Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

6.

Състезателят на Кира тръгна към мястото, където Кай лежеше зашеметен и неподвижен в прахта. Самураят вдигна синьо-черното си одачи като палач, за да сложи край на двубоя веднъж завинаги.

— Стой! — каза шогунът.

При тази дума гигантът застина, след това бавно и неохотно отпусна оръжието си, докато шогунът слезе от мястото си на трибуната.

Един от мъжете край Оиши промърмори:

— Казват, че нашият шогун покровителства кучетата. Може би ще прояви милосърдие — няколко от мъжете изсумтяха, едва потискайки смеха си.

Оиши се обърна, за да види каква ще е съдбата на мелеза.

— Тишина! — изсъска той със смразяващ глас. В това нямаше нищо смешно. Техният господар току-що бе публично унизен в най-важния момент от живота си от един презрян мелез, който му дължеше всичко, който му дължеше живота си.

Как и защо мелезът бе заел мястото на Ясуно в турнира, бе пълна мистерия и като че ли единственият човек, който знаеше отговора, бе неговият собствен син.

Той наблюдаваше, вцепенен, как шогунът приближи до Кай и се наведе да разгледа лицето му с мрачно любопитство.

От това, което Оиши можеше да види, лицето на мелеза изглеждаше по-зле от обикновено след удара, който бе понесло от облечения в броня лакът на великана. Ударът бе нащърбил защитната маска и бе скъсал връзките й с шлема; шлемът и маската бяха излетели близо до мястото, където Оиши и другите самураи чакаха. Мелезът бе извадил късмет, че ударът не бе разбил и черепа му, въпреки че тепърва щеше да се види доколко това бе късмет. От носа и устата му шуртеше кръв, а едната страна на лицето му вече бе започнала да се деформира от голяма като юмрук подутина, придобивайки червено-лилав цвят.

Очите на Кай се отвориха — или поне едното от тях — когато шогунът хвана брадичката му и завъртя наляво-надясно нараненото му лице с безразличието на човек, който разглежда екзотично животно.

Оиши видя, че Кай е в съзнание, въпреки че мелезът изобщо не протестира, не издаде и звук, докато шогунът натискаше и стискаше лицето му, а после разтвори устата му, за да огледа зъбите му. Дали Кай приемаше доброволно грубото отношение, или просто го понасяше, не беше ясно, но поне като стоеше неподвижно, не влошаваше нещата.

Шогунът се усмихна развеселено и леко поклати глава, докато се изправяше. Като се отдалечаваше, оставяйки Кай на земята, той мина през редицата на своите телохранители и изрече две думи:

— Убийте го!

Самураите на Токугава заобиколиха Кай и измъкнаха мечовете си.

— Не!

Оиши погледна назад към трибуните, като чу женски глас да изкрещява думата, глас, който познаваше много добре. Той видя господарката Мика да напуска мястото си и да тича към шогуна. Тя падна на колене пред него и се поклони до земята.

„Богове, не!“ — Оиши не бе сигурен дали само си го помисли, или го каза на глас, като видя Мика-химе да се хвърля в краката на шогуна, молейки го да пощади живота на мелеза.

Нейният баща, все още на трибуните, се взираше в нея объркано, но недоумението му внезапно бе сменено с разбиране — разбирането, че въпреки всичко, което се бе опитал да направи, един случаен акт на доброта бе довел целия му живот до този мъчителен момент на скръб. Че дъщеря му бе обикнала Кай. Все още го обичаше. Винаги го бе обичала.

Господарят Асано сведе печално и примирено наведе глава. Единственият звук, който Оиши чуваше, бе нелепият плясък на развяваните от вятъра знамена на Ако.

Той се насили да се раздвижи, по някакъв начин да пресече застиналия неподвижно свят, за да застане до господаря си. Асано вдигна глава, погледна към своя кару с мъка в очите, а на лицето му се изписа решимост.

