Джоан Д. Виндж
47 ронини (23)

21.

Беше навечерието на първото новолуние на пролетта. Залезът на слънцето същата вечер щеше да отбележи началото на сватбения ден на господаря Кира и госпожица Мика. И въпреки че всички признаци на нов живот все още лежаха скрити под снега и замръзналата земя, гостите скоро щяха да започнат да пристигат и Кира щеше да ги посрещне в двора на своя замък — старателно почистен от сняг — за последен път. Празненствата щяха да продължат през целия следващ ден, когато щеше да се състои и официалната брачна церемония, а след сватбената нощ новопровъзгласеният господар Асано и неговата съпруга щяха да заминат за Ако.

А там вишневите дръвчета щяха да разцъфнат всеки момент и пролетта щеше да ги посрещне, а той щеше най-сетне да притежава новото си бъдеще заедно с новата си съпруга и земи, които вече бяха напълно събудени за нов живот.

И все пак Кира трябваше внимателно да се консултира със знаците и поличбите, за да бъде сигурен, че няма възможност нещо случайно да застане на пътя му.

Еленовите кости от врачуването на Мицуке проблясваха и пулсираха в разпаления мангал, поставен между тях. Кира я видя как извади една кост от жаравата с голи ръце, без дори да трепне. Тя беше забележително същество.

И въпреки че утре щеше да си вземе за съпруга жена, напълно достойна за позицията и ранга му, Кира все пак трябваше да бъде сигурен, че вещицата също ще остане край него, дори и с риск ревността й да се превърне във воденичен камък на шията му, който да натежава в най-съкровените моменти. Знаеше, че двамата с нея все още споделяха една и съща амбиция да постигнат повече, отколкото съдбата им беше отредила, а и само тя можеше да му гарантира, че бъдещето му няма да приключи само с превръщането му в новия господар на Ако.

Желанието му към Мика означаваше, че Мицуке никога повече нямаше да може да го задържи изцяло в плен на своето очарование. Дори самата мисъл да изгуби опияняващата интимност, която двамата споделяха от толкова отдавна — още от времето, когато бяха само две изгубени души, свързани от общия си глад — го натъжаваше, но не чак толкова, че започването на нов живот, какъвто винаги бе заслужавал, да не си струваше.

Беше сигурен, че Мицуке все още го обича, както винаги го беше обичала. Трябваше да внимава да не я пренебрегва. Винаги щеше да има нужда от нея, затова трябваше завинаги да я запази до себе си. Ако не с друго, то със заплаха — беше виждал страха в очите й, когато я бе заплашвал. Колкото по-далеч се намираше лисицата от истинския си дом в планинската гора, толкова по-реални можеха да бъдат заплахите му.

Кира вдигна поглед, уверявайки се, че на лицето му няма и следа от мислите, които се въртяха в главата му, докато я наблюдаваше как прокарва нокти по проблясващите пукнатини в костта, която беше избрала.

— Какво виждаш? — попита я той и се наведе напред.

 

 

Мицуке се поколеба за миг, взирайки се в призрачните пукнатини — нещо, което никога преди не беше правила, защото никога преди не й се беше налагало да прикрива съжалението в очите си от това, което виждаше.

— Поличбите са добри — каза тя тихо, все още загледана в костта. След това, подбирайки думите си много внимателно, вдигна поглед към Кира и добави: — Скоро ще отпътуваш надалеч, а във всеки град и село хората ще ти се покланят. Дори шогунът ще те погледне със страхопочитание.

Кира се наведе още по-напред, а жаждата да чуе още от думите й проблесна в очите му. Обичното му лице се озари по начин, който винаги я беше карал да се усмихва и досега винаги бе подклаждал огъня на страстта у нея. За пръв път Мицуке се опита да се усмихне насила и да задържи усмивката си.

Кира, изглежда, не забеляза, което донякъде я успокои. След малко той попита:

— А Мика?

Тя отново сведе очи, скривайки сълзите, които изведнъж бяха бликнали в тях — истински човешки сълзи — и ноктите й отново проследиха проблясващите пукнатини в костта.

