Джоан Д. Виндж
47 ронини (3)

1.

Япония, 1701 г.

Кай приклекна, претърсвайки земята в гората сред лабиринта от млада растителност, която бележеше приближаването на новата пролет. Неговите мазолести ръце, толкова загорели от слънцето през годините, че сега не се различаваха от тези на селяните, загребаха шепа рохкава пръст, която някое преминаващо създание бе изровило между обраслите с мъх камъни от покритата с ланска шума земя.

Той вдъхна аромата на почвата и се намръщи. Миришеше на нещо зло. Кай се втренчи в огромната вдлъбнатина в земята няколко крачки по-нататък: беше отпечатък от стъпка, каквато бе виждал само веднъж преди, много преди да започнат този лов… много, много отдавна.

Слабото изпукване на клонка го накара да погледне през рамо, оглеждайки гората зад него. Въздъхна облекчено. Не беше чудовище… само една лисица.

Снежнобяла. Женската лисица го изгледа от мястото, където стоеше с повдигната предна лапа, с поглед, който срещна неговия, сякаш бяха равностойни противници, които преценяха силите си. После тя рязко се обърна и побягна, изчезвайки в мъждивата телена светлина на гората, сякаш той бе извикал.

Бяла лисица…

Но след това той чу тропота по-надолу по склона и разбра, че другите го бяха настигнали. Може би лисицата просто ги беше чула да идват.

Той погледна назад към дългия склон на хълма, докато господарят Асано и ловната му дружинка от самураи се показаха от утринната мъгла: облечените във военни доспехи ездачи приличаха на видение от миналото, излязло от някоя пролука във времето от вековете на война, когато мъжът ставал самурай, като доказвал смелостта си в битки, а не придобивал статуса си по наследство.

Сега тази епоха вече бе изчезнала, превръщайки се в легенда, след един век на мир при управлението на Токугава, в който безкрайните кръвопролития бяха заменени от безкрайни закони и разпоредби. При новия законов ред имаше твърдо установена кастова система, която определяше благородството на военната каста само по наследство и узаконяваше постоянното й място във висшето общество. Бяха приети и закони, определящи кои влизат в другите класи, кои не и никога не биха могли да се надяват да влязат, за да държат хората на съответното им място — невидими стени, непревземаеми като стените на замъка Едо, който бе домът на шогуна Токугава.

Повечето от мъжете, които яздеха нагоре по хълма към него, рядко обличаха военните доспехи, и то само за да упражняват умения, които можеше никога да не им се наложи да използват. Но това не беше обикновен лов и когато най-накрая догонеха плячката си, доспехите щяха да им трябват, както и всички оръжия, които носеха със себе си.

Когато го забелязаха, ездачите дръпнаха юздите на конете си и спряха малко по-надолу на склона. Едва тогава Кай си даде сметка, че е затаил дъх, въздъхна шумно и седна на петите си, чакайки господарят Асано да го види.

От това разстояние той лесно различи господаря по гребена на богато украсения му шлем; другите ги разпозна повече по инстинкт, отколкото по някакви отличителни черти. Беше трудно за вярване, че бе живял почти двайсет години сред тези мъже и все пак, макар и само за миг, когато видя ловците и те го видяха, се почувства онова ужасено момче, което бе първият път, когато те се бяха натъкнали на него преди толкова много време.

Сега той бе главният следотърсач на господаря Асано, а не хинин, чистещ кучкарника. Но в действителност малко неща се бяха променили — толкова малко, че все още му се случваше да забрави за миг, че животът му изобщо се е променил.

Кестенявата му коса бе потъмняла дотолкова, че можеше да мине за един от местните, и за да изправя непокорните си къдрици, използваше същото ментово масло, което използваха самураите, за да запазят пригладени вързаните си коси. Те всички миришеха — достатъчно приятно — на мента, и то до такава степен, че никога не забелязаха, че и той мирише така.

И въпреки това, независимо какво правеше, за да заприлича поне на редови селянин, в техните очи той винаги щеше да бъде мелез. Неговото присъствие, самото му съществуване, все още бе така противно на самураите от замъка Ако, сякаш действително беше демон.

Групата самураи отново потегли, тъй като носачите и земеделците, чиято задача бе да утъпкват път през храстите, се изкатериха пеша до тях.

Необикновено чувство на топлота и загриженост изпълни Кай, като спря погледа си върху лицето на господаря Асано, виждайки смесицата от умора и решителност, изписани на него, когато даймио погледна очаквателно към него.