Тоно… — Оиши протегна лекомислено ръка, осмелявайки се в собственото си страдание и объркване да се опита да спре господаря си да не извърши това, което се канеше да направи, когато Асано слезе от трибуната, за да отиде при дъщеря си. Господарят Асано се освободи от ръката му и тръгна забързано да застане покровителствено до Мика.

Оиши хвърли поглед към Кира. Той поне не беше предприел нищо друго, стоеше на мястото си и гледаше с искрена изненада, като всички останали.

Асано приближи до шогуна, падна на колене и се поклони, докато челото му докосна земята.

— Простете ми, тоно — каза той, — но в Ако смъртното наказание е запазено само за мъжете — той вдигна глава и погледна към Кай. — Не и за животните.

Тялото на Кай потръпна и той направи усилие да се преобърне, но падна назад, сякаш думите бяха смъртоносен удар за всичко, което го бе крепяло жив. Но Мика вдигна глава да погледне към баща си, тъй като осъзна, че въпреки шока и неодобрението, той се унижаваше заради нея.

— Вината е моя — добави Асано.

Шогунът погледна крайно разочаровано владетеля на Ако и дъщеря му до него. Зад тях Кира ги гледаше заедно с всички други даймио, а изражението на лицето му беше като на хищник, докато се наслаждаваше на победата си. Оиши се извърна и с невиждащ поглед се загледа към арената, не можейки повече да понесе болката от случващото се пред и около него.

Шогунът се обърна към адютанта си и посочи Кай.

— Съблечете му доспехите и го наложете с тояги.

Господарят Асано се поклони отново, когато шогунът се обърна и напусна арената, последван от телохранителите си.

Мика вдигна глава да погледне баща си, след това и Кай, неспособна да откъсне очи от него дори и сега, когато всичко, което виждаше, бе само мъка.

Адютантът на шогуна извика на самураите от Ако, които още чакаха несигурно на трибуните, нареждайки им да отидат и да изпълнят наказанието, наложено на мелеза. Те мълчаливо се подчиниха, не можейки да пренебрегнат заповедта, но не знаеха какво да правят. Хазама погледна към Оиши, който още стоеше до празното място на господаря Асано.

Оиши срещна погледа му, осъзнавайки болезнено, че вниманието на всички изведнъж се фокусира върху него, и изпита чувството, че му отнемат и последната капчица достойнство.

Той погледна към мястото, където лежеше Кай, безпомощен да се защити; картини от това как мелезът се беше движил и как се беше сражавал проблеснаха като светкавица пред очите му. Независимо защо Кай бе заел мястото на Ясуно, той се беше борил за честта на Ако — не като самурай, а като демон. Нито един от самураите тук нямаше шанс да устои на състезателя на Кира, дори и той да не беше с броня, която можеше да строши на парчета една катана. Но Кай се бе сражавал с него като равен, той щеше да бъде победител, ако изобщо бе имал шанс за честна победа — нещо, което Ясуно никога не би могъл да постигне. Фактът, че Кай бе убил цилин, не беше щастлива случайност.

Това не беше правилно. Вече нищо не разбираше: вместо да победи, Кай бе победен от нещо, което можеше да бъде само магия. Вместо да празнува най-великия ден в живота си, господарят Асано бе паднал унизен в прахта в краката на шогуна, защото дъщерята, която толкова много обичаше, обичаше повече мелеза.

Господарката Мика бе захвърлила любовта на баща си, честта си и доброто си име заради нещо, което дори не беше човешко същество. Първото впечатление на Оиши от Кай беше най-подходящото: Кай беше демон.

Мисълта, че мелезът може по някакъв начин да е и най-добрият и най-смелият воин в Ако, му се струваше напълно абсурдна. Това копеле със смесена кръв не заслужаваше тяхното уважение, нито дори тяхното състрадание.

Оиши погледна към Хазама и кимна.

