Джоан Д. Виндж
47 ронини (20)

18.

Ронините отново бяха на път, пришпорвайки конете си с всички сили към земите на Кира. Бяха принудени да се движат предимно през планините, пресичайки силно неравен терен, и то не само заради военните постове на шогуна, а и заради шпионите на Кира, които наблюдаваха всички главни пътища.

Движеха се по криволичещи горски пътеки, проправени от дървосекачи и селяни, а Кай изнамираше и едва забележими странични пътечки, които в някои случаи не бяха нищо повече от дирите на диви животни. Често се налагаше да вървят пеша в колона по един, водейки конете си нагоре или надолу по стръмнини и сипеи, а друг път им се налагаше да се връщат, за да търсят обходен маршрут, тъй като попадаха на древни разнебитени мостове, които никога не биха издържали тежестта на конете им.

Колкото повече се изкачваха нагоре в планините, времето ставаше все по-студено, сякаш годината се завърташе на обратно, отвеждайки със себе си последните признаци на пролетта. Мразовитите нощи, леденостуденият дъжд и накрая снегът ги забавиха още повече, тъй като се наложи да спрат и да нарежат сухи треви, които да натъпчат в чорапите си, така че поне малко да предпазят краката си от измръзване, както и тръстика от едно замръзнало блато, от която си направиха шапки и наметала за предпазване от дъжда.

Щом времето се влоши още повече, Оиши разви силна хронична кашлица, която предизвикваше толкова силна болка в гърдите му, сякаш имаше пукнато ребро. Тя го будеше непрекъснато и през нощта, докато накрая го изтощи дотолкова, че той заспиваше на седлото, яздейки.

Оиши си даде сметка, че така и не беше успял да си почине след престоя във влажната тъмница в Ако и тежката езда до Деджима, за да измъкне Кай от холандците — и всичко това още преди да започнат настоящото пътуване. Той обаче проклинаше слабостта си и си казваше, че силите му зависят изцяло от неговата воля, а не от тялото, че за един самурай волята трябва да е достатъчна. Виждаше угрижените погледи на някои от хората си, но отказваше да признае, че имат основание, като дори Чикара не можеше да изкаже загрижеността си на глас.

Както се и очакваше, накрая мелезът беше този, който го заговори направо една нощ, когато кашлицата отново не остави Оиши да спи и той предпочете да се изправи с мъка и да отиде да нагледа часовите, вместо отново да смущава съня на останалите.

Щом се приближи до мястото, където Кай стоеше на пост, мелезът наклони към него затъмнения фенер, така че заслонената свещ освети лицето му.

— Защо си станал? — попита го Кай.

Присвил очи от блясъка на свещта, Оиши забеляза, че върхът на меча на Кай сочеше право към него, но дори не допусна, че появата му може да е изненадала мелеза.

— Проверявах часовите — отвърна той с пресипнал глас и веднага се преви надве от кашлицата.

— Глупак! — изсъска Кай и го придърпа далеч от пронизващия вятър в една ниша в скалите, където се беше скрил, за да стои на пост. — Ако искаш да се самоубиеш, ронино, по-добре си разпори корема. Недей да губиш времето на всички, като се мъчиш да си изкашляш червата!

— Как смееш… да ми говориш така? — измърмори Оиши. — Ти дори не си…

— Какво? — прекъсна го кисело мелезът. — Твой господар? Твой водач? Твой равен? — предизвика го Кай и забеляза надигащото се бясно възмущение в погледа на Оиши. — Аз не съм нищо за теб. И ти не си нищо за мен. Но тези хора тук разчитат на теб! Когато дойде време да се изправите пред Кира, те очакват от теб да ги поведеш! А теб няма да те има, ако продължаваш да се отнасяш към тялото си като към парче дърво! — той отстъпи крачка назад и кимна към стражевия пост, който Оиши току-що беше напуснал. — Ако вярваш в хората си, недей да се отнасяш към тях така, сякаш те нищо не разбират. Ако въобще смяташ, че техният живот е ценен, започни да цениш и своя. Иди и си почини! — заяви Кай и се отдалечи в нощта, преди Оиши да има възможност да възрази.