 

 

Мика седеше коленичила в покоите си, облечена в официалните си сватбени одежди, избрани за нея от Кира, а прислужниците й внимателно полагаха грим на лицето й. Кимоното и връхните й дрехи бяха изработени от най-меката подплатена коприна и най-красивия сатенен брокат, обточени с кожи, за да й е топло. Всяка част от дрехите й беше украсена с изящна бродерия и всичко беше в бяло. „Разбира се“ — помисли си тя. В тази скована от снегове страна Кира бе избрал да облече булката си за сватбения ден в широмуко^[1] — дори само името му „чисто бяло“ го описваше достатъчно точно. Облеклото бе напълно в унисон с владението на Кира, което той мразеше не по-малко от нея, но което го бе направило човекът, който бе в момента.

В традиционния символизъм на широмуко обаче се криеше и друго послание, предназначено лично за нея — белотата олицетворяваше булката като бяло платно, готово да възприеме навиците и очакванията на съпруга и чинно да им се подчини.

Имаше и още една причина тя да е в бяло, която веднага й направи впечатление, тъй като бе ужасно уместна и в същото време толкова непоносимо жестока, че Мика не бе сигурна, че дори Кира би могъл да се сети за това, не и нарочно: Бялото се приемаше за цвета на смъртта. Баща й беше извършил сепуку, облечен в бяло, тялото му беше кремирано, облечено в бяло. Всички опечалени на погребението му също бяха облечени в бяло.

Помисли си за майчиното си учикаке — ярко обагреното традиционно горно кимоно, което се предаваше в наследство от нейната прабаба. Мика винаги си бе представяла, че ще носи точно него в деня на сватбата си. Спомни си, че като малка обичаше да го изважда и да се облича в него. В такива моменти се чувстваше така, сякаш се намираше в майчината прегръдка. Основният му цвят и подплатата бяха червени — цветът на живота, на Ако, а брокатът и бродериите, изпъстрени със златни и сребърни нишки, придаваха блясък на цветните картини, изобразяващи борове, хризантеми, жерави и потоци.

А след като Кай се бе появил в живота й, нейните молитви към боговете винаги включваха и молбата някой ден да дадат на любимия й тенин възможността да докаже храбростта си пред баща й по толкова впечатляващ начин, че той да реши да го осинови. А след това щяха да се сгодят.

Мика въздъхна шумно и неволно се дръпна от ръцете на слугините си, сякаш бе изтръгната от досегашното си търпеливо примирение от внезапен пристъп на мъка.

Ръцете й, скрити в дългите ръкави на кимоното, се свиха в юмруци, ноктите й се забиха в дланите, а цялото й тяло потръпна, докато се мъчеше да се овладее. Осъзна, че всичките й слугини мигом се бяха поклонили ниско, свеждайки чела до пода, молейки я за прошка — бяха решили, че техните действия са й причинили болка. Мика избърса сълзите, покапали по бузите й, размазвайки тебеширенобелия грим, и успя да открие успокоителни думи, които да им каже — да ги излъже, че очите й са се раздразнили от пудрата и те не са виновни по никакъв начин.

Слугините се надигнаха с благодарност и отново се заеха с безкрайните натъкмявания на дрехите и лицето й, а неспирните им възклицания „ах“ и „ох“ идваха да изразят възхищението им от красотата й, както и тяхната собствена радост и ентусиазъм — неща, които си позволяваха да покажат пред нея за пръв път.

Мика остана коленичила, докато й нанасяха официалния грим на благородна дама, който превръщаше лицето й в маска — бяла като дрехите й, а устните и бузите й бяха толкова силно начервени, че тя си помисли, че е заприличала на Юкихиме — студената и безстрастна богиня на зимата. Представи си своята собствена воля, превърната в лед от самата Юкихиме — твърда, студена и безмилостна.

 

 

Привечер замъкът Кираяма се оживи от феерия от цветове, огряна от блясъците на стотици хартиени фенери. Светлините играеха по празничната украса и тобарите с щампирани прекрасни цветя, които скриваха голите стени, и умело изработените от хартия сливови и вишневи цветчета, прикрепени към голите клони на дърветата, които все още не бяха напъпили. На изумените гости, които пристигаха, им изглеждаше така, сякаш по случай празника бяха разцъфнали истински пролетни цветове, а високо на пилоните над тях се вееха знамената с индиговосиния фамилен герб на Кира и яркочервения на Ако.

Все още се точеха закъснели гости, успели да се преборят с нелекия път до крепостта, подпомагани от работниците и пазачите, наредени по цялото протежение на стръмната и хлъзгава заледена пътека, която водеше до горе.

