Джоан Д. Виндж
47 ронини (15)

13.

Докато стигнат до Планината на Буда, където Оиши бе казал на Чикара да го чака, петият ден от пътуването му с Кай вече беше към края си.

Той не беше много разговорлив по време на пътуването им и Кай не бе казал кой знае какво, само от време на време бе задавал кратки въпроси: „Къде беше през цялото това време? Къде отиваме? Кой още ще бъде там? Какво ще правим после?“.

Оиши беше опитал да му отговаря, доколкото може, и откри, че колкото по-дълго двамата яздеха заедно, толкова по-лесно му бе да обяснява. И все пак беше доволен от факта, че Кай е толкова склонен да поддържа разговор, колкото ако бяха двама напълно непознати, озовали се случайно на един и същи път, пътуващи към едно и също място… към една и съща съдба. Не всички скитници се губеха по пътя си.

Оиши бе задал на Кай само един въпрос. През няколкото часа, които бе прекарал на Острова на холандците, бе видял и изпитал на собствения си гръб повече от достатъчно, за да си отговори на всички останали въпроси. Но докато яздеха, Кай от време на време прошепваше нещо едва чуто, като винаги се взираше право напред или към земята. Държанието му бе подразнило Оиши достатъчно, за да го попита какво прави.

Кай го бе изгледал неразбиращо, сякаш за пръв път осъзнаваше, че някой язди до него, и му бе отговорил „Моля се“, след което отново бе погледнал настрана, сякаш нищо не се беше случило.

След тези думи Оиши бе сигурен, че един от двамата е луд, но не бе съвсем убеден кой точно.

Макар да се съмняваше, че Кай някога е яздил, мелезът управляваше коня си със същата вродена лекота, която някога бе по-казал като кучкар при опитомяването на кучетата в замъка, сякаш общуваше с животните по начин, който бе недостъпен за обикновения човек. Но пък той можеше да вижда демони, което обикновеният човек също не можеше да направи.

Оиши повече от всякога се чудеше какво точно представлява мелезът. Обаче колкото по-често поглеждаше към яздещия до него Кай — с вързана на опашка дълга черна коса, облечен в кимоно и хакама, препасал меч в пояса си — толкова повече той му приличаше на ронин. „На друг ронин“ — поправи се той наум, когато прозря истината.

Когато най-накрая съзряха пламтящите факли и групичката лагерни огньове сред сгъстяващия се мрак, който се спускаше над Планината на Буда, съмненията му за това как другарите му щяха да реагират на довеждането на мелеза сред тях изчезнаха, сякаш мисълта, че ще се събере със старите си приятели, го изпълни с нов оптимизъм.

Щом се приближиха до огньовете, Оиши успя да преброи повече от двадесет души, събрали се пред руините на древния храм, чието име носеше планината. Някои от тях нададоха възторжени викове и започнаха да махат, но си личеше, че всички го гледаха с очакване, примесено с любопитство, щом забелязаха, че водачът им не е сам.

Той слезе от коня и мъжете се струпаха около него, като го викаха по име и протягаха ръце да го потупат, сякаш приветстваха отдавна изгубен брат. Заобиколен от радостта на топлото им посрещане, Оиши се усмихна може би за пръв път през изминалата една година — шегуваше се с някои от тях, прегръщаше дружески други, а усмивката му стана още по-широка, като откри Чикара и побърза да го похвали за добрата работа, която бе свършил за толкова кратко време.

Осъзна, че Кай не го е последвал, едва когато един от хората му го попита кой е непознатият с него. Като им отговори, всички глави се обърнаха към Кай; изненадата им премина в недоверие, а след това в презрение, когато разбраха, че мъжът, когото бяха взели за някой самурай, е само мелезът, който едва ли можеше да се нарече човек.

