Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

2.

Гледката към Хоншу от небето наистина предизвикваше възхищение и беше нещо невиждано досега от човешки очи. Далечното море чезнеше в безкрая, превръщайки се в част от прозирното синьо небе; преливащото в различни нюанси зелено на нивите и бамбуковите горички ставаше по-тъмно, когато стигнеше до дърветата на Тъмната гора, които покриваха все по-стръмните хълмове, а отвъд тях се редяха веригите на сиво-виолетови планини със заснежени върхове.

Пролетната зеленина в низините се отдръпваше като плискащите се вълни по далечния бряг на океана, докато тя продължаваше да се издига все по-високо над все по-планинската земя отдолу. Тук-там между дърветата проблясваха петна от сняг, бялото постепенно изместваше зеленото, а тъмните пространства на голите скали нахлуваха все повече и повече в царството на живите същества.

Когато на хоризонта изникна замъкът Кираяма, неговите каменни крепостни стени сякаш бяха единственото нещо, строено някога от човека сред бяло-сивата пустош, която изпълваше сега цялата гледка от небето.

Стражите, които наблюдаваха от стените и кулите на замъка, не забелязаха нищо, когато китсуне достигна целта си; само един кратък проблясък на светлина отбеляза нейното спускане, когато тя пристигна в замъка. На дневната светлина аурата на лисицата не бе нищо повече от отражение на слънчев лъч върху леда.

Постовите рядко поглеждаха нагоре, където никога нищо не се виждаше, освен някоя прелитаща граблива птица. В земите долу също рядко се мяркаше жива душа преди пролетта; само диви животни прекарваха зимата в тези планини и малцина хора или други живи същества се приближаваха до замъка без основателна причина. Що се отнася до хората, дори завладяването на владенията на замъка рядко бе достатъчна причина. Пазачите обръщаха повече внимание на живителната топлина на жарта в мангалите, край които се събираха повече от всякъде другаде.

И така, както винаги, снежнобялата лисица пристигна в замъка незабелязано и без предизвестие, изприпка по каменния под на преддверието, а сянката й пробягваше по стените на светлината на факлите. Всяко движение сякаш променяше външността й, но не така пълно, както тя самата се преобразяваше с всяка своя крачка, и когато стигна до входа на главната кула, слугите и придворните, които я зърнаха да минава, видяха само това, което очакваха да видят — Мицуке, зашеметяващо красивата, чувствена спътница на господаря Кира.

Те не можаха да се въздържат да не я гледат, когато тя се заизкачва по стълбището, водещо към личните покои на господаря им — движенията й бяха така грациозни, сякаш не стъпваше по стъпалата, а се рееше над тях. Както винаги, Мицуке носеше кимоно и връхни дрехи от най-фините тъкани, с изящни мотиви и десени в цветовете на гъстите гори в началото на лятото: златистозеленото на огряна от слънцето трева, кадифено зеленото на обраслите с мъх камъни по брега на потока, синьото на небето, изпъстрено с разлистени клонки.

Тя можеше да не им каже нито дума и да мине между тях, сякаш изобщо не забелязва присъствието им, но само нейната поява, зърването на омагьосаното й облекло, като че ли ги омайваше и те изпитваха чувство на задоволство. Цветовете и ароматът, който я обгръщаше, им припомняха, че пролетта отново ще настъпи дори и на тези мрачни върхове — както в крайна сметка винаги се случваше — само ако потърпяха още малко.

Както изглежда, тя бе омагьосала по същия начин и техния господар, но най-вече го бе променила. Когато беше с него, раздразнителността му изчезваше и това им даваше така желаната възможност да си отдъхнат от пристъпите му на гняв и разочарование, които явно бе прикривал добре, докато беше в двора на шогуна.

 

 

Китсуне отвори вратата към личната спалня на господаря Кира тихо, но без колебание, без да се покланя раболепно, както мъжките индивиди сред хората очакваха от жените си, а даймио очакваше дори от самураите, които му служеха.

Тя огледа осветената от фенери стая, търсейки господаря, на когото служеше напълно доброволно и по-лоялно от всеки човек.

Странните й очи — едното с червеникавокафявия цвят на есенната шума, а другото ледено синьо като зимното небе — го откриха изтегнат на татамито под кожена завивка, която се спускаше на дипли около мангала, отопляващ средата на стаята, като съсредоточаваше топлината му около тялото на Кира. Тя се приближи тихо като лисица и се загледа в лежащия мъж, който изглеждаше заспал.

 

 

Когато спеше, лицето му бе кротко като на дете, но никога не бе такова, когато беше буден, изгарян от амбиция, която пламтеше в очите му като жарава.

Той беше най-красивият мъж, когото бе виждала — със землистокафяви очи, лъскава, черна като гарваново крило коса, съвършени черти, с нежната му страст, когато се любеха, като че ли само тогава забравяше почти дивия копнеж, който терзаеше душата му през останалото време. Мицуке не знаеше кое от всички тези неща — или рядката комбинация от тях — бе пленило сърцето й в мрежата на страстта. Дори не бе осъзнала в какво е въвлечена, защото това беше много неочаквано и необичайно.

Той бе омагьосан от нея в мига, в който я видя, каквато бе нейната цел, и това бе напълно очаквано. Ала след това тя откри с огромна изненада, но не и с тревога, че омагьосването е било взаимно. Мицуке предположи, че той самият е бил китсуне в някакво свое предишно въплъщение.

И все пак със сигурност приливите и отливите на чи енергията, които създаваха съдбата на всичко, което съществуваше на земята и даже в царството на боговете, бяха предопределили това да се случи. То беше извън техния контрол, дори извън магическата й способност да предвижда.

Тя въздъхна, очите й отново се спряха на лицето му, докато се готвеше да легне до него и да го събуди с целувки.

Кира отвори очи и погледна нагоре към нея, напълно разсънен, и тя изведнъж осъзна, че през цялото време е бил буден. Никой друг човек не можеше да я свари неподготвена, както го правеше той.