Самураите от Ако взеха по един бокен със стоманен връх от купчината, донесена от тренировъчната площадка от хората на шогуна, и наобиколиха лежащия Кай. Самураят в черна броня хвърли един последен поглед на мелеза, без дори да свали демоничната маска от лицето си, след това се отдръпна, оставяйки жертвата си на отмъщението на собствените й хора.

Адютантът на шогуна чакаше заедно с част от неговите самураи, за да се увери, че заповедта на господаря му ще бъде надлежно изпълнена. Другите даймио останаха на местата си, наблюдавайки мълчаливо публичното унижение на състезателя от Ако, като всички знаеха, че петното от скандала, лепнато на фамилията Асано, ще трае много по-дълго.

Оиши наблюдаваше с безизразно изражение, докато Кай се опита да се изправи, за да се защити по някакъв начин срещу това, което знаеше, че ще последва. Но един злобен удар от Хара го просна отново на земята, а Хазама му нанесе още един.

След това вече нямаше спасение за него, тъй като те изляха безсилната си ярост върху мелеза, върху демонското изчадие, което бе израснало сред тях заради милостта на техния господар, само за да донесе позор на гордото му фамилно име, на детето му, на неговите самураи, а оттам и на всички хора от неговите владения. Оиши правеше всичко възможно да не отделя очи от наказанието, изпълнявано от хората му, но вниманието му непрекъснато се отклоняваше към господаря Асано, който стоеше сега с приведени рамене, взирайки се в земята; към господарката Мика, която потръпваше при всеки удар, нанасян на Кай, сякаш той се стоварваше върху нея; към едва прикритото удоволствие, което се четеше по лицето на Кира.

Очите на Мика се наляха със сълзи и въпреки че Оиши се опита да се вкопчи в гнева си към женската слабост, мисълта за това, което жена му би могла да чувства, ако жертвата беше той, по някакъв начин влезе в ума му.

А след това изпита още по-голям срам, тъй като една сълза се отрони от препълнените очи на Мика. Тя се търкулна по бузата й, оставяйки сребриста следа, а младата жена застина, мъчейки се да сдържи сълзите си, докато немигащите й очи му заприличаха на очите на мъртвец. Не си спомняше да я е виждал да плаче публично, след като умря майка й, когато тя беше малко дете. Една жена самурай не трябваше да плаче пред хората, поне не и за нещо толкова позорно. Но той виждаше, че дълбоко в себе си тя се давеше в сълзи.

Оиши отново овладя собствените си емоции, чудейки се колко от нейните сълзи бяха заради баща й и колко заради Кай. Кай, който бе убил цилин с една ръка, рискувайки собствения си живот, който днес пак бе рискувал живота си за честта на своя господар и своята господарка, за Ако.

И който тайно обучаваше собствения му син в изкуството да борави с меча, открадвайки послушанието и уважението не Чикара точно както той бе откраднал сърцето на дъщерята на господаря Асано.

Той погледна през арената към мястото, където синът му бе стоял да наблюдава двубоя с гордостта на известната само на него тайна, която засенчваше дори гордостта от почетното му място в обществото.

Чикара беше изчезнал, не можейки да понесе случващото се в момента, но за разлика от всички останали участници той можеше да си тръгне по собствена воля. Оиши отново насочи вниманието си към хората си, които си отмъщаваха на Кай за своето разочарование и загубата на достойнството им. Ако не бъдеха спрени, скоро щяха да го пребият до смърт. Трябваше ли да ги спре? Имаше ли изобщо власт да го направи?

Той погледна към адютанта на шогуна, който още ги наблюдаваше критично. Мъжът изглеждаше доволен от наказанието, което Кай получаваше, но мелезът още мърдаше, опитвайки се слабо да се защити, затова той не смяташе, че му е достатъчно.

