Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

25.

Шогунът не остави господарката Асано и изморените й хора да почиват дълго на сянка, очаквайки пристигането му — нещо, за което те едновременно съжаляваха, но и бяха доволни от това. Далечният тропот на конски копита и маршируващи нозе накара всички да вдигнат глави, когато колона войници в черно-златни брони се показа на върха на далечния хълм.

Ронините и селяните, които се въртяха около тях, споделиха момент на дежавю, когато видяха процесията на шогуна да наближава отново крепостта Ако така, както се беше случило в онзи съдбовен ден през предишната пролет. Този път обаче колоната не беше нито толкова бляскава, нито толкова дълга, а и пристигането им не беше повод за празник за никого.

Един по един, помагайки си, ронините се изправиха и се върнаха полека край гроба на господаря си. Мика вече беше там. Беше коленичила в молитва пред него още след завръщането си от замъка.

Почетната стража на шогуна свърна от пътя през полето към гробищата, щом видяха, че ронините са се събрали около мястото, където беше погребан господарят Асано. Мика също се изправи на крака и застана до Оиши, излизайки на крачка пред него и останалите, сякаш с тялото си можеше да ги защити от наближаващите войници.

Шогунът и антуражът му спряха пред нея и останаха неподвижни по седлата си, гледайки отвисоко. Мика се поклони, но не коленичи. Беше свикнала да показва неуважение към Кира и сега й беше невъзможно да покаже почит пред човека, който толкова лесно се беше оставил да бъде манипулиран от него, дори и това да беше самият шогун.

Ронините около нея, изглежда, споделяха мнението й. Те коленичиха от уважение, но не се проснаха по лице на земята в израз на пълно подчинение, дори не сведоха глави.

Шогунът се взираше в тях от мястото, където стоеше, обграден от почетната си стража, и отбелязваше жестовете на минимално уважение, които му засвидетелстваха, изпълнени с нескрито предизвикателство. Той пришпори коня си напред, изпревари самураите си и слезе от седлото пред Оиши, който продължаваше да коленичи, взирайки се неподвижно право напред.

Кураносуке Оиши? — обърна се към него шогунът.

Оиши най-накрая вдигна глава, за да го погледне, изненадан от решението на шогуна да се обърне към него с бившата му титла.

— Дадох ви изрична заповед, с която ви забраних да търсите отмъщение — студено процеди шогунът, щом погледът на Оиши срещна неговия. — Вие не се подчинихте на нарежданията ми.

Упорито взиращият се поглед на Оиши стана още по-твърд. Той вдигна ръка и посочи към надгробния камък на господаря Асано и дара във вързопа, оставен пред него.

— Това, което лежи върху онзи гроб, е справедливостта — каза той.

Вълна от потиснато възмущение мигом се плъзна из свитата на шогуна, насочена към арогантното поведение на ронините, които се осмеляваха да се обръщат към господаря на господарите по начин, сякаш беше равен на тях.

Шогунът обаче само вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Какъв е този закон? — попита рязко той.

— „Човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на неговия господар, нито пък да ходи с него по една и съща земя“ — изрецитира Оиши наизустената вековна мъдрост клетва за отмъщение, която и сам шогунът знаеше също толкова добре.

Ъгълчетата на устните на шогуна обаче се обърнаха надолу в знак на разочарование.

— Законите на небето нямат място тук, където действат само правилата на хората — каза шогунът.

Оиши кимна, без да отделя поглед от владетеля.

— Знам го, господарю, но знам още, че за да се възстанови редът в този свят, ние също трябва да заплатим с живота си. Аз и хората ми последвахме старите закони на Бушидо в знак на почит към нашия господар и отмъстихме за подлостта на господаря Кира. Действахме, като бяхме наясно, че наказанието за това е смърт. Ние сме самураи. Такава е съдбата ни — заяви Оиши и щом приключи с думите си, подаде напред свитъка, в който ронините се бяха подписали със собствената си кръв под намерението да потърсят отплата за стореното от господаря Кира.

Тълпата селяни, които се бяха скупчили наоколо, за да видят изхода от тази среща, зашушукаха трескаво от изненада и възхищение.

За един дълъг миг шогунът запази мълчание. Не беше очаквал толкова прямо признание, нито пък примирение, а и не беше предвиждал, че цяла тълпа от хора можеше да станат свидетели на конфронтацията им. Обмисли и факта, че дори тук, в Ако, обикновените хора, които през предишната пролет бяха презрели васалите на господаря Асано като страхливци, сега ги смятаха за герои.

За толкова кратко време новината за нападението над крепостта на Кира беше успяла да се разпространи до най-далечните краища на страната. Щеше да се наложи да прибере в затвора половината население на Едо, ако решеше да затвори устите на всички, които участваха в предателската възхвала на историята за „Четиридесет и седмината ронини“, както му бяха казали, че я наричали. Дори някой вече беше написал пиеса по нея и хората прииждаха на тълпи, за да я гледат, докато не нареди на цензорите си да я спрат.