Оиши остана на място, подпрян на леденостудените камъни, а цялото му тяло се тресеше от гняв, както той реши, докато изведнъж коленете му омекнаха и той се свлече на четири крака, обзет от нов пристъп на кашлица.

В този момент се появи Масеки — часовоят, при когото бе ходил, преди да стигне до Кай, и той му помогна да се върне обратно при огъня.

Мелезът вече го чакаше там и държеше чаша горещ чай в ръце — сякаш нямаше нищо по-смислено за правене посред нощ, докато останалите спяха. Той натика чашата в ръцете на Оиши, който от първата глътка позна, че това беше билковата отвара на Башо срещу болки в гърлото и гърдите, но примесена и с други треви, които не можа да разпознае. Изпи чая, а Масеки остана прав до него, наблюдавайки го с угрижен вид. Оиши му благодари и му нареди да се върне обратно на поста си.

Преди да успее да се обърне, Кай също беше изчезнал обратно към нощния си пост. Оиши легна край огъня и се зави плътно с тръстиковото си наметало.

Следващото нещо, което си спомняше, беше как се събуди сутринта, а споменът за изминалата нощ беше неясен като лош сън. Башо обаче бе до него, за да го накара да изпие още един лечебен чай и да му даде загряващ мехлем, с който да намаже гърлото и гърдите си. Докато закусваха, Чикара крадешком го наблюдаваше дали се храни. След това Оиши започна да спи по цяла нощ и всяка сутрин се събуждаше все по-укрепнал и здрав. Кашлицата му, както и обидата му постепенно отслабнаха, но не и преди разумът и крайното изтощение да го принудят да приеме истината, която се съдържаше в безпощадните думи на мелеза.

Междувременно неохотно възприе мисълта, че Кай с неговите демонски инстинкти и уменията на следотърсач би могъл да ги води и съвсем сам и да ги заведе безопасно до мястото, което постепенно бе започнал да смята, че никога няма да достигнат — изоставената ферма, в която трябваше да се срещнат с Хазама и другите васали на господаря Асано, които той и хората му бяха успели да съберат.

Като позволи на Кай да ги води, без непрекъснато да се допитва до него, Оиши знаеше, че доброволно е възложил на отгледания от демони мелез по-голяма отговорност, отколкото някога бе възлагал, на когото и да е от хората си, независимо колко висок бе рангът му.

Но Кай беше следотърсач и умееше да оцелява, а това бяха качества, които хората му най-много трябваше да виждат у своя водач, поне докато стигнеха до изоставената ферма. А след като бе влязъл в пещерата на тенгу, Оиши бе разбрал, че вярва напълно на Кай и неговата преданост към каузата им. Преданост, която бе не по-малка от тази на всеки от самураите, независимо какви бяха личните мотиви, които я пораждаха.

 

 

Оиши бе изгубил представа от колко дни вече бяха на път, въпреки че Чикара се кълнеше, че все още имат време, когато най-накрая забелязаха изоставената ферма. Беше разположена в средата на равно и открито пространство, където късното утринно слънце хвърляше отблясъци по покритите с тънък слой сняг незасяти ниви.

Хазама, Чузамон и Окуда бяха успели да стигнат до мястото на срещата преди тях, водейки със себе си група от верни последователи, а радостта от повторната среща бе двойно по-голяма от това, че се срещаха стари приятели, бащи, синове и братя, които не се бяха виждали от много дълго време. Всички бяха изкарали една трудна година в страх, че няма да се видят никога повече, и сега крещяха от радост, поздравяваха се и се прегръщаха, разказвайки си един на друг какво са правили и къде са били през това време.

Кай се движеше из стаята като сянка — отново сам сред тълпата — и търсеше място, където да остане насаме със себе си. Беше преминал през толкова много премеждия заедно с Оиши и първата група ронини, че те бяха започнали да се отнасят към него с малко повече уважение, поне заради това, че им беше полезен. Чикара и Башо с охота разговаряха с него, а самият Оиши тихо бе казал на всички, че Кай е единственият човек сред тях, който би могъл да ги преведе невредими до мястото на срещата. Кай лесно бе свикнал с новото положение.

