Джоан Д. Виндж
47 ронини (10)

8.

Сутринта настъпи твърде скоро, въпреки че след събитията от предишната вечер на всички от фамилията Асано им се бе струвало, че слънцето никога няма отново да изгрее.

Но с утринта дойде и присъдата — светкавична и неумолима като острието на меч.

Господарят Асано, коленичил пред шогуна в Голямата зала на собствения си замък, чакаше с примирение, което можеше да мине и за дълбока медитация, докато, приближили глави, съветниците на шогуна разискваха и спореха помежду си, като че ли наистина имаше някакво съмнение относно последиците от снощния инцидент.

Най-накрая един от съветниците се наведе напред и прошепна нещо в ухото му. Шогунът като че ли размишлява дълго върху думите му, преди да каже:

— Законът е ясен. Наказанието е смърт.

На Асано му се стори, че почти долови съжаление в гласа му, може би защото шогунът досега не се беше озовавал често в положението да заповядва да се изпълни смъртна присъда на даймио, в чийто замък в момента бе почетен гост, или поне не и преди още да си е тръгнал.

— Заради вашето високо обществено положение и заради доброто ви управление на Ако ще ви позволя да умрете от собствената си ръка, така че да можете да покажете същата смелост и достойнство в смъртта, каквито сте показвали и приживе. Присъдата трябва да се изпълни веднага.

Господарят Асано се поклони, приемайки присъдата с мъжеството и достойнството, които никога не бе губил, въпреки че неочакваната бързина, с която тя трябваше да се изпълни, му дойде като допълнителен удар. Обикновено на даймио се предоставяха няколко дни или седмици — времето, необходимо да постави в ред имуществото си и да подготви семейството и приятелите си за раздялата — преди да извърши сепуку.

Той се изправи сковано и бе ескортиран от телохранителите на шогуна до стаята за подготовка, която вече бе определена, където щеше да разполага с малко време да напише официалното си предсмъртно стихотворение и да се съвземе преди това, което щеше да последва.

Стените на стаята бяха украсени с красиво нарисувани пана, илюстриращи събития от дългата и почтена история на фамилията Асано. Той коленичи пред писалището, където фина хартия, четка, вода и мастилен камък очакваха последните му мисли.

Приседна за момент на петите си, като се загледа в стените, утешавайки се с мисълта, че с решимостта, която ще покаже при изпълнението на този последен акт, ще премахне петното от честта на рода му. Животът продължаваше само едно поколение; доброто име бе завинаги. Нищо нямаше да спечели, ако протестираше или твърдеше, че случилото се е било извън контрола му. Беше се случило в неговите земи, сред стените на собствения му замък. Негова бе отговорността да приеме последствията.

Още снощи бе съставил наум прощалното си стихотворение, докато лежеше буден в очакване на зората. Асано го записа на листа хартия, като внимаваше ръката му да се движи уверено и плавно, както когато беше ученик. Оставяше твърде много неща недовършени — и твърде много, които бяха просто неразбираеми — но днес нямаше да извърши нищо, което би нанесло допълнителни щети на Ако или допълнителен срам на името Асано.

Трябваше да използва оставащите часове за медитация и молитва, но нямаше време за себе си. Беше поискал от охраната пред вратата неговият кару да чака там, когато го повика, за да може да уреди с него колкото се може повече дела, така че да осигури благосъстоянието и безопасността на Ако… и на Мика.

Това бяха въпроси, за които трябваше да му се даде съответното време да ги уреди, а може би трябваше да го направи още преди години, защото след смъртта на съпругата му той бе разбрал твърде осезателно колко крехко е цялото съществуване. Единственото сигурно нещо бе промяната.

Както бе пожелал, Оиши чакаше пред вратата, когато Асано я отвори. Охраната беше взела мечовете на кару, но му позволи да внесе завързаните свитъци, счетоводните книги и другите документи, които носеше на ръце; той дори не бе взел някой, който да му помогне да донесе нещата за тази последна среща.

Оиши имаше вид на човек, който не е мигнал предната нощ, и очевидно бе така. Заедно с книжата, свързани с делата, които бяха негова отговорност да управлява, той бе донесъл и списък на нещата, които го тревожеха, с въпроси и подробности, който бе изготвял цяла нощ.

Те уточниха бързо най-основните въпроси с лекотата на двама мъже, които са работили заедно в продължение на години и познават начина си на мислене. Асано си помисли с нежност и за многото игри на тоги и го, които бяха изиграли през тези години, резултатите, от които го бяха убедили, че в една друга епоха главният му васал и съветник щеше да бъде най-довереният му генерал, сериозен стратег, с когото да се съобразяват.

И при управлението на бакуфу в Едо способността на Оиши да помни подробности и да вижда стотина стъпки напред още докато прави първата, също му бе дала възможност да се справя отлично с работата си като мирновременен кару.

Той бе натоварен да ръководи множеството задачи, необходими, за да може замъкът Ако и земите около него да бъдат защитени и добре поддържани, както и да следи подчинените му, на които възлагаше изпълнението на тези задачи, да си вършат добре работата. Това бе наследствена длъжност, но историята на самурайската класа изобщо не гарантираше, че синът на всеки кару е подходящ за нея.

Но в една епоха, когато единственото, което наистина бе останало от Пътя на воина, бяха съчинения, написани от хора, които никога не са виждали битка, и хубавият почерк служеше на редовия самурай по-добре, отколкото боравенето с меча, родът на Оиши беше изключение, надеждно произвеждайки наследници, които бяха съумели да приспособят своите умения за по-малко героични дела, които бяха не по-малко важни за родината на техните предци.