Сред бавно пъплещата тълпа, която вече бе стигнала до последния мост, който се извиваше над дълбоката пропаст и стигаше до почти непристъпната главна порта на крепостта, беше и пъстро облечената трупа актьори, които Кира бе запомнил от представлението им пред шогуна в замъка Ако. Искаше те да участват и в неговото събитие, тъй като предишния път се бяха представили на ниво, достойно за самия шогун.

Водачът им Каватаке представи позволителното си писмо пред един от стражите, който му махна да влиза заедно с трупата. Оиши, облечен в ярък костюм, вървеше плътно след Каватаке, свел ниско глава, сякаш толкова много се беше изморил от катеренето на стръмнините, че дори нямаше сили да погледне право пред себе си.

Останалите актьори минаха след него на компактни групи, колкото позволяваше ширината на моста. Всички изглеждаха така, сякаш едва чакаха дългото им пътешествие да свърши. Стражът на портата ги наблюдаваше с нескрит интерес, породен главно от това, че не му се беше случвало да види актьори с толкова шарени облекла. Мисълта, че сред тях може да има и бивши васали на господаря на Ако, изобщо не му мина през ума, докато Хорибе и шепа от останалите ронини преминаваха покрай него незабелязани — част от тях облечени в костюми, а останалите в обикновените си дрехи, представящи се за носачи.

В края на групата вървеше и един необичайно висок носач, приведен от тежестта на товара си от сценични декори и допълнителни костюми. Изглежда, се бавеше заради товара на гърба си.

Тежките вързопи привлякоха вниманието на стража повече, отколкото човекът, който ги носеше. Войникът се изправи пред носача и спусна копието си, за да му препречи пътя към моста.

— Какво носиш там? — поиска да узнае той. Откъм редицата назад се приближи друг войник и му махна да освободи пътя.

— Този съм го проверил — каза вторият страж.

Кай направи няколко колебливи крачки напред, докато Хара, преструвайки се на страж от крепостта, облечен в бронята, открадната от един от убитите войници от граничния пост на Кира, му се усмихна окуражително и му махна да върви с жест, който изразяваше просто досада и нетърпение. Чикара, който се беше обърнал назад, когато видя, че войникът спира Кай, вдигна глава и отправи една безмълвна благодарствена молитва към небесата.

Групата актьори — професионалисти и аматьори — премина по мост, който се простираше над толкова дълбока пропаст, че дъното й се криеше някъде в непрогледния мрак под краката им. След това всички влязоха във външния двор на замъка Кираяма. Кай се огледа на всички страни и се почувства също толкова впечатлен, колкото и стражът преди малко при вида на актьорите. Ако Кира се опитваше да пресъздаде атмосферата на замъка Ако по случай посещението на шогуна, то можеше да се каже, че почти беше успял, въпреки че се намираха на такова отдалечено и почти недостъпно място.

Стилът и показната пищност на декорациите обаче подсказаха на Кай, че Кира очевидно предпочиташе да прекарва много повече време в Едо, възможно най-близо до шогуна, а не тук, в тази отдалечена провинция на страната. Замисли се къде ли смяташе да се засели Кира в бъдеще, ако не успееха да го изпратят в ада още тази вечер.

Някъде напред се мяркаха неоцветени тобари, които обозначаваха местоположението на сцената и вече определените места за актьорите, сценичните работници и реквизита. Предрешените ронини се разделиха, като мъжете, облечени като актьори, последваха Каватаке към сцената, а другите, които се представяха за носачи, оставиха товарите си, където им беше посочено, след което заобиколиха местата за зрителите, за да заемат позициите си за наблюдение.

Кай застана така, че да може да вижда добре сцената и една от охранителните кули, разположена прекалено близо до тях. От мястото, където стоеше, трябваше по сигнал на Оиши да даде знак на въоръжения с лък Чикара, който се беше притаил далеч от погледите на всички. Нападението нямаше да започне преди началото на представлението, а дотогава Кай нямаше какво друго да прави, освен да се старае да остане незабележим сред сенките. Започна периодично да оглежда публиката, която вече прииждаше, опитвайки се трескаво да зърне Мика.

Застанал сред актьорите, Оиши надничаше през една цепнатина на тобарите в дъното на импровизираната сцена. Ръката му нетърпеливо стискаше дръжката на тантото на господаря Асано, докато очите му жадно търсеха да зърнат Кира.