Разбираше добре, че хората се нуждаеха от герои, а самурайската класа винаги им ги беше остарявала, поне досега. Но без постоянно състояние на война и битки, които да се водят, твърде много потенциални герои се бяха превърнали в носещи мечове бюрократи, които знаеха само как да създават проблеми, или пък в просяци.

В очите на хората тези ронини вече бяха герои. Дори съкровеното му лично мнение, възпитано в принципите на Буишдо, го караше да изпитва неволно възхищение към това, което тези мъже бяха направили.

Трябваше да действа много внимателно, за да се справи с така създалото се положение, защото в противен случай рискуваше да превърне четиридесет и седмината мъже, коленичили пред него, които по закон трябваше да бъдат умъртвени като престъпници, в нещо много по-опасно за неговата лична позиция и власт, отколкото ако те биваха възприети просто като герои.

Те бяха нарушили негова пряка заповед. Не можеха да бъдат извинени, подобен акт щеше да подрони авторитета му твърде силно. И въпреки това…

Те бяха върнали наследницата на господаря Асано обратно в Ако. Може би се надяваха, че с възстановяването на честта на господаря си шогунът щеше да възстанови владенията над доминьона Ако именно на нея. И все пак…

— Гордееш ли се с хората си? — зададе той въпрос на Оиши.

Оиши отново вдигна глава и срещна погледа на шогуна.

— Те са най-смелите мъже, които някога съм познавал, господарю — отвърна той.

Шогунът кимна и се усмихна леко, усещайки, че тясната пътечка-възможност, която от едната си страна имаше огромна скала, а от другата — бездънна пропаст, постепенно започна да се разширява.

— Ще ви гарантирам смърт на самураи. Можете да загинете като господаря си и да бъдете погребани до него с чест — заяви той.

По лицето на Оиши мигом се изписа изненада и неочаквано облекчение. Това, че той и хората му щяха да възвърнат доброто си име заедно с господаря Асано, беше нещо, което не се беше осмелявал да иска дори и в молитвите си, а и беше много повече, отколкото бе очаквал от правосъдието на бакуфу.

— За всички нас ли, господарю? — попита той след кратко колебание.

Шогунът хвърли поглед покрай рамото му, оглеждайки лицата на останалите ронини, и веднага забеляза причината за колебливия въпрос на Оиши. Близо до мястото, където стоеше госпожица Асано, беше коленичил мелезът, който се беше сражавал за Ако на турнира миналата пролет. Същият извънбрачен изгнаник, който самураите на Ако бяха пребили с бокени по негова заповед. Сега обаче мелезът носеше косата си вързана на кок и имаше два меча в колана: Значи, и той беше един от четиридесет и седмината.

Шогунът се взря в него. Това обаче нямаше никакво значение… И въпреки това мелезът явно беше приет като равен от тези мъже и произходът му вече нямаше значение. Все още взрян право в Кай, шогунът заяви:

— Пред себе си виждам само самураи.

Мелезът надигна глава, неспособен да повярва на чутото, а погледът му се изпълни с изумление и дълбока благодарност, сякаш дори простият факт, че го признаваха за нормален човек, означаваше твърде много за него, а какво оставаше за това да бъде признат за самурай.

Госпожица Асано най-накрая падна на колене, но само за да коленичи до мелеза и да вземе ръката му в своите две. Щом погледна в очите му, ослепителна усмивка грейна на лицето й, въпреки че устните й потрепваха от едва сдържаната емоция.

— Благодарим ви, господарю — скромно каза Оиши и най-накрая се поклони.

Мъжете зад него също се поклониха. Подхвърляни насам-натам от превратностите на съдбата, подобно на изгубени моряци, които най-после бяха намерили в морето обратния път към дома, или подобно на воини, които бяха водили битка срещу невъзможното и най-накрая се бяха завърнали у дома като победители, всички те с достойнство на истински самураи, каквито бяха, демонстрираха уважението пред своя господар на господарите.

Той на свой ред също ги дари с тържествения си поклон.

 

 

Щом всички получиха разрешение да се настанят зад стените на крепостта Ако, Кай се върна сам обратно при гроба на господаря Асано. Мика беше на аудиенция с шогуна, за да изяснят подробностите около прехвърлянето на средствата на рода Асано. Шогунът й беше дал думата си, че владението над Ако щеше да бъде възстановено на нея, точно както се бяха надявали и всички ронини.

Шогунът обаче не възнамеряваше да отсъства задълго от Едо. Кай беше разбрал, че това е последният му и единствен шанс да прекара няколко мига на спокойствие с човека, който бе чувствал много повече като баща, отколкото всеки друг човек или не-човек, когото бе познавал.

Кай сведе поглед към надгробния камък на господаря Асано. Мика вече се беше опитала да премахне най-очевидните знаци на запуснатост, почиствайки бурените и сухите треви около основата на камъка, а някой друг вече беше забил две дървени молитвени дъсчици в земята зад него.