— Жив ли е Асано? — попита Кира.

Мицуке остана неподвижна, загледана втренчено в него, знаейки, че мълчанието й му казва всичко, което иска да знае.

Той се надигна и се подпря на лакът, насочвайки вниманието си към прекрасно нарисуваната карта на Япония, която бе разпростряна на пода до него. Пръстите му се плъзнаха по нея, следвайки погледа му, като обходиха една област, после още една, когато каза:

— Със стоманата от Нагато може да се изработят чудесни оръжия, а със златото от Изу да се купи предаността на мъжете. Обаче плодородната почва на Ако може да изхрани армия — той заби пръст върху мястото върху картата, където се намираше Ако, сякаш можеше да убие неговия даймио просто като го пожелае. — Ако е ключът към Япония. Управлява ли го далновиден мъж, един ден той може дори да се провъзгласи за шогун.

Кира отметна кожената завивка и се изправи, като впери в нея поглед, в който се четеше повече разочарование, отколкото порицание.

Не можейки да отвърне очи от неговите, тя загуби способността си даже да протестира, камо ли да го нападне остро заради неговата неблагодарност. Това беше най-сложното манипулиране на силите на земята и небето, което някога бе извършвала: да направи покваряващо заклинание на цилин и да му внуши, че Асано е неговият мъчител; да го заведе с магия от най-затънтените кътчета на планините до Ако, където в неговата ярост той бе причинил ужасно опустошение. Лично Асано го бе преследвал, както тя знаеше, че ще бъде принуден да направи. Той трябваше да е мъртъв…

— Господарю мой — каза Мицуке, — направих всичко по силите си — и това беше вярно.

Тя внезапно си спомни селянина, който бе повалил цилин с един удар, когато се бяха провалили дори най-добрите самураи на Ако, който я бе погледнал в очите и внезапно бе прозрял илюзията, виждайки ясно нейната същност. Беше сигурна, че не е нищо повече от обикновен човек, дори не и свещеник. Но въпреки това…

— Ти ме провали — каза Кира по-скоро с примирение, отколкото с гняв, и тя вътрешно потрепери. Той докосна нежно лицето й, но в жеста му нямаше топлина, нито прошка.

Като мина край нея, Кира отиде до прозореца и го отвори, без да обръща внимание на студения въздух, който нахлу през него, докато той стоеше загледан в своите неплодородни земи. Беше кръстосал ръце зад гърба си, заемайки несъзнателно позата на затворник.

— Моите предци са дали живота си да издигнат на власт семейството на шогуна и това е тяхната награда — каза той и в гласа му прозвуча добре познатата язвителност. — Асано са давали заповеди, седейки на походните си столове в лагера, и на тях е било дадено Ако. Сега той е удостоен с това посещение, докато на мен ми е наредено да присъствам на него.

Кира стисна юмруци.

— Ако трябва да бъде мой! — той разкъса невидимите вериги, с които неудовлетвореността бе оковала неговата решителност, и се облегна на перваза на прозореца, взирайки се в брулените от ветровете скалисти върхове на безплодното си владение. Очите му бяха студени и безмилостни като покритите със сняг планини.

Мицуке прекоси стаята и обви ръце около кръста му, притискайки топлото си тяло към неговото. Кожата му обаче бе толкова студена, сякаш гледката на собствената му земя го бе смразила до мозъка на костите. Изпълни я жал и тя го прегърна още по-силно в опит да разпали отново топлината на надеждата му и любовта му към нея.

— Какво мога да направя, за да утеша моя господар?

Той се обърна рязко и се освободи грубо от прегръдката й, отказвайки да бъде утешаван или залъгван.

— Направи това, което искам — отвърна остро. — Аз искам да притежавам Ако и ти трябва да ми помогнеш да го получа.

Тя срещна непреклонния му поглед и разтревожена, отмести очи от неговите. Съдба… Той толкова твърдо бе решен да се опълчи срещу своята, да я промени изцяло, ако може. Само един човек можеше да бъде толкова наивен и арогантен, че да прекара целия си живот, мъчейки се да промени това, което не можеше да бъде променено, освен от някои изключителни събития.

И въпреки това, поради слепотата си за чи енергията, хората бяха единствените същества, които имаха потенциала да сътворят събития, така хаотични, че да доведат до промяна на собствената им съдба. Като онзи селянин днес, който бе убил цилин без чужда помощ: за човек, той бе наистина талантлив в способността си да борави с чи енергията. Каква ирония, какъв типичен пример за непонятната воля на боговете да пропилеят такава благословия, давайки я на такова същество.

Но тя бе убедена, че същият дар, съчетан с решимостта да се опълчи срещу бъдещето си, правеше господаря Кира такъв, какъвто беше — единственото човешко същество, което можеше да обича, даже нещо повече: доброволно да му посвети магическите си способности.

— Не можеш да превземеш Ако със сила. Владетелят му е умен и прозорлив, хората му са безстрашни бойци и са му невероятно предани… — Мицуке се поколеба. — Но можеш да го превземеш, като пречупиш духа им — тя протегна ръка и нежно докосна бузата му с пръсти и този път той не я отблъсна, даже притисна лице към топлата й длан, докато гледаше очаквателно към нея.

— След три дни всички погледи ще бъдат насочени към Ако — каза тя тихо, но със смъртоносно обещание в гласа. — Ако моят господар пожелае, триумфалният миг на Асано ще се превърне в негов крах.

— Как? — тялото на Кира се напрегна, той вдигна глава, а в очите му отново заблестя пламъкът на амбицията.

Мицуке сви рамене и свободно падащата й коса се люшна на вълни край раменете й.

— Всеки човек си има слабост — прошепна тя, възвърнала своята самоувереност, като внимаваше да не допусне той да надникне твърде дълбоко в нейните очи. — Асано има дъщеря. Тя е единственото нещо, за което е готов да даде живота си — Мицуке едва забележимо се усмихна.