 

 

Мика тръгна по коридора на двореца, следвана плътно от прислужниците си. Облечена в сватбените си одежди, тя изглеждаше бляскава като богиня — повелителката на зимата с душа от лед. Видя, че Кира я чака в края на коридора, за да я придружи навън и да я представи на очакващата ги тълпа. Възхищението, което прочете в очите му, бе сравнимо почти с благоговение. Подобен поглед от страна на друг човек, който и да било друг, би могъл да събуди поне малко топлота в сърцето й. Но за нея бе достатъчно дори само да зърне лицето му, за да го намрази още повече.

Слугите, покрай които минаваше по пътя си, й се покланяха ниско. Изненада се да види, че в края на коридора в редицата слуги стоеше и вещицата. Не беше застанала до Кира. Мицуке беше облечена в обичайните си елегантни одежди в преливащи се нюанси на горско зеленото. Днес китсуне й се поклони дълбоко, сякаш беше специално инструктирана да отдаде почит на Мика-химе така, сякаш вече беше съпруга на господаря Кира, господарка, на която тя трябваше да служи.

Мика успя да зърне за миг изражението на лицето на вещицата, преди тя да сведе глава, и видя яростта в очите й от факта, че не бе успяла да я накара да посегне на живота си преди сватбеното тържество.

Мика усети как я обзема лек прилив на радост от разочарованието на врага и разбра, че е била права. В отчаянието си не се беше поддала на опита за измама. Дори и всички, които някога бе обичала, да бяха мъртви, тя все още беше жива и нямаше да намери покой, докато не успееше да освободи душите на всеки един от тях.

Щом застана пред Кира, той също й се поклони официално и измърмори някакви поздравления, на които тя не обърна никакво внимание. Както обикновено, не го удостои с отговор, но и не успя да избегне ръката му, която хвана нейната в желязна хватка. Двамата заедно преминаха през арката на вратата, излязоха навън и прекосиха външния двор чак до мястото, където гостите вече ги очакваха.

Те минаха край насядалите гости, от които се разнесе шепот, изразяващ поздравления, завист или възхвала, за да заемат местата си на първия ред, точно пред сцената. Едва тогава Мика забеляза, че вещицата и гигантският телохранител на Кира бяха седнали точно зад тях.

 

 

На задната стена на вътрешния двор на замъка Кираяма самотен страж се разхождаше неспокойно напред-назад и често се спираше, за да се стопли на разпаления мангал. Трижди проклинаше късмета си — веднъж, че се беше родил в тази бедна провинция, втори път, че се беше родил като слуга на господаря Кира, и най-вече — че точно тази вечер му бяха заповядали да остане на пост тук, откъдето едва можеше да зърне далечните отблясъци на фенерите на сватбеното тържество, а единствената гледка пред него включваше огромната отвесна стена на крепостта и скалите под нея, все още покрити с дебел сняг. Острият планински връх, на който беше издигната крепостта, бе толкова стръмен, а мястото за строежа толкова ограничено, че от тази страна дори нямаше външен двор, тъй като скалите представляваха естествена защита за замъка.

Войникът притисна ръце към премръзналите си бузи, попивайки топлината им, след това отново ги протегна към мангала, взирайки се в покритите със сняг скали под краката си. Изведнъж той примигна и разтърка очи, не можейки да повярва на това, което виждаше — девствено белите снежни преспи, които покриваха склоновете надолу, сякаш току-що бяха… помръднали. Нагоре. Към него.

Стражът се отдалечи от мангала, взе оставеното настрана копие и тръгна към тясното мостче, което водеше към светилището на замъка, изградено върху отделна остра скала. От моста можеше да погледне по-добре, трябваше да е сигурен. Ако се окажеше прав, това можеше да промени живота му завинаги. Но ако грешеше и вдигнеше ненужна тревога точно сега, рискуваше да разбере лично дали легендите, които се разказваха за тази стена, бяха верни — разправяше се, че тези, които за наказание са били блъснати от върха й, все още не са достигнали дъното.

 

 

Кай крачеше неспокойно из сенките на външния двор на крепостта и се опитваше да намери място, откъдето да огледа Мика по-добре. Беше забелязал да я водят до мястото й на първия ред редом до Кира, но щом се настаниха и тя коленичи на възглавничките, той не можеше да види нищо друго, освен част от красивата бяла качулка на нейното широмуко.

