяло платно на изток в небето.

— Може ли да видим флага им? — обърна се капитанът към Далас.

Дългите до кръста плитки на корисианеца се разтърсиха, когато той отрицателно поклати глава.

— Твърде далеч сме, за да е друг, освен имперски кораб. Ако не е търговски, то тогава е патрул. — Тренч сякаш говореше на себе си, но след като почеса бледото си лице, той погледна Далас.

Едрият мъж скръсти татуираните си ръце и сви рамене.

Бяха се събрали върху квартердека, близо до руля — на най-високата палуба на кораба. Нико потрепери. Очите му се насълзиха от студения вятър. Капитан Тренч отпи от чашата си и премлясна с уста. С ръката, с която държеше кърпичката си, той поглади гладкото дърво на перилото, сякаш го чистеше от прах. Аш беше казал на Нико, че капитанът построил този кораб от останки от корабокрушение, които купил. Това му коствало цялото състояние на семейството му, че дори и повече.

Тренч направи четири крачки до перилото на кърмата и после четири обратно, след което спря.

— Флагът — изрева той в шепите си, свити като фуния, към наблюдателния пост до перилата на фордека. — Флагът вижда ли се вече?

— Още са твърде далеч, капитане — извика в отговор вахтеният.

Тренч подръпна брадичката си. Вдигна поглед към балона над главите им, ярко осветен от лъчите на залязващото слънце. По това време на деня всеки чифт очи с остро зрение, гледащ в тяхната посока, щеше да го забележи от мили разстояние.

— Въпросът, който трябва да си задаваме, е дали са ни видели — промърмори Тренч, докато наблюдаваше далечното платно.

За момент изглеждаше, че слънцето изгрява отново върху далечния кораб. Ослепително жълто сияние се издигна в небето и увисна в продължение на няколко мига там, в сгъстяващия се мрак. Под него небето отрази светлина в трептящ огнен диск. От манианския кораб върху водата падна рязко очертана сянка.

Тренч изсипа последното вино в устата си и подхвърли празната чаша на Берл.

— Е, това решава въпроса — рече той.

Сигналната ракета се спусна бавно и докато падаше, осветеният кръг върху морето се свиваше. Тя цопна във водата и дори когато потъваше, продължаваше да гори по време на странното си, призрачно спускане в дълбините. Нико разтърка очи, за да прогони цветните петна. Отвори ги навреме, за да види друга сигнална ракета да се изкачва по небето на източния хоризонт. Там имаше още един кораб, който беше твърде далеч, за да бъде видян.

— Сигурно летят наблизо във формация — предположи Тренч. — Ако имат птици в този район, тези добродетелни копелета ще ни погнат преди зазоряване.

Нико се размърда неспокойно.

— Успокой се — каза Аш до него.

Старият рьошун стоеше неподвижен с ръце, пъхнати в ръкавите, и наблюдаваше угасващата сигнална ракета.

— Какви са заповедите ви, капитане? — попита кормчията, стар моряк със скъсано ухо.

— Запали тръбите, Стоунс, и ни насочи на запад. Върни ни на курса, когато се стъмни напълно.

— Тъй вярно, капитане.

Тренч наклони глава назад, за да погледне няколко вечерни звезди.

— Далас, погрижи се тази вечер всичко да е затъмнено. Проверявай вахтените на всеки четвърт час. Всеки, който бъде хванат да извършва нарушение, ще бъде хвърлен в трюма.

Тренч обърна гръб на небето. Зъбите му проблеснаха в полумрака.

— От тая работа ожаднях — оплака се той на Аш. — Искаш ли да си довършим бутилката?

 

 

Нико нямаше желание да се върне при остатъците от вечерята. Вместо това се прибра сам и разтревожен в каютата си. Дълго се опитва да заспи. Тази нощ койката му се струваше по-твърда. От палубата над главата му долиташе шепот. Тренч и Аш разговаряха и пиеха. Колкото и да се опитваше, не можеше да успокои мислите си. Продължаваше да мисли за бъдещето — за утрешния ден и деня след него, за седмиците, месеците и годините след това. Сънят беше убежище, което му беше отказано.

След няколко часа Аш с препъване се върна в тъмната каюта, вонящ на вино. Той изсумтя и падна върху койката си. Нико наблюдаваше смътния му силует, докато той се обръщаше по гръб.

В мрака забеляза как старецът стисна с ръка челото си. Аш дишаше дълбоко, сякаш това му помагаше по някакъв начин. Той започна да рови във вътрешните джобове на робата си. Накрая извади торбичката, която сякаш винаги носеше със себе си, и сложи един от листата дулче в устата си.

Възрастният мъж започна да дъвче, като продължаваше да диша шумно през ноздрите си.

— Учителю Аш — прошепна Нико на тъмната фигура.

За момент помисли, че чуждоземецът не го е чул. Но тогава Аш премлясна и попита:

— Какво?

Дузина въпроси преминаха през съзнанието му. Бяха говорили само накратко за ордена на рьошуните, за това какво ще прави той там, за Клеймата и за това как работят те. Имаше още толкова много неща, които искаше да разбере.

Вместо това каза само:

— Просто исках да разбера дали си добре, това е всичко.

Не последва отговор.

— Забелязах, че доста често взимаш листата дулче.

Когато отговори, гласът на рьошуна беше скован и сдържан:

— Имам главоболие, това е всичко.

Нико кимна, сякаш жестът можеше да бъде забелязан в мрака.

— Един от дядовците ми имаше същия проблем — сподели той. — Не че наистина ми беше дядо. Просто го наричах така. Той умря, защитавайки Щита. Спомням си, че и той взимаше от тези листа. Когато го попитах за това, той отвърна, че е заради очите. Започвали да му изневеряват и главата го боляла от непрекъснатото присвиване.

Койката изскърца. Старецът му беше обърнал гръб.

— Очите ми са си добре — промърмори той. — Заспивай, момче.

Нико въздъхна. Обърна се по гръб и се загледа в мрака. Знаеше, че сънят е още далеч.

Някъде над главата му, в капитанската каюта, чифт ботуши трополяха напред-назад през цялата нощ.