Кира най-сетне отвърна на усмивката й, прегърна я и я притисна към себе си. След това я целуна с цялата си страст, за която тя копнееше…

 

 

Ловната дружинка се връщаше в замъка Ако с приповдигнато настроение и на всички мъже нефритено зелените оризища по протежение на долината и стръмните терасирани склонове, както и сапфирената лента на реката, отразяваща синьото небе, никога не им бяха изглеждали по-красиви. Навсякъде вишневите дървета бяха отрупани с цвят — от най-простичките бели цветчета с петлистно венче до кичестите съцветия в наситено коралово, които блестяха като рубини на слънчевата светлина. Самият Ако сякаш ги приветстваше с добре дошли у дома след победата им над чудовището, което бе застрашило с унищожение както земята, така и хората, които я обитаваха.

 

 

Мика вдигна поглед от насядалите в кръг, облечени в черни дрехи съветници, с които тя се съвещаваше от няколко дни, когато синът на кару — младият самурай Оиши Чикара, пристигна с непристойна припряност в долния двор, където подготвителните работи бяха на приключване. Чикара огледа мястото, където беше изградена арена за турнира по бойни изкуства — главното събитие на празненствата, посветени на посещението на шогуна, сякаш търсеше някого. Търсеше нея, беше сигурна в това.

Заобиколена от толкова изключително възпитани мъже, тя не посмя да извика или да му помаха, въпреки че Чикара — така приличащ на баща си от времето, когато той бе новоизпечен самурай и горд помощник на кару — събуди у дъщерята на даймио порива на импулсивното малко момиче, което още живееше в нея.

Сега тя беше зряла жена и заради баща си — както и заради самата себе си — никога не би допуснала да прояви и най-малкото невнимание към най-вещите консултанти, които можеха да се примамят с пари да дойдат тук от Едо.

Потискайки усмивката си, тя грациозно пооправи ръкава си, като се увери, че гербът с кръстосани ястребови пера на клана Асано се вижда ясно на връхната й дреха. Чикара скоро щеше да го забележи, а радостното изражение, което бе видяла на лицето му, бе достатъчно да я успокои, че може да изчака дотогава, за да чуе новините, които й носеше.

Един-двама от съветниците погледнаха към нея, докато тя пооправяше ръкава си, така че да се вижда по-добре фамилният герб. Оформлението му бе символ на дълга славна история, датираща още от времето, когато ястребовото перо се бе давало на мъж, заслужил да стане самурай заради смелостта му в битка, или на военачалник, спечелил победа на бойното поле.

Мика търпеливо върна вниманието си върху плана за местата на гостите, който съветниците бяха разгърнали за нейното одобрение.

— Къде сте предвидили да седне дворцовият управител? — попита тя, като че ли нямаше нищо по-важно в ума си.

— Между Негово Височество и господаря Асано, Мика-сама — отговори един от съветниците, като посочи мястото на схемата, — но трябва баща ви да одобри плана.

— Той е одобрен — каза твърдо Мика. Тя вдигна ветрилото си, което също носеше герба на фамилията Асано, а след това го затвори с рязко движение, напомняйки им с този жест, че баща й я е упълномощил да отговаря за подготовката. Това не беше само негова прищявка, но и нейно дългогодишно законно право да се разпорежда с неговия замък и земите му, което бе добре известно на съветниците, както и на нея самата.

На Мика й бе предоставена пълната власт да говори от негово име, когато бе принуден спешно да потегли с въоръжен отряд по следите на чудовището, появило се внезапно в земите на Ако, което бе започнало да тероризира населението и да опустошава нивите и бе нарушило подготовката за посещението на шогуна.

Колкото по-малко знаеха съветниците за това, поне докато не чуеха новината за успешното приключване на лова, толкова по-добре. Тя не се съмняваше, че ако чуеха подробностите по-рано, те щяха да избягат обратно в Едо, за да бъдат в безопасност в столицата, където планираното посещение на шогуна в Ако веднага щеше да бъде отменено.

Мика си пое дълбоко дъх и добави:

— С изключение на една подробност. До баща ми ще седне Сакай-сама, а не Кира-сама.

— Кира-сама е един от най-могъщите владетели в страната — възрази един съветник.

„Най-влиятелният политически манипулатор в двора на шогуна“ — поправи го тя наум. И баща й съвсем основателно го презираше. Но като запази тези мисли за себе си, тя само отвърна:

— Сакай-сама е приятел на баща ми — Мика се усмихна, сякаш това обясняваше всичко. „Добър приятел на баща ми и верен съюзник в борбата срещу неоправданите амбиции на Кира“. Твърдото намерение на Кира да сложи ръка на наследствените владения на семейството й не беше тайна сред даймио, които бяха задължени да посещават двореца на шогуна в Едо, и то на техни собствени значителни разноски, много по-често, отколкото шогунът напускаше пределите му.

Как човек като Кира, който едва можеше да се нарече даймио и чието малко, периферно владение като цяло не допринасяше нищо за страната, с изключение на гледката на покритите с лед планини, бе спечелил толкова висока позиция в двора в Едо, бе загадка за нея, докато не се бе научила да подслушва, играейки ролята на домакиня за гостите на баща си.

Повечето мъже говореха твърде свободно, когато сакето обилно се лееше, и считаха жената, дори и дъщерята на господаря Асано, за не по-умна от мебелите в стаята. Така Мика бе заключила, че Кира е изключително очарователна личност с голяма политическа проницателност и морал на убиец.

Той вече притежаваше далеч по-голяма власт и влияние, отколкото трябваше. Искаше й се това да е достатъчно за него… поне от гледна точка на шогуна. Но от опит знаеше, че нещата рядко се случват така.

Чикара най-сетне се появи до нея, когато тя взе плана с местата и започна да го навива на руло. Той се поклони почтително на всички присъстващи, разчитайки на обещанието й, че му разрешава да се приближи свободно и да прекъсне всяко обсъждане със съветниците, ако носи новини за баща й.

— Мика-сама — каза младежът припряно с поруменяло лице, — баща ви пристигна.