Кай вдигна ръка — знак, че е открил нещо повече от следи, нещо значимо, още нещо, с което да плати дълга си към този човек, който бе спасил живота му и неизменно бе вярвал в него, за разлика от всички други.

Както винаги, Оиши Иошио яздеше до господаря Асано — той бе станал главен васал, когато баща му се пенсионира преди няколко години. Сега Оиши беше женен мъж с куп бюрократични задължения и син, който наскоро бе навършил пълнолетие — син, малко по-млад от възрастта, на която самият той беше, когато Кай за първи път го срещна и двамата бяха опитали да се убият един друг. Но в пълно бойно снаряжение, Оиши все още изглеждаше на Кай толкова мъчно преодолим, колкото стена от копия.

Друг самурай — неизменно високомерният Ясуно — който яздеше редом с Оиши, кимна почтително на господаря Асано. Той беше почти на възрастта на Оиши, но досега животът не го беше научил на нищо, или поне на нещо, което Кай да намери достойно за възхищение. Той посочи към горния край на склона, игнорирайки както обикновено знака, даден от Кай.

— Господарю, мисля, че звярът се е изкатерил на по-нагоре.

Вятърът донесе думите му до мястото, където чакаше Кай, и той стисна устни, когато ги чу. Но господарят Асано само погледна на по-нагоре по планинския склон, където дърветата и храстите под тях бяха още по-непроходими, и поклати отрицателно глава.

— Попитай Кай — Ясуно видимо настръхна, но само покорно се поклони отново, преди да насочи коня си към Кай. — Иди с него, Оиши! — добави господарят.

Оиши кимна и последва Ясуно; той винаги незабавно се подчиняваше на господаря си, но все още се приближаваше до Кай почти толкова неохотно, колкото и Ясуно. Докато ги чакаше, Кай сведе поглед към земята, за да овладее емоциите си, докато не е сигурен, че лицето му е напълно спокойно.

Той се изправи на крака, за да ги посрещне, когато те спряха конете си пред него. Все още го затрудняваше фактът, че се налага да поглежда нагоре към тях, докато те го гледаха от височината на седлата си като две надменни божества, въоръжени с копия, лъкове и мечове. Независимо от това, той ги гледа втренчено известно време, преди покорно да сведе очи.

Кай им подаде кичур окървавена животинска козина, така заплетена със стръкове от неестествена растителност и мъх, че даже след като бе почистил пръстта от нея, отначало си бе помислил, че е сбъркал.

Двамата мъже погледнаха козината, а след това него. По израженията им си личеше, че не са сигурни къде свършва ръката му и къде започва намереното доказателство.

— Нещо не е наред с това създание — каза той накрая, кимайки от това, което държеше, към гористия склон над тях, където дори неговият остър поглед не можеше да проникне в стената от зеленина. — То е там, на върха, но пак ще слезе да ловува. Би било по-безопасно да заложим капан и да го чакаме тук.

Ясуно пренебрегна с презрително сумтене думите на Кай, дългогодишния му опит, безпогрешните му инстинкти, както и самото му съществуване.

— Ако чакаме, то ще се измъкне! — той тръсна глава като нетърпелив кон. — Преследваме този звяр от дни — каза така, сякаш Кай не ги беше водил пеша през цялото време. — Трябва да го убием сега, преди да е нанесъл повече щети!

Кай погледна към Оиши. Откри, че самураят го гледа със същото съмнение, което се бе изписало на лицето му, когато се срещнаха за първи път преди много години. След толкова дълго време Кай реши, че надеждата, че между тях може да се стигне до някакво разбирателство, отдавна не съществува, ако изобщо някога бе съществувала.

Обаче Оиши се взря отново в окървавения кичур козина със заплетените в него стръкове неестествена растителност, като се намръщи, но поне изглеждаше, че го изучава внимателно. После вдигна очи и Кай предупредително поклати глава. Оиши обърна коня си, без да каже и дума, и се отправи с Ясуно към мястото, където чакаше господарят Асано.

Кай наблюдаваше примирено, докато Оиши и Ясуно докладваха на господаря, като умишлено бяха снишили гласове, за да му попречат да чуе думите им. Но той вече знаеше какво ще каже Ясуно.

И Оиши — въпреки тактическата подготовка и уменията да борави с оръжие, които притежаваше, въпреки ловния си опит и дори отговорността, която носеше за безопасността на господаря си — подкрепи Ясуно. Той пренебрегна предупреждението на Кай, воден от чиста злоба… или още по-лошо — от жаждата за приключения на още неизцапан с кръв воин.