Придвижвайки се бавно и внимателно, Кай падна на колене и постави пръчицата тамян, която беше донесъл, в специалната поставка пред гроба. Той я запали, сведе глава и благодари на милостивия Буда за състраданието, което господарят Асано беше показал към него, и за всичко, което се беше случило в живота му благодарение на това. Благодари и на боговете, че не само му бяха дали възможност да участва в събитията, довели до освобождаването на неспокойния дух на господаря Асано, но и за това, че бяха върнали на Мика рожденото й право на наследство.

След това остави съзнанието си да се освободи от всяка мисъл и емоция и тихо се потопи в единението с частиците от душата на господаря Асано, които бяха останали в земята, която той толкова много беше обичал. Усети присъствието му да отеква в собствената му душа, както щеше да отеква в душите и съзнанието на всички, които бяха позволили на част от душата на господаря им да стане част и от тях самите.

Дочу някакъв шум зад себе си и вдигна поглед, но не се изненада да види приближаващия се Оиши. Изглежда, той също бе изпитвал подобно непреодолимо желание да прекара няколко последни мига насаме със своя господар и спомените си, както и да се помоли за него и да направи равносметка на живота си, докато все още имаше възможност за това и преди да поеме на собственото си пътешествие към неизвестното.

Кай понечи да се изправи, опитвайки се да не издаде с гримаса болките, които му причиняваше това движение. Оиши обаче му направи знак да остане на мястото си, признавайки, че и той самият се беше появил неочаквано и беше прекъснал молитвите му, а и в душата на господаря Асано имаше място и за двама им, както беше винаги и когато той бе все още жив.

Кай коленичи отново и видя как Оиши извади малка бутилка саке и две чаши, които беше донесъл, за да сподели с господаря си традиционното питие за сбогом. Наля от сакето в чашите — една за него, една за господаря, като отпи от едната, а другата остави сред даровете, след което сведе глава за молитва.

Накрая вдигна глава и погледна надгробния камък.

— Кажи ми — обърна се той към Кай, — когато господарят те намери в гората и ти опря онзи нож в гърлото ми… щеше ли наистина да ме убиеш?

Кай го погледна, изненадан от това колко далеч назад във времето бяха отлетели спомените на Оиши. Замисли се върху въпроса за момент.

— А ти щеше ли да ме убиеш? — отвърна с въпрос той.

Оиши отклони поглед и също се замисли над отговора си.

— Да.

— Да.

Едновременният отговор увисна във въздуха, сякаш точно тук и сега мислите им бяха обединени от нещо много повече от просто споделен спомен.

И двамата се усмихнаха, а след това избухнаха в силен смях, споделяйки иронията на ситуацията и засвидетелствайки си отново така дългоочакваното взаимно уважение.

Оиши погледна отново към гроба на господаря Асано.

— Тогава му казах, че си демон и че трябва да те остави да умреш… — каза Оиши и веселото изражение на лицето му изведнъж се превърна в разочарование, щом си спомни за мъдрите думи на господаря и собственото си прибързано заключение. — Той каза, че си бил само едно изплашено момче. Също като мен — завърши той.

Кай срещна погледа му и видя искреното съжаление в очите му за това, че собствените му ограничения толкова дълго време не му бяха позволявали да види истината.

Само че вече не беше така. Оиши наля още една чаша саке и я подаде на Кай. Той я пое с поклон и отпи. Щом свали чашата от устните си, Оиши го гледаше с неподправена симпатия, която още повече го изненада и дори леко го обърка.

— Господарката Асано е като баща си — каза Оиши. — Тя ще успее да върне величието на Ако.

Кай разбра, че думите му не бяха казани случайно, а чрез тях Оиши се опитваше да го утеши и да му даде още един знак колко близки бяха станали двамата, дори без да го съзнават. Оиши разбираше не просто всичко, което Кай беше научил и спечелил през това време — нещата, които го бяха подготвили да премине от тази форма на съществуване към следващата, но и всичко, което бе принуден да пожертва. Разбираше и единственото нещо, което му беше по-скъпо от всичко друго и което му беше помогнало да премине през толкова много изпитания в живота, когато не бе имал нищо друго, в което да повярва — любовта му към Мика и нейната споделена любов към него.

Но сега Мика отново беше дъщеря на баща си, наследницата на дома Асано и официален регент на Ако. Тя все още имаше недовършени задължения и клетви, които да изпълни, преди да настъпи и нейният час.

— Знам — тихо каза Кай, а по устните му заигра лека усмивка.

— „Всички, които са родени, трябва все някога да умрат. Всички, които се срещнат, трябва все някога да се разделят“ — изрецитира Оиши известния стих. — Но това, което споделяме в живота си, никога не може да ни бъде отнето — каза той и също се усмихна, когато очите им се срещнаха в споделен момент на аваре.

Кай остави чашата си и усмивката му стана по-широка. Поклони се за последен път пред гроба на господаря Асано и изрече последните си думи за сбогом. Вдигна се отново на крака и тялото му неочаквано му позволи да стане и да се изправи с чест и без болка.