Мика позволи на лицето й да се изпише облекчението, което най-сетне изпита, като се усмихна радостно на Чикара и на стреснатите съветници. Тя любезно се извини, че ще напусне компанията им, щастлива повече, отколкото се осмели да покаже, когато им съобщи, че баща й би искал да я види незабавно.

Те можеха да чуят подробностите относно отсъствието на господаря Асано направо от него и тя беше сигурна, че щяха да бъдат повече от доволни от резултата. Като избута Чикара далеч от съветниците, преди той да успее да каже нещо друго, Мика го накара да я заведе направо до мястото, където чакаше баща й.

Асано скочи от коня си, изпитвайки истинско облекчение, когато най-накрая стъпи на шистовия плочник зад крепостната стена, която обграждаше външния двор. Сега, когато ловът бе приключил, почувства възрастта си с всяка частица на изтощеното си тяло.

— Татко!

Вдигна очи и видя Мика да приближава забързано към него — лицето й бе красиво като самия ден, а очите й блестяха от облекчението й, че го вижда. За миг му напомни за съпругата му и му се прииска, където и да се намираше сега нейният дух, тя някак си да може да види тази гледка през неговите очи — тяхната любов, въплътена в образа на прекрасната им дъщеря.

При вида на Мика болките и умората му изчезнаха заедно с мислите за старостта. Тя бе постоянното напомняне, че всичко, което правеше за Ако, си струваше усилията, защото именно това произлизаше от честта, справедливостта, смелостта и любовта — едно красиво бъдеще.

Мика обви ръце около него и го прегърна здраво, без дори да трепне от острите ръбове на бронята му. После го пусна и отстъпи назад да огледа цялата група ловци, като им отправи усмивка, изпълнена с радост и гордост. Но тя каза тихо, само на него:

— Бях толкова притеснена. Очаквахме да се приберете снощи.

Господарят Асано сви извинително рамене, но не престана да се усмихва.

— Ловът продължи повече, отколкото очаквахме — той подаде юздите на коня си на чакащия коняр, а Мика го хвана под ръка и двамата поеха заедно през двора.

Тя погледна край него и лицето й се изопна от безпокойство, когато видя, че някои от ранените мъжете ги отвеждат или носят към мястото, където лекарите можеха да се погрижат за раните им.

— Има ли някой тежко ранен?

Господарят Асано я потупа по ръката.

— Няколко от носачите — каза той, като погледна настрани в опит да отвлече вниманието й. — Ясуно прояви голяма смелост. Сам уби звяра — той посочи към мястото, където група васали от замъка поздравяваше самурая, опитвайки се да задържи мислите й далеч от ранените и да насочи вниманието й към положителния резултат от лова им.

Мика се понамръщи, като забеляза очевидния дискомфорт на Ясуно от възторжените похвали и поздравления, които получаваше. Да го види смутен беше последното нещо, което очакваше, тъй като той бе един от най-лишените от скромност хора, които познаваше. А при това, изненадващо, бе убил цилин съвсем сам.

Тя отново погледна настрани, вниманието й внезапно бе привлечено от група пострадали селяни и носачи.

— Кого търсиш? — попита баща й.

При този въпрос дъхът й секна — интуицията му я изненада, защото едва сега осъзна, че без да се замисля, се оглеждаше за един конкретен човек. Мика поклати глава и погледна надолу, неспособна да срещне погледа му.

— Никого, татко.

— Изглеждаш ми разстроена — в гласа му прозвуча загриженост.

Тя отново поклати глава, като лепна усмивка на лицето си, когато най-накрая го погледна в очите.

— Притеснявам се за приготовленията — надяваше се, че това извинение ще е достатъчно да прикрие нейната разсеяност.

— Недей — каза той с усмивка, но я хвана успокоително за ръката по начина, по който го правеше, когато тя беше дете, като влязоха в зигзагообразния отбранителен коридор, който водеше стръмно нагоре към портата на вътрешния двор.

Като минаха през портата и поеха към дворцовите сгради, го чу да въздиша доволно, когато вдигна поглед към прекрасния профил на главната кула — символ на дома му, на неговия свят — заобиколена от цъфнали черешови дървета и жилищата на най-високопоставените му самураи. От двете страни по пътя им се бяха наредили слуги и придворни, всички коленичеха и се покланяха, чакащи възможност да го поздравят или готови да изпълнят незабавно нарежданията му — каквото поиска, за да бъде всичко в задоволителен порядък, а днес и за да се подготвят за всички възможни очаквания на шогуна и неговата свита.

— Какви подаръци сме подготвили за шогуна? — попита Асано дъщеря си, когато стигнаха до вратата на покоите му.

Мика се обърна да му се усмихне, тъй като той почти я хвана още да гледа назад към портата — мислите й все така бяха насочени към ранените мъже във външния двор.

— Дузина ястреби и катана от Морей.

Баща й се замисли.

— Смяташ ли, че това е достатъчно?

Усмивката й стана по-широка и в очите й проблесна ирония.

— Ако добавим още нещо, останалите даймио може да си помислят, че се опитваш да ги надминеш.

Той се разсмя весело, с истинско облекчение.

Те влязоха в покоите му, продължавайки да обсъждат какво от списъка с приготовленията е направено и какво — не, а в това време слугите му свалиха бронята и я отнесоха да бъде почистена. Асано изглеждаше облекчен, че се отърва от нея, но бе още по-облекчен от получените отговори на въпросите му.

Мика си представи как подробностите около посещението на шогуна са занимавали мислите му по целия път, докато е яздел към дома след края на лова, след като чудовището е било убито и заплахата отстранена. Беше горда и доволна, че може да го успокои, като му даде положителни отговори на почти всички въпроси, както и информация за приготовленията, които още бяха в процес на изпълнение.

— Искам всички наши хора да споделят тази чест: самураите, селяните, фермерите…

— Наредих да застанат по протежение на целия маршрут — отговори тя със задоволство.