„Колко глупаво от моя страна“ — помисли си той. Защото сега това време бе свършило и отново се беше озовал сред васалите на Ако, които го възприемаха единствено като отхвърлен от обществото парий или като демон. Това беше по-лошо, отколкото да е сред непознати — напомнянето на истината бе като удар с плоската страна на меча през лицето.

Поне новодошлите бяха твърде заети от радостта, че се виждат отново, за да го тормозят просто заради факта че е сред тях. Но с толкова много хора наоколо беше немислимо да намери кътче в порутената къща, където да се усамоти или да си почине. Обърна се и тръгна обратно към вратата да търси студеното спокойствие на стопанския двор.

Като излезе на верандата, видя Оиши да върви през двора към схлупения хамбар, където Хазама го чакаше да преброят и опишат припасите и оръжията, които другите бяха успели да съберат. Бяха довели и достатъчно доброволци — почти три пъти повече, отколкото бяха в началото, всичките готови да отмъстят на Кира. Кай се облегна на един от стълбовете на верандата и изчака всички да се приберат.

 

 

Оиши бе започнал да смята, че лицето му е замръзнало във вечна намръщена гримаса по време на дългата езда през студените земи, където дори пролетта не искаше да дойде. Повторната среща с Хазама стопли душата му с радостта и облекчението от това да види стария си приятел жив и здрав да го очаква с усмивка. Оиши също му се усмихна и отвърна на учтивия му поклон.

— Мечът ви — Хазама посегна към оръжието на кръста си — същия меч, който Оиши му беше дал, преди да се разделят. Беше време да го върне на законния му собственик.

— Задръж го — отвърна Оиши и усмивката му стана още по-широка. — Нали ти казах, че ще донесем още.

Хазама го изгледа невярващо, след което се поклони още по-дълбоко за оказаната му голяма чест. Оиши сложи ръка на рамото му и двамата тръгнаха към вратата на хамбара. Влязоха вътре и Хазама започна да докладва:

— Имаме лъкове, брони и дори барут — посочи той към боеприпасите, подредени спретнато край стената на хамбара, където бяха завързани и повечето от конете им. Хазама бе повел хората си в успешна атака над един от граничните постове в края на владенията на Кира. Ронините бяха успели да изненадат стражите и бяха спечелили не само увереност в бойните си умения, но и доволно голямо количество оръжия и други припаси от първа необходимост.

Оиши кимна одобрително и усети как собственият му ентусиазъм също се завръща. Нещата най-накрая започваха да се нареждат. Единственото, което им трябваше сега, беше малко информация кога и как Кира възнамеряваше да излезе от крепостта си, за да посети семейната си гробница.

— Какви са новините от Исогай? — попита той.

Хазама замълча за момент и усмивката му изчезна.

— Никакви. Все още не се е появил.

Оиши също замълча и се вгледа в Хазама, изненадан и изпълнен с тревога.

 

 

Наблюдавайки двамата мъже от верандата пред къщата, само по стойката им Кай усети, че има някакъв проблем, въпреки че не можеше да чуе разговора им. Той се намръщи, чудейки се какво ли може да се е объркало. Ала остана на мястото си, тъй като не искаше да се появява край Оиши, когато Хазама беше с него. Каквото и да не беше наред, скоро щеше да го узнае.

Слезе от разнебитената веранда и тръгна да скита из двора, като направи голяма обиколка около къщата, разглеждайки порутените стопански постройки, в някои от които бяха прибрали конете си, като обърна внимание къде са разположени постовите, които трябваше да следят за нежелани посетители.

Мястото не беше обикновена селска ферма, тя сигурно бе принадлежала на човек като Оиши — високопоставен васал на някой даймио, преди шогунатът да бе издал закони, които бяха заменили земята с годишна рента, изплащана на васала за вярната му служба, и така бяха отнели на самураите още една почтена алтернатива да бъдат воини в страна, в която отдавна нямаше войни.

По свой си начин, помисли си Кай, шогуните от династията Токугава бяха също толкова покварени, колкото и господарят на тенгу. Бяха консолидирали властта си просто като бяха премахнали другите алтернативи пред най-верните си поддръжници, докато понятието „самурай“ се бе изпразнило от съдържание като захвърлен самурайски шлем.

