Мартина Линден
Не е жена за принц? (9) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

За близнаците дните, прекарани в замъка, бяха повече от празник. Дядо им и баба им се грижеха всяко тяхно желание да бъде изпълнявано на момента. Принц Рудолф им уреди уроци по езда, като за целта всеки от тях получи по едно пони.

— Не можем ли да останем да живеем в Ротенбух, мамо? — попита Доминик, докато майка му слагаше него и сестра му в леглото. — Тук е толкова хубаво.

— Ами работата ми? Не мога да съм постоянно в отпуск — отвърна майка му.

— Можеш да работиш оттук — каза Шарлоте. — Дядо и баба няма да имат нищо против. Баба ще е много тъжна, ако си тръгнем и си отидем вкъщи. Моля те, мамо, моля те!

— Не, Шарлоте, не може така — отвърна майка й и седна на леглото й. — Ние ще идваме да виждаме баба ви и дядо ви често, но не можем да останем тук за постоянно.

— А понитата? — попита Доминик. — Те също ще са много тъжни, ако си отидем.

Той скочи от леглото си и седна на леглото на Шарлоте.

— Ние ще сме добри, мамо, обещаваме. Моля те, мамо, моля те!

Алина ги прегърна.

— Не може така. Хайде лягайте и заспивайте. Късно е вече.

— А може ли поне да вземем понитата с нас? — попита Доминик.

— Можем да им построим конюшня в градината — предложи сестра му. — Чичо Артур ще ни помогне — каза тя и погледна към майка си. — Ти харесваш ли чичо Артур?

— Да, харесвам чичо Артур — каза тя и стана. — Въпреки това обаче понитата не може да дойдат с нас. Само конюшня не им е достатъчна. Трябва им голяма ливада, на която да пасат и да се разхождат.

— Можем да питаме чичкото от село Хубер дали ще позволи понитата да пасат на неговите ливади — предложи Шарлоте. — Когато купуваме яйца от него следващия път, ще го питаме.

— Понитата ще останат в Ротенбух — отвърна Алина. — А сега заспивайте, защото утре няма да яздите, ако не сте се наспали!

— Само искаш да ни уплашиш — каза Доминик с широка усмивка.

— Не бъди лоша, мамо — каза Шарлоте и затвори очи.

След няколко минути и двамата спяха дълбоко. Алина не се учуди — откакто бяха дошли в Ротенбух, те играеха от сутрин до вечер и почти не спяха следобед.

Алина отиде в спалнята си, за да се подготви за вечерята, която се сервираше всяка вечер точно в 21:30. Сядайки пред тоалетката, за да оправи прическата си, тя се запита защо отделяше толкова много време на външния си вид. Преди да дойдат в замъка, тя се гримираше много рядко, а сега го правеше всяка вечер, дори беше ходила до града, за да си купи нови гримове, червила и сенки.

Заради принц Артур ли се стараеше да изглежда добре винаги?

Тя се замисли и се погледна в огледалото. Алина осъзна колко радостна беше от срещите си с младия принц. Нямаше търпение да го види отново винаги когато се разделяха. Тя обичаше да разговаря с него, а в негово присъствие се чувстваше някак сигурна и защитена. През последните няколко години времето й беше разделено почти само между работата й и децата. Откакто Йоханес я изостави, тя беше ограничила социалния си живот до минимум — срещаше се само със Сузане от време на време.

Любов ли беше? Не, тя беше сигурна, че не е влюбена в него. Алина не можеше да си представи, че някога ще обича някого толкова безусловно и безрезервно, колкото беше обичала Йоханес.

„Просто го харесвам, това е“ — помисли си тя и сложи перлената огърлица на шията си.

Леони дойде, за да се грижи за децата, докато майка им беше на вечеря.

— Заспаха — каза Алина. — По-добре не влизайте в детската стая, за да не ги събудите.

— Може ли да си пусна телевизора и да гледам филм, госпожо Вагнер?

— Разбира се — отвърна Алина, стана и тръгна към трапезарията. — Приятна вечер.

— И на вас, госпожо — каза Леони и включи телевизора.

Алина слезе по стълбите. Трапезарията се намираше на приземния етаж срещу библиотеката. Към нея имаше преддверие, обзаведено и декорирано от дизайнер от Мурано още през XIX век.

Принц Артур и принцеса София седяха на големия диван, тапициран със зелено кадифе. Когато Алина влезе в стаята, принцът се изправи, посочвайки й едно от креслата.

— Един аперитив? — предложи Артур.

— Шери, моля — отвърна Алина.

Принцът отвори витрината, в която имаше десетки бутилки със скъп алкохол, извади шерито и наля малко от него в една чаша. Подавайки й питието, той леко докосна ръката й.

— Заспаха ли децата? — попита той.

— Да — кимна тя.

— Толкова е хубаво децата да са тук при нас в замъка — каза принцеса София. — Много се радвам, когато ги гледам да играят. Когато Йоханес беше малък, нямах време за него — въздъхна тя и по лицето й сякаш премина сянка. — Имах толкова много неща за вършене тогава… оставих гувернантките да се грижат за него. Той… — тя млъкна, виждайки съпруга си да влиза в стаята.

— Искаш ли един аперитив, чичо Рудолф? — предложи Артур.

— Не, благодаря ти Артур, днес не — каза принцът и се обърна към Алина. — Доминик е роден ездач, госпожо Вагнер. Има вроден талант. За мен е удоволствие да го гледам как язди.