Кай също ги изгледа настойчиво и очите му потъмняха от мрачните спомени, които събудиха в него погледите на мъжете, които го бяха пребили толкова безмилостно при последната им среща. Той все още стискаше юздите на двата коня, сякаш бе готов всеки миг да скочи на някой от тях и да побегне, ако те понечеха да го приближат.

Само Чикара дойде при него, за да поеме юздите на коня на баща си, и му се усмихна доволен. Оиши видя, че синът му се поклони леко на бившия си сенсей и му се усмихна за добре дошъл толкова неподправено, сякаш момчето се опитваше да компенсира подозрението и враждебността, която се четеше по лицата на останалите мъже.

За миг Оиши се почувства объркан, като видя, че неговият син е единственият, който посреща мелеза по начина, по който самият той бе посрещнат от своите хора — изпита усещането, че е напуснал тялото си и наблюдава сцена от пиеса, без да разбира какво точно се случваше.

Оиши въздъхна и огледа останалите ронини, а Кай тръгна с Чикара, за да му помогне да се погрижат за конете. Останалите мъже насочиха цялото си внимание към него.

 

 

Оиши отдели време и сили да изслуша доклада на сина си, а след това и отделните истории и информацията, споделена от ронините, които Чикара бе успял да издири — онези, които се бяха съгласили да се присъединят към тях. От разказите на мъжете той доби достатъчно ясна представа за положението, в което се намираха.

Докато изслуша техните истории, като същевременно повтори своята безброй пъти, нощта вече бе настъпила. Оиши изпрати мъжете да си почиват и самият той вероятно щеше да заспи от изтощение, както си седеше на ниския стол край огъня, ако не беше Чикара, който го накара насила да легне и го покри с наметалото си, за да го предпази от студа.

Последната му мисъл, преди да затвори очи, беше, че не е виждал Кай, откакто бяха пристигнали в лагера. Запита се дали мелезът не беше слушал разговорите им от някое място извън светлината на огньовете, дали не беше предпочел да спи при конете, вместо при самураите, които бяха изгубили всичко друго, освен вярата в своето собствено превъзходство над останалите, дали щеше да бъде още тук на сутринта.

Утрото настъпи твърде скоро и ослепителните слънчеви лъчи го накараха да отвори очи, подобно на настоятелна майка, която кара сънливия си син да стане. Веднага щом се събуди достатъчно, за да се опомни къде се намираше, цялото му тяло потръпна от нетърпение и той мигом се разсъни.

Повечето от другите мъже вече бяха станали, разпалваха огньовете, приготвяха чай и храна, нетърпеливи като него да видят как парченцата от плана им идват по местата си, точно както той им беше обещал. Всички бяха изпълнени с надеждата за нещо по-смислено, отколкото до края на дните си да се занимават с тежък физически труд, който бе недостоен за тях и дори им бе забранен като самураи, или да живеят живот, в който никак не се вписваха.

Всички се заглеждаха в прекрасната панорама, която бе останала скрита за Оиши при пристигането му предишната нощ — тя бе и причината мястото да бъде наречено Планината на Буда. Някога, преди цяла вечност, планината била много по-голяма — била вулкан, който изритал с огромна мощ и вдигнал стълбове огън и пепел чак до очите на самата Аматерасу. Това, което бе останало след многовековното изменение на природата, беше широка, подобна на купа долина със стръмни склонове, покрити със слой плодородна вулканична почва, обагрени в златистозеленото на младата пролетна растителност.

Еднакво стръмните склонове завършваха с назъбен хребет, а на най-високото възвишение на хребета се издигаха останките на древен будистки храм, изоставен от много време. Храмът все още проблясваше под лъчите на изгряващото слънце с останалите тук и там следи от позлатата, покривала някога краищата на покрива и входа му. Всички мъже се обърнаха към храма, свели глави за безмълвна молитва.

За пръв път Оиши бе идвал тук като момче, придружавайки баща си и много по-младия тогава господар Асано, тръгнал на поклонение след смъртта на съпругата му. Още си спомняше изненадата си, когато бяха открили храма в руини. Честите земетресения в района бяха разцепили твърдата скала в основите му и свлачище бе отнесло част от земята, на която той се издигаше някога, както и половината от храма.