Накрая настъпи мигът на мълчанието, от който двамата мъже вътрешно се бояха, когато Оиши сложи настрана окончателния списък и документите; дългата пауза им подсказа, че няма какво повече да се каже за сухата статистика или бъдещето, което единият от тях нямаше да доживее да види. Асано се загледа в нарисуваните пана, които ги заобикаляха, вглеждайки се в миналото, черпейки сила от него. Оиши сведе очи, като се опитваше да не гледа към предсмъртното стихотворение на господаря си, което лежеше на писалището, да не позволи на очите си да прочетат дори една дума или фраза от него преди съответния момент.

Той вдигна отново глава и погледът му бе на човек, който предпочита да бъде разкъсан от глутница диви зверове, отколкото да е принуден да понесе безпомощността, която чувстваше сега.

— Това не е правилно.

Господарят Асано срещна погледа му със състрадание и извинение.

— Опитах се да убия невъоръжен човек в собствения си дом, да убия гост. — Високопоставен гост, към когото се знаеше, че изпитва враждебност, и то в момента, когато присъстваше и шогунът, което превръщаше акта в директна заплаха срещу него. — Шогунът можеше да ми откаже правото да извърша сепуку и да нареди да бъда удушен като престъпник. Вместо това той ми позволи да отнема живота си с достойнство.

— Вие бяхте омагьосан, господарю — възрази Оиши. — Умът ви е бил отровен. Дайте ми нареждане и аз ще подготвя коне…

Асано повдигна вежди.

— Искате да избягам? — той поклати уморено глава. — Вашите и моите предци винаги са служили на тази земя. Така трябва да направят и нашите деца. Ако приема съдбата си, никой няма да постави под въпрос честта на нашите хора или да ги накаже за моето престъпление.

Той дълго се взира в очите на Оиши, осъзнавайки, че няма думи да изрази колко е благодарен и щастлив, че с имал за пръв помощник мъжа, който бе коленичил пред него сега, в продължение на толкова много години. Но имаше още едно нещо, за което трябваше да бъде сигурен, преди времето им заедно да приключи.

— Обещайте ми, че ще поставите Ако на първо място.

Асано гледаше силната вътрешна борба на своя кару, когато осъзна какво иска от него господарят му, и как се мъчеше да овладее емоциите си, за да не протестира и да не се разплаче. След мъчително колебание той се поклони, приемайки последната повеля и последното желание на Асано-сама.

Асано въздъхна облекчено.

— Готов съм, Оиши, и когато умирам, единственото, за което ще се моля, е да се преродя, за да служа на тази фамилия така добре, както ми служихте вие. — Когато Оиши вдигна глава, Асано си даде сметка, че има още една молба, която трябваше да отправи. — За мен ще бъде чест, ако ми бъдете секундант, стари приятелю.

Оиши кимна без колебание.

 

 

Слънцето грееше в безупречно синьото небе, както бе греело и в съдбовния ден на турнира, когато господарят Асано, облечен в траурно бяло, бе поведен през същата декоративна градина, през която бе изтичал със замъглено съзнание предната нощ, сякаш безумният кошмар, който го бе довел до това пагубно събуждане, бе един вид предчувствие за днешния ден.

От всички хора, които бяха служили вярно на него и на замъка Ако в продължение на толкова много години, само самураите не присъстваха и не бяха наредени по протежение на пътя му, за да се сбогуват. Оиши го следваше в качеството си на секундант, бдейки над него до края, но останалите бяха задържани под арест от охраната на шогуна и самураите на другите гостуващи даймио, които се страхуваха, че са можели да станат негови жертви или че още могат да станат жертва на неговите самураи, ако хората му на своя глава решат да се опитат да предотвратят присъдата на шогуна.

Служителите на замъка и членовете на техните семейства се покланяха или падаха на колене, или събираха длани в молитва за него, докато той минаваше между тях. Асано успя да им кимне за сбогом любезно и с благодарност.

И тогава видя Мика да го чака в края на редицата. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-ясно виждаше нейната мъка и срам и почувства силната й болка да достига до него, тъй като тя не можеше…

Но внезапно Мика, загърбила отново обществените условности и закони, както и собствения си самоконтрол, напусна отреденото й място, затича се към него и се хвърли в обятията му. Той усети сълзите й на шията си; гласът й едва се чу през приглушените й ридания, когато тя каза:

— Татко, вината беше моя.

Той я притисна в прегръдките си, закриляйки я за последен път от света на мъжете — мъже като него, преди да срещне съпругата си, своята достойна партньорка, преди да достигне до просветлението, че думите на Буда за любовта и добротата не изключват никого.

Ако можеше, този управляван от мъже свят щеше да сломи нейния дух и нейното благородно сърце и да я превърне от самурай в обикновена жена — „безполезно създание“ — в нещо по-незначително от човек, независимо колко несправедливо щеше да е от страна на съдбата. Точно както го бе направил преди много години спрямо единствения мъж, когото тя обичаше достатъчно, за да се омъжи доброволно за него.

Асано си даде сметка, че всичките му усилия да я предпази от света, в който живееха, са били напразни, защото той никога не е бил истински просветлен, за да освободи съзнанието си от суровите класови бариери, които разделяха тяхното общество, за да види истината за Кай, която е била очевидна за дъщеря му от момента, в който го бе видяла за първи път.