Принцът подаде ръка на жена си, повеждайки я към трапезарията.

Артур и Алина ги последваха.

Алина всяка вечер се учудваше колко тържествени бяха вечерите на семейство Фон Ротенбух. На масата винаги имаше свещи, цветя, кристални чаши и сребърни и златни прибори. Струваше й се, че принцът и принцесата всяка вечер отбелязваха някакъв празник.

Икономът наля вино в скъпите кристални чаши, а след него влязоха две домашни помощници, които започнаха да сервират ястията. Тази вечер менюто включваше крем супа от гъби, няколко салати и сьомга със сос от пармезан и зеленчуци. За десерт бяха приготвили ванилов сладолед с шоколадова заливка.

Алина се чудеше как принцесата успяваше да остане толкова слаба и елегантна при цялото това ядене на закуска, обяд и вечеря в замъка. Самата тя за последните няколко дни беше качила поне килограм. По време на вечерята принцесата обясни на гостенката си, че в Ротенбух вече са започнали приготовленията за празненствата за Великден.

— Великден от столетия е голям празник за Ротенбух — каза принцесата, обръщайки се към Алина. — Обикновено ни идват много гости от страната и чужбина, но тази година ще го отпразнуваме в тесен семеен кръг — тя прекъсна за секунда и отпи от виното си. — Аз и съпругът ми ще сме много радостни, ако вие и децата прекарате Великден с нас.

Можеше ли да откаже поканата? А и искаше ли да го направи? Алина беше убедена, че за децата никак не беше добре да ги глезят по начина, по който го правеха в Ротенбух — всичките им желания бяха изпълнявани на момента. Тя все още нямаше пълно доверие на родителите на Йоханес, но пък от друга страна не искаше да пречи на децата да прекарват време с баба си и дядо си. На близнаците определено им харесваше в Ротенбух, а и те бяха наследниците на замъка и фамилията.

— Артур, ти също си най-сърдечно поканен — каза принц Рудолф. — Както София каза, празненството ще е малко и в съвсем тесен семеен кръг. Госпожо Вагнер — продължи той, обръщайки се към Алина, — мисля, че на децата ще им хареса да прекарат Великден тук. Ако времето позволява, ще могат да яздят понитата си, мисля, че те много харесват това.

— Другите гости също ще водят децата си със себе си — допълни съпругата му. — Доминик и Шарлоте ще има с кого да си играят. Няма нужда да ни отговаряте веднага, госпожо Вагнер. Ако вече имате планове за Великден, ние ще ви разберем.

Дали тя не се беше заблудила за родителите на Йоханес, имайки резерви спрямо тях? Дали те не се опитваха наистина да й се реваншират за предишното си държание?

— Не, нямам планове за Великден — отвърна Алина. — С удоволствие ще дойдем в Ротенбух, за да прекараме празника с вас. Благодаря за поканата.

— Радвам се от цялото си сърце — каза принцесата.

Алина забеляза как погледът на Артур светна при новината, че ще я види отново съвсем скоро. Той явно искрено се радваше за тази среща. Алина усети приятна топлина да се разлива по цялото й тяло. Какво й ставаше?

След вечерята те отидоха в приемната, където икономът сервира кафе и чай. Принцесата седна на рояла и изсвири произведение от Моцарт. Принц Рудолф се извини и отиде в кабинета си, където трябваше да проведе важен разговор.

След като принцеса София приключи с изпълнението, Алина им пожела лека нощ и отиде в апартамента си. Тя искаше да излезе на терасата за няколко минути, преди да си легне, за да размисли върху случилото се през последните няколко часа. От една страна, беше поласкана от интереса на Артур към нея, но, от друга, се страхуваше. В живота й сега нямаше място за мъж, а още по-малко за благородник от ранга на Йоханес.

Тя се качи по стълбите и тръгна по коридора. Малко преди да влезе в стаята си, сякаш от нищото пред нея изникна принц Артур. Тя се уплаши от неочакваната среща и почти се разтрепери.

— Извинете, госпожо Вагнер, не исках да ви стресна — извини се той.

— Но го направихте…

Той хвана ръката й.

— Мога ли да ви се реванширам по някакъв начин? — погледна я той. — Какво ще кажете за разходка на лунна светлина?

— Уморена съм, принц Артур — отвърна тя. — Нека отложим разходката за утре преди обяд.

— Съгласен — каза той, все още държейки ръката й. — Радвам се, че ще прекарате Великден тук с децата.

— И вие ли обичате великденските яйца? — пошегува се тя.

— Не… всъщност да, но сега не говорим за тях. Мога ли да ви се обадя, когато се върнете в Опенвайлер? Моля, не ми отказвайте, много ще се разочаровам.

— Разбира се, че може да ми се обадите — каза Алина и внимателно дръпна ръката си. — Лека нощ, принц Артур — каза тя и се обърна към вратата на апартамента си.

— Лека нощ — отвърна Артур, поглеждайки към нея. Той тръгна към своята стая, която се намираше на горния етаж. „Как си могъл да бъдеш такъв глупак и да се откажеш от тази жена, Йоханес“ — мислеше си той, вървейки по дебелия килим. Той беше решен да не повтаря грешката на приятеля си. Ако се оженеше един ден, то щеше да е по любов, без да се интересува от произхода, титлата или благосъстоянието на жената до себе си.