— Той е там горе, тоно. Трябва да продължим да го преследваме, докато още имаме възможност.

Бака!… Кай стисна челюсти, за да не изкрещи в знак на протест, на какъвто нямаше право. Идиоти. Той бе живял на ръба на острието толкова дълго време, но ако се опиташе да предупреди онези глупаци към какво наистина се стремяха, към какво водеха господаря си, Ясуно само щеше да извади своята още неизползвана катана^[1] и да го убие на място заради дързостта да критикува тяхната преценка.

Самураят имаше законното право да съсече всеки човек от по-нисше съсловие, който го обиди по някаква причина или изобщо без причина. Кай знаеше, че ако не беше под закрилата на господаря Асано, един от неговите самураи отдавна щеше да е изпробвал острието на меча си върху мелеза от кучкарника, отсичайки крайниците или главата му.

Нямаше смисъл да се опитва, нямаше смисъл да умира без причина. Господарят Асано никога нямаше да се вслуша в нито една негова дума, дори и това да костваше живота на всички тях.

Асано кимна и пришпори коня си напред, повеждайки дружината нагоре по хълма. Докато минаваше край Кай, господарят го погледна с признателна усмивка. Кай му отвърна с поклон, прикривайки мрачното си изражение. Той отново вдигна очи, докато минаваха другите ездачи. Никой от тях дори не погледна към него.

Когато отминаха, Кай захвърли с отвращение кичура животинска козина. Той се насили да каже една молитва за тяхната безопасност, дори и само заради господаря Асано, а не проклятието, което би изрекъл по адрес на васалите, чиято жажда да пролеят кръв можеше просто да доведе до злощастен инцидент, в който техният даймио да бъде осакатен или даже убит.

Защото съществото, което преследваха дни наред, не беше обикновен звяр, не беше дори нещо толкова страховито като мечка или вълци през зимата. Това беше цилин^[2]. Кай никога не бе виждал цилин, а беше виждал повече странни неща, отколкото някой в замъка Ако можеше да си представи.

Беше виждал рисунки, направени от хора, които твърдяха, че са виждали цилин, но очевидно това не беше вярно. Изображенията бяха толкова нелепи, колкото и уродливи. Но също така бе чувал истината за цилин от онези, които го бяха виждали. Техните разкази вдъхваха страхопочитание и ужас, още повече че бяха верни.

Цилин рядко бяха виждани от хората или от някое друго създание, дори във високите долини на най-отдалечените планини — тяхното обичайно обиталище и светилище, въпреки че имаха огромни размери. Те бяха срамежливи самотни същества, които ядяха само растителност. Бяха му казали, че цилин се придвижват от едно място на друго с безкрайно търпение, скитат по планинските склонове, размишлявайки върху отвлеченото и непознаваемото, често се движат толкова бавно, че обрастват с пълзящи растения и клони, докато не станат напълно невидими за човешките очи.

Но в привидната способност на цилин да изчезват от погледа имаше нещо повече от естественото сливане с природата. Хората не бяха единствените същества на този свят, които зорко следяха за прояви на злина у другите хора. И подобно на много същества от девствените гори и обвитите с облаци високи планини, цилин водеха странно съществуване, проявяващо се отчасти в този свят и отчасти в света на духовете. Съществата, които хората наричаха йокай — демони, просто бяха по-мощни манипулатори на чи енергията, която изпълваше цялата вселена и пронизваше всички живи и неживи неща.

„Защо камъните притежават чи?“ Той внезапно си спомни въпроса, който му бяха задали, когато беше момче. Още носеше белезите от това, че не успя да отгатне отговора. Но през годините търпението и издръжливостта го бяха запазили жив, а на камъните им беше нужно повече търпение и издръжливост, отколкото на повечето неща в природата. Сега вече разбираше как всички използват чи енергията по свой начин — както хората я използваха, за да се движат, независимо дали го осъзнаваха или не, по същия начин камъните я използваха, за да стоят неподвижни.

Имаше дни в собствения му живот — особено редките дни, когато зърваше Мика и тя го поглеждаше все още с копнеж в очите — когато изпитваше чувството, че малко по малко се превръща повече в камък, отколкото в човек.