Оиши така и не бе разбрал защо господарят Асано бе избрал това самотно и изоставено място като пристан, където да се помоли и да потърси утеха. Единствено неустрашимостта на господаря им, както и безрезервното доверие, което имаше към баща си, бяха убедили Оиши да ги придружи сред руините. Спомняше си изпочупените дървени стълбове, които стърчаха в празното пространство, където някога се беше намирал олтарът на свещения Буда, даряващ безкрайната си милост на тези, които идваха тук, за да търсят утеха. Но щом бе влязъл в разнебитения и проскърцващ храм, Оиши с изненада бе открил, че зейналата земна паст, над която някога се бе издигала статуята, сега откриваше изглед към зелените хълмове и ведрото синьо небе — най-красивата гледка, която бе виждал, разкриваща цял един нов свят, издигащ се от руините на миналото.

Усещането бе, че пред него се бе показала частица от онова, което стоеше отвъд днешния и утрешния ден — проекция на мястото, където душата си почиваше между два човешки живота по време на своя непрекъснат процес на трансформация, докато постигне крайното просветление, а с него и върховното спокойствие. Едва тогава наистина бе разбрал думите на свещеника, който ги придружаваше и който бе казал, че смисълът на живота не е в търсенето на щастието, а в постигането на мъдрост.

От сенките на порутения вход на храма се появи самотна фигура, понесла в ръка сандалите си. Спря се на каменните стъпала, за да ги обуе, и заслиза надолу по хълма към мястото, където бяха направили лагера си. Дали не беше някой ронин, потърсил неочаквано подслон за през нощта сред руините?

„Не“, осъзна Оиши, изумен отново от неочакваните открития, които това място му поднасяше. Беше Кай. Мелезът вървеше с наведена глава и не поглеждаше към групата, но все пак отиваше към мястото, където се бяха събрали.

Дали случайно бе решил да прекара нощта там? Или бе отишъл да се помоли и да пречисти духа си от всичко, което е бил принуден да прави, и всичко, което другите бяха направили с него след онзи турнир в чест на шогуна, състоял се преди почти една година? Мелезът наистина ли бе изричал молитви по време на пътуването им, дали въобще разбираше какво е молитвата и какво означава свято място? Оиши поклати глава, когато нещо, което Башо му бе казал някога за Кай, се мярна в съзнанието му и изчезна, преди да успее да улови мисълта.

Обърна се, за да се изправи пред хората си, все още свели глави в молитва, без да казва нищо, за да привлече вниманието им върху този факт, напълно наясно, че те можеха да възприемат необяснимото поведение на Кай като демонстративно поругаване на това свято място.

— Моля за извинението ви — каза той накрая и главите им се вдигнаха, за да го погледнат. В израженията на всички се четеше любопитство и неразбиране. Шепата самураи — или по-скоро останали без господар ронини или верни васали — стояха смълчани и очакваха да чуят думите му. — Досега не ви казах нищо, защото врагът дебнеше и трябваше да съм сигурен, преди да заговоря. Но сега настъпи точният момент — шпионите на Кира смятат, че сме се превърнали в просяци и крадци и вече не представляваме заплаха за тях.

Мъжете се спогледаха. Любопитството им прерасна в изненада и смътно предчувствие, въпреки че все още не бяха сигурни в това, което чуваха.

— Това, което ви предлагам, ще завърши със смърт — каза Оиши. — Дори и да успеем, ще бъдем обесени като престъпници за нарушаване на заповедите на шогуна. — Шогунът изрично бе забранил да отмъщават на Кира и самураите нямаше дори да имат правото да възвърнат честта си, като извършат сепуку.