Независимо колко човешки качества бе доказал, че притежава Кай — колко лоялен, трудолюбив, умен, сръчен и заслужаващ доверие бе той — никой в замъка Ако, освен Мика, не бе признал това, даже той самият беше сляп за него. Никога дори не бе обмислял възможността да сгоди дъщеря си за мелез. Беше издигнал Кай от един бездомник до равноправен на фермерите човек — по-свободен и по-добре защитен от мнозина други, защото бе част от обслужващия персонал на семейство Асано.

Но си бе затварял очите за възможността за нещо повече, дори за идеята, така очевидна сега, че Кай е причината Мика винаги да е отказвала да говори за брак. Никога не бе подозирал, че чувствата им един към друг са толкова дълбоки, камо ли да е мислил, че би могъл да направи възможно те да се оженят, като осинови Кай и го направи свой наследник. Ако Кай се бе родил самурай, даже и най-нископоставен, той щеше да види истината и да действа в тази посока много отдавна.

„Ако само Мика ми беше казала…“ Обаче знаеше защо тя не го е направила. А сега вече бе твърде късно да се промени нещо.

— Не им позволявай да видят, че плачеш — прошепна Асано и я погали по косата. — Нека всички тези велможи и техните самураи видят, че могат да научат много от жените на Ако.

Мика отпусна прегръдката си и бавно се отдръпна достатъчно далеч от него, за да го погледне в очите. Ръцете й се вкопчиха в раменете му, докато той гледаше усилията, които тя полагаше да преглътне сълзите си, така че да може да срещне погледа му със същата решителност, каквато бе изписана на неговото лице. Тя отпусна ръце и застана изпъната като стрела пред него, а на лицето й се четеше единствено гордост.

Асано се усмихна, гордостта му се смени с нежност, когато каза:

— Този свят е само подготовка за следващия. Всичко, което можем да искаме, е да го напуснем, като сме обичали и сме били обичани — той хвана ръката й между дланите си. — Не се предавай само защото мен няма да ме има. „Никога не се предавай, ако смяташ, че каузата ти е справедлива“.

Като продължаваше да полага усилия, за да сдържи сълзите си, Мика се отдръпна от него и го остави да мине, последван от Оиши — както винаги, негов лоялен заместник, отправяйки се към мястото, където тя нямаше право да отиде. Но имаше и друго място, където един ден те щяха да се срещнат отново.

Мика вярваше в това с цялото си сърце, макар че не можеше да си представи какво ще прави сега, как ще издържи времето дотогава, докато този ден настъпи по някакъв начин някъде — в някой бъдещ живот или в царството на боговете.

 

 

Шогунът и неговата свита от съветници и велможи, както и върволицата от даймио, бяха влезли първи в Голямата зала, за да заемат отредените им места, докато пазачите държаха господаря Асано и Оиши да чакат отвън. Други пазачи не позволяваха на служителите на Асано — и Мика сред тях — да се приближават твърде много.

Двамата мъже стояха мълчаливо — нито един от тях не би посмял да заговори за нещо повече от промяната във времето — като с всяка изминала минута самообладанието им застрашително приближаваше до границата на издръжливостта. Най-сетне масивните дървени врати на Голямата зала, украсени с гравирания герб на фамилията Асано, се отвориха и позволиха на двамата мъже да влязат.

Те прекосиха просторната зала под мрачните погледи на събраните аристократи и стигнаха до мястото в средата й, където върху ивица снежнобяло платно, покриваща част от татами, бе поставена ниска масичка. На нея лежеше богато украсен танто, носещ герба на Асано: традиционният кинжал, който самураите използваха, за да отнемат живота си. Господарят Асано коленичи пред масичката и постави на нея предсмъртното стихотворение, което бе написал. Оиши се отпусна на едно коляно малко встрани зад него, готов да се изправи бързо, за да изпълни своя дълг.

Асано постоя мълчаливо, докато се овладее, после се поклони на зрителите, преди да вдигне поглед към шогуна. Той видя Кира, коленичил отдясно на шогуна. Като долови ликуването на Кира, едва прикрито под привидно спокойното му изражение, в душата му забушува ярост.

Кира забеляза промяната и в очите му се мярна лека боязън, когато той взе блестящия танто.

Господарят Асано отново прикова погледа си върху шогуна. С глас, лишен от всякаква друга емоция, освен решимостта, той каза ритуалните думи:

— Разкривам душата си пред вас, за да прецените дали тя е чиста или омърсена — докато изговаряше последната дума, Асано заби кинжала в корема си. През внезапното мъчително удивление, което тялото му изпита от собственото си предателство, той видя как Кира се помъчи да отклони очи от тези на смъртта.

Но те срещнаха само отмъстителния поглед на Оиши, когато той рязко се изправи на крака, извадил своя меч. Погледът на Оиши посрещна този на Кира като стена, принуждавайки го да се изправи пред истината за страданието на неговия господар, пред доказателството за неговата смелост и отричаното на лъжите, казани срещу него.

Асано държеше главата си изправена, втренчил очи в Кира — фокусна точка отвъд раздиращата болка, докато забиваше кинжала по-дълбоко, разкъсвайки плът и вътрешности, докато тялото му потръпна в знак на протест и той най-сетне наведе глава, а от устните му се отрони нечут стон.