Но колкото повече си даваше сметка за собствените си недостатъци като човешко същество, толкова повече осъзнаваше колко оскъдни са човешките сетива в сравнение със способностите на йокай, чието осъзнаване на чи енергията им позволяваше съзнателно да черпят от нея, за да извършват действия, които хората наричаха невъзможни, свръхестествени, демонични.

Хората считаха за „зло“ всички йокай — термин, който обхващаше много неща, които наистина можеха да бъдат зли и много повече — които просто бяха неразбираеми.

Рядко се срещаше човек, който можеше да открие наличието на чи. Малцина дори можеха да приемат идеята, че подобна способност съществува. Повечето хора винаги щяха да си останат невежи и да се страхуват от всички йокай, защото никога не биха могли наистина да ги разберат.

Но цилин обикновено бяха едни от най-миролюбивите живи същества. Само ако нещо брутално нарушеше крехкото равновесие на тяхното съществуване, можеха да бъдат други… Ако нещо такова се случеше, те бяха сред най-мощните манипулатори на чи енергията в света и тяхната разрушителна ярост можеше да бъде невъобразима…

Кай никога досега не бе чувал някой от тях да се е спускал толкова далеч от планинските върхове, да е нахлувал в земите на хората, камо ли да е вилнял из селата и нивите като този, който те преследваха, който събаряше сгради, унищожаваше посеви, разкъсваше животни, даже и хора.

И защо, в името на всички богове, си бе избрал земите на господаря Асано, който, доколкото бе известно на Кай, далеч не беше от най-лошите хора, а според личното му мнение бе един от най-добрите.

Останал назад с носачите и селяните, Кай приклекна мълчаливо със затворени очи, като слушаше и пробваше вкуса и аромата на вятъра, опитвайки се да принуди другите си сетива да му кажат онова, което бе невъзможно да види от мястото, където бе изоставен.

Тъй като му бе забранено да докосва истинско оръжие и да язди кон, той бе безпомощен като всички около него да предотврати някоя беда, която можеше да се случи нагоре по планинския склон. Нито един от селяните, които чакаха близо до него, не беше участвал досега в такъв лов, както не бяха участвали и самураите. Но пък и те рядко бяха лично заинтересовани от залавянето на плячката. Въпреки това, както и на Кай, на тях им бе наредено да останат тук, точно както им бе отредено място в живота, и засега те изглеждаха съгласни да останат на него.

 

 

Ловците наближиха неравния връх на хълма, навлизайки в участък, забулен с плътна утринна мъгла, която още се задържаше сред гъстите дървета и стърчащите сиви скали. Те бяха принудени да държат изкъсо юздите на неспокойните си коне, за да ги принудят да вървят бавно, както правеха при нормални обстоятелства, докато си проправяха път през неравния, скрит от мъглата терен.

Гърлото на Оиши се бе свило от напрежение, докато в главата му се въртеше неизреченото предупреждение на Кай. Внезапно го обзе несигурност дали бе постъпил правилно, като го бе пренебрегнал: конете бяха по-нервни и трудни за удържане и това не можеше да се отдаде само на опасния терен и дори на свръхнапрегнатостта на техните ездачи.

„Щом животните се страхуват, значи там има нападатели. Сун Дзъ ли бе казал това?“ Не всички врагове бяха човешки същества. Ако бе допуснал да поведе господаря Асано към опасност заради своята гордост…

Не можеше да различи нищо сред обраслите с мъх скали, гъстите храсталаци и надвисналите клони на дърветата. От постоянно движещите се валма мъгла имаше чувството, че светът се е превърнал в изумрудена мъглявина. Конят му спря, без да му е давал команда, вирна глава и наостри уши.

Изведнъж Оиши също чу звуците, идващи някъде отпред — звуци, които не приличаха на нищо, което бе чувал досега. Бяха като дрезгаво ръмжене на някакъв невъобразимо огромен звяр; гърлени звуци, прекъсвани от остър пукот, сякаш някой чупеше на две дървесни клони. „Не, клони… кости. То се храни с нещо…“

Самураят се обърна към господаря Асано, опитвайки се да прикрие дълбоката си загриженост, и каза:

— Тоно, позволете да изпратя няколко мъже напред.

Доловил така или иначе неговото безпокойство, Асано се усмихна, за да го успокои.

— Прекалено много се тревожиш — отвърна той и Оиши видя как в очите му проблесна бойният дух на самурая — желанието да се бие срещу един наистина достоен противник поне веднъж, преди да умре. — Изпрати две групи! — нареди господарят и махна с ръка. — Докарайте го насам.