Изненадан, Кай си пое дълбоко дъх, сякаш за да се увери, че всичко беше наистина, след което издиша спокойно за пръв път, откакто бяха напуснали крепостта на Кира. По някое време по средата на молитвите му прерязващата болка в тялото му почти беше изчезнала и той разбра, че тя не беше причинена изцяло и само от раната на гърба му.

Кай хвърли последен поглед към надгробния камък и си спомни за Гората на тенгу, за призрачните стенания на изоставените мъртъвци, за проблясващите духове и техните вовеки обречени души, за майка му, която също бродеше сред тях.

Изгубеното момче от Морето на дърветата, което господарят Асано бе прибрал в дома си толкова отдавна, също беше дух, прикрепен към физическото си тяло единствено и само чрез магията на тенгу. През целия си живот се беше страхувал да се довери на вътрешния си глас или на уроците, които бе научил, когато му се беше удавала възможност. Осъзна, че дори се беше страхувал да приеме изцяло дара, който ронините от Ако му бяха поднесли — клетвата, подписана със собствената им кръв, с която те го признаваха за равен на тях, а те самите се считаха за негови братя.

Щом се изправи над гроба на господаря Асано и погледна отново към Оиши, изведнъж Кай почувства отново лекота, сякаш е бил окован в окови и те изведнъж бяха изчезнали заедно с болката. И все пак той не беше напълно откъснат от смъртното си тяло и то се чувстваше като събудено отново за живота, усещайки земята под краката си по-сигурна откогато и да било.

За пръв път в живота си той се почувства напълно жив и напълно човек. Сякаш оковите на собствените му страхове и съмненията в истинската му самоличност, а и дори в човешката му същност, бяха превърнали тези мислени окови в нещо по-здраво от желязо. Нито провъзгласяването от шогуна, нито признанието на останалите ронини за това, че той заслужаваше да носи титлата „самурай“ не бе достатъчно, за да го освободи напълно.

Самурай означаваше онзи, който служи. Ронините бяха служили на господаря си дори и след неговата смърт, и то не само от гири — дълга за подчинение пред една система, която въпреки цялото си могъщество все пак беше напълно бездушна. Бяха го направили и заради нинджо — осъзнаването, че има неща, които само отделна душа и сърце можеха да почувстват нужда да защитят, бранят, да се борят и дори да умрат за тях — а повечето от тези неща дори не можеха да се видят с очи, нито да бъдат контролирани или насилвани. Справедливост. Чест. Любов.

Гири и нинджо… Ред и хаос… вечно променящите се точки на равновесие във вечно въртящото се колело на живота.

Последните няколко седмици му се струваха по-истински от всички мъгляви години, които беше прекарал в просто оцеляване. И най-накрая, коленичейки пред гроба на господаря Асано, беше осъзнал, че все пак бе имало истинска причина за съществуването му… и че той я беше осъществил. Душата на господаря Асано вече беше свободна… както и дъщеря му.

Свободен беше и той. От много време насам той най-накрая беше в мир със себе си и с живота, достатъчно, за да усети надеждата и да повярва, че всеки край всъщност водеше до ново начало. А той щеше да навлезе в неизвестното бъдеще, съпроводен от благословията на господаря Асано.

Той се обърна и тихо си тръгна от гроба, оставяйки Оиши насаме, за да сподели последните си мигове с духа на техния господар.

 

 

Оиши погледна след Кай, който тръгна сам към крепостта, и с изненада видя, че стойката му отново беше горда и изправена, а недъгът му след битката с демоничния самурай на Кира сякаш беше изчезнал.

Погледна отново към гроба на господаря Асано и изказа тиха благодарност за напътствията, които преди толкова много години бяха опазили твърде усърдния и малко уплашен млад воин от това да удави едно безпомощно… е, не чак толкова безпомощно, но също толкова уплашено момче като него.

Да убиеш беше толкова лесно… Вече знаеше точно колко лесно беше, както и колко невъзможно бе да се върнат мъртвите обратно към живота. Ръката му несъзнателно докосна нараненото рамо, щом си спомни за битката с Кира. Когато най-накрая беше убил убиеца на господаря Асано, се беше чувствал така, сякаш бе обладан от демони, а не като човек, действащ в порив на божествено отмъщение. Не усещаше това да е някаква особена смелост или геройство, а и беше убеден, че дори дивите животни не бяха способни на нарочна жестокост.

Спомни си, че се беше усъмнил дори в самото съществуване на Пътя на воина, когато ставаше въпрос за битка на живот и смърт — независимо дали в двубой с един противник или с армии от хиляди нахъсани едни срещу други хора, оцеляването винаги се свеждаше само до това да размениш живота на друг човек срещу своя собствен. Войната превръщаше всички морални норми в лъжи, а това особено силно се отнасяше за перфекционизма на Бушидо. „Няма честност на бойното поле“, беше казал Сун Дзъ. Ами състрадание? Справедливост? Чест? Те нямаха повече място на бойното поле, отколкото честността.