Зад него Оиши за секунда се отърси от собствената си несигурност и мъчителни съмнения. Той вдигна меча си, за да нанесе окончателния милостив удар, и с един прецизен замах сложи край на живота на господаря си и на неговото страдание, уверен в това, че Асано-сама бе умрял така, както бе живял — по начин, който бе пример за почтеност и сила на духа, в които никой нямаше основание да се съмнява.

Асано бе запазил самообладание до края, а ударът, който отдели главата от тялото му, бе нанесен точно както трябва — бликналата кръв се изля в дълбоката купа, поставена пред масата, така прецизно, както би желал даже един шогун. Само една капка попадна върху дрехите на Оиши, но той умишлено избърса кръвта от острието на катаната си в ръкава си, знаейки, че никога повече няма да носи това облекло. Никога досега не бе убивал човек, а току-що бе убил своя господар. Щеше да изгори тези дрехи, иначе те винаги щяха да му напомнят за случилото се преди миг.

Оиши погледна за последен път към Кира, докато прибираше меча си в ножницата — бавно, с непримирима омраза и обещанието за отмъщение в очите. Той се поклони официално на шогуна и на присъстващите даймио, преди да вземе от масичката прощалното стихотворение на господаря Асано, обърна се и излезе от залата сам. Дори някой да бе видял блясъка на сълзите по лицето му, Оиши не изпитваше срам при мисълта, че могат да се подиграват зад гърба му, че е показал човешко чувство.

 

 

Мика стана от мястото, където седеше в очакване край езерото с кои в градината на баща си, когато видя Оиши да излиза сам от Голямата зала, носейки само лист хартия. Тя видя как раменете му се приведоха, когато вратите се затвориха зад него.

Той се облегна на една колона на верандата и наведе глава, за да прочете последните думи на баща й. Мика видя как листът затрепери в ръцете му. Оиши остана така много по-дълго, отколкото тя очакваше, сякаш кръвта, размазана по ръкава на кимоното му, бе направила дрехата толкова тежка, че той едва успяваше да стои изправен.

Баща й беше мъртъв.

Съзнанието й се опита да си представи картина на това, което трябваше да лежи в средата на Голямата зала: обезглавено тяло, море от кръв… безжизнените очи на баща й. Тя притисна с ръка очите си, мъчейки се да спре видението, а когато най-накрая я свали, ръкавът й бе подгизнал от горестните й сълзи.

Мика вдигна поглед и видя Оиши да върви към нея през двора — главата му бе високо вдигната, походката му бе отривиста, а очите му гледаха право напред към нея, докато минаваше край самураите, наблюдаващи още територията на замъка, които носеха герба на Токугава, на Кира, на всички други даймио, освен на Асано.

„Не им позволявай да видят, че плачеш“. Мика яростно избърса лицето си с края на ръкава на кимоното си, докато Оиши се приближаваше по градинската алея, без дори да поглежда наляво или надясно към неизпълнените обещания на новообразуваните пъпки и ароматни цветове на глицинията и ириса, на божурите и хортензиите, които растяха от двете страни на покритата с плочи пътека. След сбогуването пазачите бяха накарали слугите да се разпръснат, а тя бе отпратила своите придворни дами и се бе измъкнала да поседи в усамотение тук — последното място, където бе видяла баща си преди ужасните събития от миналата нощ.

— Господарке — Оиши коленичи пред нея и се поклони дълбоко, преди Мика да успее да срещне очите му. Той й подаде листа хартия. Предсмъртното стихотворение на баща й. — Простете ми — добави самураят със задавен глас, когато тя взе стихотворението от ръката му.

— Аз…

— Простете ми — промълви той отново, вече с овладян глас, като вдигна глава и срещна погледа й. Обаче още мигаше, сякаш нещо дразнеше очите му и Мика видя, че лицето му е мокро. — Баща ви възстанови своята чест — добави тихо. — Никога не съм виждал човек, който да притежава такова мъжество. Ако и родът Асано трябва да бъдат горди с него… Сега трябва да отида и да поискам да освободят нашите хора. Простете ми — Оиши се изправи на крака и се обърна така рязко, че тя не успя да каже и дума, преди той да се отдалечи по алеята между цветята.

Мика остана да стои и да се взира в листа хартия, който държеше. На пръв поглед той сякаш беше празен, защото умът и не регистрира написаното на него. Но като продължи да го гледа, видя как калиграфският почерк на баща й — изчистен, без излишни завъртулки, но винаги изящен, започна да придобива форма и тя прочете неговото последно стихотворение: да продължи напред, докато не видеше Ако без стени и не си спомнеше защо той означаваше толкова много за нея.

Пазачите, поставени да охраняват външната порта, поискаха да узнаят къде отива и защо, отнасяйки се с нея грубо, сякаш бе сама пътуваща жена, спряна на контролно-пропускателен пункт на пътя за Токайдо, а не дъщерята на даймиото, който беше техен домакин.

Мика само ги изгледа втренчено и продължи да ги гледа, а споменът за баща й пламтеше в очите й. И това бе достатъчно, както тя някак си знаеше, че ще бъде. Те замълчаха, вдигнаха копията си и й се поклониха, правейки й път да мине.

Мика пое напред, като ускори крачки, когато стигна до моста. Спря, като стигна до средата му, и се загледа в реката, която течеше под него. Вярна и вечна, тя беше благодат за всички, които живееха тук, от планинските хълмове чак до морето, носейки животворна вода за многобройните ниви и хората, които ги обработваха. Тя беше благодат и за замъка Ако — вечно бдителен защитник, който поддържаше пълни неговите крепостни ровове.