Страна, обхваната от вечни войни, беше като видение от ада — липсата на равновесие водеше не само до физическа гибел, но и до духовна разруха. Но същото се отнасяше и за другата крайност, когато мирът се поддържаше чрез всякакви ограничения.

„Същността на живота е страданието“. Соджобо твърдеше, че това са думи на Буда, и не бе единственият, който твърдеше това. Досега Кай беше чувал толкова много думи, приписвани на Просветления, и толкова много от тях бяха противоречиви, че след последната му среща със Соджобо вече нямаше никаква представа кое е истина и кое — лъжа.

Дори и всичко да беше вярно, означаваше ли това, че Буда е бил просветлен за истинската същност на света по начин, по който никой обикновен човек не би могъл да бъде, или това просто доказваше, че животът го бе накарал да полудее?

Кай потърка белезите на челото си. Имаше чувството, че изведнъж е паднал в някакъв изоставен кладенец, в чиито дълбини нямаше вода, а отчаяние. А дори не знаеше защо се чувства така. Беше уморен… беше толкова уморен. Може би всичко беше заради това.

Не си беше позволявал да покаже слабост пред Оиши, опасявайки се да не предизвика отново саморазрушителната му самурайска гордост. Но щом мъжете излязоха от хамбара, на Кай му се прииска да тръгне натам, да легне в сламата и да спи, докато мислите му се прояснят, докато емоциите му се уталожат и спрат да измъчват ума му като жива рана. Но ако сметките му за изминалите дни бяха верни…

„Мика“ — помисли си той. Повтаряше името й като безмълвна мантра, представяйки си нейния образ. Беше стигнал дотук заради нея — даже повече, отколкото заради спомена за добрината на баща й и нуждата да се увери, че душата на господаря Асано ще намери покой след смъртта.

Мика беше все още жива и въпреки че никога нямаше да му принадлежи, за него това нямаше значение — любовта не се изчерпваше само с това.

Любовта съществуваше. Тя беше единственото нещо, в което Кай беше сигурен. Щеше да докаже лоялността си към баща й, като извоюва свободата й, също както Оиши щеше да направи, като вземе главата на Кира.

Чу гласовете на Хазама и Оиши, които се връщаха от хамбара към къщата. Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед към хамбара и реши, че като помогнеше на ронините да постигнат целта си, щеше да разполага с цялото време на света да си почива, когато падне мъртъв. Завърши обиколката си около фермата и се увери, че всички други се бяха прибрали, преди да плъзне леко вратата, точно колкото да се промъкне вътре незабелязано, готов да разбере какво не беше наред.

Щом затвори вратата зад себе си, Кай видя, че картата на замъка Кираяма и околностите му е разгъната на пода. Хората на Оиши бяха скупчени около нея — капитаните му седяха на колене, а останали те бяха прави зад тях, опитвайки се да имат по-добра видимост.

— Кира може да поеме по всеки от тези пътища — обясняваше Ясуно и посочваше на картата. — И може да води цяла армия със себе си! — той махна отчаяно с ръка.

Оиши се взря в картата и се намръщи загрижено. По лицата на всички около него се четеше същото изражение. Без информацията на Исогай щеше да бъде невъзможно да нападнат Кира извън замъка му, където би бил по-уязвим за малката им група, а и времето им безвъзвратно изтичаше.

— Все още има шанс Исогай да се появи. Трябва да му дадем още малко време — каза Хара.

— Няма да дойде! — рече рязко Хазама, изпускайки неочаквано нервите си. — Избягал е, защото е страхливец!

— Хазама! — каза предупредително Оиши. Той си пое дълбоко дъх, а в стаята за миг настана тишина. След това Оиши тихо и авторитетно продължи: — Исогай е стигнал дотук заедно с нас. Не трябва да се съмняваме в него сега.

Хазама се поклони в знак на извинение и отново наведе глава към картата.

„Значи в това е проблемът“ — помисли си Кай, облегнат на стената до вратата. Знаеше, че си задава същия въпрос като останалите: Щеше ли да им попречи съдбата сега, когато бяха стигнали толкова далеч и бяха рискували толкова много? Отвърна поглед от останалите, щом дочу някакъв лек шум отвън — тропот на конски копита по замръзналата земя, приближаващи се към фермата.

— Оиши… — каза той.