Оиши предаде заповедите му и ловната дружинка веднага се раздели, като част от ездачите предпазливо обградиха гъсталака пред тях. Стрелците свалиха от рамо лъковете и нагласиха стрелите в готовност за стрелба. Ездачите, въоръжени с прави копия и нагината, стиснаха по-здраво дръжките им.

Когато всички ловци заеха позиция, Оиши кимна на своя адютант Хазама. Той вдигна до устата си един старинен рог от слонова кост със сребърен обков и го наду. От рога прозвуча най-смразяващият кръвта животински вик, който накара Оиши да стисне зъби.

Когато зовът на рога и неговото ехо заглъхнаха, в цялата гора настъпи зловещо мълчание. Не се чуваха необясними звуци, които можеше да издава само един цилин, нито дори птича песен. Тишината трая може би секунди, но им се стори безкрайна.

Внезапно с оглушителен трясък целият храсталак, покриващ склона пред тях, сякаш оживя, когато едно чудовище, по-страховито от всичко, което Оиши някога си бе представял, изскочи от прикритието си и се спусна с гръмогласен рев към тях като лавина.

Звярът беше два пъти по-висок от човек на кон и по-масивен от скално свлачище. Той имаше два чифта рога: единият бе на челото и приличаше на копия, готови да пронижат нападателите, а другите два рога, разположени от двете страни на главата му, бяха назъбени като ствола на ударено от мълния дърво и извити под такъв ъгъл, че да прободат всеки, който го нападне отстрани. Ударът от някое от неговите копита можеше да осакати ездач заедно с коня му; същото можеше да направи и подобната на камшик опашка, която бе по-дълга от тялото му.

„И нещо не е наред с него“ — помисли си Оиши, почти забравил да диша, докато гледаше как то приближава. В трите чифта зачервени очи пламтеше безумие и то оголи зъби като ножове, когато се хвърли срещу тях; уродливото лице бе лишено от козина, кожата бе груба и осеяна с тъмнозелени и пепелявосиви петна като покрит с лишеи камък, а бакенбардите приличаха на пипала.

Гривата му бе сплъстена от мръсотия и така нашарена с яркооранжево и ръждивочервено, че Оиши не можеше да каже дали това се дължеше на засъхнала кръв или на заболяване.

Кожата на звяра бе покрита с твърди оранжеви и зелени люспи, сякаш цялото му тяло бе обвито в нещо като бляскава броня. Съществото беше като олицетворение на всички обезумели горски духове и изглеждаше невъзможно да се открие по него място, където човек да забие копието си.

Оиши дръпна юздата на коня си, така че да направи остър завой, принуждавайки господаря Асано да направи същото, и пришпори животното нагоре по един хълм, далеч от пътя на цилин. Останалите ездачи се опитаха отчаяно да обърнат конете си, така че да не си препречват взаимно пътя и да избегнат идващия срещу тях звяр, но хлъзгавите скали и стръмните склонове ограничаваха движенията на животните.

Стрелците пуснаха градушка от стрели, когато цилин премина между тях, но със същия успех можеха да хвърлят и сламки по него. Стрелите не оказаха по-голям ефект от убождане с игли, само дето още повече разяриха звяра. Оиши видя как Башо — воин, едър и силен като сумист, заби извитото острие на нагинатата си в страната на цилин, но копието падна от люспестото му тяло, сякаш върхът му дори не бе пробил кожата.

Ясуно остана на мястото си в средата и Оиши се досети твърде късно за самоубийственото му решение да убие сам звяра. Но явно този ден той не беше по-благословен или прокълнат от боговете, отколкото всеки друг човек на хълма, защото цилин смени посоката, минавайки зад гърба му, и самураят не успя дори да забави устрема му.

Ловците нападнаха цилин от всички страни, когато той с рев се втурна сред тях, като използваха всички оръжия, с които разполагаха, но чудовището ги помете, сякаш бяха перушинки. И тогава Оиши осъзна, че звярът идва за него… не, не за него, той се бе насочил право към господаря Асано, който бе точно зад него, сякаш маниакалната лудост го водеше единствено към владетеля на Ако.

Жребецът на Асано също разбра това и ужасѐн, рязко се изправи на задните си крака, а докато се мъчеше да се задържи на седлото, ездачът му нямаше дори свободна ръка да се защити.

Осъзнавайки опасността, която грозеше господаря му, Оиши подкара напред своя също толкова непокорен кон. Той изкрещя с пълно гърло, за да привлече вниманието на цилин.