Оиши продължи да говори, изричайки гласно мислите, които бяха занимавали съзнанието му през цялото дълго пътуване до Деджима и обратно, опитвайки се да изясни на всички, че са изправени пред нещо много по-мащабно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Нямаше доказателства дали шогунът наистина вярваше, че Кира е невинен или не, но дълбоко в себе си Оиши подозираше, че той отдавна е възнамерявал да сложи ръка на Ако и да го даде в дар на Кира, който бе един от най-доверените му съветници. В миналото шогунът често бе отнемал владенията и на други даймио като господаря Асано, които не му бяха приближени, и то за престъпления, вариращи от незначителни до абсурдни нарушения, следвайки практиката на своите предшественици през последните сто години.

Въпреки това, съгласно законите на бакуфу, всички, замесени в акт на насилие, следваше да бъдат умъртвени, независимо кой е бил подстрекателят. Изключително рядко се случваше единият да бъде оправдан, ако другият е бил осъден, а на практика беше невъзможно, в случай че шогунът е бил наблизо, защото това се приемаше като пряка заплаха и за неговия живот.

Беше повече от необичайно за шогуна да помилва Кира и да забрани търсенето на отмъщение срещу него — това бе грубо нарушение на кодекса на самураите, за чийто върховен пазител се смяташе шогунът. Самият той беше недосегаем, защото позицията му го правеше личност, на която дори даймио дължаха абсолютната си преданост.

Но това не се отнасяше за Кира. Вече нямаше значение дали заслепението на самия Върховен господар, подмолните политически маневри на Кира или вещерска сила бяха накарали шогуна да забрани на бившите васали на Асано да потърсят правото да донесат покой на душата на господаря си. Като ронини те бяха свободни да тръгнат по пътя, който сами изберат, защото не им бе останало нищо за губене. Бяха свободни дори да нарушат законите на страната, но не и да потърсят възмездие. Подобна свобода беше плашеща, затова малцина от мъжете я избираха по своя воля.

Оиши държеше от самото начало хората, които са го последвали, да разберат, че се изправят пред едно самоубийство, лишено от чест. Това не беше просто гири — последният дълг към мъртвия им господар, нито пък беше нещо, което човек би следвало да прави, ако усещаше и най-малък конфликт между своя гири и нинджо, защото както лоялността им към господаря Асано, така и собствената им вяра във върховната справедливост трябваше да бъдат безусловни.

Може би всички щяха да умрат по време на битка в опит да отмъстят за смъртта на господаря Асано. Но всеки от тях, който доживееше да сложи главата на Кира върху гроба на господаря им, така че страдащата му душа да разбере, че е свободна от оковите на този свят, трябваше да го последва и в отвъдния — независимо дали щеше да отнеме живота си със собствената си ръка, или щеше да бъде заловен и екзекутиран като обикновен убиец. И в двата случая щяха да нарушат законите на бакуфу и не само хората от тяхната каста, но дори и слугите, дори най-мерзките просяци и отхвърлените от обществото щяха да заплюят телата им.

И въпреки това, ако успееха, боговете щяха да разберат, че са действали, водени от честта, за да поправят една несправедливост. Законите бяха създадени от хората, а хората правеха грешки. Тяхното отмъщение щеше да възстанови равновесието, нарушено от човешката несправедливост, а което бе още по-важно — това щеше да бъде направено в името на душата на господаря Асано. Истинската цел на начинанието им щеше да бъде запомнена и може би, ако не в историята на родовете им, то поне в сърцата на близките им, петното от имената им щеше да бъде изтрито.

Накрая Оиши пое дълбоко дъх и заяви:

— Заклевам се пред вас, че няма да намеря покой, докато справедливостта не бъде възстановена, няма да мога да заспя спокойно, докато господарят ни не намери покой в смъртта, и няма да се моля на боговете, освен ако не е, за да измоля небесно опрощение за това, че съм изпратил Кира в ада!