И все пак, когато войната най-накрая свършеше, а истинската атака над крепостта Кираяма не беше продължила и ден, а какво оставаше за цяла година или за цял живот, то накрая оцелелите все пак трябваше да се завърнат у дома при семействата и приятелите си и при други напълно непознати хора, които живееха в свят, където ежедневието на повечето от тях беше също толкова далечно от това, което бяха направили те, колкото и адът от рая.

Кодексът на честта Бушидо не беше предназначен да научи хората как да оцеляват в битка. Не и повече, отколкото обучението на воина имаше за цел да го научи, че кучешката смърт беше повече изпълнена с чест, отколкото една безсмислена победа.

Бушидо беше само картата — нещо, предназначено да покаже на човека пътя към дома му, след като твърде дълго е бил сам в пустошта, да насочи воина към неговата човечност, да му помогне да си спомни кои бяха нещата, за които наистина си струваше да се бори, и как отново да живее в мир със себе си.

А картата беше само едно напомняне, че дори простият лист хартия винаги имаше две страни.

Справедливост и смелост, решимост и състрадание, благовъзпитаност, уважение, честност, лоялност, чест… Всички тези качества описваха едно просветено същество или такова, което беше близо до пълното просветление. Но дори и във времена на мир за повечето хора беше невъзможно да живеят според тези високи стандарти. Ако един самурай се считаше за достоен за мястото си в обществото, то във време на мир, когато най-добрият меч беше този, който стоеше непрекъснато в ножницата си, самураят трябваше да разбира честта по различен начин и да дава пример с извършеното добро, а не с нанесените вреди.

Оиши се поклони отново в знак на почит пред своя приятел, ментор и господар, който го беше насочил към правилния път — към живот, изпълнен с искрено уважение и смелост, а не просто фалш и претекст.

Но тъкмо когато си го помисли, Оиши си спомни това, което господарят Асано му беше признал в последните си мигове, когато двамата бяха стигнали почти до края на Голямата зала в двореца — беше му казал, че така и никога не е разбрал какво е имал предвид Буда, когато е говорил за истинската стойност на всяко човешко същество. Беше му признал още, че е разочаровал Кай и че дъщеря му винаги го е знаела, и то само по инстинкт, но тъй като той така и не го беше усетил, тя никога не бе посмяла да му каже, че обичаше Кай, а по този начин той беше разочаровал и нея.

Оиши, разбира се, тогава го беше отрекъл, като в онзи момент наистина го мислеше.

Сега обаче осъзнаваше, че господарят Асано в самия си край беше гледал с ясна проницателност през открехнатия прозорец на просветлението. И въпреки че за него беше вече твърде късно да промени нещо в живота си, то поне в следващия си живот щеше да бъде воден от това проникновение.

Сега и Оиши осъзнаваше, че пред него се отваряше този прозорец и той, гледайки в правилната посока, можеше да зърне за миг светлото око на Буда, взиращо се в него. Точно навреме беше осъзнал, че това проникновение трябваше да отнесе със себе си нататък в бъдещето… а и освен това дължеше благодарност на Кай за това.

Хрумна му, че и Чикара, подобно на Мика, инстинктивно беше успял да прозре колко ценен беше Кай, докато самият той не го беше проумял. По време на пътуването обратно към Ако беше прекарвал повече време със сина си и беше останал изненадан от това колко зрели разбирания бяха започнали да заместват момчешката наивност и илюзиите за величието на войната, които Чикара бе изгубил завинаги.

Най-съкровеното желание на Чикара винаги е било да се докаже като воин и като истински мъж в очите на баща си и той вече се беше справил отлично с това. И все пак Оиши не можеше и да не осъзнае, че синът му дори не беше все още толкова голям, колкото беше той самият по времето, когато замалко не беше удавил Кай. Замисли се какво ли още можеше да постигне момчето, ако имаше свободата да изживее живота си чак до естествения му край.

И Рику…

Оиши, подобно на Кай и останалите, също се молеше да е научил вече уроците, които е трябвало да научи в този живот, така че да се извиси с една стъпка нагоре в следващия, да бъде на крачка по-близо до истинското просветление.

И все пак той изоставяше Рику, а преди това й беше донесъл само мъка. Отнемаше й не само щастието от съвместния им живот, а и единственото им дете. Какво право имаше той да й причини подобно нещо?

Беше пожертвал всичко, включително собственото си семейство, за да постигне жадуваната цел и да изпълни най-големия си дълг в този живот. Дългът пред господаря винаги бе ръководил мислите му и бе за него единствената същност на това да си самурай. Сега обаче, когато вече беше прекалено късно, Оиши съжали, щом осъзна, че би могъл да намери по-добър баланс между гири и нинджо — такъв, при който би могъл да изрази любовта към семейството си, както и истинския дълг, който имаше към тях, така както имаше дълг и към господаря Асано.

Рику винаги беше приемала нещата такива, каквито са, без въпроси и без оплаквания. Когато обаче бе видял съществуващото между Кай и Мика пълно духовно разбирателство, което дори не се нуждаеше от думи, а и трудно можеше да бъде обяснено с думи, единственото, за което можеше да мисли в този момент, беше погледът на Рику в момента, когато се разделяха. Почувства се така, сякаш досега е бил сляп за истинското място на Рику в сърцето си, както бе грешал и за истинската човешка същност на Кай.

