Каролине Танек
Ти си дъщеря на принц (2) (Но красивата Теса може да провали шанса си)

— Ох, какво временце се е отворило само — задъхана каза Теса Валднер, затвори входната врата, остави кошницата, която носеше до себе си и изтръска водата от тъмните си къдрици.

Ноември беше донесъл студ и дъжд незапомнени от години. От няколко дни валеше като из ведро и много улици вече бяха наводнени. Ако продължаваше така, много скоро къщата им щеше да е напълно откъсната от света. Градинарите искаха да си отидат.

Двайсет и две годишната млада дама събу гумените си ботуши и окачи дъждобрана си на закачалката до вратата. След като се изсуши, доколкото можа, тя отиде в кухнята и сложи чайника на печката, за да си направи чай от лайка.

Майка й седеше на масата, хванала плетката си, броейки наум бримките. Вятърът и дъждът се блъскаха в прозорците. Теса погледна навън и повдигна вежди — лехите с цветя вече не се виждаха изпод водата.

„Колко хубаво би било сега да е пролет“ — помисли си тя.

Дните обаче ставаха все по-мрачни и по-къси, а първият сняг се очакваше съвсем скоро. Тръпки побиха Теса само при мисълта за снега. Тя се надяваше да не е толкова обилен, колкото миналата година.

— Трябва да си вземеш топъл душ и да си облечеш сухи дрехи — каза майка й, без да изпуска от поглед плетката си.

— Веднага. Първо обаче трябва да се погрижа за малкия господинчо тук — каза тя, отиде в коридора, взе кошницата и я сложи на масата. От нея се подаде една малка глава, която измяука.

Майка й остави плетката в скута си и не особено въодушевена от видяното я попита:

— Какво е това?

— Котенце. Намерих го по пътя за вкъщи. Виж, лапичката му е наранена.

— Да — погледна майка й. — Явно е стъпил на стъкло.

— Трябва да промия и превържа раната, преди да се е инфектирала — каза Теса, извади аптечката от кухненския шкаф и се погрижи за котето.

То очевидно изпитваше болка, но стоеше мирно. След като го превърза, то се сгуши до печката и замърка.

Помещението беше малко. В него имаше място само за печка, кухненски шкафове и маса. То обаче беше напълно достатъчно за Теса и майка й. Двете живееха в къща в провинцията, отдалечена на около час с кола от брега на морето. Тя беше заобиколена от безбрежни ливади, на които през лятото пасяха големи стада овце.

Къщата беше обрасла с диви лози. Над всеки прозорец имаше синьо-бяла чайка от дърво и съседите наричаха дома им „Къщата с чайките“.

До къщата имаше обор, в който прибираха овцете през студените месеци на годината. Обикновено майката на Теса се грижеше за животните и правеше сирене от млякото им. От известно време насам обаче болките в гърба й станаха много силни и Теса трябваше да я отмени в работата. Младата жена беше художник и понякога продаваше картините си с пейзажи на хора, дошли на почивка.

Теса направи чай и подаде едната чаша на майка си, а другата взе в ръце и блажено затвори очи.

„Кап, кап, кап“ — чуваше се отнякъде. Звукът я подразни и тя се огледа, за да види откъде идва.

— О, не — каза Теса. — Кранчето на чешмата пак капе.

— Да, цял ден е така — отвърна майка й.

— Ще го разглобя и ще го поправя.

— Да повикаме водопроводчика?

— Не. Сама ще се справя.

— Но ти имаш толкова много работа при животните, а аз не мога да ти помогна — отвърна майка й, сложи ръка на кръста си и леко изстена, опитвайки се да стане.

— Няма проблем, мамо, ще се справя — усмихна се Теса.

Майка й тъкмо се канеше да каже нещо, когато на вратата се позвъни.

— Кой ли идва толкова късно — каза Теса и отиде да отвори. За нейно най-голямо учудване пред вратата стоеше куриер със синя униформа. Тя го погледна въпросително.

— Мариане Валднер?

— Това е майка ми.

— Това писмо е за нея — каза куриерът и й подаде бял плик. — Бихте ли подписали тук?

— Разбира се — каза Теса и сложи подписа си на електронния уред, който той й подаде.

Тя веднага отиде в кухнята и подаде писмото на майка си.

— Това е за теб, мамо.

— Кой пък ми изпраща писмо по куриер? — Мариане погледна подателя и когато прочете името му, сърцето и спря за миг.

— Кой го изпраща? — любопитно погледна Теса и забеляза, че подателят беше сложил печат с герб. В средата му имаше орел, разперил крила над лозята под него.

— Баща ти — тихо отвърна майка й.

— Не може да бъде. Нали е мъртъв?

— Ами… не е. Жив е.

Теса погледна майка си смаяно. Мариане й беше казала, че баща й е починал още преди да се роди. А сега се оказа, че е жив…

— Нищо не разбирам — каза Теса.

— Страхувах се, че този ден ще дойде — каза майка й. — Как да ти кажа, Теса, сложно е… с баща ти се разделихме много преди да се родиш.

— Но защо?

— С него бяхме от различни светове. Той беше богат аристократ с много възможности. Родителите му искаха да се ожени за богата наследница на знатен род, а не за бедна селянка като мен. Той не устоя на натиска им и се наложи да се разделим. Ако бяхме останали заедно, родителите му щяха да го лишат от наследство.

— Парите са били по-важни за него от теб, така ли?

Младата жена често се беше опитвала да си представи баща си. В съзнанието й той беше добър и достоен човек, а сега се оказа, че е изоставил майка й заради пари. Тя беше шокирана от тази новина.

Майка й я погледна загрижено.

— Не исках да мислиш за него, заради това ти казах, че е починал. Съжалявам, дете мое, мислех, че го правя за твое добро…

— А баща ми… той… знае ли за мен?

— Не. Когато се разделихме, не му казах, че съм бременна — отвърна Мариане, прехвърляйки плетката в ръцете си. — Ако той искаше да се върне при мен, щеше да го направи и без да знае за теб. Не исках да се ожени за мен само защото съм забременяла. Нищо хубаво не излиза от брак по сметка или по принуда.

— Не сте ли се чували или виждали след това?

— Не. Мислех, че отдавна ме е забравил.

— А какво иска от теб сега?

— Не знам. Нямам представа как ме е открил, но не желая да го виждам.

— Трябва поне да разбереш какво ти пише.

— Не искам да сипвам сол в старите рани. Прекалено хубаво беше всичко между нас тогава, не искам да го развалям.

— Но… — Теса се поколеба — аз бих искала да се запозная с него.

Майка й решително поклати глава.

— И дума да не става. И двете трябва да стоим далеч от него. Не искам ти да страдаш заради моите грешки.

Младата художничка замълча и се замисли. Откакто помнеше майка си, тя винаги беше сама. През годините беше имала много обожатели, но се държеше с тях така, все едно не съществуват. Теса си мислеше, че тя просто не може да забрави баща й. Защо сега не искаше да го вижда? Самата Теса изгаряше от любопитство да се запознае с него.

— Баща ти в никакъв случай няма да прекрачи прага на тази къща! — каза решително Мариане и сложи плетката в чантата си. — В никакъв случай!