Думите му бяха посрещнати с гробовна тишина, но изражението по лицата на хората му, някои от които едва сдържаха емоциите и сълзите си, го разчувстваха много по-дълбоко, от която и да е награда, която бе получавал. И тогава се чу глас, а след това още един и още един, докато виковете на ронините не прераснаха в бурно одобрение на предизвикателството, което им поднасяше съдбата, и всички вдигнаха юмруци във въздуха, сякаш за да сграбчат за опашката тази съдба. Оиши видя смелостта, която гореше в очите им — очи на мъже, готови да се борят до смърт за това, в което вярваха, мъже, родени с вярата, че това, което се осмеляваха да направят, можеше да е обречено на неуспех, но ако не се осмеляха, то никога не биха усетили, че животът тече във вените им.

Кай седеше край огъня със затворени очи и слушаше внимателно речта на Оиши, без това да му личи, докато чакаше ориза за сутрешното хранене да се свари. Застанал до него, Чикара разсеяно разбъркваше от време на време яденето в казана, а очите му искряха при всяка дума, изречена от баща му.

Кай вдигна глава и отвори очи, щом чу радостните възгласи на ронините. Някои мъже твърдяха, че „Пътят на воина“ е всъщност пътят на смъртта, и го твърдяха с гордост. Но тези дни повечето мъже, които твърдяха това, бяха глупаци, които никога не са влизали в истинска битка или не вярваха в нещо, което са готови да защитават до смърт.

Имаше обаче някои неща, някои хора и някои истини, които си заслужаваха да бъдат защитавани дори с риск за живота. А във времената, когато битките били истинското призвание на самурая, той щял да бъде един от тези хора, независимо от това кой и какъв е бил или къде е бил роден, защото когато хаосът властвал над реда, това колко пламенно се бориш за убежденията, в които вярваш, имало много по-голямо значение от безсмислените факти от забравеното детство.

И точно в този момент го осени мисълта, че независимо дали го съзнаваха или не, ронините, които в момента приветстваха радостно своя водач и това, че бе възвърнал смисъла на живота им, бяха много по-близо до неговата истинска същност, отколкото си представяха, че някога биха могли да бъдат.

Кай въздъхна и извади ножа си. Наведе глава и дългата му коса падна пред очите му. Той посегна с острието към нея, но след миг се поколеба. Прибра ножа в канията му и отново зави косата си върху темето в неугледен като на ронин кок — неговият личен жест на неподчинение на човешките закони, дори и на тези на хората, заедно, с които скоро щеше да се изправи пред смъртта.

Чикара се усмихна, виждайки как другите ронини приветстваха шумно думите на баща му и на висок глас изричаха собствените си клетви да въздадат справедливост за смъртта на господаря, на когото все още служеха в сърцата си, като стояха пред храма на Състрадателния Буда, пред очите на тяхната прародителка Аматерасу, богинята на слънцето. След това погледна към Кай, който тъкмо завързваше косата си, и на лицето му се изписа едновременно удовлетворение и истинско разбиране.

 

 

Мъжете се събраха около Оиши, който даде знак на Хорибе да разгърне картата на крепостта на Кира и околните планински хребети, която беше донесъл. Всички зашушукаха изненадани.

— Как се добра до плановете на крепостта? — попита невярващо Хазама, бившият пръв заместник на Оиши, и погледна въпросително Хорибе.

Оиши се усмихна и кимна към мъжа, който бе достатъчно възрастен, за да му бъде дядо.

— Младият Хорибе прелъсти дъщерята на архитекта — каза той и не успя да сдържи усмивката си, докато Хорибе скромно сви рамене.

Другите мъже, повечето от които достатъчно млади, за да бъдат синове на Хорибе, го погледнаха изумени, а при вида им Оиши избухна в смях. Останалите също се разсмяха и заклатиха глави или започнаха да тупат одобрително Хорибе по гърба. Чувството на групова принадлежност изведнъж ги изпълни и сгря душите им повече, отколкото топлите лъчи на утринното слънце — чувство, което бе липсвало на всички от ужасно много време, както на Оиши му бе липсвало слънцето.

