Мартина Линден
Не е жена за принц? (1) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

— Кога пак ще ходим в приказната градина, мамо? — попита Шарлоте Вагнер и погледна майка си умолително с големите си кафяви очи. — Искам пак да се кача в кулата на Рапунцел.

— Днес е студено за това, миличка — отвърна Алина Вагнер и прокара ръка през русата коса на дъщеричката си. — Все още е февруари. През март времето ще се затопли и ще можем да отидем в Лудвигсбург.

— Колко остава дотогава, мамо? — попита Доминик — братчето близнак на Шарлоте. Той също имаше тъмноруса коса и големи кафяви очи.

Алина си помисли колко много и двамата приличаха на баща си и с умиление си спомни за него.

— Още четири седмици, Доминик — отговори тя. — Видяхте ли, че в градината са поникнали първите кокичета? Пролетта ще дойде много скоро.

Алина се огледа за четката за зъби на сина си и не след дълго я откри и му я връчи.

— А кога е Великден? — попита Шарлоте.

— След няколко седмици — отвърна Алина. — Готова си, миличка. Избери си книжка, от която да ви почета.

Алина се чувстваше уморена и напрегната, но все още беше твърде рано за почивка. След като сложеше децата да спят, тя трябваше да отиде в кабинета си на долния етаж и да се заеме с набирането на дисертацията, която й донесе един млад асистент преди три дни.

— Утре е мой ред да избирам приказка — заяви Доминик и се нажабури. — Завиждам на животните, защото не трябва да си мият зъбите.

— Не е така — отвърна сестра му. — Леля Сузане мие зъбките на кучето си. Аз съм я виждала.

След малко двамата си легнаха, а Алина им почете от „Малкият принц“ — любимата книга на Шарлоте. Йоханес, бащата на близнаците, също много обичаше тази книга и дори й беше цитирал откъси от нея при срещите им.

Алина ги целуна за лека нощ, погледна ги как сладко са заспали, изгаси лампата и излезе от стаята им.

Тя си направи чаша чай, отиде в кабинета си и седна пред компютъра на бюрото. Беше малко след осем и тя се надяваше да може да поработи поне два часа, без да я притеснява никой и нищо. Днес просто не й беше ден. От сутринта изпитваше някакво особено безпокойство — неприятно чувство, което не можеше да обясни, но и да забрави. Децата бяха здрави, тя също се чувстваше добре, нямаше неплатени сметки, беше прекарала съботната вечер с приятелката си и се бяха забавлявали чудесно — нямаше причина да е неспокойна, но въпреки това чувството не я напускаше.

Въпреки опасенията си, че няма да може да се концентрира върху работата си, Алина успя да събере мислите си и когато след два часа видя какво е свършила, остана много доволна от себе си. Младата жена реши да си направи още чай и да седне да погледа телевизия в дневната, отпускайки се след дългия ден.

Алина остави чашата с чай на масичката и включи телевизора. До новините оставаха още няколко минути и тя реши да излезе на терасата, за да подиша чист въздух.

Къщата, в която Алина живееше с двете си деца, беше наследство от майка й починала наскоро. Към нея имаше градина, в която близнаците си играеха с удоволствие. Къщата беше обградена от черешови дървета, които скриваха от хоризонта замъка Райхенберг.

Младата жена погледна към небето — нямаше нито луна, нито звезди, а само черни облаци, надвиснали докъдето стигаше погледът й.

Алина чу, че новините щяха да започнат след малко, върна се вътре и се разположи удобно в едно кресло, вземайки с две ръце голямата си чаша с чай.

Говорителят съобщаваше само неприятни новини. Алина отпи от чая и се замисли, че всяка вечер включваше телевизора само за да гледа новините — просто нямаше време за нищо повече.