Като се обърна назад, Оиши видя как Башо, който досега се бе придържал по-далеч от центъра, давайки си сметка за собствената си сила, внезапно пристъпи напред, като че ли бе достигнал до някакво свое решение. Другите се отдръпнаха; самото му присъствие бе достатъчно, за да ги накара да отстъпят. Той вдигна бокена си и Оиши видя как решимостта на лицето му изведнъж се смени със състрадание. Устата му безмълвно изрече: „Съжалявам“, когато погледна надолу към Кай.

После Башо нанесе с бокена си точно премерен удар, от който Кай най-сетне изгуби съзнание. Самураят коленичи и започна да съблича доспехите от инертното тяло на мелеза, така че наказанието можеше да приключи. Адютантът на шогуна не протестира и Оиши даде знак на останалата част от хората си да помогнат.

Без броня, в безсъзнание и целият в кръв, Кай изглеждаше уязвим съвсем като човешко същество, както когато бе влачен по арената. Оиши извърна очи назад към господаря Асано и Мика. Очите на младата жена отново се бяха напълнили със сълзи, но този път той видя в тях и срам, и самообвинение — нещо, което имаше огромна нужда да види, за да може някога пак да я погледне с някакво разбиране.

Гостите започнаха да се разотиват. Това означаваше, че господарят Асано и Мика-химе бяха най-накрая свободни да си тръгнат; адютантът на шогуна отиде да докладва на своя господар за наложеното наказание на непокорния изрод на Асано.

Оиши остана на мястото си, чувствайки се така, сякаш краката му бяха пуснали корени в земята. Той току-що бе наблюдавал как неговите най-високопоставени и най-уважавани самураи бяха принудени да извършат акт, който само най-долните улични главорези можеха да извършат — да пребият почти до смърт един безпомощен мъж. Сега ги гледаше как захвърлиха бокените в опръсканата с кръв земя и се запътиха към него за по-нататъшни нареждания. Останалата част от присъстващите самураи гледаха безмълвно и очаквателно от местата, където бяха поставени на пост.

Оиши изпрати Башо и Окуда да придружат господаря Асано и Мика-химе до техните покои, като първо тихо ги предупреди да се придържат на възможно най-голямо разстояние от тях и изобщо да не разговарят. После изпрати Хазама да открие къде с Ясуно и какво се е случило с него. Останалите разпусна да изпълняват редовните си служебни задължения или да се отдадат на заслужена почивка.

И едва тогава тръгна да търси сина си.

 

 

Надвечер ясното слънчево небе, което криеше обещание за един също толкова бляскав ден за Ако, притъмня от надвисналите облаци на приближаващата буря. То придоби цвета на жестоко пребито тяло, набъбналите индиговосини облаци бяха прорязани от кървавочервените лъчи на залязващото слънце.

Яркочервеният отличителен цвят по знамената на Ако, както и златистият, който бе не само цветът на Ако, но и на шогуна, се губеха в здрача, когато Мика най-после излезе от покоите си.

Когато се бе върнала там след турнира, тя бе накарала всички да напуснат стаите й, за да може в усамотение да поплаче от мъка и срам, и плака, докато си помисли, че вече не са й останали сълзи, а след това плака още повече от разкаяние и скръб.

Най-накрая заспа и когато се събуди, изпрати разтревожените си прислужнички да намерят всички възможни средства, с които да прикрие зачервените си и подпухнали от плач очи и лице. Тя не желаеше да отрича своята скръб, но нямаше и да потъпче гордостта си, дори и само заради Ако, без значение колко много бе опетнила неговото име днес. Но трябваше да излезе, трябваше да говори с баща си, независимо дали той искаше да говори с нея или не.

Като откри, че той не е в покоите си, Мика го търси и разпитва за него навсякъде, където си мислеше, че може да е отишъл. Където и да отидеше, никой не го беше виждал или го бяха виждали по-рано, но не знаеха нищо сега, докато тя не започна да се страхува, че или им е било заповядано да не й казват нищо, или че той може… може дори…

Обзета от отчаяние, младата жена седна на една пейка под вишневите дървета в двора, сплете пръсти и стисна ръцете си още по-яростно, отколкото по време на турнира под неприятния поглед на господаря Кира. Пръстите й вече бяха насинени от пръстените, които се впиваха в тях, но тя се радваше на болката, както и на всичко, което можеше да разсее мислите й.