Водачът им се наведе и им показа разположението на крепостта на Кира, като за миг съжали, че веселият момент не можеше да продължи по-дълго. Но целта без план не бе нищо повече от една мечта.

— За съжаление има само два начина за влизане в замъка. Единият е през главната порта тук, а другият — през тези скали под западната стена. И двата са строго охранявани. Най-добрият ни шанс да ударим, е, когато Кира напусне сигурното убежище на крепостта — обясни Оиши и отново погледна към Хорибе.

Хорибе продължи да обяснява, като посочи към друга част на картата.

— В деня преди сватбата той ще отиде да се помоли в храма на предците си. Не знаем още по кой път ще мине, нито колко охрана ще води със себе си.

Оиши хвърли поглед към Исогай, на чието младо и красиво лице все още се четеше леко раздразнение от факта, че от всички тях точно Хорибе бе успял да му открадне ролята, за която му завиждаха всички останали.

— Исогай, ти ще отидеш по-рано до града с храма, за да видиш какво можеш да научиш. Знаеш, че дори около светите места има бордеи и множество служители с развързани езици, които ходят там.

Исогай се изчерви, а мъжете отново се разсмяха, но смехът им бе добронамерен, каквато бе и усмивката, с която той им отвърна. Младият мъж кимна уверено на Оиши и се изправи, а останалите отново се наведоха над картата, за да разучат огромния планински терен.

 

 

Кай се облегна на заоблените скали близо до огъня, който бяха запалили за готвене, и се протегна, за да се отърси от сковаността в краката и гръбнака след дългата езда. В момента нямаше какво повече да направи за болката от нараняванията, получени по време на кошмара на остров Деджима, освен да търпи и да чака да зараснат. Чудеше се дали някога болката щеше да изчезне напълно, или нервните окончания в тялото му, както и съзнанието му, бяха непоправимо увредени. „Времето лекува всички рани — му беше казал някой преди много време — по един или друг начин“.

Чикара бе привършил с пълненето на купите с ориз и сега стоеше и го гледаше. Видя как очите на момчето се спряха върху възпалените рани на китките му, където стегнатите окови в Деджима се бяха врязали в плътта му. Кай знаеше, че ще носи белезите от тях, докато е жив, дори и да живееше достатъчно дълго, че да забрави спомена от тежките железни окови, които бяха направили опитите му за бягство дълга и безплодна борба.

Той срещна погледа на младия ронин, чието лице изразяваше искрено съчувствие, и прочете в него твърде много въпроси, които момчето не се осмеляваше да зададе на глас. Спомни си през какво бе преминал Оиши и че синът му знаеше за това.

Не беше нужно Чикара да носи и неговите белези и спомени, и без това баща му изискваше от него достатъчно много. Кай успя да му се усмихне окуражително и без да каже нищо, се пресегна да вземе купичката си с ориз.

Младежът подаде топлата купа в ръцете му и успокоен, отвърна на усмивката му, преди да отиде да раздаде храна и на останалите.

Кай се изправи на крака, бръкна с пръсти в топлия ориз и започна да го тъпче в устата си, докато прекосяваше късото, но безкрайно широко разстояние между мястото, където бе седял, и скупчилите се около картата мъже.

В момента Хазама я разглеждаше, а изражението му ставаше все по-колебливо. Той вдигна очи към Оиши и каза:

— Дори и да узнаем пътя, ще ни трябват много повече хора, за да организираме нападението.

— Тогава ще ги намерим — отвърна Оиши. — Ти, Чузамон и Окуда ще съберете колкото можете повече от бившите ни самураи и ще се срещнете с нас… тук — той посочи друго място на картата. — Това е една ферма, която Хорибе откри за нас.

— Да не е прелъстил и дъщерята на фермера? — ухили се Башо. Избухна нов смях, но Хазама все още не изглеждаше убеден.

