Мартина Линден
Не е жена за принц? (6) (Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново)

Принц Артур фон Халберг пренощува в Щутгарт и на следващата сутрин тръгна за Шварцвалд, където семейство Ротенбух го очакваше с нетърпение. Те се бяха опитали да му се обадят на мобилния телефон, но принцът го беше изключил.

Веднага щом влезе в приемната на замъка, икономът взе палтото и шапката му.

— Принц и принцеса Ротенбух са в библиотеката, принц Артур — каза той и подаде палтото и шапката на една домашна помощница. — Моля, последвайте ме.

Библиотеката на замъка заемаше три помещения на приземния етаж и още две на мецанина. Двете й нива бяха свързани с вита стълба с позлатен парапет. В продължение на столетия господарите на замъка Ротенбух бяха събирали тук ценни документи, ръкописи и книги. В библиотеката се съхраняваха ценни копия на много книги, повечето от които бяха сред първите издадени екземпляри. Тук дори имаше литературни произведения от Древен Вавилон върху глинени плочки, съхранявани в сейф.

Принц Рудолф беше наследил любовта към книгите от своите предци и беше положил много усилия да обогати библиотеката си. Принц Йоханес също беше прекарал дълги месеци в търсене на нови редки екземпляри и експонати за нея.

Този предобед принцът не се беше отдал на хобито си, свързано със старите книги, а заедно със съпругата си разглеждаше албум със снимки от детството на Йоханес. И двамата нетърпеливо очакваха пристигането на принц Артур. Веднага щом икономът съобщи, че гостът е пристигнал, те станаха, за да го посрещнат.

— Надявам се да ни носиш добри новини, Артур — каза принцът, подавайки му ръка за поздрав. — Съдбата на семейството ни е в твоите ръце.

— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, чичо Рудолф — отвърна Артур. Той се улови, че беше доволен от срещата с Алина, защото тя очевидно не беше пресметливата и алчна жена, за която му я бяха представили. Принцът и принцесата много грешаха за нея. — Госпожа Вагнер не желае да се раздели със сина си на никаква цена.

— Иска повече пари, така ли? — попита принцът. — Седни, Артур.

Двамата мъже седнаха на голямата старинна маса, до която имаше малка масичка от палисандър, отрупана с всякакви видове алкохол.

— Какво ще пиеш, Артур?

— Само чаша сода, моля — отвърна той. — Не е въпрос на пари. Госпожа Вагнер не желае да се раздели със сина си при никакви условия.

— Какво точно ти каза тя, Артур — нетърпеливо попита принцесата. — Тази жена ни мрази и ние добре знаем това, така че не се опитвай да смекчиш казаното от нея.

— Госпожа Вагнер ме помоли да ви кажа, че според нея единственият възможен наследник на фамилията ви е принц Едуард.

— Аз няма да допусна това за нищо на света — ядосан отвърна принцът и изпи на един дъх уискито, което си беше налял. Той тръгна да си налее нова чаша, но пронизващият поглед на съпругата му го спря.

— Как ти се стори тази госпожа Вагнер, Артур — попита принцесата. — Грижи ли се добре за Доминик и Шарлоте? Ти успя ли да видиш децата?

— Не, когато отидох, те спяха, лельо София. Намирам госпожа Вагнер за много добра майка и лично на мен ми стана изключително симпатична.

— Оставил си се да те заслепи точно като Йоханес — каза принцът. — Тази жена е много пресметлива и алчна, знай това от мен. Какво каза, когато й назова сумата, която сме подготвили в замяна на Доминик?

— Въобще не пожела да я чуе.

— Добре обмислен ход — каза принцът. — Не само е пресметлива, но е и много хитра. Добре, удвоявам сумата! — извика с блеснал поглед той.

— Ами ако сме се заблудили за тази жена, Рудолф? — каза съпругата му. — Ами ако наистина обича децата си?

— За нея те не са нищо повече от залог, който тя може успешно да осребри, особено при така създалите се обстоятелства — отвърна принцът и скръсти ръце. — Трябва да има начин да убедим тази жена. Ние…

— Ще я поканим тук заедно с децата — прекъсна го съпругата му. — Може би ще е по-добре, ако успеем да я опознаем? Много по-добре е да познаваш противника си, така по-лесно можеш да прецениш как да действаш срещу него.

Принц Рудолф стана и замислен отиде до креслото, в което седеше жена му, заставайки зад него.

— Ами да, защо не? — каза той. — Нека поканим тази жена и децата тук. Разчитам на теб, драги ми Артур — каза той, обръщайки се към младия принц. — Когато тя дойде тук, искам и ти да си в замъка — допълни той и замислено погледна през прозореца към парка. — Ще я посрещнем като най-скъп и уважаван гост на замъка. Когато разбере какви условия за отглеждане и образование можем да предложим на детето, едва ли ще се поколебае да ни разреши да го възпитаваме. Все пак при нас го очаква бъдеще на принц. Кой друг може да й предложи това?

Артур се замисли. Той беше разбрал, че Алина няма да даде сина си при никакви условия, ако ще и императорска корона да му предложат. Въпреки всичко той искрено се зарадва, че отново ще може да види младата жена.

— Ще съм в замъка, когато съм ви нужен, чичо — отвърна той. — Знаете, че можете да разчитате на мен.

— Трябва да направим всичко възможно, за да може Доминик един ден да получи титлата и привилегиите, които му се полагат по право — решително каза принцесата. — Йоханес беше най-добрият ти приятел, Артур. В негова памет трябва да направиш всичко по силите си, за да получи синът му полагащото му се.

— Разчитаме на теб, млади момко — каза принцът и сложи ръката си върху рамото на Артур. Младият принц имаше чувството, че тя тежи сякаш е от стомана. — Не смятам да оставям възпитанието на внука си в ръцете на жена, която се прилепи към покойния ми син само за да се възползва от парите и положението му.