Тя погледна към екрана и изтръпна. На него бяха показали снимка на принц Фон Ротенбух и съпругата му Джорджина. Алина остави чашата на масичката. След няколко секунди говорителят съобщи нещо, на което тя отказа да повярва. Принц Йоханес и принцеса Джорджина бяха загинали при инцидент с ферибот в Африка.

Алина си помисли, че може би беше станала някаква грешка, но сърцето я заболя толкова силно, че имаше чувството, че ще се задуши от болката. Йоханес не можеше да е мъртъв… трябваше да е някаква грешка… сигурно го бяха сбъркали с някой друг със същото име…

Тя пусна телетекста и отиде на страницата с новините. Беше истина — принц Йоханес и съпругата му Джорджина бяха загинали при трагичен инцидент по-рано през деня.

Алина стана и отвори една от стъклените витрини на бюфета. Оттам извади кутия със снимки и с треперещи ръце повдигна капака й. От най-горната снимка се усмихваше Йоханес. Тя усети, че по лицето й започнаха да се стичат сълзи. Той беше мъртъв, а децата му никога нямаше да могат да се запознаят с баща си.

Алина взе кутията и седна обратно в креслото. Тя започна да вади снимките една по една и да ги слага на масичката.

Срещна Йоханес, когато беше само на осемнайсет години през първата си ваканция без майка си. Той беше по-голям от нея — точно беше навършил двайсет и седем. Оттогава бяха минали цели шест години, а тя си спомняше срещата сякаш беше вчера…

На повечето от снимките Алина беше с него. И двамата изглеждаха много щастливи, усмихвайки се пред апарата. Любимата й снимка беше тази, на която двамата се държаха за ръце на стълбите на храма на Хатшепсут в Египет. На следващите снимки бяха в Щутгарт и Фрайбург. Щастието им обаче продължи по-малко от шест месеца. Родителите му ги разделиха още преди близнаците да се родят.

Алина сложи снимките обратно в кутията, която върна във витрината на бюфета. Точно до кутията стоеше малка папка с изрезки от вестници и списания, в които надълго и нашироко беше описана любовта на принца и обикновеното момиче Алина. Първо всички бяха започнали да пишат за бъдещата им сватба, но после нещата се промениха и се появиха много статии, в които Алина беше очернена като златотърсачка, която чрез принца целеше да се домогне до парите и титлата на семейството му.

Младата жена затвори витрината и отново седна в креслото. Просто не знаеше как на другата сутрин ще каже на децата си, че баща им вече го няма.

Може би беше по-добре да не им казва нищо — все пак двамата познаваха татко си само от снимката, която им беше показвала, и никога не бяха се запознавали с него на живо.

Алина не се съмняваше в любовта на принц Йоханес, но в същото време се чувстваше предадена от него. Беше убедена, че Йоханес трябваше да постави на първо място любовта и децата си, а не мнението на консервативните си родители, които отказаха да приемат обикновено момиче без благороднически произход за снаха.

„С теб можехме да бъдем много щастливи, Йоханес“ — помисли си тя и изгаси лампите на приземния етаж. Алина тръгна по стълбите нагоре и й се прииска сега да си поговори с приятелката си Сузане. Беше обаче много късно и не искаше да я притеснява.

Алина внимателно отвори вратата на детската стая и влезе вътре на пръсти. Чуваше се само равномерното дишане на Доминик и Шарлоте, които спяха дълбоко. Те нямаха никаква представа за лукса, в който можеха да живеят, ако баща им беше проявил доблест и смелост да защити любовта си с майка им. Сега те водеха живот на напълно нормални деца — без домашни помощници, шофьори и детегледачки. Баща им не беше имал тази свобода, когато е бил на тяхната възраст, за него са се грижели цяла армия служители в семейния замък.

Алина излезе от детската стая и отиде в своята спалня. Погледът й се спря върху снимката на майка й.

— Много ми липсваш, мамо. Ако знаеш колко много ми липсваш — тихо каза тя.

Тази вечер повече от всичко имаше нужда от подкрепата на силен човек като майка си.