Поглеждайки иззад тобарите, Оиши виждаше идеално Мика и Кира, които седяха точно срещу сцената. На самата сцена музикантите вече заемаха местата си. Окуда — ронинът, който най-много приличаше на Каватаке, се приближи до Оиши и изглеждаше блед, сякаш предпочиташе да се изправи пред цилин, вместо пред тълпа непознати, докато се представя за някой друг, и да помни и казва думи, които не са негови. Успокояващо беше поне това, че сценичният грим на Каватаке прикриваше бледността му.

— Играй така, сякаш животът ти зависи от това — прошепна му Оиши и с окуражително потупване по рамото добави: — Животът на всички нас.

Как ли се чувстваха музикантите и певците в този момент? Те бяха истински изпълнители, тъй като никой от ронините не бе достатъчно запознат с театър но, за да заеме местата им. Каватаке беше избрал да представят военна пиеса от „Сказание за Хейке“, представяща епизод от войната Генпей. Повечето от ронините бяха гледали пиесата или поне бяха чели историята. Драмата, която по-голямата част от публиката едва ли щеше да помни в подробности, не изискваше кой знае какви поетически речи и нямаше почти никакви танци. Освен това Оиши възнамеряваше да я прекрати преждевременно, веднага щом хората му успееха да се справят с поставените им задачи.

Окуда излезе на сцената, облечен като самурай, и Оиши с облекчение забеляза, че само от много близко разстояние си личеше, че човекът е близо до припадък. Окуда се поклони дълбоко на Кира и публиката и се изправи отново. За миг погледът му се спря върху Мика, сякаш дори само фактът, че я виждаше, бе за него като пътеводна светлина насред бурно море. След миг той отново погледна с уважение към Кира и каза:

— Господарю Кира, за нас е чест да ви приветстваме на нашето представление. Нека то да бъде подарък за вашия сватбен ден.

И така представлението започна.

 

 

Войникът, който бе решил, че скалите — или поне снегът по тях — се движат, стигна до мястото на крепостната стена, откъдето започваше мостът към светилището. Стъпи на самия мост, за да погледне надолу към скалите и да огледа по-добре терена, където снегът беше помръднал.

Докато се взираше надолу, така и не видя сянката, която се отдели от тъмнината зад гърба му, а една ръка чевръсто запуши устата му, докато другата преряза гърлото му. Сянката блъсна тялото на войника през парапета на моста право в бездната, която зееше под него. Стражът така и не разбра, когато достигна до дъното.

Сянката се материализира под формата на Ясуно, който застана на моста и размаха ръце към покритите със сняг скали долу.

За момент върху безкрайната бяла повърхност не се забеляза никакво движение. След това пластовете сняг се раздвижиха и оживяха, подобно на разбунени призраци, когато тридесетина мъже отхвърлиха настрана прикритията си и по даден от Ясуно сигнал започнаха да се катерят по крепостната стена, образувайки човешка пирамида, намирайки места, където да вкопчат ръцете и краката си между грубо издяланите каменни блокове, които се издигаха над основата от скали.

Щом стигнаха до върха на стената и се прехвърлиха през нея, Ясуно им даде безмълвни наставления и много бързо и тихо мъжете се разпръснаха, избирайки си мишени сред стражите, разположени по протежение на крепостната стена или по края на вътрешния двор на замъка.

 

 

Във външния двор представлението вървеше според очакванията на всички, тъй като историята бе преразказ на легенда, която познаваха най-вече образованите хора, както беше предвидил Каватаке.

Ролята на злодея от древната приказка се изпълняваше от ронина Фува, на когото актьорството му идваше отвътре, а и според Оиши осанката му бе най-подходяща за бойното поле. Фува изскочи изведнъж иззад тобарите, облечен в доспехи от онзи период, включващи и генералски шлем със защитна маска, боядисана изцяло в червено, за да олицетворява ярост. Той заповяда на мнимия Каватаке и останалите актьори да паднат на колене.

Кира седеше и наблюдаваше пиесата толкова погълнат от историята и необичайно естествените емоции на актьорите, пресъздавани чрез похватите на но, че дори бе забравил да хвърля по някой одобрителен поглед към Мика, която седеше коленичила неподвижно до него.