Беше видял урока, който трябваше да научи от това, само че вече бе твърде късно. Щом се върнеше в крепостта, щеше да опита да изрази чувствата си пред Рику, както и пред Чикара, въпреки че всички думи, които би изрекъл сега, не биха били по-полезни от семена, засети твърде късно през годината.

Оиши още веднъж се замисли за духа на господаря Асано, който все още витаеше наоколо, след което се поклони дълбоко на гроба и изказа последна молитва с надеждата господарят на Ако все още да продължава да закриля хората му и през малкото време, което им оставаше, както и да му окажеше подкрепа за последното добро, което нямаше да е предназначено за него, а за вярната му съпруга.

 

 

Нов ден — последният им ден — изгря и освети вътрешния двор на крепостта, където белите постелки вече бяха подредени в редици под цъфналите вишневи дървета — подобно на олицетворение на горчиво-сладкото съчетание между дълга и любовта.

Четиридесет и седмината мъже, които се бяха заклели да отмъстят за смъртта на господаря си, да освободят духа му и след това да го последват в пътуването му към неизвестното бъдеще, стояха в отделните си стаи в двореца Ако и донагласяха снежнобелите си одежди, подготвяйки се да изпълнят последния си самурайски дълг.

Облечен изцяло в бяло, Кай влезе тихо в Голямата зала, където Мика стоеше сама и гледаше през отворения прозорец навън към редиците бели постелки под вишневите дървета. Видя лекото потрепване на тялото й, когато тя го усети да влиза в стаята, но за пръв път Мика не се обърна веднага, за да го погледне.

Той разбра защо и се спря на място, очаквайки тя да го повика. Мика отново беше облечена като господарката Асано и изглеждаше такава, каквато я помнеше винаги — облечена в прекрасните цветове на изгряващия ден. Одеждите й бяха семпли и без декорации, но бяха обагрени в цветове, преливащи се между всички нюанси на златистото, прасковеното, яркочервеното и пурпурното. Днес беше облякла върху тях и семпла мъжка туника без ръкави, с кръстосаните ястребови пера на герба на рода Асано, избродирани със златна нишка върху червената коприна — цветовете на Ако и на живота. Облеклото й излъчваше смело потвърждение на позицията й на регент, възвърната й по право заедно с честта на баща й и тази на предците й. Олицетворяваше и безкрайната благодарност към благородните и неизменно верни васали на Ако, които бяха направили всичко това възможно.

Красотата й все още го пронизваше толкова силно, както и когато беше момче, въпреки че не само живите цветове на облеклото й или дори нежната красота на лицето й бяха това, което бе пленило сърцето му, поставяйки началото на истинска любов, която му бе утеха и подкрепа през всички тези години. Красотата й бе в това, което виждаше в очите й още от първия път, когато тя го беше погледнала — разпознаването на една стара душа от друга. И това бе отекнало толкова дълбоко у него, че през всичките тези години тази любов никога не бе имала нужда от каквито и да било обещания, нито пък се нуждаеше от физически допир с нея. Това, че просто можеше да вижда очите й и любимата й душа, която се взираше в него през тях, му беше достатъчно.

Любовта му към нея не беше нещо, което той беше желал, а по-скоро нещо, което винаги беше чувствал и без да го иска — подобно на вълшебно езеро тя му беше показала дълбините на спокойствието и радостта — радост, която бе изгорила болката в живота му.

Мика най-накрая обърна лицето си към него, а очите й отразяваха нежността, изразена и в неговия поглед, въпреки че под повърхността им се виждаше силата на волята й — качество, което също обичаше у нея. Той усети обаче, че в момента тя едва имаше сили да държи емоциите си под контрол. Мика прекоси стаята и дойде при него.

Вдигна поглед към лицето му и каза тихо:

— Преди да умре, баща ми ми каза, че този свят е само подготовка за следващия и че всичко, за което може да се молим в него, е да го напуснем едва след като сме обичали и сме били обичани — ръцете й се вдигнаха, треперещи от нуждата да го прегърне, знаейки, че за нея той винаги беше толкова близо и в същото време толкова недостижим.

Загледа се в лицето и в ръцете й, неспособен да удържи копнежа, който бе крил дълбоко в себе си от толкова дълго време, а сега този живот на вечно търпение най-накрая беше почти към края си. Взе ръцете й в шепите си и почувства, че пръстите й бяха леденостудени не само от хладния сутрешен въздух, а сякаш нещо дълбоко в тялото и душата й все още беше замръзнало след цяла година съществуване в състояние на жива смърт. А сега…

Сега вече имаше време само за една последна клетва.

— Ще те търся през хиляда светове и десет хиляди живота, докато те намеря отново — прошепна й той с желанието тя да разбере и да повярва, че винаги би я разпознал още в момента, в който очите им се срещнат, точно както бе станало и този път, независимо в каква нова форма щеше да се е преродила душата й тогава.