Очите й отново се напълниха със сълзи тук, където можеше да даде свобода на чувствата си. Но този път те не бяха сълзи заради загубата й, бяха сълзи от удивление, че красотата на Ако може да остане вечна като реката. Уаби-саби красота — вечна само в сравнение с краткотрайния живот на човешките същества, вечна и все пак променяща се, като сезоните, като времето, вечна и винаги нова всеки път, когато я видеше.

Как ли щеше да изглежда Ако след сто или двеста години? Ако тя се преродеше тогава, щеше ли да го познае по едва доловимите земни форми под повърхност, която щеше да се е променила до неузнаваемост?

Щеше ли да познае баща си, когато душите им се срещнеха отново, скрити зад маската на лица, които са се променили до неузнаваемост? Баща й винаги казваше, че нищо не е вечно на тази земя, освен промяната. Но ако самата промяна е вечна и техният дух е вечен, как биха могли да се погледнат в очите някой ден и да не се разпознаят с радост?

Мика продължи да върви по моста, като притискаше с ръце стихотворението, скрито до сърцето й.

… аз се чудя какво да правя с оставащата пролет.

Като стигна до другия край на моста, духна вятър, който накъдри повърхността на реката и вдигна вихрушка от паднали вишневи листенца по бреговете й, сякаш дори боговете бяха обезпокоени от несправедливостта, извършена днес на земята.

 

 

Шогунът и свитата му си бяха тръгнали почти веднага, още преди да изстине пепелта от кремацията на господаря Асано. Другите им гости, или по-скоро окупатори, бяха тръгнали с него — за голямо облекчение на всички обитатели на замъка.

Адютантът на шогуна бе уведомил Оиши и Мика, която той нито веднъж не удостои с нещо повече от учтив поклон, че господарят му щял да ги посети отново на връщане към Едо, след като приключел официалната си обиколка на запад.

Шогунът засвидетелстваше почитта си към владетелите на съседните на Ако области, повечето от които принадлежаха към фамилии, които бяха подкрепили Токугава в последната битка, която им бе осигурила шогуната. Като изземвали едно след друго феодални владения през миналия век, управниците от рода Токугава поставяли стратегически свои съюзници — като фигурки върху шахматна дъска — между феодалните владения на фамилиите, които не били от приближения им кръг, и така ефективно предотвратявали възможността недоволните даймио да се обединяват, за да подклаждат бунт.

Шогунът щял да се отбие отново в Ако след около месец, бе казал адютантът му и бе наредил кураносуке Оиши, изпълняващ длъжността управител на мястото на неговия даймио, да се погрижи делата да бъдат поставени в ред и всички необходими документи и информация, валидни към тогавашната дата, да бъдат на разположение за проверка. Тогава, бе казал той на Оиши — отново без нито веднъж да погледне Мика — щяло да бъде оповестено решението какви разпореждания трябва да се направят за Ако, тъй като нямало наследник от мъжки пол, който да го наследи.

С толкова много думи той бе заявил, че този клон на рода Асано е изсъхнал и се чака да бъде отсечен: областта Ако или щеше да бъде добавена към вече огромните владения на Токугава, или щеше да бъде присъдена на някой от привилегированите съветници на шогуна. Самураите на господаря Асано щяха да станат ронини — все още самураи по произход, но в действителност без господар; опозорени скитници, прогонени да се прехранват както могат, докато дъщерята на господаря Асано… беше презряна.

Казано накратко, бяха ги информирали, че всички те са осъдени на смърт — това бе най-лошата новина, която можеха да си представят. Вцепенени от шока, те бяха отвърнали на формалния му поклон за сбогуване и го бяха гледали как се отдалечава с коня си, бяха гледали как свитата на шогуна си заминава, бяха видели как Кира бе погледнал назад с нещо повече от случаен интерес, докато напускаше техния дом и дома на техните предци.

Оиши и Мика стояха един до друг, без да продумат, докато свитата не премина през външната порта и не прекоси моста. Тогава Мика се обърна с яростен вик и стовари с всичка сила юмрука си върху колоната на верандата, до която стоеше. Оиши я изгледа невярващо, сякаш бе нанесла удара, който бе имал намерение да нанесе, преди той да успее да помръдне. Тя се обърна отново напред със зачервено лице и пулсираща длан и изрече една ругатня по адрес на заминаващия шогун, която би накарала дори войниците му да се изчервят.

— Мика-химе! — каза рязко Оиши. Но тя видя в очите му само огромно облекчение, че си е държала езика зад зъбите, докато свитата на шогуна вече не можеше да я чуе.

— Аз не съм невидима! Нито глухоняма! — сопна му се Мика. — Може сега да сте единственият, който има право да дава заповеди, но също така сте единственият, който трябва да се вслушва в тях — добави тя ядно. — Аз съм дъщеря на баща си и вие никога няма да бъдете мой баща, Оиши Йошио. Никога вече не ми говорете с този тон.

— Простете ми, Мика-химе — той падна на колене и се поклони, докато челото му докосна кедровите дъски, с които бе настлана верандата. Когато отново вдигна глава, тя видя в очите му истинско разбиране на унижението, което току-що бе понесла. Видя също изтощението му, безсилния му гняв и ужаса, който бе изпитал така силно, както и тя, когато и двамата осъзнаха, че шогунът бе оставил след себе си погребална клада при портите на замъка, готова да изгори бъдещето на Ако, а думите на адютанта му бяха поставили факлата в нея.