— Има ли нещо, за което не си помислила? — очите на баща й грееха от възхищение и любов. Неговата усмивка и потупването по рамото най-сетне я освободиха от безпокойството. — Майка ти щеше да се гордее с теб.

Мика също се усмихна, като сведе поглед и признателно се поклони, макар че усмивката й не бе съвсем искрена и лишена от притеснение. Като си тръгваше, още веднъж се поклони, увещавайки го на излизане да се опита да си почине.

След като затвори вратата, водеща към покоите му, тя се запъти през градината към собствените си покои. Щом се скри от погледа му, усмивката изчезна от лицето й и на него се изписа тревогата, която тя криеше от баща си, откакто бе видяла да отвеждат ранените по време на лова хора. Имаше едно лице, което не бе видяла никъде — нито сред пострадалите, нито сред другите.

А това означаваше, че има нещо много лично, за което тя трябваше да се погрижи, нещо, което бе принудена да премълчава дори и пред баща си. Трябваше да почака до залез-слънце, но това щеше да й даде време да направи необходимите приготовления.

 

 

Мика влезе в своите покои, при което придворните й застинаха по местата си — с ококорени очи и разперени в различни пози ръце, което предполагаше, че енергично са обсъждали въпроси, свързани повече с нея и завръщането на ловците, отколкото с посещението на шогуна.

Щом я видяха, всички паднаха грациозно на колене и се поклониха като марионетки в бункару[1] пиеса, а шепотът от последните промърморени реплики замлъкна. С нетърпелив жест Мика им каза да се изправят, толкова копнееща да чуе какво имат да й казват, колкото те дори не можеха да си представят.

Тя можеше само да поиска да бъде уведомена незабавно, когато баща й се върне от лов, без да задава неудобни въпроси. Но нейните прислужнички можеха свободно да общуват със слугите, които го бяха придружавали, и да помолят да чуят подробности за тяхната смелост, като пърхат с ресници и с ветрилата си, докато простодушно задават въпроси, които щяха да изглеждат неуместни от устата на някой мъж и направо скандални, ако идваха от дъщерята на техния господар… особено въпроси за мелеза — главен следотърсач на Асано, който единствен бе определил какъв е звярът, а след това ги бе завел до скривалището му, така че да могат да го убият.

Кай.

Когато научи какво е съществото, което се бе появило и бе започнало да опустошава Ако, отначало Мика бе скептично настроена, но като чу, че именно Кай го е нарекъл цилин, недоверието й се бе превърнало в тревога за всички участници в лова. Освен за баща си, най-много се бе страхувала за Кай. Нейният баща вече не беше млад, но поне щеше да язди кон, да бъде облечен с броня, да носи оръжия и да бъде заобиколен от най-добрите си бойци. Като селянин, на Кай не бяха разрешени никакви средства за защита.

Преди много години баща й бе настоял тя да постави класовата си принадлежност и социалното си положение пред приятелството си с Кай. Беше я предупредил, колкото се може по-любезно, но и с непреклонна твърдост, че ако тя продължи да общува с момчето мелез от кучкарника, това не само ще хвърли сянка върху собственото й бъдеще, но ще означава, че Кай трябва да бъде прокуден.

Мика знаеше, че бе казал същото и на Кай, като му го бе обяснил колкото се може по-любезно — беше сигурна в това — но придружен от няколко негови васали.

И така фината копринена нишка, която бе свързвала техния живот, бе прерязана, и всеки път, когато дори случайно се озоваваше достатъчно близо до Кай, за да може да поговори с него, той падаше на колене и се покланяше ниско, докато лицето му се озоваваше в праха, и не се изправяше, докато тя не си отидеше. Това бе доставяло огромно удоволствие на нейните гувернантки или на онези, които я придружаваха.

Никой от тях, дори и Кай, не беше виждал сълзите, които винаги изпълваха очите й в тези случаи. Накрая, тъй като не можеше да понесе да го гледа как се унижава всеки път, когато се срещнеха, тя се бе отказала от опитите си да намери начин да се срещне с него лице в лице.

Но всичко това не можа да я принуди да го забрави, а само я накара да осъзнае още по-болезнено, че той си остава част от живота й, независимо колко е недостижим. Дневникът бе единственото място, където можеше да изрази истинските си чувства всеки път, когато го зърваше в земите на замъка — обикновено носеше тежки товари с други носачи или работеше с група работници по ремонта на крепостните стени, покрит с прах от камъните или опръскан с варовия разтвор, който предпазваше от пожар постройките от дърво и камък на замъка.

Мика го гледаше как се превърна във висок и силен млад мъж, все така красив в очите й, както когато беше още момче, и бе писала стихове за изгубения тенин, които никой друг не разбираше. Беше прочела „Сказание за Генджи“[2] и се бе заклела да стане монахиня. Една нощ в разгара на зимата тя бе изхвърлила постелята си през прозореца и бе лежала трепереща на голия футон до сутринта, защото бе сънувала, че Кай е измръзнал до смърт.

А междувременно нищо неподозиращият й баща бе защитавал Кай от безчинствата на собствените си васали и го бе възнаграждавал за преданото му покорство, търпеливата му упорита работа и накрая — за неговата рядка способност да открива дивеча по време на лов.

Кай беше главен следотърсач на господаря Асано от почти десет години и никога не бе имало произшествие или нараняване…

Но след това те бяха отишли на лов за цилин.

 

 

През всичките години, в които Кай бе работил упорито за израстването си от отритнато момче от кучкарника до човек със сигурно и отговорно положение сред обслужващия персонал на замъка Ако, Мика бе водила собствената си битка да стане — и да остане — независима, въпреки ограниченията, които й налагаха като жена, дори жена самурай. Най-после се беше отървала от гувернантките си, маскирани на придворни дами, и търпеливо си бе подбрала собствена групичка от лоялни придворни дами, на които се доверяваше както заради интелекта им, така и заради тяхната дискретност.