— А аз ще те чакам през всички тях… — отвърна тя с разтреперан глас. Обви ръце около врата му и го притегли към себе си. Двамата се прегръщаха за последен път с цялата нежност и страст, която бяха принудени да отричат още от онзи далечен пролетен ден преди толкова много години, когато едно малко момиче беше целунало едно момче и беше избягало, като никога не си беше представяло, че любовта му ще е за цял живот.

 

 

Вятърът шумолеше през клоните на вишневите дървета, когато Оиши поведе хората си навън към двора, където ги очакваха четиридесет и седем бели постелки. Четиридесет и седмината мъже, облечени в бяло, един по един заеха местата си със стоическо достойнство. Кай беше последният, който излезе в двора, а изражението на лицето му не трепна дори когато видя Мика, вече заела своето място сред наблюдателите, седнали заедно с шогуна и първенците му. Облечена в ярките си коприни, тя изпъкваше като възхитителен пролетен цвят сред мрачните облекла на служителите на бакуфу, сякаш нарочно бе искала външният й вид да е ярко олицетворение на вярата й във вечното прераждане на духа и в по-добрия свят, който очакваше обречените мъже пред нея.

Ясуно се премести съвсем леко, така че Кай да има достатъчно място да коленичи, без да показва болката от нараняването си. Кай гледаше разсеяно встрани от подиума и Мика, взирайки се в облечените в черно-златни брони стражи, които обграждаха двора в кръг, за да опазват реда сред тълпата, дошла да стане свидетел на събитието, а и да служат като секунданти.

Нямаше тобари, които да ограждат мястото, където щеше да се състои ритуалът. Мика беше дала разрешение на хората от Ако да присъстват, което само по себе си беше нещо необичайно, а и по големината на събралата се тълпа от хора можеше да се заключи, че имаше такива, дошли от много по-далеч от крепостния град, за да присъстват. Тълпата стоеше и чакаше с почтителна тишина, сякаш хората се намираха в храм, а много от тях бяха облечени в бяло като опечалени. Дворът беше толкова тих, че Кай чуваше шума на листата по дърветата и долитаща отнякъде песен на птичка. Небето беше яркосиньо и безкрайно, каквото не го беше виждал никога преди…

По сигнал на Оиши четиридесет и седмината самураи коленичиха едновременно, поставяйки последните си стихове на малките масички, оставени пред всеки един от тях, където вече ги очакваше по един къс меч танто. Те всички се поклониха като един в знак на почит пред шогуна и господарката Асано.

Шогунът погледна от подиума към четиридесет и седмината мъже, засвидетелствайки тяхното гордо и дисциплинирано приемане на саможертвата, която сами се бяха заклели да извършат. Нямаше друг начин за тях да живеят свободно, макар и за кратко, без други ограничения, освен собственото им чувство за морална справедливост. Такива бяха ограниченията, поставени от човешкия закон.

Той познаваше и ужасяващата притегателна сила на нещо по-силно от волята на обществото или от страха от закона — това, че той беше шогунът. Но дори той самият нямаше абсолютната свобода да прави каквото желаеше.

Разбираше защо винаги щеше да има хора, които се отклоняваха от предначертания си път, макар да знаеха, че пътят, който самите те избират, води до ръба на пропаст. Но каквито и да бяха причините им за нарушаването на закона и независимо дали този закон беше справедлив или не, обществото не можеше да продължи гладкото си съществуване… бакуфу — държавната власт на Токугава, нямаше да може да оцелее, ако покажеше снизходителност към подобно поведение.

И все пак, когато погледна към благоговейните изражения по лицата на хората от тълпата и тези на собствените му самураи, шогунът разбра, че дори той никога преди не беше ставал свидетел на нещо такова. Независимо колко грешни или обикновени бяха животите на тези хора преди, той осъзна, че проявената смелост, честността и непоклатимото чувство за справедливост, които бяха показали те накрая, се припокриваха напълно с идеала му за истински самураи. Разбра още, че и никой друг от присъстващите днес тук нямаше да забрави какво бе видял в този ден.

Това нещо нямаше да отмине и да бъде забравено през следващата седмица… или през следващата година… може би никога нямаше да бъде забравено. Погледна към госпожица Асано и за пореден път се запита защо беше позволила на хората от възстановените си владения да станат свидетели на сепукуто на мъжете, които тя и същите тези хора вярваха, че ги бяха спасили от господаря Кира. Какъв ли нагледен урок се надяваше да научат гражданите на Ако от подобна гледка?

Като шогун той беше живият символ на духа, който олицетворяваха мъжете, коленичили пред него, както и символ на законите, които те бяха нарушили. Той щеше да бъде съден само от времето, заедно с тях…

Водачът им даде сигнал и четиридесет и седмината мъже взеха камите, действайки така, сякаш съзнанията им се бяха слели в едно общо.

— Чакайте! — каза шогунът.

Мъжете спряха с вдигнати във въздуха оръжия.

— Оиши Чикара — каза отново шогунът, — излез напред.