Спомни си също как Оиши многократно я бе помолил за прошка, когато и бе дал предсмъртното стихотворение на баща й в градината, след като бе… Тя затвори очи.

— Оиши-сама — промълви Мика, — моля ви, станете. Аз трябва да ви помоля за прошка и да ви изразя своята благодарност, че винаги сте се отнасяли почтително към мен, независимо… независимо какво може да сте си мислили за мен или за моето поведение…

Тя погледна настрани, засрамена.

— Знам, че имате още много работа по подготовката за погребението на баща ми. И аз… аз трябва да тръгвам сега, за да събера костите на баща ми от пепелта. — Беше традиция членовете на семейството да изпълняват този последен ритуал от подготовката на останките за погребението, а тя беше единственият останал член на семейството. Мика слезе от верандата и се загледа в далечината.

— Мика-химе — каза тихо Оиши, като се изправи зад нея. — За съпругата ми Рику ще бъде чест, ако й позволите да ви помогне. А… има и други. Вие не трябва да бъдете сама, всички ние още сме тук — семейството на вашия баща, нашия господар.

Тя се обърна да го погледне, примигвайки, неимоверно развълнувана.

Той успя да се усмихне мило, но и донякъде несигурно.

— А колкото до бъдещето… разполагаме с един месец. Днес може да са ни предсказали края на достойнството, което имахме, но засега ние все още го притежаваме. Бъдещите планове на Ину Кубу няма да попречат на молитвения ритуал за баща ви, нито на любовта ни към него.

— Благодаря ви, Оиши-сама — на лицето й трепна усмивка при използвания от него скандален прякор. „Кучешкият шогун“ бе прякор, измислен от народа заради едва ли не безкористната грижа на шогуна за благоденствието на кучетата. Беше чувала, че един свещеник казал на шогуна, че боговете може да го дарят с наследник от мъжки пол, ако върши добри дела, и шогунът избрал да защитава кучетата, защото бе роден в Годината на кучето. Хората твърдяха, не без основание, че той се грижи повече за кучетата, отколкото за човешките същества. Казваха също, че миризмата от огромния кучкарник за бездомни кучета, който той бе построил в Едо, била ужасна.

Оиши я заведе до дома си, където Рику падна на колене пред тях, а когато Мика протегна ръце да я вдигне, прегърна младата жена като майка и започна да я утешава с нежни думи и да й изказва съболезнованията си. Повече развълнувана, отколкото стресната от спонтанния, прочувствен жест на другата жена, Мика видя зад рамото на Рику как лицето на Оиши се отпусна и усети неговото облекчение, че дъщерята на господаря само се радва на сърдечността на неговата съпруга.

 

 

През следващите два дни бяха спазени погребалните традиции, като бе проведена официална церемония в семейното светилище, а след това бе погребана урната на баща й в гробището на замъка Ако край реката, където неговите предци, както и тези на множеството хора, които присъстваха, бяха погребвани в продължение на десетилетия.

Вместо да се чувства по-самотна от всякога, Мика намери утеха в присъствието на голямото семейство, което никога не си бе давала сметка, че притежава, като с всеки изминал час хората от него придобиваха все по-реални образи — както сдържаните самураи, така и стеснителните слуги, които идваха да й изкажат съболезнованията си или да споделят с нея спомени за баща й.

Смъртта заличи социалните различия и тук, сред многобройните неща, които напомняха за изминалия им живот и несигурното им бъдеще, както и за лоялната привързаност, която бе свързвала техните предци и семейства до днешния ден, тя осъзна колко искрено всички те споделят мъката й, както и възмущението й от несправедливата смърт на баща й.

Имаше само един човек, чисто лице тя не видя, единственият, който най-много се бе надявала, че ще дойде да се помоли за баща й, единственият човек, който наистина бе изпитвал същите чувства към него, каквито бе изпитвала и тя, и който му се бе подчинявал много по-самопожертвователно, отколкото тя самата през толкова много години.

Кай. Кай дори не дойде да се сбогува с него.

Когато слънцето вече клонеше към залез, Мика поведе процесия през полето и нагоре по криволичещата пътека към възвишението, от което се разкриваше най-красивата гледка към Ако, която някога бе виждала, стигаща чак до морето. Това беше мястото, за което нейният баща й беше казвал, че често е седял с майка й през топлите пролетни вечери; мястото, където през това, което сега изглеждаше като друг живот, тя бе седяла с Кай и се бе любувала на същата гледка.

По пътя към тях се присъединяваха все повече хора: земеделци от долината и хора от селото под замъка. Някои дори идваха чак от морското пристанище, за да засвидетелстват уважението си и да кажат молитвите, които щяха да извисят духа му като виещия се дим от благовонните смоли, които тя запали, когато погребаха тук тленните останки на баща й — в обикновена дървена кутия, за да обогатят земята на това място, което и двамата обичаха. Мястото, което според нея бе истинското вечно жилище за неговия дух, бе отбелязано само с един голям камък, върху който бе изсечено хайкуто^[1], което тя бе написала:

Облаци се събират, вали.

Под върха на планината

цветчета в червено и бяло.

Като примигваше често, Мика се извърна от надгробната плоча и за последен път погледна лицата около нея. Беше се вкопчила в крехката надежда, че ще намери Кай тук, вярвайки, че той ще дойде поне на това място заради баща й, даже да не отидеше в замъка и да рискува да бъде отблъснат от хората, които се бяха отнесли с него толкова жестоко.