Тя, от своя страна, имаше само смътна представа за случващото се около нея и дори не забеляза, че за пръв път Кира не й обръща никакво внимание. Очите й едва следяха движенията по сцената, а умът й бродеше из свои собствени светове — питащ, размишляващ, отхвърлящ ту една, ту друга възможност, докато обмисляше различните сценарии на драмата, наречена нейно бъдеще.

Оиши спря да наблюдава Мика и Кира едва когато Хорибе, облечен в простите черни дрехи на сценичен работник, го подбутна, подавайки му шлем. Оиши подръпна за последен път майсторски изработената и изненадващо здрава броня, която беше облякъл като част от сценичния си костюм, преди да размени един ироничен поглед и кратко кимване с възрастния ронин. След това нахлузи шлема със защитната маска на главата си, така че да се превърне в героя от легендата, а и успешно да скрие лицето си. Накрая пое традиционния лек бутафорен меч от ръцете на Хорибе, дръпна двете поли на завесата и с горда крачка излезе на сцената.

Щом се появи, Окуда/Каватаке, който играеше едновременно разказвач и помощник на актьорите, с облекчение се изправи на крака и започна да напява легендата за мистериозното раждане на героя. Оиши благодари на боговете, че за повечето от хората историята наистина беше бегло позната.

Каватаке беше репетирал пиесата с ронините, докато пътуваха към замъка, и им беше казал, че ако случайно забравят някоя реплика, спокойно могат да импровизират. Истинските актьори задължително разучаваха репликите на ролите си съвсем сами, а цялата пиеса я бяха репетирали заедно само веднъж. Така било най-добре, обясни им Каватаке, тъй като по този начин емоциите на актьорите се запазвали неподправени, а историята оживявала, ако всяко изпълнение в уаби-саби и винаги е малко различно. Имайки предвид високата репутация на трупата, Оиши предположи, че Каватаке сигурно знаеше най-добре.

Представлението тази вечер обаче щеше да бъде уникално само по себе си, ако боговете бяха благосклонни…

Оиши нападна злия генерал, размахвайки с една ръка ветрилото, което всички актьори използваха, а с другата — бутафорния меч, който не бе по-солиден от ветрилото. Цялото му внимание обаче беше насочено към истинския злодей в пиесата, който седеше в публиката едва на двадесет крачки разстояние.

 

 

Кай видя Оиши да излиза на сцената, забеляза и че вниманието му беше насочено изцяло към Кира. Направи крачка напред извън сенките, където Чикара можеше да го види, и се запромъква предпазливо напред. Забеляза самурая с демонската маска, седящ на втория ред зад Кира, и вещицата до него. Мика беше коленичила пред нея, непосредствено до Кира, но дори и от това разстояние Кай едва виждаше профила й. Лицето й беше плътно покрито с бяла пудри, и устните й бяха ярко начервени, както подобаваше за дама ни официално събитие, но така тя приличаше повече на героиня от пиесата, изгубила се сред публиката, а изражението й беше замръзнало неподвижно като маска на девица от драма но.

Кай погледна обратно към Оиши на сцената, който се придвижваше бавно към мястото, където стоеше Кира, докато се преструваше, че води импровизирана битка с Фува. Почти беше време да действат. Вдигна поглед нагоре към стражевата кула и мястото, където Чикара чакаше сигнала.

Мика раздвижи леко глава, а очите й блуждаеха, без дори да поглеждат към сцената. Ако беше погледнала, би могла поне да разпознае очите на Оиши, когото познаваше, откакто се помнеше, и така да се досети, че ще се случи нещо неочаквано.

Кай започна да се придвижва внимателно през тясното пространство покрай публиката, притиснал плътно гръб в тобарите, обграждащи пространството около сцената. Опитваше се да стигне по-близо до мястото, където беше коленичила тя. Ако погледът й се зарееше достатъчно далеч от сцената, можеше дори да погледне към него. Там, където седеше, Мика се намираше в опасност не само защото Кира беше до нея, а и заради вещицата и самурая в черната броня, които бяха точно зад тях. Само ако имаше начин да я предупреди…

На сцената Оиши застана в поза, при която замахна с ветрилото като магьосник с вълшебна пръчка. При този предварително уговорен сигнал светлините в целия двор угаснаха, придавайки зашеметяващо свръхестествено въздействие на сцената. Публиката ахна от възхищение и одобрение, а вниманието на всички, и най-вече на Кира, бе приковано върху актьорите.