Мика видя един от самураите на баща й да идва към нея в сгъстяващия се здрач и го позна по профила, който не приличаше на ничий друг.

Башо приближи колебливо и се поклони с голямо уважение.

— Господарке, кираносуке Оиши каза, че сте търсили баща си. Преди малко видях господаря Асано да седи в градината си край езерото с кои[1].

Той не срещна погледа й и тя се запита дали ако го беше направил, щеше да види същите чувства, които бе прочела в очите на другите васали на баща си, а дори и в очите на слугите. Независимо дали погледите им изразяваха състрадание или порицание, или и двете заедно, Мика не можеше да понесе да види, което и да е от тези чувства в очите на още един човек, особено в очите на този мъж. Достатъчно тежко й беше само да си представи какво щеше да прочете в очите на баща си.

— Благодаря ви, Башо-сама — промълви тя с едва доловим глас. Без да вдига очи, Мика се изправи и му се поклони на свой ред; вишневите листенца се плъзнаха по копринените й одежди и се посипаха безшумно около нея.

— Господарке — каза той, когато тя понечи да тръгне. — Погрижиха се за мелеза, прегледа го лекар. Той ще преживее този ден.

Тя се обърна; на кръглото лице на Башо я нямаше обичайната усмивка, но очите му излъчваха доброта, която бе в такъв контраст с огромното му силно тяло и уменията му да борави с бо[2] и нагината.

— Защо ми казвате това? — попита тихо.

— Защото искате да видите баща си, Мика-химе — отвърна самураят, сякаш този път не стояха в двора на замъка, а в манастирска зала — и той има нужда да види надежда в очите ви, така както имаше нужда да види усмивката ви, когато бяхте дете. Помислих си, че може би, ако знаете нещо, което ще ви донесе утеха…

— Башо-сама… — тя се помъчи да се овладее, да остане изправена и да срещне погледа му, за да не се превърне отново в скърбящото дете след толкова много години. — Благодаря ви от сърце заради баща ми. Но… — Мика пак сведе глава, повече от смирение, отколкото от благодарност. — Защо само вие, от всички тук, ме гледате още със същите очи след това, което направих?

На лицето на Башо се изписа изненада.

— Вие не сте направили нищо лошо, Мика-химе. Просто сте се влюбили в някой, който бе спасен от добротата на вашия баща. Ние обичаме този, когото обичаме; такава е нашата съдба, независимо дали е правилно или не — той отклони поглед, като че ли не беше сигурен дали е имал право да изрази такова становище пред дъщерята на господаря си. Но сякаш съвестта не му позволяваше да мълчи, Башо продължи: — Мика-химе, вие говорите за уаби-саби като човек, роден със свещените думи на Буда, изписани в сърцето му. Буда е казал: „Истинската стойност на човека не се крие във външността или ранга му, а в широтата на духа му“. Вие виждате истинската красота в предметите и хората, която всъщност е тяхната уникалност, както и крехкостта на съществуването им в този свят. Това е рядък дар.

Той я погледна отново; лицето му бе наполовина в сянка.

Бакуфу на Токугава е обвило страната ни като в копринен пашкул, за да не допуска в нея нищо, което не е японско. Да се гордеем с нашия начин на живот е хубаво, но това си има и своите рискове. Гордостта винаги води до това. Ние не сме единствените чеда на боговете на този свят, нито всички непознати, които срещаме, са маскирани демони. Може дори да се окаже, че мелезът напълно заслужава ранга на самурай. Но той е роден тук и сега… на грешното място, в грешното време.

Мика вдигна ръка към устата си и захапа пръста си силно, за да потисне внезапно надигналата се болка.