Чикара вдигна объркан глава и погледна първо към шогуна, а след това към баща си и накрая към сломената си от скръб майка, която гледаше от тълпата. Баща му също погледна към шогуна, а в погледа му се четеше същата обърканост.

Чикара несигурно се изправи на крака, а шогунът погледна към Оиши.

— Ти може и да си нарушил заповедите ми, но аз не мога да лиша страната ни от наследниците на твоята кръв — каза той. — Синът ти ще живее, за да й служи, както го направи и ти — с чест.

Някъде в тълпата дланите на Рику, стиснати в отчаяна молитва, изведнъж се притиснаха към лицето й, сякаш жената се опитваше да сподави вика си.

Чикара остана неподвижен и загледан в баща си — неговия командир, търсейки заповедта му, молещ се безмълвно за позволение или за отказ, разкъсван от решението, което не можеше да вземе сам.

Оиши също погледна към сина си, а собственото му изражение също бе раздирано между емоциите на водач, който бе позволил на едно шестнадесетгодишно момче да даде мъжка клетва, подписана с кръв, която водеше след себе си самурайски отговорности, и като баща, чийто син едва бе живял достатъчно, за да започне да разбира какво означаваше да си мъж.

Оиши погледна към Рику и изведнъж си спомни за последната си молитва край гроба на господаря Асано. Разбра, че някак си господарят му й беше дал отговор и че това беше отплатата за неговата лоялност.

Той кимна на Чикара, давайки му разрешението си да напусне мястото. С последен поглед към сълзите на благодарност по лицето на съпругата му той се обърна отново към шогуна и се поклони, а в съзнанието му лицето на Рику бавно се сля с усмихнатото лице на господаря Асано.

 

 

Мика гледаше от мястото си как Чикара се поклони за последен път на баща си и тръгна с несигурна крачка от мястото си към тълпата, където го очакваше майка му. Стражите го пуснаха да премине и тя се изправи на крака, протягайки ръце да го прегърне. Мика отдели поглед от тях, а сърцето й се изпълни едновременно с доволство и мъка, когато погледна отново към Кай.

Кай стоеше коленичил неподвижно, също като останалите мъже около него, а лицето му излъчваше неземно спокойствие, докато белите му дрехи се сливаха с тези на останалите, превръщайки го просто в един от тях — един от мнозината, които вече бяха негови приятели и бойни другари. Той е точно там, където винаги е принадлежал — помисли си Мика. — Където винаги бе копнял да бъде още откакто беше намерил пътя си до Ако. Най-накрая беше приет, вече не беше презрян и сам, а най-после беше намерил своето място като техен равен.

Изведнъж в съзнанието й не остана нищо друго, освен красотата, която се излъчваше от спокойното му лице — лицето на тенин, ангелското момче, което тя някога си беше представяла, че се е появило в живота й, защото е изгубило пътя си обратно към рая. Винаги беше знаела, че някой ден ще дойде момент, в който той трябваше да продължи това пътуване, където и да го водеше то.

В очите му, които гледаха право в нейните, тя видя само собственото си отражение такава, каквато я беше видял за пръв път — нежното лице на малко момиченце, по-прекрасно от всяко друго живо същество, което някога си беше представял, появило се изведнъж до него, за да го закриля… Изникна споменът за сладкия й детски глас, с който му беше пяла песничка, въпреки че бавачките й се бяха опитали да я отпратят далеч от него… Споменът за това как тя тичаше след него из прекрасните поля и гори на Ако като смеещия се дух на пролетта… Споменът за една открадната целувка…

А след всички тези години любящият й поглед все още го изпълваше със същата трепетна почуда. За миг Кай сведе глава, докосвайки свитъка със стиха, който беше написал, преди да вдигне глава, за да сподели с нея един прощален поглед, който й казваше, че последният му стих е бил написан само и единствено за нея.

 

 

Оиши отдели поглед от Мика и мястото, където тя стоеше до шогуна, все още за последно взряна в Кай. Погледна и към Кай и всички останали и кимна още веднъж. Още веднъж те вдигнаха камите си в очакване на последния му знак. Всички наблюдаващи ги хора, дори охранителите на шогуна, сведоха глави пред тях в уважителен поклон.

Кай вдигна поглед заедно с Оиши, Ясуно, Хара и всички останали, поемайки последна глътка сладък въздух, отправяйки последен взор към небето и красотата на Ако — доказателствата, че за някои неща човек си струваше да умре — те щяха да ги съпроводят в сетния им час.

Оиши даде последната си команда и всички мъже като един затвориха кръга.

 

 

Неспирният вятър продължаваше да играе сред клоните на вишневите дървета, а рояк листенца, преливащи от снежнобяло до кървавочервено, изпълваха въздуха, след което падаха кротко на земята като сняг, носен от вятъра. Те отбелязваха края на едно и началото на друго, точно както бяха правили още от настъпването на първата пролет на този свят и както щяха да продължат да правят в безкрайно подновяващия се цикъл, водещ към бъдното, познато само на боговете. Само за тях затвореният кръг и безкрайната спирала, виждана от единия си край, не бяха неразличими.