За първи път след смъртта на майка си имаше за компания други жени, на които можеше да разчита, които изпитваха емоции като нейните, които разбраха точно какво има предвид, когато ги попита кое смятат за по-красиво — полумесеца или пълната луна? И когато й отговориха, им каза, че тя обича най-много безлунната нощ, защото тогава може да види всяка звезда на небето.

Така че сега трябваше само да погледне в очите им, когато се изправиха и се събраха около нея, за да разбере, че вторият й най-голям страх се беше оправдал. Баща й беше казал, че няма убити. Но тя не бе видяла Кай никъде — нито с ловците, нито с ранените.

Сега от потока информация тя научи, че Кай бе тежко ранен, толкова тежко, че се нуждаел от лекарска помощ, като се върне в замъка. Но той напуснал ловната дружинка още преди да стигне до портите му и отишъл в собствената си колиба в края на гората, както раненото животно се скрива да ближе раните си в самота, пък нека боговете решат дали да живее, или да умре.

Мика се запита с болка в сърцето дали загубата на детското им приятелство бе накарала Кай да смята, че не може да се довери напълно на никого, дори на баща й, така както бе накарала нея самата упорито да избягва брака на възраст, когато повечето жени имаха деца, по-големи, отколкото тя беше тогава. Но щеше ли Кай да предпочете да умре, отколкото да помоли някого за помощ?

Тя погледна сериозните лица на младите жени, които очакваха нейните заповеди.

— Привечер — каза тя със сдържана настойчивост и те кимнаха.

 

 

Оиши стоеше като истукан сред познатата обстановка на дома си, толкова капнал от умора и от тежестта на бронята, че дори не му се говореше със съпругата му Рику, докато тя откопчаваше отделните елементи от снаряжението му и ги сваляше от него един по един. Сега, когато най-накрая можеше да спре да се движи, той се чувстваше зашеметен от свръхнатоварването, което бе понесъл, заради неотложността и опасността на този лов.

Запита се дали това наистина е означавало да бъдеш самурай, член на военната класа, по времето, когато войните са били ежедневие и други мъже като него са били обект на „лов“. Как ли предците му са издържали да участват във военни кампании, траещи месеци или дори години, без да знаят кога ще бъде следващата атака или кога ще видят отново любимите си хора и дали изобщо ще ги видят? По време на войните поколения самураи бяха живели по този начин, освен ако животът им не бъдел отнет от някой враг. Той благодари на боговете, че живее в мирно време.

Запита се как ли един мъж, който е прекарвал целия си живот да убива други мъже, само за да остане жив, е имал време, камо ли склонност, да работи за самоусъвършенстването си като човешко същество, като се опитва да постигне добродетелите на Бушидо — самурайския кодекс за етично и морално поведение. Даже в мирно време…

Нежеланият спомен за Ясуно и Кай — и истината за това кой от тях в действителност бе убил цилин — отново изплува в ума му, както се бе случило многократно по пътя към дома.

Противоречиви чувства задърпаха оръфаните краища на вярата му в честта и справедливостта. Ясуно си бе приписал заслугата. Беше излъгал просто като бе премълчал истината, че мелезът, а не той е убил цилин. Оиши разбираше какъв съкрушителен удар е понесла гордостта му… но това не оправдаваше лъжата.

Трябваше ли да се изправи срещу Ясуно заради това? Той не искаше да загуби един от най-добрите си мъже, като Ясуно извърши сепуку от срам, или също толкова лошо — като го направи свой враг и предизвика конфликт сред мъжете, на които разчиташе, ако Ясуно откажеше да признае истината.

Каза си, че времето, когато един мелез е можел да стане равнопоставен на Ясуно просто чрез признанието на неговата смелост от господаря Асано, бе отминало преди сто години. Освен това, мелезът дори не бе протестирал — дали си бе замълчал, защото се е страхувал, че Ясуно ще го убие, или просто защото е осъзнал, че е безсмислено, нямаше никакво значение.

Ясуно си бе приписал заслугата. Това бе страхлива и подла постъпка, нещо, което един самурай никога не трябваше да допуска да остане, без да бъде потърсена сметка на извършителя… или да позволи да бъде потулено. „Но щом нито Ясуно, нито мелезът пожелаха да кажат истината…“

Оиши поклати глава, дори не беше си дал сметка, че е направил крачка назад, докато Рику не го хвана за ръката, смятайки, че му се вие свят.

Сега родословието имаше по-голямо значение от проливането на кръв, сега всичко бе различно. А и никой не бе съвършен, пък и каква ли нужда имаха те от богове или кодекси за поведение?

Очите на Оиши се плъзнаха по красиво нарисуваните пана по стените, потъмнелите от времето дървени греди на къщата, които познаваше като пръстите на ръката си, защото бе израснал точно на това място — в сянката на главната кула на замъка Ако, зад сигурните стени на неговия вътрешен двор. В ума му нахлуха спомени за младежките му години, за родителите и предците му и заличиха току-що отминалите дни.

Той си помисли за това как и синът му бе израснал тук, заобиколен от традициите. Как той и Рику бяха научили Чикара на нещата, които един ден трябваше да знае, за да поеме своите задължения като наследствен кару, както мъжете от фамилията му бяха правили поколения наред, много преди Токугава Иеясу да основе династията, която сега управляваше Япония.

Пое си дълбоко дъх. Беше си у дома. Сега единствено това имаше значение.

Докато Рику свали последната част от бронята му, освобождавайки го търпеливо и с любов от товара на дълга му, който най-сетне бе приключил, поне за днес, той почувства, че му олекна не само на тялото, но и на духа. Беше неизразимо щастлив, че е женен мъж със семейство, при което може да се прибере, много по-щастлив, отколкото бе очаквал, че ще бъде, когато беше млад.

Бракът му с Рику бе уреден от баща му с одобрението на господаря Асано — не се различаваше от повечето бракове в рамките на тяхната класа, където на първо място се вземаше под внимание рангът, репутацията и укрепването на политически съюзи чрез прибавянето на роднински връзки. Често, както бе и в неговия случай, основните участници дори не се познаваха.