В последната секунда звярът се отклони от господаря Асано и се втурна към него. Оиши замахна с копието си към чудовището, но върхът му се счупи в рогата на цилин. Той го хвърли на земята и измъкна катаната си.

 

 

Но демонът не се обърна назад — той вече го беше подминал и с огромен скок прескочи последната редица защитници, воден сега единствено от безсмисленото желание да избяга от техния капан.

В ниското Кай и скупчените до него селяни слушаха с нарастващо недоверие и ужас невидимата битка, която се вихреше в планината над тях. Дори той не можеше да открие никакъв смисъл в хаоса от викове и трясъци, внезапните писъци на хора и цвилене на коне, съчетани с грохота на невероятно унищожение, при което цели дървета изчезваха в облак прахоляк и листа.

И тогава внезапно стана ясно какво се е случило, тъй като цилин изскочи измежду дърветата на открито и земята под краката им се разтресе от тътена, съпровождащ стремителния му бяг. Зад него изскочиха всички ловци, все още на конете си, които препускаха в галоп с една-единствена цел — да му попречат да избяга.

Селяните и носачите, които се бяха осмелили да се приближат повече до шума на битката, се обърнаха и хукнаха панически, но вече беше твърде късно. Разнесоха се още писъци, когато цилин мина като вихър през тях и продължи стремглаво към убежището на гората след поляната.

Кай затича с останалите, като преследваше, а не бягаше от звяра, решен твърдо като самураите да не го остави да избяга, въпреки че нямаше представа как да го спре.

Изведнъж видя, че го настига един паникьосан кон. С едно върховно усилие успя да се вкопчи в седлото му и да се метне на гърба му. Като хвана юздите, той овладя паническия му бяг и продължи в галоп след цилин, който вече навлизаше между дърветата.

Невъоръжен, той можеше само да пришпорва ужасения си кон по дирите на звяра, като размахваше едната си ръка и крещеше, опитвайки се да го примами обратно на открито. Цилин наистина реагира, дори и само защото в своята ярост видя нещо, което можеше да унищожи. Когато Кай отново излезе на поляната, видя самураите да препускат към него или по-точно към чудовището. Той отклони коня си настрани, повече от доволен да остави на онези, които бяха пожелали тази битка, да я довършат.

Някои от воините се опитаха да улавят цилин с примки, но това само увеличи усилията му да избяга. Той разкъса въжетата, а след това и кръга на обградилите го конници, и отново хукна към дърветата.

Кай видя, че Ясуно препусна да го преследва сам и навлезе след него в гората. Той се поколеба за миг, изруга под нос, а после обърна коня си, за да последва лудия мъж и обезумелия звяр в гората.

Видя ги точно когато Ясуно се изравни с цилин и като се наведе напред, успя да забие меча си в гърба му зад разклонения страничен рог.

Раната не беше смъртоносна и не направи нищо друго, освен да подхрани безумната ярост на съществото, което бе нападнал. Цилин се завъртя и събори Ясуно от коня с един удар на огромната си глава. Самураят се изправи от земята и заотстъпва, препъвайки се, като видя, че звярът се обърна към него и наведе глава, готвейки се да го нападне.

Кай смушка коня си и препусна в галоп към цилин. Като се наведе настрани, той успя да сграбчи за дръжката катаната на Ясуно. Докато измъкваше меча, разклоненията на рога го закачиха, разкъсаха ръкава му и разпориха ръката му, но той успя да се задържи на седлото. Най-сетне въоръжен, Кай накара коня да завие, като го смушка с пети, и изкрещя диво, предизвиквайки живия кошмар да се изправи срещу него.

Цилин явно прие поканата му, защото забрави за Ясуно, обърна се и се втурна към него.

В последния момент, преди да се сблъскат, Кай отклони коня си настрани. Като се изправи на стремената, той се наведе максимално напред и заби меча на Ясуно между острите разклонени рога отстрани на врата — право в уязвимата точка, където гръбнакът на цилин бе свързан с главата му.

Пръските болна кръв го изгориха като киселина, когато попаднаха върху кожата му. Той почти не усети болка, обхванат от страшната еуфория на мига, застинал между живота и смъртта. Не беше боравил с катана от години, но усети как острието проникна дълбоко, срязвайки дебелия гръбначен стълб на цилин като светкавица, изработена от стомана. „Със стоманени мечове, способни да убият богове…“ Беше го чул от онези, които му бяха разказвали как са убили цилин. Сега най-после разбра, че всяка тяхна дума е била истина.