Оиши вдигна глава и го погледна, последваха го и останалите, които също чуха тропота на копита и гласовете на часовоите, които викаха предупредително, очаквайки да чуят паролата. Кай отвори вратата, тъй като мъжете се насочиха към нея, носейки в ръка прибраните в ножниците мечове.

Когато ронините излязоха на двора, облекчението изтри всички тревоги от лицата им. Все още наблюдавайки от прага, Кай видя Исогай, възседнал с гордостта на господар някакъв снежнобял кон. Останалите се скупчиха около него. Той слезе от седлото и си проправи път право към Оиши. Поклони се и каза:

— Извинете ме, че закъснях. Господарят Кира ще отиде до гробницата на предците си тази вечер. Знам пътя.

Кай никога не беше виждал Оиши по-щастлив, отколкото бе в момента, като прегърна Исогай през раменете в израз на похвала.

— Ела, Исогай — каза му той и го поведе към хамбара, където бяха събрани оръжията и припасите им. — Съберете хората си! — извика на помощник-командирите си, които щяха да отговарят за различните групи по време на атаката.

Кай погледна още веднъж към белия кон и се зачуди как Исогай бе успял да се сдобие с такова животно и в същото време да събере информация за Кира. Може би го беше спечелил на хазарт от някой странстващ самурай. В коня обаче имаше нещо, което го смущаваше, нещо, което не можеше да се назове.

Изведнъж се усети, че дланта му отново притиска белезите на челото му. Насили се да я свали, насили се да спре маниакално да търси признаци за магия само защото изведнъж им беше провървяло. Исогай беше пристигнал навреме. Може би боговете все пак бяха решили да им се усмихнат.

Въпреки това, докато погледът му продължаваше да следи Исогай, отново изпита онова необяснимо чувство, че нещо не е наред — същото чувство, на което беше свикнал да се доверява много повече, отколкото му се искаше. Доколкото можеше да каже, гледайки тълпата ронини, това беше Исогай такъв, какъвто го познаваше, но Кай така и не беше успял да го огледа отблизо, а и се съмняваше, че скоро ще му се удаде такава възможност.

Но Оиши го беше включил в групата, която щеше да нападне Кира, докато останалите щяха да елиминират евентуални други войници или предните постове на охраната му. Тогава щеше да има друга възможност да погледне Исогай в очите, дори и само за момент…

Хазама и останалите се бяха справили добре със задачите си. От увереността, която се излъчваше от Оиши, Кай предположи, че Кира ще води със себе си минимални подкрепления по време на потайното си пътуване до гробницата.

Като тръгна към хамбара, той видя Чикара да се приближава към баща си и го чу да казва:

— Искам да дойда с вас.

Кай се изненада от това, че Оиши бе забранил на сина си да участва в атаката, след като въобще му беше позволил да стигне дотук с всички тях.

Оиши не забави крачка и дори не погледна към сина си.

— Хорибе, остани с него — нареди той на възрастния ронин с тон, който не търпеше възражения.

Хорибе изглеждаше изненадан, но не особено много. Той бе допринесъл за тази мисия повече, отколкото мнозина от останалите ронини, и това нямаше как да се забрави.

Кай обаче забеляза унилата физиономия на Чикара — разочарованието и безсилието го бяха наранили повече от плесница, когато неговият командир и баща с една дума го беше обявил за недостоен да се бие като равен с останалите ронини.

Кай погледна към Оиши и се зачуди защо, в името на боговете, беше причинил това на сина си, докато не видя това, което се криеше в очите на ронина. Беше същото нещо, което бе зърнал в тях, когато го бе попитал какво е видял в храма на тенгу и Оиши му беше отговорил: „Моите хора“. Неговите хора… умиращи. А той беше неспособен да направи каквото и да било, за да ги спаси. Бе видял сина си да умира…

Кай сведе поглед, изпълнен с неочаквано съчувствие към бащата и сина. Искаше му се да има някакъв начин да им помогне. Разбра обаче, че щом всеки от тях бе избрал този път, начинът, по който щяха да се развият индивидуалните им съдби, бе извън контрола, на който и да е друг.

Нямаше възможност времето да се върне назад и да се промени миналото. Сега имаше време единствено да се подготви като Оиши, за да се изправи отново в битка.