Но те бяха благословени от боговете — или от мъдростта на по-възрастните — със съвместими характери, и то до такава степен, че той очакваше да остарее с нея… с топлото й тяло до неговото през нощта, с усмивката, с която тя винаги го посрещаше у дома.

Той се усмихна на Рику, като протегна ръце и сви извинително рамене, после за миг отмести поглед от нея, като чу тракане от удари с бокен[3] отвън на двора, където Чикара водеше тренировъчен дуел с друго момче — с младеж, поправи се сам Оиши — използвайки дървени мечове.

Рику се взря в очите му и видя, че мислите му са се върнали към настоящето и вече може да поговорят. Тя го хвана нежно за раменете и най-накрая каза:

— Тревожех се за теб — нейната загриженост си пролича в гальовната й усмивка.

Неговата усмивка стана още по-широка.

— Ти винаги се тревожиш — отвърна той меко. Но беше благодарен, че след всички тези години тя още го обичаше достатъчно, за да го прави. Оиши протегна ръка и я погали по бузата. Рику целуна дланта му, като я обгърна със своите.

Той тъкмо се канеше да я попита какво има за вечеря, когато отвън се чу свиреп вик и двамата погледнаха към вратата. Звучеше така, сякаш тренировъчният дуел се превръщаше в истински.

Оиши отиде до входа и плъзна вратата встрани. Тогава осъзна факта, който поради голямата си умора не бе забелязал преди: Чикара се дуелираше с Джинаи, който беше с три години по-голям от него, по-висок, по-тежък и по-опитен в боравенето с меча.

Дори дървеният меч можеше да нанесе осакатяващ удар, а нито едно от момчетата — мъжете, напомни си мълчаливо Оиши — не носеше дори защитни подплънки. Чикара бе отпразнувал своето генпуку[4] — деня на неговото пълнолетие, преди близо половин година.

И все пак, погледнато от сегашната позиция на Оиши, през пропастта на повече от две десетилетия опит, това бяха все още само наполовина пораснали момчета. Между самураите се говореше, че душата на мъжа е в неговия меч, а на жената — в огледалото й.

Въпреки това, той откри, че Чикара е трябвало да се погледне по-добре в огледалото и да си облече тренировъчната броня, преди да покани Джинаи за свой партньор в двубоя. Генпуку не ти даваше тялото на възрастен за една нощ.

Той наблюдаваше как двамата атакуват и парират ударите, впечатлен от напредъка, който синът му бе постигнал в боравенето с меча, и увереността, която сякаш бе придобил успоредно с това, но все пак виждаше, че Джинаи има предимство.

Чикара получи свиреп удар по ръката и снижи гарда, оставайки открит за атаката на Джинаи. Оиши почувства как Рику настръхна от притеснение, когато застана до него, дори и собственото му тяло инстинктивно се напрегна в очакване на болката от предстоящия удар.

Но синът му прехвърли бокена от безполезната си дясна ръка в лявата така внезапно, че Оиши се слиса, и с едно ловко замахване повали Джинаи на земята. Той бе съборил противника си и бе спечелил дуела с едно решително движение — движение, което Оиши никога досега не бе виждал в сина си, или някой друг, обучаван от официалния майстор на меча на господаря Асано, да прави.

— Чикара! — извика той.

Синът му вдигна очи, опиянен от победата си, но се стресна от тона на баща си. Той застина на място и погледна назад към баща си, докато Джинаи с мъка се изправи на крака, залитайки.

— Джинаи — каза Оиши, отпращайки с поглед по-голямото момче, преди то да успее да каже нещо. Той изчака заедно с Чикара и Рику, докато Джинаи се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и най-сетне зададе въпроса, който се въртеше в ума му:

— Кой те научи на това?

Чикара се поколеба, взирайки се в него; въодушевлението, което блестеше в очите му, угасна като пламъче на свещ, когато долови гнева във въпроса на баща му. После сведе поглед и помълча още известно време, преди да промърмори:

— Никой, татко.

Оиши усети как ръката на жена му стисна леко, но настойчиво рамото му, напомняйки му колко горди Чикара винаги ги е карал да се чувстват и колко повече синът му се нуждае от насърчението му, отколкото от гнева му.

Лицето му запази суровото си изражение, но той се отказа да разпитва. Това беше фехтовален похват, достоен само за останалите без господар ронини, които влизаха в разпри по улиците, защото нямаше реални битки, в които да се бият, а не притежаваха други умения, към които да прибегнат, за да се препитават. Той не беше подходящ за високопоставен придворен или за който и да е воин, който притежаваше достатъчно чест, която си струваше да защитава. Оиши си пое дълбоко въздух.

— Ти произхождаш от семейство на самураи — каза той на Чикара. — Ние не се бием по този начин.

От прилива на гордост сега нямаше и следа, но за миг Оиши си помисли, че синът му ще протестира.

Вместо това, Чикара само се поклони почтително, приемайки забележката с достойнството на почтен човек, а баща му се обърна и влезе в къщата.

 

 

Слънцето най-после се бе скрило зад далечните хълмове, когато Мика и нейните придворни дами напуснаха замъка с фенери в ръка, за да поскитат из полята в търсене на светулки… или поне така каза тя на пазачите при портата. Полите на дрехата й се влачеха в калта на пътеката, която следваха до края на гората, където Кай бе построил самотния си дом, но състоянието на любимото й кимоно беше последното нещо, за което си мислеше.

Тя отдавна бе научила къде живее той и бе изминавала тази пътека много пъти до мястото, откъдето можеше да зърне колибата в края на гората. Ала никога не бе имала смелостта да стигне до нейната врата, страхувайки се твърде много досега, че Кай ще откаже да й отвори.

Но дори и да беше дошла тук и Кай да й бе позволил да влезе… ако някой някога разбереше, ако баща й само заподозреше това… какво ли щеше да се случи с Кай тогава? Мисълта за това, което можеше да му се случи — прогонването бе най-малкото нещо — винаги я беше спирала, даже когато копнежът й надделяваше над страха, че той няма да иска да я погледне.