Кай дръпна силно юздите на коня си, докато той не се изправи на задните си крака и зави настрана, за да избегне острите върхове на разклонения рог, но не бе достатъчно бърз: в пристъп на агония цилин изви рязко огромната си глава и го намушка в гърба. Кай нададе дрезгав вик, когато единият връх се заби под плешката му и като го изтръгна от седлото, го запрати на земята. Той изпълзя настрани, докато не се блъсна в едно дърво, и остана да лежи, мъчейки се да си поеме дъх, безпомощен срещу една следваща атака.

Но този път раната, която бе получило чудовището, се оказа фатална. Цилин залитна и падна на колене, неспособен да се изправи отново.

Въпреки че му се зави свят от силната болка, Кай се насили да се изправи на крака. Кръвта напои протритото му памучно кимоно, когато тръгна, препъвайки се, към падналия цилин, подтикван от някакъв необясним импулс.

Той се спря пред огромната глава, опитвайки се да стои в полезрението на трите чифта очи. Червеният блясък на лудостта вече ги напускаше; докато се взираше в тях, те потъмняха и се изпълниха с кротка печал, под която Кай съзря дълбините на вековна мъдрост.

Докато главата му се отпускаше към земята, цилин го погледна смирено, без злоба, сякаш си спомняше покоя, който бе изпитвал като че ли в някакъв друг живот. Въпреки агонията, той трябваше да е вътре в него, заклещен в това обезобразено тяло, защото Кай все още усещаше присъствието на благородното същество, което някога е бил. Разсъдъкът му постепенно се възвръщаше — наближаващата смърт го освобождаваше от неописуемото проклятие, което му е било наложено.

Страданията му бяха на път да приключат — Кай усети духът му да преминава през него към голямата спирала на времето, която винаги се движеше към бъдещето. Изпълнен със състрадание и разкаяние, той вдигна треперещите си ръце към покритото му с петна чело в безполезен жест на извинение. Тъмните очи на цилин се навлажниха, сякаш се напълниха със сълзи, докато Кай се мъчеше да си спомни и да каже думите на древна благословия, за да облекчи преминаването му от този свят обратно в духовния.

Огромната глава на звяра клюмна още повече, докато се отпусна неподвижно на земята. Кай видя белезите от отвратителното злокачествено заболяване, което бе увредило плътта и разума му, да проблясват и да изчезват, сякаш всичко, което се бе случило, е било само един кошмарен сън, който бе изчезнал, докато неговият дух се събуждаше за нов живот в някакъв непознаваем свят.

Кай погледна надолу, тъй като паренето, причинено от капките отровна кръв, които го бяха пръснали, изчезна. Петната по кожата и облеклото му се превърнаха от катраненочерни в златисточервени, които засияха със същото мистериозно сияние, с което висящата на мръсни кичури грива на цилин възвръщаше предишния си облик — пищна яка от лъскави златисти косми.

Кай с усилие се раздвижи отново и най-накрая стигна до мястото, където неговата катана стърчеше от врата на звяра. Той хвана с две ръце дръжката и издърпа меча колкото се може по-внимателно.

И когато се изправи с катана в ръка, най-сетне си даде сметка, че зад него има някой — някой, който бе стоял там известно време, наблюдавайки всичко, което той бе направил.

Кай се обърна, озовавайки се лице в лице с Ясуно, който погледна първо към меча в ръцете му, а след това към лицето му. Очите на самурая пламтяха от гняв и унижение; гласът му трепереше от злоба, когато каза:

— По-добре да бях убит от това животно, отколкото да бъда спасен от мелез.

Кай погледна към катаната и стоя загледан в нея, без да я вижда, докато обмисляше думите му. После, без да вдига очи, се поклони дълбоко и протегна меча.

— Не съм направил нищо — изговори думите с особено чувство, което превръщаше традиционния израз на негодувание в обет за мълчание.

Ясуно грабна меча от ръцете му, сякаш той държеше собствената му душа. Кай бе наясно, че самураите считаха двете за едно и също нещо, но не знаеше защо.

Изражението на Ясуно стана още по-мрачно, когато до тях долетя шумът от приближаващи ездачи; скоро останалите самураи се показаха между дърветата. Ездачите заобиколиха двамата мъже и убития цилин, обхождайки с поглед трите фигури. Очите им едва се спряха на Кай, въпреки факта, че той не коленичи тържествено поради твърде силните болки, които изпитваше. Погледите им се задържаха на мъртвия цилин, преди да насочат цялото си внимание към Ясуно, който стоеше с кървавия меч в ръка — очевидно всички предположиха, че той е убил звяра с него.