Но той не бе дошъл.

След случилото се между тях, когато го бе посетила в дома му и всичко, което се бе случило на турнира, тя се чудеше дали някога ще види лицето му отново, дори и само за да го помоли за прошка.

Едва когато слънцето започна да залязва, тя внезапно осъзна, че Кай може да е толкова зле ранен, че да не може да се изкачи на хълма, даже и да се помоли за баща й. Възможно ли бе никой да не му е казал, че господарят Асано е мъртъв? Мика погледна настрани над потъващите в здрач поля към самотната колиба на Кай, но в края на гората вече беше паднал мрак.

Когато погребалната служба свърши, настъпи и краят на деня. Хората започнаха да се спускат обратно по хълма, като вървяха внимателно, но бързо, преди нощната тъмнина да скрие изцяло пътя. Оиши и семейството му се събраха загрижено около нея; синът му Чикара я поведе надолу по хълма, като се препъваше повече от нея в задълбочаващия се мрак по този, както изглежда, непознат за него склон.

Те се върнаха през полята на светлината на фенерите и светулките, която ги водеше към дома, когато последният златисточервен зрак — също като отличителните цветове на Ако — се стопи на небето.

 

 

За първи път от близо две седмици Кай измина пътя от дома си до замъка Ако, макар че придвижването му дотам му отне половината предобед и много повече от половината от силите му.

Господарят Асано бе загинал от собствената си ръка по заповед на шогуна. Кай бе научил за смъртта и какво бе довело до нея дни по-късно, когато се бе събудил отново в колибата си, без да има представа колко време е минало от неговия позор.

Последното нещо, което наистина си спомняше, бе как бе изхвърлен от замъка по заповед на Оиши. Но когато погледът му бавно се проясни, видя в колибата си един от самураите на Оиши — един толкова едър мъж, че почти заемаше останалото пространство в колибата. Башо — най-добрият приятел на Ясуно и непоносим шегобиец, чиито шеги бяха за сметка на Кай по-често, отколкото му се искаше да си спомни.

Самураят седеше в обичайната поза за медитация и четеше някакъв свитък.

— Защо?

Кай не си даде сметка, че го е казал на глас, докато Башо не вдигна очи към него. Той се обърна и прибра свитъка обратно в резбованата кутия, която бе зад гърба му. Господарят Асано бе дал тази кутия на Кай, за да пази в нея малката си сбирка от ценни книги и свитъци, след като Кай го бе попитал дали може понякога да му плаща не с обичайната надница от ориз, а с непотребни книги от библиотеката на даймио.

— Напуснете… — прошепна Кай с треперещ както от възмущение, така и от слабост глас — дома ми. Махайте се — той се опита да вдигне ръка, за да посочи към вратата.

Башо кимна спокойно и отвърна:

— Когато приключа.

Кай затвори очи и поклати глава. Сега не го болеше толкова и не бе така замаян. Не валеше… Тогава най-накрая си спомни, че Чикара бе дошъл да го намери там, където лежеше в калта, и този мъж също бе там. Те се опитваха да го заведат вкъщи, когато Оиши ги бе настигнал, бе зашлевил Чикара и им бе наредил да се върнат в замъка. Чикара си бе тръгнал, защото баща му беше и негов командир. Но Башо само бе кимнал и бе отвърнал:

— Когато приключа.

И това беше всичко… досега.

Башо вдигна главата на Кай и го накара да пие чай. Той бе направен от корени на женшен, орлови нокти и джинджифил, за да укрепи тялото му, да успокои трескавия му ум и да премахне гаденето в стомаха му. Чак тогава Кай си даде сметка, че вони на лук — почти цялото му тяло бе наложено с кърпи, напоени с топла отвара от лук, за да облекчат болките от раните му.

— Познаваш добре билките, мелезе — заяви Башо и се огледа, сякаш бе искрено впечатлен от кошниците, пълни с малки връзки билки, и растенията, които Кай бе закачил по тавана да се сушат. — Разполагаш с всичко, което ми бе необходимо. Видях светилището отвън. Да не си бил отгледан от ямабуши^[2]!

— Не — Кай извърна лице. — Защо сте тук? — той не можеше да си спомни някога Башо да му е казвал повече от две думи, като едната от тях бе „мелез“.

— Чикара не може да напуска казармата. Някой трябваше да дойде, а и аз имам известни лечителски познания. Сам, щеше да умреш.

Кай се опита да намери сили да попита защо това имаше значение за Башо или който и да е друг. Той обаче не каза нищо.

— Трябваше да оживееш — заяви самураят, сякаш бе прочел мислите на Кай по изражението му или по мълчанието му. — Заради господарката Мика. И заради господаря Асано… Той чака твоите молитви.

Кай обърна глава.

— Какво?

Башо сведе поглед.

— Господарят Асано… бе принуден да извърши сепуку.

— Какво? — Кай някак успя да се повдигне на лакът. — Заради… мен?

— Не. — Голямата ръка на самурая едва докосна гърдите му, но Кай рухна назад под тежестта й. — Лежи мирно.

И после той обясни. Всичко.

След това Башо си тръгна, оставяйки Кай да изпие утайката на своя презрян живот, от който не му бе останало нищо, освен болка и разкаяние.