— Мика-химе… — Башо поклати глава с лек укор. — Буда също е казал: „Дарявайте своята любяща доброта на всяко живо същество, без разграничение“. В крайна сметка добротата, която даваме, и добротата, която получаваме и съхраняваме в сърцата си, е единственото нещо, което остава в душата ни. Следващият живот на мелеза ще бъде по-добър, защото е споделил вашата доброта. Такъв ще бъде и вашият живот.

Самураят се усмихна почти смутено, преди да се поклони и да си тръгне забързано, сякаш просто бе предал своето съобщение, както му е било наредено. Тя го проследи с поглед, като за момент се зачуди какво ли наистина го бе довело при нея — заповед на Оиши или състраданието на Буда.

Мика се обърна и пое в противоположната посока, за да намери баща си.

Откри го там, където й беше казал Башо, в градината край езерото с кои, където обичаше да прекарва свободното си време. Той седеше на една пейка, загледан във водната повърхност, в която се отразяваше тъмното небе — един обърнат наопаки свят.

Когато се приближи до него — плахо и със сведени очи за първи път, откакто бе дете — един сребрист шаран изведнъж изскочи от водата и се пльосна на камъните край езерцето.

Баща й бавно стана от пейката да вдигне безпомощната риба и я хвърли обратно във водата. Кои правеха това, откакто Мика се помнеше, сякаш, като достигнеха определена големина и възраст, копнееха за нещо повече от добре познатия им свят. И така, те изскачаха от езерото в неизвестното.

Спомни си, когато бе момиче, колко бързо баща й скачаше да ги спаси, като ги мъмреше, сякаш наистина можеха да го разберат, докато ги връщаше на мястото, към което принадлежаха.

Но днес той не каза нищо, просто хвърли рибата във водата, сякаш я презираше за глупостта й. Когато тръгна обратно към пейката, за първи път й се стори, че се движи като старец.

— Татко? — каза тя колебливо, като направи крачка към него.

Баща й вдигна очи и като я видя, изражението му стана непроницаемо като стена.

Мика застина на мястото си, сякаш едва контролираният гняв и тъга в погледа му й подействаха като истински удар.

Той й обърна гръб и тръгна през градината към покоите си с обичайната си отривиста походка.

— Господарю — извика тя и го последва, препъвайки се, макар че внезапно почувства цялото си тяло вцепенено, сякаш погледът му я бе парализирал.

— Не сега! — отвърна той, без да забавя ход или да я поглежда.

— Татко, моля те! — изплака Мика, като посегна към него, когато той спря да отвори вратата.

Той влезе вътре и затвори плътно подсилената с дърво плъзгаща се врата от хартия, без да поглежда назад.

Докато стоеше разтреперана пред нея, неспособна да направи и една крачка, над главата й блесна ослепителна светкавица, последвана от гръм, и от небето плисна дъжд.

Дъждът се лееше, като я измокри до кости, но тя още не можеше да се насили да се обърне и да си тръгне. Викаше отново и отново, надявайки се, че баща й може да промени решението си или сърцето си и да й отвори вратата. Гласът й звучеше жално като крясъка на морските птици и се носеше далече, заглъхвайки сред свистенето и тътена на бурята.

Нямаше представа колко време стоеше там и чакаше, сега времето нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение. Бяха се погрижили за Кай. Дълбоко в сърцето си се радваше, но дори мисълта, че това нямаше толкова голямо значение за нея, я изпълваше със срам.

Най-накрая тя се обърна, приемайки неизбежното, и бавно тръгна през двора под студения дъжд, като избягваше всички вътрешни коридори, които можеха да й осигурят някаква сушина, докато тя накрая вече нямаше избор.

Мика влезе в онази част от обширния дворец, където се намираха собствените й покои, като се държеше единствено с усилие на волята си. Смяташе, че днес е изплакала всичките си сълзи, но сега си даде сметка, че способността на човешката душа да плаче, е безгранична като обсипаното с безброй звезди нощно небе.