— Извинете ме, Оиши-сан — каза той, — но ние сме ронини. Кой ще ни продаде оръжия? — Администрацията на шогуна следеше стриктно всички продажби на оръжия, особено ако бяха в големи количества, и то без конкретен повод и причина. — Готов съм да жертвам живота си, но как ще успеем без добри мечове?

Оиши се поколеба за миг, а в погледа му проблесна нещо, което наподобяваше болка. След това извади собствения си меч от ножницата и го подаде на Хазама.

— Вземи моя. Когато се срещнем отново, ще имаме още оръжия за вас.

За момент Хазама го изгледа невярващо, сякаш Оиши току-що му бе предложил душата си, което си беше съвсем вярно съгласно кодекса на честта, според който живееха самураите. Хазама пое меча с две ръце и се поклони. Разгледа оръжието, което бе получил, и на лицето му се изписа смирение и страхопочитание. Поклони се отново, този път още по-дълбоко.

Кай забеляза фамилния герб на Оиши върху дръжката на самурайския меч и разбра, че той бе дал на Хазама не просто някакво откраднато отнякъде острие. Това навярно бе последното нещо, което Оиши притежаваше и което носеше фамилния му герб, единственото доказателство за това кой и какъв е бил някога. Той току-що бе изтръпнал душата си и я бе дал на Хазама. Не бе учудващо, че в очите му се четеше болка.

За своя изненада Кай усети внезапен прилив на уважение към Оиши за проявената мъдрост, както и за неговата самоотверженост и непоколебимост като водач. Приближи се до мястото, където стоеше той, и като застана до него, все още стиснал купата с ориз в ръце, погледна Хазама, а след това огледа лицата на останалите ронини.

Ясуно го изгледа със смразяващ поглед, сякаш самото му присъствие на едно място с тях бе смъртна обида. Кай загреба още една шепа ориз от купата и го натъпка в устата си, поглеждайки към Ясуно, без да покаже, че по някакъв начин е забелязал неодобрението му.

— Останалите от нас ще заминат за Уетсу — продължи Оиши, привидно необезпокоен от присъствието на Кай, нито от факта, че вниманието на всички други внезапно се бе насочило към него. — Там работят най-добрите оръжейници в страната…

— Мелезът защо е тук? — обади се Ясуно, неспособен да се сдържи дори след като от една година бе изгубил превъзходството, гарантирано му от ранга на васал на даймио. Ръката му посегна към катаната. Напрежението сред останалите мигом стана толкова осезаемо, че можеше да го разсече с меча си.

Кай продължи да го гледа и да дъвче ориза си.

Оиши погледна към Кай и изведнъж го осени една мисъл от „Ръкописът на петте пръстена“ на Мусаши: „Не позволявай на врага да види духа ти“. Изражението му се вкамени, когато си спомни как го беше погледнал мелезът при първия им сблъсък след бягството от Деджима. Оиши изведнъж разбра, че привидната липса на емоции в изражението на Кай криеше нещо далеч по-опасно.

Преди Ясуно да си изпроси смъртта, Оиши го изгледа настойчиво и леко укорително и отвърна:

— Аз го помолих да дойде.

— Не можем да го вземем с нас! — отвърна вбесен Ясуно. — Той не е самурай.

— Никой от нас вече не е самурай! — изкрещя Оиши, изричайки най-накрая гласно истината, която мелезът го бе накарал да осъзнае.

Ясуно настръхна като бясно куче, но тлеещото отвращение в очите на командира му успя да го усмири. Той дръпна ръката си от дръжката на меча, а останалите сведоха глави или погледнаха настрана, също усмирени.

Кай погледна към Оиши с изражение, толкова неразгадаемо, колкото беше и реакцията му, и също толкова непроницаемо, колкото бе кълбото от емоции, от което все още се опитваше да се отскубне и да изолира в съзнанието си. Той отклони поглед и продължи да се храни.