Отне му повече дни, отколкото си мислеше, че може да издържи да лежи безпомощно в колибата си и да понася посещенията на Башо, преди да успее отново да запълзи, камо ли да измине някакво разстояние. Той още не бе посетил гроба на господаря Асано на възвишението, за да се помоли за неговия дух и да му каже последно сбогом, да поиска прошка и ако имаше това право, да я получи. Нямаше сили да се изкатери дотам.

Но пътят до замъка минаваше през сравнително равен терен и така Кай най-сетне бе направил този дълъг и изтощителен преход, за да се помоли в семейното светилище на Асано, преди да изтече последният възпоменателен ден.

Той влезе във външния двор, искайки му се да бе облечен изцяло в бяло, както бе подходящо за днешното му посещение. Но както винаги, разполагаше само с дрехите на гърба си и въпреки че старателно ги бе почистил и закърпил, подозираше, че с външността си може да мине единствено за просяк. Надяваше се, че хората, сновящи между сергиите на търговците и край казармите, ще направят всичко възможно да не го забележат, което бе обичайната участ на просяците.

Влизането във вътрешния двор беше по-трудно; просяците никога не бяха допускани до жилищната площ на семейството на даймио и високопоставените служители. Но Кай бе познат на достатъчно хора от охраната на замъка, за да се добере до светилището, преди някой да вземе да го тормози.

Той се промъкна вътре и затвори вратата, колкото се може по-тихо. Ароматът на благовонни смоли го замая. Мика беше там, сама, коленичила с наведена глава пред статуята на Буда. Струйка Дим се виеше в застиналия въздух над нея.

Кай прекоси светилището, за да коленичи до нея, тялото му се подчиняваше достатъчно, така че пристигането му не наруши нейните молитви.

Въпреки че тя не вдигна очи към него, по леката тръпка, която премина през тялото й, той разбра, че се е досетила кой е дошъл да се моли до нея. Кай сведе безмълвно глава и с цялата благодарност и скръб, която изпитваше дълбоко в себе си, се помоли душата на господаря Асано да бъде възнаградена и той да се прероди в един по-добър, по-справедлив свят, свят, за който бе платил скъпо и който заслужаваше.

После се помоли с цялото си сърце за Мика, която със загубата на баща си бе загубила повече, отколкото той можеше дори да разбере. Независимо какво друго щеше да й се случи, до края на живота си тя никога вече нямаше да има опората на някой, към когото да се обърне в момент на нужда за помощ, за безрезервна любов и подкрепа. А той знаеше от собствен опит, че такава съдба бе по-лоша от смъртта.

Спомените му от турнира и как бе завършил бяха объркани, но някои картини бяха останали запечатани в мозъка му и те щяха да оставят по-лоши белези от тези от побоя, който му бе нанесен. Унижението да бъде третиран като животно, да бъде наречен животно отново след толкова много години, и то от неговия господар Асано.

Но той си го бе заслужил, като се бе опитал да бъде някой, който никога не можеше да бъде, и със своите действия бе накърнил честта на Мика и на баща й, и на всички в Ако, в това число и своята. Сега, когато съзнанието му отново се бе прояснило, разбра защо господарят Асано го бе нарекъл така и му беше по-лесно да прости: беше го казал, за да спаси дъщеря си от това, което бе направила. А единственото, което бе направила тя, бе да се опита да спаси неговия собствен недостоен живот.

Като го бе нарекъл животно, господарят Асано всъщност се бе показал твърде любезен: тялото му може да беше човешко… но той бе прокълнат с душата на демон.

Кай най-после си позволи да обърне глава и да погледне Мика. Усети, че го изпълва неочаквана нежност, като видя профила й — гордите му очертания и красота бяха се превърнали в крехък порцелан от загубата; видя колко прозрачна е станала кожата й, издайническата червенина около очите й, сенките под тях, които й придаваха вид на човек, който не е спал дни наред.

Прииска му се да я вземе в обятията си, да я притисне до сърцето си, за да я успокои и защити, да й предложи онази закрила от жестокостта на живота, която тя и баща й му бяха предложили.

Но не направи нищо, само продължи мълчаливо да я гледа, молейки се някой ден сърцето й отново да бъде цяло.

Някой ден тя да може дори да му прости.

— Аз съм виновна — промълви Мика, загледана в портрета на баща си и даренията, които бяха сложени пред него: купи с ориз и плодове, чаша саке, букет от свежи цветя от собствената му градина.

— Не е така — прошепна Кай, напълно изумен.

— Единственото, за което мислих, беше ти — тя все още не поглеждаше към него, а продължаваше да се взира в предметите пред нея. Той видя, че очите й отново се пълнят със сълзи. — Никога не посмях да му кажа.

Мика най-сетне срещна погледа му. Дълбоко в себе си той винаги се бе страхувал, че един ден ще открие, че го няма в очите й, но видя същата любов към него, която неизменно беше там, и почувства, че сърцето му кърви, разкъсвано от ножовете на вината.

— Ти беше прав — каза тя с натежал от примирение глас. — Ти имаше своето място, а аз — моето. Беше грешка от моя страна да мечтая.

Кай посегна само да докосне ръката й, но тя се изправи и му обърна гръб. После бързо тръгна към вратата, преди да успее да направи нещо, за да я спре.

Той остана на мястото си, докато вратата се хлопна зад нея. Наведе глава и събра длани, опитвайки се отново да се помоли, но не се сети за никаква молитва, която изобщо да има смисъл.