Какво можеше да се случи с нея, ако бе дошла тук и Кай я бе пуснал да влезе, никога не я бе притеснявало много — тя беше жена, така че нямаше да й позволят да наследи Ако. Владението щеше да отиде в ръцете на някой мъж — роднина на баща й, когато той умре, освен ако не осиновеше някой мъжки наследник, а преди това да се случи, тя очакваше, че ще бъде принудена да се омъжи за някой, когото не обича и когото вероятно дори няма да е срещала, да бъде използвана като пионка в постоянната игра на шоги[5], която даймио играеха, използвайки като дъска цяла Япония.

За щастие баща й явно не беше много склонен да направи пешка от единственото си дете, както и тя самата не желаеше да се превърне в такава. Мика вече доста бе подминала възрастта, на която браковете на повечето дъщери бяха уреждани за целта и те бяха изпращани далеч от домовете им. Но баща й рядко повдигаше темата за брака, а и нейният незабавен и напълно искрен отговор — че обича толкова много Ако, че сърцето й ще бъде сломено, ако никога повече не го види — бе достатъчен да го накара да замълчи. За него не беше трудно да разбере защо тя е така привързана към дома си — така красив и богат на традиции. Пък и Мика подозираше, че самотата може да сломи и неговото сърце, след като тя си отиде.

Фактът, че обича Ако твърде много, за да си представи, че някога ще го напусне, беше самата истина. Мика също така ценеше зачитането на достойнството й от негова страна, както и отговорността, която й бе предоставил; той се отнасяше към нея така, сякаш един ден тя щеше да бъде негов наследник. Но това не бяха единствените причини, заради които не можеше да понесе мисълта да напусне.

Нейният баща никога нямаше да разбере, а и тя никога не можеше да му каже най-важната причина да иска да остане: че обича Кай, а той беше тук.

Мика можеше със същия успех да бъде влюбена и в принц Генджи — измислен мъж, който бе живял само в книга, написана от благородничката Мурасаки преди седемстотин години.

Тя знаеше повече за Генджи, отколкото за Кай, и можеше да бъде с Кай толкова, колкото и с принца. Единственото, което можеше да прави години наред, бе да го гледа отдалеч… и да знае, че всеки път, когато очите й го откриеха, неговите вече се взираха в нея.

Една от нейните придворни възкликна изненадано и посочи напред. Като вдигна глава, Мика най-сетне видя дома на Кай. Той представляваше малка разнебитена постройка, приличаща повече на колибата на аскетичен монах, отколкото на къщата дори на селянин. Но с течение на годините Кай бе добавил към временното убежище, което представляваше първият му дом, различни материали, взети от изоставени къщи или намерени в гората, сякаш колкото по-дълго живееше тук, толкова повече бе започнал да вярва в бъдещето.

Точно преди да стигнат до самата къща, тя забеляза малко молитвено светилище, направено от камъни. Светилището го нямаше там преди пристигането на Кай, така че само той можеше да го е построил. Мисълта, че Кай изобщо може да се моли на някой бог, я изненада, може би защото, когато бяха малки, той винаги й бе изглеждал по-скоро като дошъл от царството на боговете — на Буда, отколкото като обикновено човешко момче.

Тя спря, погледна надолу към светилището, а след това се поклони почтително и плесна с ръце — зов към състраданието на Буда, на всички бодхисатви, на които да е богове или богини, на които бе посветено светилището — молейки всички тях да я чуят. Мика смирено сведе глава и събра дланите си за последен път, молейки се тази вечер Кай да е оставил отключена вратата, която преграждаше пътя между тях. Тя отново тръгна, а придворните й мълчаливо я последваха; ударите на сърцето й отекваха звънко в ушите й, както пляскането й с ръце преди това.

 

 

На светлината на фенерите домът на Кай изглеждаше като нещо, което просто е пуснало корени тук, израствайки от самата земя. Ала над входната врата бяха закачени десетки будистки молитвени ленти — някои избелели, а други все още яркочервени, покрити със златни канджи[6] — цветовете на Ако — и пърхаха от лекия вечерен бриз.

Уаби-саби[7]! — възкликна тихо в почуда една от придворните й и дъхът на Мика секна.

— Да — прошепна тя.

Уаби-саби: Нещо толкова неочаквано красиво със своите несъответстващи и случайни елементи, че човек се удивлява, като го види с душата си:

Красотата е уникална и родена от случайността…

… човек трябва да намери радост в нея, докато има очи да гледа…

… защото красотата, като самия живот, е мимолетна…

… и радостта ще отлети като цветчета на сакура[8]

Думите на философите и светците отекнаха в мислите й. Като примигна, Мика се запита за какво ли се моли Кай и дали някога тя ще узнае това.

Тя направи знак на придворните си да останат по местата си — вече ги бе предупредила да пазят тишина, докато чакат.

Да помолиш, е мимолетен срам, да не помолиш — вечен. Прехапвайки устни като дете, тя сложи ръка на вратата на Кай.

Бележки

[1] Японски професионален куклен театър, който се развива през XVII и XVIII век и е една от четирите форми на класическия японски театър. — Б.пр.

[2] Японски роман от началото на XI век, класическо произведение на японската литература. Предполага се, че е написан от благородничката Мурасаки Шикибу в разцвета на периода Хеян. — Б.пр.

[3] Изработен от твърдо дърво меч, използван за тренировки в японските бойни изкуства. — Б.пр.

[4] Исторически японски ритуал за отбелязване на пълнолетието. При момчетата това е било при навършването на 15 г., а при момичетата — на 13 г. — Б.пр.

[5] Японска настолна логическа игра от типа на шахмата. — Б.пр.

[6] Китайски йероглифи, които се използват в модерната японска писмена система, заедно с хирагана и катакана. — Б.пр.

[7] Японски естетически мироглед, основаващ се на приемането на несъвършенството като изходна точка за търсенето на друга хармония. — Б.пр.

[8] Японска вишна. — Б.пр.