Господарят Асано излезе напред, минавайки през кръга от самураи. Кай почувства, че го залива вълна на облекчение, като видя, че господарят му е жив и невредим.

Асано погледна от мъртвия цилин към Ясуно, приемайки като останалите, че именно той е извършил геройството. Със суровата усмивка на воин господарят им каза:

— Сега ще трябва да го отнесеш у дома, Ясуно.

Всички останали самураи избухнаха в смях на облекчение и триумф, всички, с изключение на Ясуно, който се поклони ниско на господаря Асано, за да скрие факта, че дори не се усмихва.

— Ако ти е много задължен — каза Асано, говорейки напълно сериозно. Той прие с кимване поклона на Ясуно, а лицето му изразяваше същото облекчение и възхищение, каквото се бе изписало по лицата на другите мъже. — Най-после можем да приемем без страх шогуна.

„Посещението на шогуна!“ Кай съвсем бе забравил за него, защото то не го засягаше лично. Нищо чудно, че господарят Асано се е чувствал така принуден да приключи днес с лова, че бе пренебрегнал дори здравия разум.

Кай започна да отстъпва назад, като внимаваше да не се спъне, докато се движеше между ездачите, събрани около мъртвия цилин, опитвайки да се слее отново с групата селяни, които гледаха от почтително разстояние, преди господарят Асано да забележи, че е там. Днес той не спечели слава, но пък и не беше искал. „Не и тук. Не и по този начин“. Кай погледна към мъртвия цилин. Той само искаше да изчезне.

Но докато отстъпваше, закачи ножницата на катаната на Оиши. Той се дръпна стреснато и Оиши погледна надолу; главният васал просто изглеждаше раздразнен, а не разгневен, че някакъв селяк е докоснал нещо толкова ценно като ножницата му. Но изражението му се промени, като разпозна Кай и видя раните по тялото му — златистата кръв на цилин още покриваше ръцете и дрехите му. По лицето му си пролича, че е озадачен. Той погледна към Ясуно и Кай видя, че изражението му пак взе да се променя.

— За Ако! — извика господарят Асано и вниманието на Оиши бе привлечено от възторжените викове на другите мъже. Когато отново погледна назад, Кай беше изчезнал.

 

 

Кай седна на един дънер, далеч от погледа на Оиши и останалите, и смъкна кимоното от раненото си рамо. Той изрови с пръсти парче обрасла с мъх глина и го натъпка в раната на гърба си, където го бе промушил цилин. Едва достигна мястото със здравата си ръка; от болката при движението му се доповръща. Той захапа ръкава си, за да не се издаде с някой стон.

„Налага се да го направя“. Някои от другите му рани също бяха дълбоки и се нуждаеха от грижа, но можеха да почакат. Болеше го навсякъде и той почти беше забравил какво е усещането… но знаеше от горчив опит, че това няма да го убие. Обаче от раната на гърба му вече бе изтекла твърде много кръв и ако не направеше нещо, нямаше да издържи дългия път пеша обратно до замъка Ако.

Отново погледна към трупа на цилин, като му се искаше това да е за последен път. Но знаеше, че ще помни цял живот неговата смърт и преобразяване. „За Ако!“ Внимателно облече кимоното си. Беше невероятно изтощен и единственото, което искаше, бе да се прибере у дома и да е в безопасност.

Рязко се обърна на мястото си, защото усети, че в него са втренчени нечии очи, но този път не бяха човешки.

Бялата лисица, която бе видял преди, се беше върнала. Тя седеше зад него и го наблюдаваше с интерес, който изглеждаше изнервящо съзнателен, и този път той забеляза, че едното й око е червеникавокафяво като на истинска лисица, но другото е ледено синьо.

Китсуне… преобразяващ се йокай, притежаващ твърде много магически умения, за да се изредят по име, който обикновено се явяваше под формата на лисица. Сега, като се вгледа в нея, Кай видя трептящия въздух — почти като аура — около лисичото тяло. Снежнобелият цвят показваше, че е древен дух, притежаващ голяма мощ. Зачуди се какво ли го бе привлякло тук — дали не беше цилин?

Лисицата го погледа още малко, почти замислено, преди да се обърне и да изчезне в гората, като разпръскваща се утринна мъгла.