Никой не погледна назад, както направи Кай, за да види как в този миг стражите в две от наблюдателните кули изчезнаха.

Всичко вървеше по план. Тъмнината щеше да осигури на Ясуно и хората му повече свобода, за да се приближат към предната част на вътрешния двор, да отстранят още стражи и да вземат оръжията им, и да залостят вратите на казармите, в които живееха самураите с по-нисък ранг, от каквито се състоеше по-голямата част от охраната на замъка.

Междувременно из целия външен двор ронините, облечени в черни дрехи на сценични работници, изваждаха оръжията си под прикритието на тъмнината.

На сцената Фува се престори на ранен в мнимия бой с мечове. Зад кулисите Хорибе и останалите помощници елиминираха стражите, застанали на пост там, и разопаковаха бамбуковите колове, които Кай им беше показал как да използват.

Бамбуковите колове бяха ефикасни като железните, когато трябваше да се забиват в неизмазана каменна зидария, а ронините ги използваха като нокти, докато се катереха по крепостната стена на вътрешния двор.

Щом стигнаха до върха й, те се разпръснаха, отстранявайки бързо и тихо всички пазачи, след това облякоха броните им, за да заемат местата им.

В същото време Оиши, играейки пиеса в пиесата, се приближи до края на сцената, където нищо неподозиращият Кира го наблюдаваше с възторг, погълнат изцяло от правдоподобността на дуела с мечове, като пред очите му беше единствено разиграващата се легенда и той дори не подозираше, че изпълнените с омраза погледи на отмъщаващия герой бяха насочени към него — истинския враг, който трябваше да бъде убит.

Мика отново отклони очи от хаотичните движения пред нея и най-накрая осъзна, че Кира е толкова погълнат от случващото се на сцената, че тя можеше да си позволи да промени позата си и да отмори очи, като погледа към сенките извън яркия блясък на фенерите около подиума.

Кай я забеляза да обръща глава към мястото, където стоеше той. Пристъпи напред точно толкова, колкото светлините от сцената да осветят лицето му. Искаше тя да го види.

Погледът на Мика долови движението от внезапното му появяване, очите й срещнаха неговите така, както го правеха от толкова много години. Този път обаче погледът й се изпълни с недоверие и ужас, вместо с копнеж, сякаш бе видяла призрак, и тя неволно вдигна ръка към устата си.

Очите й обаче не престанаха да се взират в него и скоро първоначалният й шок бе заменен с облекчение и радост. Щом той отвърна на погледа й, всичко останало престана да съществува, дори сякаш времето спря за един безкраен миг.

Кира погледна към Мика и като я видя да се взира в пространството, посегна и леко хвана брадичката й, после обърна лицето й към сцената, сякаш тя бе разсеяло се дете.

Кай изруга тихо, когато Кира с намесата си прекъсна мига на безвремие между тях и отново му я открадна. Пристъпи обратно в сенките, борейки се със себе си да се опомни къде се намираше и защо беше тук. Въпреки че погледът й бе отклонен от него, той беше забелязал в очите й радостта от това, че е там.

Но това не беше достатъчно, за да я накара да разбере в каква опасност се намираше. Ако сега гледаше към сцената, имаше шанс поне да разпознае Оиши и да се досети какво щеше да се случи.

Вниманието на Кира отново бе насочено изцяло към сцената. Е, поне блуждаещият поглед на Мика не беше събудил подозренията му. Кай продължи да наблюдава лицето й, надявайки се да открие в него знак, че е разпознала Оиши, надявайки се, че отново може да погледне към него.

Взираше се в Мика толкова съсредоточено, че дори не си направи труда да погледне към самурая с демонската маска или към вещицата.

Но промяната по лицето на Мика беше привлякла вниманието на китсуне. Чудейки се какво ли беше променило толкова рязко настроението й, Мицуке също погледна към мястото, в което се взираше Мика. Очите на вещицата проникнаха сред сенките и разпознаха първо лицето, а след това и името на този, който стоеше в тъмното, скрит от погледите на всички, освен нейния.

Неволно затаи дъх, протегна ръка и заби острите си нокти в подплатената с метал кожена ръкавица на гиганта до себе си. Мелезът с демонския взор все още беше жив!