Докато вървеше по коридора, видя Башо и Оиши, потънали в разговор, който, ако се съдеше по мрачните им изражения, можеше да се отнася както за днешните катастрофални събития, така и за недостига на фураж за конете.

Стори й се, че чу Оиши да споменава името на сина си, докато се приближаваше към тях, извърнала глава с надеждата, че дори няма да я погледнат, като мине край тях. Но тя все още беше Мика-химе; двамата мъже прекъснаха разговора си и й се поклониха с необходимото уважение.

Тя едва кимна в отговор и понечи да продължи. Но в погледа на Башо зърна съжаление, сякаш не бе очаквал да я види отново толкова скоро и подгизнала от дъжда.

Мика спря и погледна назад.

— Башо-сама — каза, когато Оиши я изгледа изненадано, — вярвате ли, че боговете или милостивият Буда наистина чуват и отговарят на всички наши молитви?

Сега беше ред на Башо да я погледне изненадано. Изненадата му бързо премина пак към съжаление.

— Да, господарке — отвърна той и сведе очи. — Но понякога отговорът е отрицателен.

Самураят отново се поклони и тя продължи забързано пътя си, така че никой от двамата да не види изражението й.

 

 

Небето още бе покрито с оловносиви облаци на следващия ден следобед, когато Кай най-накрая дойде в съзнание. Първата му мисъл бе, че не бе очаквал изобщо да се събуди. Но когато помръдна глава и се опита да вдигне ръка към лицето си, го прониза толкова силна болка, че лапите на забвението едва не го повлякоха обратно в дълбините на мрака, затова реши, че е оцелял за пореден път. Но защо?

Той издаде нечленоразделен звук, твърде жален дори за да бъде стон.

— Дойде ли най-накрая в съзнание? — попита нечий глас.

Кай се помъчи да се съсредоточи върху този, който говореше, едва различи лицето на Оиши, което се носеше безплътно над него, и неясното пространство отвъд.

Някой повдигна главата му и няколко глътки от пълен с вода черпак се стекоха в устата и гърлото му. Останалата част от водата бе плисната безцеремонно върху главата му, оставяйки го подгизнал и задъхан.

— Изхвърлете го! — каза Оиши.

Хоризонталният и вертикалният свят размениха позициите си, от което на Кай му се повдигна, когато два чифта силни ръце го вдигнаха и извлякоха през някаква врата напън под студения ситен дъжд, който полепваше по кожата му като паяжина. Дъждът се усили, докато, принуден от групата заобикалящи го мъже, прекоси обширното открито пространство до място го, където го водеха.

Най-сетне, през пелената от болка, чу острото скърцане, съпровождащо отварянето на малката врата във външната порта на крепостната стена. Като вдигна глава, той видя един сняг, кой то сякаш се бе разтворил в дъжда. Мъжете, които го бяха влачили до този момент, го изхвърлиха през портата в света отвън.

Кай се приземи по очи в калта извън стените на замъка. Трясъкът от затръшващата се зад него врата прониза достатъчно силно все по-обърканите му мисли, за да го задържи и в съзнание. Той се помъчи да се надигне, преди да се удави и калта, безумният инстинкт за оцеляване се опита да накара тялото му да се изправи на крака… „поне на ръце и колене… поне…“

Успя да се надигне достатъчно, за да измъкне лицето си от калта и да си поеме въздух. После се претърколи по гръб и остана да лежи неподвижно, безсилен да направи нещо повече. Дъждът се лееше като сълзи или гневен изблик на небето, за да го пречисти от греховете или най-накрая да го удави.

Бележки

[1] Вид шаран, наричан още „Брокатен шаран“, който се използва за декоративни цели в открити водоеми или водни градини. Получен е в резултат на дългогодишна селекция в Япония и Китай. — Б.пр.

[2] Дълга тояга от арсенала на източните бойни изкуства. — Б.пр.